Халед ХосейниЛовецът на хвърчила

Тази книга е посветена на Харис и Фарах, които са светлината на очите ми, и на децата на Афганистан.

1

Декември 2001 г.


Станах това, което съм днес, на дванайсетгодишна възраст, в един студен и навъсен ден през зимата на 1975 г. Помня точния миг — как клечах зад порутената кирпичена стена и надничах към уличката край замръзналата река. Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън. Поглеждайки назад, осъзнавам, че вече цели двайсет и шест години все надничам към онази безлюдна уличка.

Един ден миналото лято моят приятел Рахим хан ми се обади от Пакистан. Помоли ме да отида да го видя. Застанал сред кухнята със слушалката до ухото, аз знаех, че отсреща не е само Рахим хан. Там бе собственото ми минало, пълно с неизкупени грехове. След края на разговора излязох да се поразходя край езерото Спрекълс в северния край на Голдън Гейт Парк. Слънчевите лъчи на ранния следобед искряха по водата, където плаваха десетки миниатюрни платноходки, тласкани от свежия бриз. Вдигнах очи и видях в небето да се реят две червени хвърчила с дълги сини опашки. Танцуваха високо над дърветата и вятърните мелници в западния край на парка, носеха се едно до друго като две очи, свели взор към Сан Франциско — града, който днес наричам свой дом. И изведнъж гласът на Хасан прошепна в главата ми: За теб и хиляда пъти. Хасан със заешката устна, ловецът на хвърчила.

Седнах на пейката до една върба. Мислех си за нещо, което Рахим хан подхвърли в края на разговора, сякаш между другото: Има начин отново да бъдем добри. Гледах онези две хвърчила. Мислех си за Хасан. За баба.1 За Али. За Кабул. Мислех си за живота, който водех, преди зимата на 1975 г. да промени всичко. И да ме превърне в това, което съм днес.

(обратно)

2

Когато бяхме деца, двамата с Хасан често се катерехме на тополите покрай алеята на бащината ми къща и дразнехме съседите, като хвърляхме в домовете им слънчеви зайчета с парче счупено огледало. Седяхме с провесени боси крака един срещу друг на най-високите клони, а джобовете ни се издуваха от орехи и сушени черници. Прехвърляхме си огледалото от ръка на ръка, дъвчехме черници, замеряхме се с тях и се кикотехме през цялото време. И до днес виждам Хасан кацнал на онова дърво, а слънчевите лъчи пронизват листака и играят по почти идеално кръглото му лице като на китайска кукла, издялана от твърдо дърво, с широк плосък нос и тесни скосени очи като бамбукови листа, които в зависимост от светлината изглеждаха ту златисти, ту зелени или дори сапфирено сини. Още виждам мъничките му, ниско разположени уши и изострената месеста брадичка, щръкнала като придатък, добавен по случаен каприз, след като всичко друго е било завършено. И устната, цепната малко вляво от средата — там, където китайският майстор бе изтървал длетото или просто от умора бе станал небрежен.

Понякога уговарях Хасан да извади прашката и да стреля с орехи по еднооката немска овчарка на съседите. Той се опъваше, но щом го помолех, щом наистина го помолех, не можеше да ми откаже. Хасан не ми отказваше нищо. А с прашката нямаше равен на себе си. Баща му Али редовно ни хващаше и се ядосваше, доколкото изобщо можеше да се ядоса толкова кротък човек като него. Заканваше ни се с пръст и ни махаше да слизаме от дървото. Прибираше огледалото и ни казваше каквото бе чул от майка си — че дяволът също хвърля слънчеви зайчета, за да разсейва молещите се мюсюлмани.

— И се смее, докато го прави — добавяше винаги той, гледайки навъсено сина си.

— Да, тате — мънкаше Хасан, забил поглед в земята.

Но никога не ме издаваше. Нито веднъж не каза, че и огледалото, и стрелбата с орехи по съседското куче са мои идеи.

Тополите ограждаха червената тухлена алея, която водеше към двукрила порта от ковано желязо. Отвъд портата алеята продължаваше през имението на баща ми. Къщата се намираше вляво от нея, а задният двор — в самия й край.

Всички единодушно признаваха, че баща ми, моят баба, е построил най-красивата къща в Уазир Акбар хан — нов и заможен квартал в северната част на Кабул. Някои дори я смятаха за най-красивата в целия град. Широко стълбище, опасано с розови храсти, водеше към просторната сграда с мраморни подове и големи прозорци. Мозаечни плочки със сложни шарки, избрани лично от баба в Исфахан, покриваха подовете на четирите бани. Златоткани стенни килими, които баба беше купил в Калкута, красяха стените; от сводестия таван висеше кристален полилей.

На горния етаж бяха моята спалня, стаята на баба и неговият кабинет, наричан още „пушалнята“, където винаги ухаеше на тютюн и канела. След като приключеха с вечерята, поднесена от Али, баба и неговите приятели си почиваха там на черните кожени кресла. Натъпкваха си лулите и обсъждаха трите си любими теми: политика, търговия, футбол. Понякога питах баба дали може да поседя с тях, но той заставаше на прага и казваше:

— Хайде, върви си. Сега е време за възрастните. Защо не идеш да почетеш някоя книжка?

Затваряше вратата и ме оставяше да се питам защо според него времето винаги бе за възрастните. Сядах до вратата, притиснал колене до гърдите си. Понякога оставах така цял час, понякога два и ги слушах как се смеят и бъбрят.

Във всекидневната на долния етаж имаше извита стена с шкафове, изработени по поръчка. Вътре бяха подредени семейни снимки в рамки: стара пожълтяла фотография на дядо ми и Надир шах, правена през 1931 г., две години преди убийството на краля; с пушки през рамо и високи ботуши, двамата стоят над убит елен. Имаше и сватбена снимка на родителите ми, на която баба изглежда поразително елегантен с черния си костюм, а майка ми е същинска принцеса в бяло. На друга баба и неговият най-добър приятел и съдружник Рахим хан са застанали пред нашата къща, без да се усмихват — на тази снимка съм още бебе, баба ме държи и изглежда мрачен и уморен. Аз съм в неговите обятия, но пръстчетата ми стискат кутрето на Рахим хан.

Извитата стена продължаваше към трапезарията, в центъра на която имаше махагонова маса, където спокойно можеха да се настанят трийсет гости, а поради татковата слабост към разточителни угощения това ставаше почти всяка седмица. В другия края на трапезарията имаше мраморна камина, в която през зимата винаги грееха оранжеви пламъци.

Остъклена плъзгаща се врата водеше към полукръглата тераса с изглед към осемте декара заден двор и редиците черешови дървета. Покрай източната стена баба и Али бяха засадили малка зеленчукова градина: домати, джоджен, чушки и един ред царевица, която така и не се прихвана. Двамата с Хасан я наричахме „Стената на болната царевица“.

В южния край на градината, под сянката на една мушмула, беше скромната кирпичена постройка за слугите, където живееха Хасан и баща му.

Там, в тази къщурка, се бе родил Хасан през зимата на 1964-та, само една година, след като моята майка починала при раждането ми.

За осемнайсетте си години живот в голямата къща посетих дома на Хасан и Али само няколко пъти. Когато слънцето залезеше зад хълмовете и игрите ни приключеха, двамата с Хасан се разделяхме. Аз поемах към розовите храсти пред къщата на баба, Хасан към кирпичената постройка, където беше роден и израсъл. Помня, че къщурката беше скромна, чиста, осветена от две мъждиви газени лампи. От двете страни на стаята имаше по един сламеник, а между тях протъркан килим с разръфани краища, трикрако столче и дървена маса в ъгъла, на която Хасан рисуваше. Стените бяха голи, ако не се броеше един самотен килим, върху който с мъниста бяха извезани думите Аллах-ул-акбар — Аллах е най-велик. Баба го бе купил на Али при едно от пътуванията си до Машхад.

Именно в тази къщурка майката на Хасан, Санобар го бе родила в един студен зимен ден през 1964 г. Моята майка беше умряла от кръвоизлив при раждането, а Хасан бе загубил своята по-малко от седмица след проявата си на бял свят. Отнела му я бе участ, която афганистанците смятат за по-страшна от смъртта — тя избягала с трупа странстващи певци и танцьори.

Хасан никога не говореше за майка си, сякаш тя изобщо не бе съществувала. Често се чудех дали си мисли за нея, дали се пита как изглежда, къде е сега. Чудех се дали копнее да я срещне. Страдаше ли за нея, както аз страдах за майката, която никога не бях виждал? Един ден бяхме тръгнали от бащиния ми дом към кино „Зайнаб“ да гледаме някакъв нов ирански филм и хванахме прекия път през казармата край училището „Истиклял“ — „Независимост“.

Баба ни забраняваше да минаваме оттам, но по онова време той беше в Пакистан при Рахим хан. Прескочихме оградата на казармата, прегазихме малкия поток и излязохме на открития плац, където събираха прах няколко изоставени стари танка. Седнали на сянка, група войници пушеха и играеха карти. Един от тях ни видя, сръчка с лакът съседа си и подвикна на Хасан:

— Хей, ти! Познавам те.

За пръв път го виждахме. Беше набит, с бръсната глава и черна набола брада. Злорадата му усмивка ме изплаши.

— Върви и не му обръщай внимание — прошепнах аз на Хасан.

— Ти! Хазарина! Гледай ме, като ти говоря! — кресна войникът. Подаде цигарата на съседа си и направи кръгче с палец и показалец. После раздвижи в него средния пръст на другата си ръка. Навън-навътре, навън-навътре. — Знаеш ли, че познавах майка ти? Много добре я познавах. Опънах я отзад край оная рекичка.

Войниците се разсмяха. Един от тях изписка подигравателно. Казах на Хасан да върви, да не спира.

— Каква тясна и сладка путчица имаше! — провикна се войникът ухилен и взе да се здрависва с другите.

По-късно в тъмното, след като филмът започна, чух как Хасан хълца задавено. По бузите му се стичаха сълзи. Пресегнах се, прегърнах го през рамо и го притеглих към мен. Той отпусна глава на рамото ми.

— Припознал се е — прошепнах аз.

Казваха, че никой не се изненадал, когато Санобар избягала от мъжа си. Дори напротив, хората вдигали вежди, когато Али, който знаел Корана наизуст, се оженил за Санобар, с деветнайсет години по-млада от него — вярно, красива, но покварена жена, която не след дълго още веднъж оправдала лошата си слава. Също като Али, тя произхождала от семейство на етнически хазари и мюсюлмани шиити. Освен това му била първа братовчедка и следователно най-подходяща за негова съпруга. Но извън тези прилики Али и Санобар нямали почти нищо общо, най-малко по външност. Докато според слуховете дяволитото лице и блестящите зелени очи на Санобар били изкусили безброй мъже, то Али страдаше от вродена парализа на долните лицеви мускули, поради което не можеше да се усмихва и лицето му вечно изглеждаше мрачно. Странно беше да гледаш каменната му физиономия, когато бе щастлив или тъжен, защото само полегатите му кафяви очи искряха с усмивка или се замъгляваха от скръб. Казват, че очите са прозорците на душата. Това важеше с особена сила за Али, който можеше да разкрива чувствата си само през тях.

Чувал съм, че кръшната походка и полюшващите се бедра на Санобар разпалвали у мъжете греховни блянове. А прекараният детски паралич бе оставил Али с изкривен, атрофирал десен крак — просто кост, покрита със смугла кожа, без почти никакъв мускул. Помня как един ден, когато бях на осем години, Али ме заведе на пазара да купим наан. Вървях след него, тананиках си и се мъчех да имитирам походката му. Гледах го как замята сакатия си крак в широка дъга и как тялото му силно се накланя надясно всеки път, когато стъпваше на него. Струваше ми се истинско чудо, че не пада. Когато опитах да повторя движенията му, едва не се катурнах в канавката. Разкикотих се. Али се обърна и видя, че го имитирам. Не каза нищо. Нито тогава, нито после. Просто продължи да върви.

Лицето и походката на Али плашеха малките деца в квартала. Но истинските му неприятности идваха от по-големите хлапета. Видеха ли го да куцука, те го сподиряха и му се подиграваха. Някои бяха свикнали да го наричат Бабалу, тоест Торбалан. „Хей, Бабалу, кого изяде днес — провикваха се те с дружен смях. — Кого изяде, Бабалу?“

Наричаха го още „Сплеснат нос“ заради характерните монголоидни черти на хазарите. Дълги години знаех за хазарите само, че са потомци на могулите и че малко приличат на китайци. Учебниците почти не ги споменаваха, а за прадедите им намекваха мимоходом. Но веднъж, докато бях в кабинета на баба и се ровех из нещата му, открих една от старите исторически книги на майка ми. Беше написана от иранец на име Хорами. Издухах праха от нея, вечерта тайно я взех в леглото си и с удивление открих цяла глава за историята на хазарите. Цяла глава, посветена на народа на Хасан! В нея прочетох, че моите прадеди, пущуните, преследвали и потискали хазарите. Пишеше, че през деветнайсети век хазарите се вдигнали на въстание, но пущуните „го потушили с неописуема жестокост“. Моят народ убивал хазари, прогонвал ги от земите им, изгарял техните домове и продавал жените им в робство. Като една от причините за потисничеството се посочваше, че пущуните били мюсюлмани сунити, а хазарите — шиити. Пишеше още много неща, които не знаех и за които учителите не споменаваха. Не ги споменаваше и баба. Но имаше и неща, които знаех, например че хората наричат хазарите мишкоеди със сплеснати носове, товарни добичета. Бях чувал някои деца от квартала да крещят тия обидни имена на Хасан.

Следващата седмица, когато часовете свършиха, показах книгата на учителя си и му посочих главата за хазарите. Той прелисти няколко страници, изсмя се презрително и ми я върна.

— Е, в това шиитите много ги бива — каза той, докато си събираше нещата. — Да се представят за мъченици.

При думата „шиити“ сбръчка нос, сякаш говореше за някаква болест.

Въпреки роднинството и общия етнически произход с Али, Санобар не отстъпвала по жестокост на децата от квартала. Чувал съм, че не криела отвращението си от неговата външност.

— Това съпруг ли е? — подхвърляла злъчно тя. — Дърто магаре да вземеш, ще го бива повече.

В крайна сметка хората зашушукали, че бракът е някаква уговорка между Али и чичо му, бащата на Санобар. Подозирали, че Али се е оженил за братовчедка си, за да изчисти донякъде опетненото име на своя чичо, макар че бил останал сирак още на пет години и нямал нито имоти, нито наследство.

Али никога не се опитваше да отмъсти на мъчителите си, отчасти навярно защото не можеше да ги догони, влачейки сакатия си крак. Но главно защото беше имунизиран срещу обидите им; той бе открил противоотровата още в мига, когато Санобар родила Хасан. Всичко станало неусетно. Без акушери, анестезиолози и сложна апаратура. Просто Санобар лежала на голия сламеник, а Али и една баба били при нея да й помагат. Всъщност не й трябвало много помощ, защото дори при раждането си Хасан останал верен на своя характер — беше неспособен да причини болка на когото и да било. Няколко стона, два-три напъна, и Хасан изскочил на бял свят. Изскочил с усмивка.

Бъбривата баба разказала на съседската слугиня, а тя пък разгласила навред, че Санобар погледнала бебето в ръцете на Али, видяла заешката му устна и избухнала в горчив смях.

— Ето — рекла тя. — Сега си имаш дете идиотче да се усмихва вместо теб!

Не пожелала дори да докосне Хасан, а пет дни по-късно избягала.

Баба наел за Хасан същата дойка, която откърмила и мен. Али ни разказваше, че била синеока хазарка от Бамиян, града с гигантските статуи на Буда.

— Как само пееше с нежния си глас — често повтаряше той.

Ние с Хасан винаги питахме какво е пеела, макар да знаехме — Али ни бе казвал безброй пъти. Просто искахме да го накараме да запее.

Той се покашляше тихичко, после подхващаше:

На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.
После ни напомняше, че хората, откърмени от една гръд, са млечни братя — връзка, която дори времето не можело да разруши.

Ние с Хасан бяхме откърмени от една гръд. Бяхме проходили на една и съща поляна, в един и същ двор. И под един и същ покрив бяхме изрекли първите си думи.

Моята първа дума била баба.

Неговата — Амир.

Моето име.

Днес, поглеждайки назад, си мисля, че причините за онова, което се случи през зимата на 1975 г. — и за всичко, което последва, — са били заложени още в тия първи думи.

(обратно)

3

Разправяха, че веднъж баща ми преборил с голи ръце мечка в Белуджистан. Ако историята беше за някой друг, щяха да я отхвърлят като проява на типично афганската склонност към преувеличения, наричана лааф — уви, едва ли не общонационален недъг; ако някой се хвалеше, че синът му е лекар, най-вероятно момчето просто бе държало гимназиален изпит по биология. Но каквото и да разкажеха за баба, никой не се съмняваше в истинността му. Във всеки случай на гърба му имаше три дълги грапави белега. Безброй пъти съм си представял онази борба, понякога дори я сънувах. И в тия сънища никога не можех да различа баба от мечката.

Рахим хан пръв го нарече с думите, които щяха да се превърнат в негово прозвище — Туфан ага, господин Ураган.

Прякорът му подхождаше. Баща ми беше същинска природна стихия, грамаден пущун с гъста брада, буйна и къдрава кестенява коса, непокорна като самия него, ръце, способни да изкоренят стара върба, и пламтящи черни очи, които „биха накарали самия дявол да падне на колене и да моли за прошка“, както казваше Рахим хан. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра и когато влизаше някъде, всички неволно извъртаха глави към него като слънчогледи.

Не можеше да остане забелязан, дори и да спеше. Често запушвах ушите си с памук, завивах се презглава, но въпреки всичко хъркането на баба — досущ като форсиран двигател на камион — проникваше през стените. А моята стая беше от другата страна на коридора. Просто не проумявах как майка ми е успявала да заспи до него. Това бе едно от многото неща, за които бих я запитал, ако можехме да се срещнем.

Към края на шейсетте, когато бях на пет-шест години, баба реши да построи сиропиталище. Чух историята от Рахим хан. Той ми каза, че баба сам направил чертежите, макар да нямал архитектурно образование. Скептиците го приканвали да спре с тия глупости и да наеме архитект. Разбира се, баба отказал и всички клатели глави, слисани от неговото упорство. После баба успял и всички клатели глави със страхопочитание пред неговата победоносна сила. Баба платил от собствения си джоб изграждането на двуетажно сиропиталище край главната улица — Джаде Мейуанд, южно от река Кабул. Рахим хан ми разказа, че той лично финансирал целия проект, плащал на инженерите, електротехниците, водопроводчиците и строителните работници, да не говорим, че и на градските чиновници трябвало „да им се смажат мустаците“.

Строежът на сиропиталището отне три години. По онова време бях на осем. Спомням си как в деня преди откриването баба ме отведе до езерото Гарка на няколко километра северно от Кабул. Заръча ми да доведа и Хасан, но аз го излъгах, че Хасан има разстройство. Исках баба само за себе си. А освен това веднъж с Хасан бяхме ходили на езерото да хвърляме камъчета по водата и Хасан направи осем отскока. Аз едва стигнах до пет. Баба беше там, гледаше ни и потупа Хасан по гърба. Дори сложи ръка на рамото му.

Онзи път обаче седяхме на масичката за пикник край езерото само двамата — аз и баба. Обядвахме варени яйца, сандвичи с кюфтета и туршия. Водата беше тъмносиня и слънцето искреше по огледално чистата й повърхност. През петъчните дни около езерото гъмжеше от семейства, излезли да прекарат един ден на слънце. Но тогава беше средата на седмицата и наоколо нямаше жива душа освен нас и двама дългокоси и брадати туристи — бях чувал да ги наричат „хипита“. Те седяха на кея с въдици в ръцете, провесили боси крака във водата. Попитах баба защо са си пуснали дълга коса, но той само изсумтя и не ми отговори. Подготвяше речта си за следващия ден, прелистваше цял куп записки и допълваше тук-там с молив. Захапах едно яйце и попитах баба дали е вярно каквото ми бе казал един съученик — че ако изядеш парче яйчена черупка, ще трябва да го изпишкаш. Той пак изсумтя.

Отхапах от сандвича. Един от русите дългокоси туристи се разсмя и плесна другия по гърба. Далече отвъд езерото някакъв камион бучеше по нагорнището. Страничното му огледало хвърляше слънчеви отблясъци.

— Мисля, че имам саратан — казах аз.

Рак.

Баба вдигна глава от листовете, пърхащи от вятъра. Каза ми, че ако съм жаден, мога да си взема сок от багажника на колата.

На другия ден столовете пред сиропиталището не стигнаха за всички. Много хора трябваше да стоят прави, за да гледат церемонията. Денят беше ветровит и аз седях зад баба на малкия подиум до главния вход на новата сграда. Баба носеше зелен костюм и шапка от каракул. Насред речта вятърът му събори шапката и всички се разсмяха. Направи ми знак да я подържа и аз с радост се подчиних, защото всички щяха да видят, че това е моят баща. Той се обърна към микрофона и каза, че се надява сградата да е по-устойчива от шапката му. Всички се разсмяха отново. Когато баба приключи речта, хората станаха на крака с възторжени възгласи. Дълго му ръкопляскаха. После дойдоха да се ръкуват с него. Някои се ръкуваха и с мен, други ме галеха по косата. Толкова се гордеех с баба, толкова се гордеех с двама ни.

Но въпреки успехите му хората вечно се съмнявали в него. Някога казвали, че търговията не му е в кръвта и трябвало да учи право като баща си. Баба обаче им доказал, че грешат, като не само развил собствен бизнес, но и станал един от най-преуспелите търговци в Кабул. Двамата с Рахим хан имаха невероятен успех в износа на килими, а освен това държаха две аптеки и един ресторант.

Когато хората подхвърляли с подигравка, че баба никога няма да се ожени успешно — все пак нямал кралска кръв в жилите си, — той се оженил за майка ми София Акрами, образована жена, смятана единодушно за една от най-почитаните, красиви и добродетелни жени в Кабул. Тя не само преподавала в университета класическа литература на фарси, но и била потомка на кралското семейство — факт, с който баща ми редовно натривал носовете на скептиците, като я наричал „моята принцеса“.

Ако не броим мен, баща ми оформяше околния свят според собствените си предпочитания. Проблемът, разбира се, бе, че баба виждаше света само в черно и бяло. И сам трябваше да реши кое е черно и кое бяло. Не можеш да обичаш човек, който живее така, без в същото време да не се боиш от него. Може би дори мъничко да го мразиш.

Когато бях в пети клас, един молла ни обучаваше в постулатите на исляма. Казваше се Фатиула хан — нисък, набит мъж с надупчено от акне лице и пресипнал глас. Той ни разказваше за необходимостта всеки богат мюсюлманин да даде зекят — милостиня; за задължението да извършиш хадж; обясняваше ни подробно как се извършват петте дневни молитви намаз и ни караше да учим наизуст стихове от Корана и макар че никога не ни ги превеждаше, често използваше върбовата пръчка, за да наблегне на факта, че трябва правилно да произнасяме арабските думи, та Аллах да ни чува по-добре. Един ден ни каза, че ислямът смята пиенето за ужасен грях; пияниците ще отговарят за греха си в деня на Страшния съд. По онова време пиенето не беше рядкост в Кабул. Не се наказваше с публично бичуване, но афганистанците, които пиеха, предпочитаха да го вършат тайно в името на добрите нрави. Купуваха уискито като „лекарство“ в кафяви книжни торби от избрани „аптеки“. Тръгваха си, като криеха торбата и понякога срещаха неодобрителните погледи на онези, които знаеха каква търговия върти магазинът.



Бяхме на горния етаж в кабинета на баба, пушалнята, когато му казах какво ни преподава в училище молла Фатиула хан. Баба си наливаше уиски от бара в ъгъла. Изслуша ме, кимна и отпи глътка. После се отпусна на коженото канапе, остави питието и ме взе в скута си. Имах чувството, че седя на два дънера. Той си пое дълбоко дъх, издиша през носа и въздухът сякаш цяла вечност свистя през мустаците му. Сам не знаех дали искам да го прегърна или да скоча от скута му, обзет от смъртен ужас.

— Виждам, че си объркал онова, което ти казват в училище, с истинското образование — изрече той с дрезгавия си глас.

— Но ако е казал истината, това прави ли те грешник, баба!

— Хммм. — баба схруска кубче лед. — Искаш ли да знаеш какво мисли баща ти за греха?

— Да.

— Тогава ще ти кажа — рече баба, — но най-напред разбери едно, и то веднъж завинаги, Амир: никога няма да научиш нещо стойностно от ония брадати глупци.

— Молла Фатиула хан ли имаш предвид?

Баба размаха ръка. Ледът в чашата звънна.

— Имам предвид всички тях. Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни.

Разкисках се. Просто не можех да устоя на представата как баба пикае върху брадата на каквато и да било маймуна, била тя праведна или не.

— Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират. — Той отново отпи глътка. — Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан попадне в техни ръце.

— Но молла Фатиула хан изглежда добър човек — успях да избъбря през пристъпите на кикот.

— Чингис хан също е изглеждал добър — отвърна баба. — Но стига за това. Ти ме попита за греха и аз ще ти отговоря. Слушаш ли?

— Да — казах аз и стиснах устни.

Но смехът излетя през носа ми със странен, пръхтящ звук. Това ме накара да се разкискам отново.

Каменните очи на баба се впиха в моите и изведнъж спрях да се смея.

— Искам да си поговорим по мъжки. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, баба джан — измънках аз и не за пръв път се зачудих колко болезнено може да ме жегне татко само с няколко думи. Беше ни се паднал един мимолетен приятен миг — баба рядко разговаряше с мен и още по-рядко ме вземаше в скута си — и аз по най-глупав начин го бях пропилял.

— Добре — каза баба, но в очите му се таеше съмнение. — Слушай сега, независимо на какво те учи моллата, има само един грях. И това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Разбираш ли?

— Не, баба джан — казах аз и отчаяно съжалих, че е така. Не исках да го разочаровам отново.

Баба въздъхна нетърпеливо. Това също ме жегна, защото той не беше нетърпелив човек. Спомних си колко пъти се прибираше чак по тъмно, колко пъти вечерях сам. Питах Али къде е баба и кога ще си дойде, макар да знаех много добре, че е на строежа да го наглежда. Нима за това не бе нужно търпение? Вече мразех всички деца, за които строеше сиропиталището; понякога ми се искаше да са умрели заедно с родителите си.

— Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза баба. — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбираш ли?

Разбирах. Когато баба бил шестгодишен, посред нощ в дядовата къща влязъл крадец. Дядо ми, уважаван съдия, застанал срещу него, но крадецът го намушкал в гърлото и го убил на място — тъй откраднал бащата на баба. Преди пладне на другия ден гражданите заловили крадеца: оказал се скитник от областта Кундуз. Обесили го на един дъб цели два часа преди следобедната молитва. Знаех тази история не от баба, а от Рахим хан. Винаги научавах разни неща за баща ми от чужди хора.

— Няма по-жалка постъпка от кражбата, Амир — каза баба. — Човек, вземащ онова, което не е негово, независимо дали чужд живот или залък хляб… плюя на такъв човек. И ако някога пътищата ни се кръстосат, Аллах да му е на помощ. Разбра ли?

Като си представих как баба пердаши крадеца, ми стана и смешно, и страшно.

— Да, баба.

— Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско. А сега слизай. От всички тия приказки за греха пак ожаднях.

Гледах го как си налива до бара и се питах колко ли време ще мине, преди отново да си поговорим както преди малко. Защото, честно казано, винаги имах чувството, че баба малко ме мрази. И защо не? В края на краищата аз бях убил любимата му съпруга, неговата прекрасна принцеса, нали? И поне да бях проявил благоприличието да заприличам малко на него. Но не приличах. Ни най-малко.



В училище често играехме една игра. Учителят по фарси я ръководеше и тя се развиваше горе-долу така: рецитираш стих от поема, а твоят противник има шейсет секунди, за да каже друг стих, започващ с буквата, на която завършва твоят. Всички от класа искаха да ме вземат в отбора си, защото на единайсет години вече можех да рецитирам десетки стихове от Омар Хаям, Хафез или знаменитата „Маснави“ на Руми. Веднъж играх срещу целия клас и спечелих. Вечерта се похвалих на баба, но той само кимна и промърмори: „Добре.“

Така намирах път за бягство от бащината студенина — чрез книгите на мъртвата ми майка. И чрез Хасан, разбира се. Четях всичко наред — Руми, Хафез, Саади, Виктор Юго, Жул Верн, Марк Твен, Иън Флеминг. Когато приключих с книгите на майка ми — не отегчителните исторически трудове, не си падах много по тях, а романите и изобщо художествената литература, — почнах да харча джобните си пари за книги. Всяка седмица купувах по една от книжарницата до Синема Парк и когато на лавиците не остана място, почнах да ги трупам в кашони.

Разбира се, да се ожениш за поетеса е едно, а да отглеждаш син, който предпочита да си зарови носа в стихосбирки, вместо да ходи на лов… е, навярно баба не си го бе представял по този начин. Истинските мъже не четат стихове, камо ли пък да ги съчиняват. Истинските мъже — истинските момчета — играят футбол като баба на младини. Виж, по това си струва да се увличаш. През 1970 г. баба изостави за един месец строежа на сиропиталището и отлетя до Техеран да гледа световното първенство по телевизията, защото по онова време в Афганистан още нямаше телевизори. Записа ме във футболен клуб, за да разпали у мен същата страст. Но аз бях жалка картинка, непохватна заплаха за собствения си отбор, вечно се пречках пред удобния пас или неволно преграждах линията за пробив. Тътрех кльощави нозе по игрището и крещях за пасове, които никога не ми подаваха. И колкото повече се стараех, колкото по-трескаво размахвах ръце над главата си и виках „На мен! На мен!“, толкова по-малко ми обръщаха внимание. Но баба не се отказа. Когато стана пределно ясно, че не съм наследил нито капка от спортния му талант, той реши да ме превърне в запалянко. С това поне трябваше да се справя, нали? Имитирах интерес колкото се можеше по-дълго. Крещях заедно с него, когато отборът на Кабул отбележеше гол срещу Кандахар, сипех обиди срещу съдията, когато отсъждаше дузпа против нашите. Но баба усети у мен липсата на искрена страст и се примири с печалния факт, че синът му никога няма да играе, нито да гледа футбол.

Помня как веднъж ме заведе на ежегодното състезание по бузкаши, което се провеждаше през първия пролетен ден — денят на новата година. Бузкаши беше и си остава афганистанска национална страст. В тази игра майсторът ездач чапандаз, обикновено покровителстван от богати запалянковци, трябва да грабне насред блъсканицата тялото на заклан овен или козел, да направи в галоп обиколка на стадиона и да пусне плячката в очертания кръг, а в това време другите чапандази го преследват и се мъчат по всякакъв начин — с ритници, нокти, камшици и юмруци — да му отнемат животното. През онзи ден тълпата ревеше възторжено, а на полето ездачите надаваха бойни крясъци и се сражаваха за овена сред облак прах. Земята трепереше от тътена на копита. Гледахме от най-горния ред как ездачите прелитат край нас в галоп с вой и викове, а от муцуните на конете им хвърчат пръски пяна.

В един момент баба посочи някого.

— Амир, виждаш ли онзи мъж, седнал там сред другите мъже?

Виждах го.

— Това е Хенри Кисинджър.

— О — казах аз.

Не знаех кой е Хенри Кисинджър и сигурно щях да попитам. Но в момента гледах с ужас как един чапандаз пада от седлото и безброй копита тъпчат по него. Тялото му се подмяташе из блъсканицата като парцалена кукла, докато накрая се търкулна и спря, а схватката отмина напред. Човекът трепна още веднъж и остана да лежи неподвижно с извити под неестествен ъгъл крака, а кървавата локва около него бавно попиваше в пясъка.

Разплаках се.

На връщане плаках по целия път. Помня как ръцете на баба стискаха волана. Стискаха и се отпускаха. Никога няма да забравя храбрите му усилия да прогони от лицето си израза на отвращение, докато караше мълчаливо.

По-късно същата вечер минавах край кабинета на баща си, когато го чух да разговаря с Рахим хан. Долепих ухо към затворената врата.

— … да се благодариш, че е здрав — казваше Рахим хан.

— Знам, знам. Но вечно виси над ония книги или се тътри из къщата като унесен в някакъв сън.

— И какво?

— Аз не бях такъв.

Гласът на баба звучеше раздразнено, дори гневно. Рахим хан се разсмя.

— Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с любимите си цветове.

— Казвам ти — повтори баба. — Не бях такъв. Нито аз, нито децата, с които израснах.

— Знаеш ли, понякога си най-самовлюбеният човек, когото съм срещал — рече Рахим хан. Не познавах друг, който би дръзнал да каже такова нещо на баба.

— Това няма нищо общо.

— Тъй ли?

— Тъй.

— А кое тогава?

Чух как коженото кресло на баба изскърца, докато той се наместваше. Затворих очи и още по-плътно притиснах ухо до вратата. Едновременно исках и не исках да чуя какво ще каже.

— Понякога гледам през този прозорец и го виждам да играе на улицата със съседските момчета. Виждам как го блъскат, вземат му играчките, събарят го, удрят го. И знаеш ли, той никога не отвръща на удара. Никога. Просто… навежда глава и…

— Значи не е побойник — каза Рахим хан.

— Много добре знаеш, че не това имам предвид, Рахим — рязко отвърна баща ми. — На момчето му липсва нещо.

— Да, злоба.

— Самозащитата няма нищо общо със злобата. Знаеш ли какво става винаги, щом съседските хлапета почнат да го тормозят? Хасан идва да ги прогони. Виждал съм го с очите си. И когато се приберат, питам Амир: „От какво е тая драскотина на лицето на Хасан?“ А той отговаря: „Падна.“ Казвам ти, Рахим, на момчето му липсва нещо.

— Просто трябва да го оставиш сам да си намери пътя — каза Рахим хан.

— И накъде е тръгнал? — възрази баба. — От момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.

— Както винаги опростяваш нещата.

— Не е така.

— Сърдит си, защото те е страх, че няма да поеме от теб търговията.

— Кой опростява сега? — попита баба. — Виж какво, знам, че между вас двамата има топли чувства, и се радвам. Завиждам, но се радвам. Честно. Трябва му човек, който… да го разбира, защото Аллах ми е свидетел, аз не мога. Нещо в Амир ме тревожи, но не мога да го изразя. Сякаш… — Представих си го как се напряга, как търси най-точните думи. — Ако не бях видял с очите си лекарят да го вади от утробата на жена ми, нямаше да повярвам, че е мой син.



На другата сутрин, докато приготвяше закуската, Хасан попита дали нещо ме мъчи. Креснах му да си гледа работата.

Рахим хан грешеше. И в мен имаше злоба.

(обратно)

4

През 1933 г., когато се родил баба и когато започнало четирийсетгодишното владичество на Захир шах в Афганистан, двама млади братя от богат и почитан кабулски род седнали зад волана на бащиния си форд. Замаяни от хашиш и френско вино, те блъснали и убили двама съпрузи хазари на пътя за Пагман. Полицаите довели двамата разкаяни младежи и петгодишното сираче на загиналите пред дядо ми, който бил високо уважаван съдия и човек с безупречна репутация. След като изслушал разказа на двамата братя и молбата на баща им за милост, дядо ми заповядал на младежите да отидат незабавно в Кандахар и да се запишат в армията за една година, въпреки че семейството им било успяло някак да ги освободи от военна служба. Баща им протестирал, но не прекалено и в крайна сметка всички се съгласили, че наказанието е може би твърде строго, но справедливо. Колкото до сирачето, дядо ми го приел в собствения си дом и заръчал на другите слуги да го учат на занаят, но да се държат добре с него. Момчето се казвало Али.

Али и баба израснали като приятели в детските игри, поне доколкото позволявал осакатеният крак на Али, също както растяхме и ние с Хасан едно поколение по-късно. Баба често ни разправяше колко пакости и дяволии вършели заедно, а Али клатеше глава и казваше:

— Но, ага сахиб, кажи им кой беше майсторът на тия пакости и кой — беден чирак.

Баба се разсмиваше и го прегръщаше през рамото.

Но в нито една от тия истории баба не наричаше Али свой приятел.

Странното беше, че и аз никога не мислех за нас двамата с Хасан като за приятели. Поне в обичайния смисъл. Нямаше значение, че заедно се учехме да караме колело без ръце или да майсторим фотоапарат от картонена кутия. Нямаше значение, че по цяла зима пускахме хвърчила и ги гонехме. Нямаше значение, че за мен образът на Афганистан е образ на мършаво, костеливо момче с бръсната глава, клепнали уши и лице на китайска кукла, вечно озарено от усмивка с цепната устна.

Всички тия неща нямаха значение. Защото историята не се превъзмогва лесно. Нито религията. В крайна сметка аз бях пущун, а той хазарин, аз бях сунит, а той шиит и нищо не можеше да промени това. Нищо.

Но ние бяхме проходили заедно и това също нямаше как да се промени независимо от историята, етноса, обществото или религията. По-голямата част от първите ми дванайсет години мина в игри с Хасан. Понякога цялото ми детство изглежда като един дълъг, ленив летен ден с Хасан, през който се гоним сред дърветата в бащиния ми двор, играем на криеница, на стражари и апаши, на каубои и индианци, измъчваме насекоми.

Гонехме номадите кочи, които минаваха през Кабул на път за северните планини. Чувахме как керваните им наближават нашия квартал, чувахме блеенето на овцете и козите, дрънченето на звънчета по шиите на камилите. Изтичвахме навън да видим как керванът се влачи по нашата улица — мъже с прашни, обветрени лица и жени с дълги, пъстри шалове, мъниста и сребърни гривни по китките и глезените. Замеряхме с камъчета козите. Плискахме мулетата с вода. Карах Хасан да се качва върху „Стената на болната царевица“ и да обстрелва с прашка задниците на камилите.

Заедно гледахме първия си уестърн „Рио Браво“ с Джон Уейн в Синема Парк срещу любимата ми книжарница. Помня как умолявах баба да ни заведе до Иран, за да се срещнем с Джон Уейн. Той избухна в гръмотевичен гърлен смях — звукът силно напомняше форсиран автомобилен двигател — и когато най-сетне си възвърна дар словото, ни обясни какво представлява дублирането. Ние с Хасан бяхме смаяни. Зашеметени. Джон Уейн всъщност не говореше фарси и не беше иранец! Беше американец, също като ония дружелюбни дългокоси мъже и жени, които виждахме да се мотаят из Кабул, облечени в раздърпани шарени ризи. Гледахме „Рио Браво“ три пъти, а любимия ни уестърн „Великолепната седморка“ цели тринайсет пъти. При всяка прожекция плачехме накрая, когато мексиканските момчета погребваха Чарлс Бронсън, който, както се оказа, също не беше иранец.

Разхождахме се из лъхащите на плесен пазари в кабулския район Шар-е-нау или из новия град западно от квартала Уазир Акбар хан. Разговаряхме за поредния гледан филм и крачехме сред тълпите купувачи. Провирахме се между търговци и просяци, скитахме по тесни улички, претъпкани с малки, отрупани сергии. Баба ни даваше всяка седмица по десет афгана джобни пари, а ние ги харчехме за топла кока-кола и сладолед, поръсен със счукани фъстъци.

През учебната година имахме твърдо установен дневен режим. Докато се измъкна от леглото и затътря нозе до банята, Хасан вече беше успял да се измие, да си каже заедно с Али сутрешната молитва и ми бе приготвил закуската — горещ черен чай с три бучки захар и един препечен наан, намазан с любимия ми вишнев мармалад, грижливо подредени на масата. Докато закусвах и се оплаквах, че имам много да уча, Хасан ми оправяше леглото, лъскаше ми обувките, изглаждаше ми дрехите за деня и подреждаше в чантата ми учебници и моливи. Докато гладеше в коридора, го чувах да пее стари хазарски песни с гъгнивия си глас. После аз и баба потегляхме с черния му форд мустанг, който навсякъде предизвикваше завистливи погледи, защото Стив Маккуин караше същата кола във филма „Булит“, прожектиран шест месеца наред в едно от кината. Хасан оставаше у дома и помагаше на Али в домакинската работа: да изперат на ръка мръсните дрехи и да ги прострат на въжето в двора, да изметат подовете, да купят пресен наан от пазара, да мариноват месо за вечеря, да полеят моравата.

След училище ние с Хасан се срещахме, грабвахме някоя книга и хуквахме по заобления като паница хълм северно от къщата на баща ми в квартала Уазир Акбар хан. Върху хълма имаше старо изоставено гробище с редици безименни паметници и трънливи гъсталаци между гробовете. Дъждовете и снеговете на безброй години бяха покрили желязната порта с ръжда и порутили ниските зидове от бял камък. Близо до входа на гробището растеше нар. Веднъж взех един от кухненските ножове на Али и издълбах върху ствола имената ни: „Амир и Хасан, султани на Кабул“. Тия думи официално превърнаха дървото в наша собственост. След училище двамата се катерехме по клоните и беряхме кървавочервените плодове. След като ги изяждахме и избърсвахме длани в тревата, аз четях на Хасан.

Той седеше с кръстосани крака, разсеяно късаше стръкчета трева и по лицето му танцуваха слънчевите лъчи и сенките на листата, а аз му четях истории, които не можеше да прочете сам. Това, че Хасан ще порасне неграмотен като Али и повечето други хазари, било решено още в мига на неговото раждане, може би дори в мига, когато е бил заченат в негостоприемната утроба на Санобар — в края на краищата за какво му е на един слуга да познава писменото слово? Но въпреки своята неграмотност, или може би точно заради нея, Хасан изпитваше влечение към тайнството на думите, изкушаваше се от този загадъчен свят, забранен за него. Четях му стихове и разкази, понякога гатанки, но се отказах от тях, когато разбрах, че умее да ги отгатва далеч по-добре от мен. Затова му четях безобидни истории като злополуките на хитрия Настрадин ходжа и неговото магаре. Седяхме под онова дърво часове наред, докато слънцето почнеше да гасне на запад, а Хасан все настояваше, че светлината ще стигне за още един разказ, за още една глава.

Любимите ми моменти от четенето бяха, когато стигахме до сложна дума, която Хасан не знаеше. Тогава почвах да го дразня, да му се подигравам за невежеството. Веднъж му четях приказка за Настрадин ходжа и той ме прекъсна.

— Какво означава тая дума?

— Коя?

— Идиот.

— Не знаеш ли какво означава? — ухилих се аз.

— Не, Амир ага.

— Но тя се среща толкова често.

— И все пак не я знам.

Може би усещаше жилото на присмеха ми, но това не личеше по усмихнатото му лице.

— Е, в моето училище всички знаят какво означава — казах аз. — Чакай да видим. Идиот. Означава умен, интелигентен. Ето, ще ти дам пример. „Когато си има работа с думите, Хасан е идиот.“

— Ааа — кимна той.

След това винаги се чувствах виновен. Опитвах се да изгладя нещата, като му подарявах някоя стара риза или счупена играчка. Казвах си, че това е предостатъчна компенсация за една невинна шега.

Любимата книга на Хасан беше „Шах-наме“ — епична поема от десети век за древни персийски герои. Харесваха му всички глави, шаховете от древността, Феридун, Зал и Рудабе. Но любимата история и на двама ни беше разказът за великия воин Рустам и неговия хвърковат кон Рахш. В едно сражение Рустам ранява смъртоносно своя храбър противник Сухраб и чак тогава открива, че Сухраб е неговият отдавна изгубен син. Съсипан от скръб, Рустам изслушва предсмъртните думи на своя син:

Та ти си бил баща ми!
Кой твоето сърце така измами,
че не послуша моята молба
да си откриеш името? Съдба!
Свали по-бързо тежката ми броня
и наведи очите си над оня
свой талисман, от майка ми дарен,
към теб когато тръгвах устремен.2
— Моля те, Амир ага, прочети ми го пак — настояваше Хасан.

Понякога очите му се наливаха със сълзи, докато четях този откъс, и винаги се питах за кого плаче, дали за скърбящия Рустам, който разкъсва бронята си и посипва главата си с пепел, или за умиращия Сухраб, който копнее единствено за бащината си обич. Лично аз не виждах нищо трагично в участта на Рустам. В края на краищата нима всички бащи не таят дълбоко в сърцата си желание да убият своите синове?

В един юлски ден на 1973 г. си направих друга дребна шега с Хасан. Както му четях, внезапно се отклоних от написаната история. Преструвах се, че чета от книгата, редовно прелиствах страниците, но напълно зарязах текста, поех нишката на разказа и съчиних своя. За него думите върху страницата бяха само наниз от тайнствени и неразгадаеми знаци. Думите бяха тайни врати и аз държах всички ключове. Тъкмо понечих да го попитам дали харесва историята и в гърлото ми се надигна кикот, когато Хасан изръкопляска.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Отдавна не си ми чел толкова хубава история — отвърна той, продължавайки да ръкопляска.

Разсмях се.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Поразително — прошепнах аз. Говорех съвсем искрено. Този обрат беше… съвсем неочакван. — Сигурен ли си, Хасан?

Той не спираше да ръкопляска.

— Беше страхотно, Амир ага. Ще ми почетеш ли и утре от същото?

— Поразително — повторих аз, леко задъхан.

Чувствах се като човек, който открива заровено съкровище в собствения си заден двор. Докато слизах по хълма, мислите избухваха в главата ми като фойерверки на празника Чаман. Отдавна не си ми чел толкова хубава история, бе казал той. А аз му бях чел много истории.

По някое време усетих, че Хасан пита нещо.

— Какво? — сепнах се аз.

— Какво означава тая дума, „поразително“?

Разсмях се. Прегърнах го с всичка сила и лепнах целувка на бузата му.

— Това пък защо беше? — попита той, изненадан и зачервен.

Блъснах го с рамо приятелски. Усмихнах се.

— Ти си принц, Хасан. Принц си и аз те обичам.

Същата вечер написах първия си разказ. Отне ми трийсет минути. Беше кратка и мрачна история за човек, който намира вълшебна чаша и открива, че ако плаче над нея, сълзите му се превръщат в перли. Но макар цял живот да е бил беден, той е щастлив и рядко пролива сълзи. Затова намира начини да се натъжава, та сълзите да го направят богат. С натрупването на перлите расте и алчността му. В края на разказа човекът седи с нож в ръка върху планина от перли и ридае над чашата, прегръщайки окървавеното тяло на любимата си жена.

Онази вечер се изкачих по стълбището и влязох в пушалнята на баба, стискайки в ръка двете листчета, върху които бях надраскал разказа. Когато влязох, баба и Рахим хан пушеха лули и пиеха бренди.

— Какво има, Амир? — попита баба, изтегнат на канапето с преплетени зад тила ръце. Около лицето му се виеше синкав дим. От суровия му поглед гърлото ми пресъхна. Изкашлях се и казах, че съм написал разказ.

Баба кимна и ми хвърли лека усмивка, в която не долових друго, освен престорен интерес.

— Ами това е много хубаво — каза той.

Нищо повече. Мълчеше и ме гледаше през облака дим.

Навярно съм стоял така по-малко от минута, но и до ден-днешен в живота ми не е имало по-дълга минута. Секундите се влачеха покрай мен, всяка разделена от следващата с цяла вечност. Въздухът стана тежък и влажен, почти плътен. Задушавах се. Баба продължаваше да ме гледа, но не поиска да прочете разказа.

Както винаги на помощ ми се притече Рахим хан. Той протегна ръка и в усмивката му нямаше нищо престорено.

— Може ли да го взема, Амир джан? Много бих искал да го прочета.

Когато говореше с мен, баба почти никога не използваше сърдечното обръщение джан.

Баба сви рамене и се изправи. Изглеждаше облекчен, сякаш Рахим хан беше спасил и него.

— Да, дай го на Рахим. Аз отивам горе да се приготвя.

И с тия думи напусна стаята. Обикновено боготворях баба с едва ли не религиозна страст. Но тогава ми се искаше да му разпоря вените и да източа проклетата кръв от тялото му.

Един час по-късно, докато вечерното небе притъмняваше, двамата потеглиха с колата на баба за някакво празненство. На излизане Рахим хан се спря пред мен и ми подаде разказа заедно с още едно сгънато листче. Усмихна се и ми намигна.

— За теб е. Прочети го по-късно.

Помълча и добави една-единствена дума, която ме насърчи да продължавам с писането, както не са ме вдъхновявали и най-пламенните комплименти на редакторите. Тази думичка беше „браво“.

Когато излязоха, седнах на леглото си и съжалих, че Рахим хан не ми е баща. После си помислих за баба и могъщите му гърди, спомних си колко е хубаво да ме притиска до тях, как сутрин мирише на одеколон „Брут“ и как гъделичка с брада лицето ми. Изведнъж ме налегна толкова непоносима вина, че хукнах към банята и повърнах в мивката.

По-късно същата вечер, сгушен в леглото, аз отново и отново препрочитах бележката на Рахим хан. Тя гласеше:

Амир джан,

Твоят разказ много ми хареса. Машалла, Аллах ти е дал рядка дарба. Сега си длъжен да я усъвършенстваш, защото човек, който пропилява даровете на Аллах, е магаре. Ти написа първия си разказ граматически правилно и с интересен стил. Но най-впечатляващото в него е, че съдържа и ирония. Може би ти дори не знаеш какво означава тази дума. Но някой ден ще научиш. Това е нещо, към което някои писатели се стремят през цялата си кариера, но така и не го постигат. А ти го постигна още от първия разказ.

Вратата ми винаги ще е отворена за теб, Амир джан. Ще прочета всяка история, която имаш да разкажеш. Браво.

Твой приятел
Рахим
Окрилен от бележката на Рахим хан, грабнах разказа и изтичах долу в преддверието, където Али и Хасан спяха на сламеник. Това бяха единствените случаи, при които им се позволяваше да спят в къщата — когато баба отсъстваше и Али трябваше да ме наглежда. Разтръсках Хасан и го попитах дали иска да чуе една история.

Той потърка лепнещите си от сън очи и се протегна.

— Сега ли? Кое време е?

— Времето няма значение. Това е специален разказ. Сам го написах — прошепнах аз, като се надявах да не събудя Али. Лицето на Хасан светна.

— Тогава трябва да го чуя — каза той и бързо отметна завивката.

Прочетох му разказа в трапезарията до мраморната камина. Този път не се шегувах и не бягах от думите; това тук беше мое! В много отношения Хасан бе идеален слушател, напълно потопен в повествованието. Лицето му се променяше заедно с промяната на тона в разказа. Когато изчетох последното изречение, той безшумно плесна с ръце.

— Машалла, Амир ага. Браво!

Лицето му грееше.

— Хареса ли ти? — попитах аз, усещайки за втори път вкуса на положителния отзив. А колко сладък бе той!

— Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател — каза Хасан. — И хората по цял свят ще четат твоите разкази.

— Преувеличаваш, Хасан — отвърнах аз и усетих, че го обичам заради тия думи.

— Не. Ще бъдеш велик и знаменит — настоя той. Сетне помълча, сякаш се канеше да добави нещо. Обмисли думите си, изкашля се и плахо изрече: — Но ще ми позволиш ли да попитам нещо за разказа?

— Разбира се.

— Ами… — започна Хасан и млъкна.

— Казвай, Хасан — настоях аз и се усмихнах, макар че внезапно несигурният писател в душата ми взе да се чуди дали наистина иска да чуе каквото има за казване.

— Ами — повтори той… — ако ми разрешиш да попитам, защо онзи човек е убил жена си? Всъщност защо изобщо е трябвало да тъгува, за да пролива сълзи? Не е ли могъл просто да помирише лук?

Бях потресен. Тази подробност — тъй очевидна, че граничеше с глупостта — дори не ми бе хрумнала. Беззвучно размърдах устни. Сякаш съдбата ми бе отредила тази вечер да опозная една от основните цели на писането, иронията, и същевременно да попадна в един от нейните капани — дефектната фабула. И това ми го сочеше не някой друг, а Хасан. Хасан, който не умееше да чете и през целия си живот не бе написал нито една дума. Изведнъж някакъв студен и мрачен глас зашепна в ухото ми: Какво разбира тоя неграмотен хазарин? Той цял живот ще си остане готвач. Как смее да те критикува?

— Ами… — започнах аз.

Но така и не довърших изречението.

Защото ненадейно Афганистан се промени завинаги.

(обратно)

5

Раздаде се гръмотевичен тътен. Земята потрепери и чухме трясъка на стрелба.

— Тате! — извика Хасан.

Скочихме и тичешком напуснахме трапезарията. Заварихме Али да куцука трескаво из преддверието.

— Тате! Какъв е тоя звук? — изпищя Хасан, протягайки ръце към Али.

Али ни прегърна. Блесна бяло сияние и за миг небето се превърна в сребро. Пак блесна и отново се раздадоха отсечените трясъци на престрелка.

— Стрелят по патици — каза Али с дрезгав глас. — Тръгнали са на лов за патици през нощта, разбирате ли? Не бойте се.

В далечината зави сирена. Някъде издрънча разбито стъкло, някой закрещя. Чух хората да излизат на улицата, стреснати от сън и навярно все още по пижами, с чорлави коси и подути очи. Хасан плачеше. Али го придърпа нежно към себе си, вкопчи се в него. По-късно щях да си повтарям, че не съм завиждал на Хасан. Ни най-малко.

Останахме прегърнати чак до ранните утринни часове. Престрелките и експлозиите бяха траяли по-малко от час, но ни изплашиха много, защото никога дотогава не бяхме чували стрелба по улиците. Все още не беше родено онова поколение афганистански деца, чиито уши нямаше да познават нищо друго, освен грохота на бомбите и престрелките. Сгушени един до друг в трапезарията и чакайки слънцето да изгрее, ние не подозирахме, че досегашният ни живот е свършил. Нашият живот. Може би все още не съвсем, но това бе началото на края. Краят, официалният край щеше да дойде първо през април 1978 г. с комунистическия преврат и после през декември 1979 г., когато руските танкове щяха да плъзнат по същите улици, където играехме ние с Хасан, носейки смърт на онзи Афганистан, който познавах, и бележейки началото на една предстояща кръвопролитна епоха.

Точно преди изгрев слънце колата на баба свърна по алеята. Вратата й се затръшна, после бързите му стъпки изтрополиха по стълбището. Той застана на прага и аз видях на лицето му нещо, което не разпознах веднага, защото го виждах за пръв път: страх.

— Амир! Хасан! — възкликна той и се хвърли насреща ни с разперени ръце. — Бяха блокирали всички пътища, а телефоните не работеха. Толкова се тревожех!



В крайна сметка не бяха стреляли по патици. Оказа се и че не е имало чак толкова много стрелба през онази нощ на 17 юли 1973 г. На другата сутрин Кабул се събуди, за да открие, че монархията е останала в миналото. Захир шах беше в Италия. В негово отсъствие братовчед му Дауд хан бе сложил край на четирийсетгодишното му владичество с безкръвен преврат.

Спомням си как на другата сутрин ние с Хасан клечахме пред бащиния ми кабинет, а баба и Рахим хан пиеха черен чай и слушаха по радиото последните новини за преврата.

— Амир ага? — прошепна Хасан.

— Кажи?

— Какво е република?

Свих рамене.

— Не знам.

По радиото на баба непрестанно повтаряха тази дума — „република“.

— Амир ага?

— Какво?

— Означава ли „република“, че ние с татко ще трябва да си идем?

— Не ми се вярва — отвърнах шепнешком аз.

Хасан се позамисли.

— Амир ага?

— Какво?

— Не искам да пропъдят оттук мен и татко.

Усмихнах се.

— Бас, магаре такова. Никой няма да ви пропъди.

— Амир ага?

— Какво?

— Искаш ли да се покатерим на нашето дърво?

Усмивката ми стана по-широка. Това бе още едно от достойнствата на Хасан. Винаги знаеше кога да каже точната дума — новините по радиото почваха да стават страшно отегчителни. Хасан отиде до къщурката да се приготви, а аз изтичах горе за книга. После минах през кухнята, натъпках джобовете си с кедрови ядки, изскочих навън и заварих Хасан да ме чака. Хукнахме през портата и поехме към хълма.

Отминахме последните къщи и затичахме през неравното голо поле в подножието на хълма, когато изведнъж върху гърба на Хасан се стовари камък. Завъртяхме се и сърцето ми изстина. Към нас идваха Асеф и двамата му приятели Уали и Камал.

Асеф беше син на един от приятелите на баща ми — Махмуд, пилот на пътнически самолет. Семейството му живееше през няколко улици южно от нашата къща в елегантен жилищен комплекс с висока ограда и палми. Всички хлапета от кабулския квартал Уазир Акбар хан познаваха Асеф и знаменития му бокс от стомана и бронз. По-щастливите само го бяха виждали отдалеч. Роден от майка германка и баща афганистанец, русият синеок Асеф стърчеше с една глава над другите деца. Заслужената му репутация на побойник се носеше пред него по улиците. Обкръжен от покорните си приятели, той крачеше из квартала като хан из владенията си заедно с раболепна свита. Думата му беше закон, а ако някой се нуждаеше от правна консултация, бронзовият бокс даваше отлични уроци. Веднъж го видях да използва бокса срещу едно хлапе от квартал Картех чар. Никога няма да забравя как сините очи на Асеф светнаха с налудничав блясък и как се усмихваше, как се усмихваше, докато налагаше горкото момче до припадък. Някои момчета от Уазир Акбар хан му бяха лепнали прякора Асеф Гошкор, тоест Асеф Ухоядеца. Разбира се, никой не дръзваше да му го каже в очите, за да не сподели участта на онова нещастно хлапе, станало причина за този прякор — беше се сбило с Асеф за едно хвърчило и накрая трябвало да вади ухото си от калната канавка. Едва много години по-късно научих английската дума за такива същества като Асеф — дума, за която не съществува точен превод на фарси: „социопат“.

От всички съседски момчета, които тормозеха Али, Асеф беше най-безмилостен. Всъщност точно от него тръгваха подигравките за Бабалу: Хей, Бабалу, кого изяде днес? А? Хайде, Бабалу, усмихни ни се! А в дните, когато се чувстваше особено вдъхновен, той допълнително разнообразяваше гаврите: Хей, Сплескан нос, кого изяде днес? Кажи ни, теснооко магаре!

Сега вървеше към нас с ръце на кръста и гуменките му вдигаха облачета прах.

— Добро утро, куни — провикна се Асеф и размаха ръка.

Куни — педераст — беше още една от любимите му обиди. Докато трите големи момчета наближаваха, Хасан се скри зад гърба ми. Те застанаха пред нас — три високи момчета, облечени с джинси и тениски. По-едър от всички останали, Асеф скръсти мускулестите си ръце и по устните му заигра свирепа усмивка. Не за пръв път ми мина мисълта, че Асеф не е с всичкия си. Помислих си също какъв късмет е, че съм син на баба — вероятно единствената причина Асеф да не се заяжда много с мен.

Той врътна брадичка към Хасан.

— Хей, ти, Сплескан нос. Как е Бабалу?

Вместо отговор Хасан се отдръпна още една крачка зад мен.

— Чухте ли новината, момчета? — попита Асеф, все тъй усмихнат. — Кралят си отиде. Прав му път. Да живее президентът! Баща ми познава Дауд хан, знаеш ли, Амир?

— И моят също — казах аз.

Всъщност нямах представа дали е така, или не.

— И моят също — изхленчи подигравателно Асеф.

Камал и Уали се разкискаха дружно. Искаше ми се баба да е тук.

— А пък миналата година Дауд хан обядва у нас — продължи Асеф. — Как ти се струва това, Амир?

Запитах се дали някой ще чуе виковете ни в този отдалечен пущинак. До къщата на баба имаше цял километър. Съжалявах, че не си останахме там.

— Знаеш ли какво ще кажа на Дауд хан, когато пак дойде у нас на обяд? — попита Асеф. — Ще си поговорим двамата като мард с мард — като мъж с мъж. И ще му кажа каквото казах и на майка ми. За Хитлер. Това се казва водач. Велик водач. Човек с поглед в бъдещето. Ще кажа на Дауд хан да не забравя, че ако бяха оставили Хитлер да довърши започнатото, светът днес щеше да е по-хубав.

— Баба казва, че Хитлер е бил луд, че е заповядал да избият милиони невинни хора — чух аз собствения си глас, преди да вдигна длан пред устата си.

Асеф се изсмя презрително.

— Също като майка ми, а тя поне би трябвало да бъде наясно, нали уж е германка. Но пък те искат да вярваш точно в това, нали? Не искат да знаеш истината.

Не знаех кои са тия „те“ и каква истина крият, а и не желаех да разбера. Искаше ми се да не си бях отварял устата. А още повече ми се искаше да видя как баба се изкачва по хълма към нас.

— Но трябва да четеш книги, дето не ги дават в училище — каза Асеф. — Аз ги четох. И очите ми се отвориха. Сега имам мечта и ще я споделя с нашия нов президент. Знаеш ли каква е?

Поклатих глава. Така или иначе, щеше да ми каже. Асеф винаги отговаряше на собствените си въпроси.

Сините му очи трепнаха и се насочиха към Хасан.

— Афганистан е земя на пущуните. Така е било и така ще бъде. Ние сме истинските афганистанци, чистите афганистанци, а не тоя изрод със сплескан нос. Неговият народ замърсява нашата родина. Те оскверняват нашата кръв. — Той театрално разпери ръце. — Афганистан за пущуните, казвам аз. Това е мечтата ми. — Асеф отново завъртя поглед към мен. Приличаше на човек, който се събужда от хубав сън. — За Хитлер е твърде късно. Но не и за нас. — Той бръкна за нещо в задния джоб на джинсите си. — Ще помоля президента да стори онова, за което на краля не му достигна сила. Да отърве Афганистан от всички мръсни хазари.

— Остави ни да си вървим, Асеф — помолих аз, изпитвайки отвращение към треперещия си глас. — Ние не ти досаждаме.

— О, досаждаш ми — каза Асеф. И аз видях със свито сърце какво е извадил от джоба си. Разбира се. Боксът от стомана и бронз искреше под слънчевите лъчи. — Много ми досаждаш. Дори повече, отколкото тоя хазарин. Как можеш да му говориш, да играеш с него, та дори да го оставяш да те докосва? — Гласът му бе натежал от погнуса. Уали и Камал кимаха и сумтяха одобрително. Асеф присви очи и тръсна глава. Когато заговори отново, гласът му бе също тъй озадачен, както и изражението. — Как можеш да го наричаш свой „приятел“?

Едва се удържах да не изтърся: Но той не е мой приятел! Той ми е слуга! Наистина ли мислех така? Не, разбира се. Не! Отнасях се към Хасан дружески, като към приятел, и дори нещо повече — като към брат. Но тогава защо никога не го включвах в игрите, когато приятелите на баба идваха на гости с децата си? Защо играех с Хасан само ако наоколо нямаше други хора?

Асеф надяна бокса. Хвърли ми леден поглед.

— Ти си част от проблема, Амир. Ако разни идиоти като теб и баща ти не приемаха тоя измет, досега да сме се отървали от тях. Просто всички щяха да идат да гният в Хазарджат, където им е мястото. Ти си позор за Афганистан.

Надникнах в безумните му очи и разбрах, че говори искрено. Наистина се канеше да ме пребие. Асеф вдигна юмрук и тръгна напред.

Нещо вихрено се раздвижи зад мен. С крайчеца на окото си зърнах как Хасан се наведе бързо и пак се изправи. Асеф стрелна поглед зад гърба ми и очите му се разшириха от изненада. Същото смайване се изписа по лицата на Камал и Уали, когато и те видяха какво става зад мен.

Обърнах се и видях пред носа си прашката на Хасан. Той бе изпънал широкия ластик до край. В чашката имаше камък колкото орех. Хасан се целеше право в лицето на Асеф. Ръката му трепереше от напрежение и по челото му избиваха капки пот.

— Моля те, ага, остави ни на мира — изрече безизразно той.

Беше нарекъл Асеф „ага“ и аз се зачудих за миг какво ли е да живееш с тъй дълбоко вкоренено чувство за собственото си място в йерархията.

Асеф заскърца със зъби.

— Прибери прашката, хазарско копеле.

— Моля те, ага, пусни ни да си вървим — каза Хасан.

Асеф се усмихна.

— Ако случайно не си забелязал, ние сме трима, а вие двама.

Хасан сви рамене. Страничен човек би решил, че не е уплашен. Но аз познавах лицето му, откакто се помнех, и знаех всичките му най-тънки изражения, помнех всяка тръпка, пробягала по него. И виждах, че го е страх.

— Прав си, ага. Но сигурно и ти не си забелязал, че прашката е у мен. Помръднеш ли, ще трябва да ти сменят прякора от Асеф Ухоядеца на Асеф Едноокия, защото се целя с този камък право в лявото ти око.

Говореше тъй глухо, че трябваше да напрегна слух, за да доловя страха, който знаех, че се крие под спокойствието в гласа му.

Устните на Асеф затрепериха. Уали и Камал следяха разговора като омагьосани. Някой бе дръзнал да предизвика тяхното божество. Да го унижи. И най-лошото — този някой бе мършаво хазарско хлапе. Асеф погледна камъка, после погледна Хасан. Взря се напрегнато в лицето му. Онова, което откри, навярно го убеди в сериозните намерения на Хасан, защото той отпусна юмрук.

— Трябва да знаеш нещо за мен, хазарино — изрече бавно Асеф. — Аз съм много търпелив. Историята не свършва днес, повярвай ми. — Той се обърна към мен. — И с теб не съм свършил, Амир. Някой ден ще те принудя да застанеш пред мен насаме.

Асеф отстъпи крачка назад. Приятелите му го последваха.

— Днес твоят хазарин направи голяма грешка, Амир — каза той.

После се завъртя и си тръгна. Гледах как тримата се отдалечават надолу и изчезват зад една ограда.

Хасан се мъчеше да затъкне прашката под пояса си с треперещи ръце. Устата му се изви в някакво подобие на успокояваща усмивка. Едва от петия опит успя да завърже канапа на панталоните си. Почти без да си говорим, ние поехме разтреперани към къщи, очаквайки Асеф и приятелите му да ни дебнат в засада зад всеки ъгъл. Не ги срещнахме и това трябваше донякъде да ни ободри. Но не ни ободри. Ни най-малко.



През следващите две години думите икономическо развитие и реформа не слизаха от устата на много хора в Кабул. Конституционната монархия беше премахната и заменена от република начело с президент. За известно време в страната се чувстваше обновление и устрем. Хората говореха за равноправие на жените и за модерни технологии.

Но като цяло, макар в Арг — кабулския кралски дворец — да живееше нов лидер, животът си вървеше постарому. Хората ходеха на работа от събота до четвъртък, а в петък излизаха на пикник из парковете, по брега на езерото Гарка или в градините на Пагман. Шарени автобуси и камиони, натоварени с пътници, минаваха по тесните кабулски улички, съпровождани от непрестанните крясъци на помощник-водачите, които се возеха на задната броня и даваха на шофьорите указания за посоката с гърлен кабулски акцент. За трите празнични дни след свещения месец рамадан3 — гражданите на Кабул обличаха най-хубавите си дрехи и отиваха на гости у роднините. Хората се прегръщаха, целуваха се и се поздравяваха с Ид-ал-мубарак. Честитяха си края на постите. Децата отваряха пакети с подаръци и си играеха с боядисани яйца.

Дойде зимата на 1974 г. Един ден двамата с Хасан строяхме на двора снежна крепост, когато Али го повика.

— Хасан, ага сахиб иска да поговори с теб!

Облечен в бяло, той стоеше на вратата с ръце под мишниците и от устата му излитаха облачета пара.

Ние се спогледахме с усмивка. Цял ден чакахме това повикване. Беше рожденият ден на Хасан.

— Какво е, татко, знаеш ли? Ще ни кажеш ли? — попита Хасан.

Очите му блестяха.

Али сви рамене.

— Ага сахиб не го е обсъждал с мен.

— Хайде, Али, кажи ни — настоях аз. — Книжка за оцветяване? Или може би нов пистолет?

Също като Хасан, Али бе неспособен да лъже. Всяка година се преструваше, че не знае какво ни е купил баба за рождените дни. И всяка година очите го издаваха, а ние изкопчвахме тайната от него. Ала този път, изглежда, казваше истината.

Баба никога не пропускаше рождения ден на Хасан. Отначало го питаше какво иска, но постепенно се отказа, защото Хасан беше твърде скромен, за да даде и предложение за подарък. Затова всяка зима баба купуваше нещо по свой избор. Веднъж му донесе японско камионче, друг път електрическо влакче. Миналата година изненада Хасан с кожена каубойска шапка, точно каквато носеше Клинт Истуд в „Добрият, лошият и злият“ — който бе изместил „Великолепната седморка“ в класацията на най-любимите ни уестърни. Тогава цяла зима се редувахме да носим шапката, тананикахме си музиката от филма, катерехме се по преспите и водехме ожесточени престрелки със снежни топки.

Свалихме си ръкавиците и събухме покритите със сняг обувки до входната врата. Когато влязохме в преддверието, заварихме баба да седи до чугунената печка заедно с някакъв нисък плешив индиец с кафяв костюм и червена вратовръзка.

— Хасан — каза баба със сдържана усмивка, — ето твоя подарък за рождения ден.

Спогледахме се с недоумение. Никъде не виждахме красиво опакована кутия. Нито пакет. Нито играчка. Само Али зад нас и баба с този мършав индиец, който малко приличаше на учител по математика.

Индиецът с кафявия костюм се усмихна и протегна ръка на Хасан.

— Аз съм доктор Кумар. Много ми е приятно.

Говореше фарси с тежък индийски акцент.

— Селам алейкум — отвърна неуверено Хасан.

Любезно сведе глава, но потърси с поглед баща си. Али пристъпи по-близо и сложи ръка на рамото му.

Баба се вгледа в плахите — и озадачени — очи на Хасан.

— Повиках доктор Кумар от Ню Делхи. Той е пластичен хирург.

— Знаеш ли какво е това? — попита индиецът.

Хасан поклати глава. Озърна се за помощ към мен, но аз свих рамене. За хирурзите знаех само, че ходиш при тях, когато имаш апандисит. Знаех го, защото един мой съученик бе умрял от тази болест преди година и учителят ни каза, че са изчакали твърде дълго, преди да го заведат на хирург. Двамата се озърнахме към Али, но, разбира се, той беше непроницаем. Лицето му си оставаше безизразно както винаги, макар че в очите му сякаш се таеше тъга.

— Е — каза доктор Кумар, — моята работа е да поправям разни неща по телата на хората. Понякога и лицата им.

— Ооо — промълви Хасан. Прехвърли поглед от доктор Кумар към баба, след това към Али. Докосна горната си устна. — Ооо — повтори той.

— Знам, подаръкът е необичаен — каза баба. — И навярно не това си очаквал, но този подарък ще ти остане завинаги.

— Ооо — каза Хасан и облиза устни. Изкашля се. — Ага сахиб, а дали… дали…

— Не бой се — намеси се доктор Кумар с блага усмивка. — Изобщо няма да боли. Ще ти дам лекарство и няма да помниш нищо.

Хасан се усмихна облекчено. Поуспокои се малко.

— Не съм се уплашил, ага сахиб, просто…

Хасан може и да им вярваше, но не и аз. Знаех добре: каже ли докторът, че няма да те боли, значи здравата си загазил. С ужас си спомних как ме обрязаха предишната година. Докторът ми пробута същите думи, увери ме, че изобщо няма да боли. Но когато през нощта ефектът от упойващото лекарство отмина, сякаш някой притисна нажежено желязо върху слабините ми. Нямах представа защо баба изчака да навърша десет години, преди да ме обрежат, и това бе едно от нещата, които никога нямаше да му простя.

Искаше ми се и аз да имам някакъв белег, та да спечеля неговото съчувствие. Не беше честно. Хасан не бе сторил нищо, за да заслужи обичта на баба; просто се беше родил с тая глупава заешка устна.

Операцията мина добре. Всички бяхме леко потресени, когато за пръв път свалиха превръзките, но продължавахме да се усмихваме, както ни бе заръчал доктор Кумар. Не беше лесно, защото вместо горна устна Хасан имаше грозен оток от подпухнала кървава тъкан. Очаквах го да извика от ужас, когато сестрата му подаде огледало. Али държеше ръката му, а Хасан задълго се взря в отражението си. Промърмори нещо неясно. Приведох ухо до устата му. Той прошепна отново.

— Ташакор.

Благодаря.

После устната му трепна и този път знаех какво прави. Усмихваше се. Точно както се беше усмихвал, излизайки от майчината утроба.

След време подутината спадна и раната заздравя. Скоро от нея остана само грапава розова линия над горната му устна. До другата зима белегът почти изчезна. И това бе истинска ирония на съдбата. Защото именно през онази зима Хасан завинаги престана да се усмихва.

(обратно)

6

Зима.

Ето какво правех всяка година, когато паднеше първият сняг: рано сутрин излизах по пижама от къщи, обгръщайки зиморничаво раменете си с ръце. Виждах алеята, колата на баща ми, стените, дърветата, покривите и хълмовете натрупани с цяла педя сняг. Усмихвах се. Небето бе безоблачно и синьо, а снегът тъй бял, че очите ми започваха да парят. Лапвах шепа сняг, вслушвах се в плътната тишина, нарушавана само от мученето на кравите. Слизах бос по предното стълбище и извиквах на Хасан да дойде да види.

Зимата беше любим сезон за всички кабулски деца или поне за онези, чиито банди можеха да си позволят да купят здрава чугунена печка. Причината беше проста: през най-студения сезон затваряха училището. За мен зимата означаваше край на дългите учебни часове, когато трябваше да делим и умножаваме или да казваме коя е столицата на България. Започваха три месеца игра на карти с Хасан край печката, безплатни прожекции на руски филми във вторник сутрин в Синема Парк, курма от сладка ряпа върху ориз, след като цяла сутрин сме правили снежни човеци.

И хвърчила, разбира се. Пускахме хвърчила. И тичахме след тях.

За някои нещастни хлапета зимата не означаваше край на учебната година. Започваха така наречените доброволни зимни занятия. Нито едно от момчетата, които познавах, не ги посещаваше доброволно; естествено, желанието идваше от страна на родителите им. За щастие баба не беше сред тях. Помня едно момче на име Ахмад, което живееше срещу нас. Мисля, че баща му беше доктор. Ахмад страдаше от епилепсия, винаги носеше вълнена жилетка и очила с черни рамки и дебели стъкла — той беше една от редовните жертви на Асеф. Всяка сутрин гледах през прозореца на спалнята как техният слуга хазарин изгребва снега от алеята, разчиствайки път за черния опел. Стана ми навик да гледам как Ахмад и баща му се качват в колата — Ахмад с вълнена жилетка, зимно палто и чанта, пълна с учебници и моливи. Изчаквах да потеглят и да завият зад ъгъла, после отново се пъхвах в леглото. Дръпвах одеялото до брадичката си и гледах през стъклото заснежените хълмове на север. Гледах ги, докато пак ме налегнеше дрямка.

Обичах кабулската зима. Обичах я заради мекото нощно шумолене на снега по прозорците, заради скърцането на пухкавия сняг под черните ми гумени ботуши, заради топлината на чугунената печка, докато навън вятърът виеше из улици и дворове. Но най-много я обичах, защото, когато дърветата замръзнеха и ледът покриеше пътищата, студенината между мен и баба понамаляваше. А причината за това бе в хвърчилата. С баба живеехме под един покрив, но в различни сфери на съществуване. Хвърчилата бяха единствената, нищожно тъничка част от битието, където тия две сфери се допираха.



Всяка година кабулските квартали провеждаха състезание по бой с хвърчила. А за момчетата от Кабул денят на турнира беше върхът на зимния сезон. Никога не заспивах в нощта преди състезанието, въртях се в леглото, правех сенки на животни по стената, дори сядах в тъмното на балкона, увит в одеяло. Чувствах се като войник, който се мъчи да заспи в окопа през нощта преди голямо сражение. И донякъде бе точно така. В Кабул боят с хвърчила си беше същинска война.

Както при всяка война, човек трябваше да се подготви за битката. Дълго време ние с Хасан сами си правехме хвърчилата. Цяла есен пестяхме от джобните си пари и пълнехме с монети порцелановото конче, което баба бе донесъл от Херат. Когато почнеха да духат зимните ветрове и снегът се сипеше на парцали, ние отваряхме закопчалката под корема на кончето. Отивахме на пазара да купим бамбук, лепило, канап и хартия. Всеки ден стържехме часове наред бамбукови пръчки за централната и напречната летва, режехме тънката хартия, която лесно можеше да се сваля и заменя. А после, разбира се, трябваше да направим канапа, наречен тар. Ако сравним хвърчилото с пистолет, то покритият със стрити стъкла тар беше куршумът в цевта. Излизахме на двора и прокарвахме сто и петдесет метра канап през смес от лепило и счукани на ситно стъкла. После го опъвахме между дърветата да съхне. На другия ден намотавахме готовия за битка канап на дървена макара. Когато снегът се стопеше и дойдеха пролетните дъждове, всяко момче в Кабул имаше резки и рани по пръстите от зимните сражения с хвърчила. Помня как през първия учебен ден със съучениците ми се сбирахме на групички и гордо сравнявахме белезите си. Раните пареха и не заздравяваха със седмици, но това не ме плашеше. Те напомняха за любимия сезон, отминал както винаги твърде бързо. После председателят на класа надуваше свирката и ние тръгвахме в колона по един към класните стаи, копнеейки за следващата зима, ала вместо нея ни посрещаше призракът на още една безкрайна учебна година.

Но скоро стана ясно, че и двамата с Хасан сме далеч по-добри в битките с хвърчила, отколкото в правенето им. Една или друга грешка в проектите ни винаги водеше до провал. Затова баба започна да ни води при Сайфо да си купуваме хвърчила. Сайфо беше един почти сляп старец, по професия обущар. Но освен това беше и най-прочутият майстор на хвърчила в града. Работеше в барачка на Джаде Мейуанд — оживената улица южно от калните брегове на река Кабул. Спомням си, че трябваше да се наведем, за да влезем в тясното като килия магазинче, а после да вдигнем дървения капак и по стръмни стъпала да слезем в мазето, където Сайфо държеше жадуваните хвърчила. Баба купуваше на двама ни по три еднакви хвърчила и макари с остъклен канап. Ако размислех и поисках по-голямо и по-красиво хвърчило, баба се съгласяваше… но купуваше същото и на Хасан. Понякога ми се щеше да не го прави. Щеше ми се да покаже, че предпочита мен.

Състезанието по бой с хвърчила беше стара зимна традиция в Афганистан. Започваше рано сутрин и приключваше чак когато в небето останеше да се рее само хвърчилото победител. Помня, че веднъж завърши след залез слънце. Хората се събираха по тротоарите и покривите да насърчават децата си с викове. Улиците се изпълваха с невръстни бойци, които подръпваха и тръскаха въженцата, взираха се в небето с присвити очи, опитвайки се да заемат удобна позиция за срязване на вражеския канап. Всеки участник имаше и помощник — в моя случай Хасан, — който държеше макарата и отпускаше канапа.

Веднъж едно мърляво индийско хлапе, чието семейство живееше отскоро в квартала, ни каза, че в родния му град боят с хвърчила имал строги правила и ограничения.

— Трябва да играеш в очертан терен и да стоиш под прав ъгъл към вятъра — заяви гордо момчето. — И не може да използваш алуминиева тел вместо канап.

Ние с Хасан се спогледахме. Избухнахме в смях. Индийското хлапе скоро щеше да разбере онова, което британците бяха научили в началото на века, а на руснаците им предстоеше да го проумеят към края на осемдесетте години — че афганистанците са независим народ. Те се прекланят пред обичаите, но ненавиждат правилата. Същото беше и в схватките с хвърчила. Правилата бяха прости: никакви правила. Пускай хвърчилото. Режи канапа на противника. Успех!

Само че това не бе всичко. Истинската веселба почваше, когато някое хвърчило останеше без канап. Тогава на сцената излизаха ловците на хвърчила — хлапетата, които хукваха след хвърчилото, понесено от вятъра над квартала, докато се завърти безконтролно и падне в някоя нива, в нечий двор, върху дърво или покрив. Гонитбата ставаше страшно свирепа; орди от ловци изпълваха улиците, блъскаха се кой да мине по-напред като ония хора в Испания, за които веднъж бях чел, че бягали пред биковете. Веднъж едно съседско момче се изкатери на висок бор, за да свали от него хвърчило. Клонът се строши под тежестта му и то падна от десет метра височина. Счупи си гръбнака и остана сакато за цял живот. Но падна с хвърчилото в ръце. А когато един ловец докопа хвърчило, никой не може да му го отнеме. Това не беше правило, а обичай.

Най-жадуваната плячка за ловците беше последното свалено хвърчило в зимния турнир. То бе почетен трофей — нещо, което да сложиш над камината и да показваш на възхитените гости. Когато небето се разчистеше и останеха само последните две хвърчила, всеки ловец се подготвяше за шанса да грабне скъпоценната плячка. Заемаше позиция, откъдето смяташе, че би имал преднина. Напрегнатите мускули се приготвяха за върховното усилие. Всички извиваха шии нагоре. Присвиваха очи. Започваха ръкопашни схватки. А когато бъдеше прерязана връвта на последното хвърчило, наставаше истински ад.

През годините бях виждал много момчета да гонят хвърчила. Но Хасан беше ненадминат ловец. Като по магия стигаше на мястото, където щеше да падне хвърчилото, преди самото то да е долетяло там, сякаш го насочваше някакъв вътрешен компас.

Помня как през един навъсен зимен ден двамата с Хасан гонехме хвърчило. Търчах подир него през кварталите, прескачах канавки, лъкатушех по тесни улички. Макар и с една година по-малък, Хасан беше по-бърз и аз изоставах.

— Хасан! Чакай! — изкрещях задъхано аз.

Той се завъртя, махна с ръка и извика:

— Насам!

После се стрелна зад следващия ъгъл. Вдигнах очи и видях, че хвърчилото пада в обратната посока.

— Ще го изпуснем! Сбъркали сме посоката!

— Вярвай ми! — раздаде се гласът му някъде напред.

Стигнах до ъгъла и видях Хасан да тича с наведена глава и подгизнала от пот риза, без дори да поглежда към небето. Препънах се в един камък и паднах — бях не само по-бавен, но и по-тромав от Хасан; открай време завиждах на вродената му атлетичност. Когато с усилие се изправих на крака, го зърнах да изчезва зад следващия ъгъл. Закуцах след него, а в разранените ми колене сякаш се впиваха хиляди иглички.

Видях, че сме излезли на неравен черен път близо до училището „Истиклял“. От едната страна имаше поле, където през лятото растяха марули, а от другата — ред вишневи дървета. Заварих Хасан да седи под едно от дърветата и да дъвче сушени черници.

— Какво търсим тук? — изпъшках аз, усещайки, че ми призлява от изтощение.

Той се усмихна.

— Седни до мен Амир ага.

Проснах се запъхтян на тънкия сняг до него.

— Само си губим времето заради теб. Не видя ли, че отиде в обратна посока?

Хасан подхвърли в устата си още една черница.

— Идва насам — каза той.

Едва дишах, а той изобщо не изглеждаше уморен.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам.

— Как може да знаеш?

Той се обърна към мен. От стриганата му глава се стекоха няколко капки пот.

— Бих ли те излъгал, Амир ага?

Изведнъж реших да си поиграя с него.

— Не знам. Би ли?

— По-скоро ще ям пръст — възмутено отвърна той.

— Наистина? Би ли го направил?

Хасан ме погледна озадачено.

— Кое?

— Би ли ял пръст, ако ти кажа? — попитах аз.

Знаех, че въпросът ми е жесток, също като подигравките, че не разбира някоя сложна, дума. Но имаше нещо неустоимо привлекателно — макар и извратено — във възможността да подкачам Хасан. Това донякъде напомняше игрите, в които измъчвахме насекоми. Само че сега той бе в ролята на мравката, а аз държах увеличителното стъкло.

Очите му дълго се взираха в лицето ми. Седяхме там — две малки момчета под вишневото дърво, втренчени един в друг. И ето че онова нещо се случи отново: лицето на Хасан се промени. Може и да не бе промяна в истинския смисъл на думата, но внезапно усетих, че гледам две лица — едното познато, съхранено още в първите ми спомени, а второто спотаено под повърхността. Бях виждал това да се случва преди и винаги леко се стрясках. Другото лице просто изникваше за част от секундата, колкото да остави у мен тревожното чувство, че може вече да съм го срещал някъде. После Хасан примигваше и отново си ставаше същият. Моят Хасан.

— Ако поискаш, ще го направя — отвърна той, като ме гледаше право в очите.

Наведох глава. И до днес ми е трудно да гледам в очите хора като Хасан, изричащи искрено всяка дума.

— Но се чудя — добави той. — Би ли ме помолил някога за подобно нещо, Амир ага?

И тъй, с няколко прости думи обърна срещу самия мен изпитанието, на което го подложих. Ако си играех с него и проверявах верността му, той пък щеше да си играе с мен и да проверява моя здрав разум.

Съжалявах, че съм започнал разговора. Усмихнах се насила.

— Не ставай глупав, Хасан. Знаеш, че не бих го направил.

Хасан също ми отвърна с усмивка. Само че неговата изглеждаше искрена.

— Знам — каза той.

Това е бедата на хората, които винаги казват истината. Смятат, че и другите са като тях.

— Ето го — каза Хасан и посочи небето.

Изправи се и мина няколко крачки наляво. Вдигнах очи и видях хвърчилото да пада право към нас. Чух тропот, викове — задаваше се тълпа от ловци на хвърчила. Но усилията им бяха напразни. Защото Хасан стоеше усмихнат, с широко разперени ръце, очаквайки хвърчилото. И нека ме ослепи Аллах, ако лъжа — стига да съществува, разбира се, — но хвърчилото падна право в протегнатите му ръце.

* * *
През зимата на 1975 г. видях за последен път Хасан да гони хвърчило.

Обикновено всеки квартал провеждаше свое собствено състезание. Но през онази година турнирът щеше да се проведе в моя квартал, Уазир Акбар хан, и бяха поканени няколко други квартала — Картех чар, Картех парван, Мекро раян и Котех санги. Навсякъде се говореше за предстоящото състезание. Казваха, че щяло да бъде най-голямото от двайсет и пет години насам.

Една зимна вечер, когато до него оставаха само четири дни, аз и баба седяхме на кожените кресла в кабинета му, озарен от меката светлина на огнището. Пиехме чай и разговаряхме. Али бе поднесъл вечерята рано — картофи и задушен карфиол с къри и ориз — и се оттегли заедно с Хасан. Баба пълнеше лулата си, а аз го молех да ми разкаже пак за онази зима, когато глутница вълци слезли от планините в Херат и принудили всички да си стоят по домовете за цяла седмица. Той обаче драсна клечка кибрит и подхвърли небрежно:

— Струва ми се, че тази година може да спечелиш турнира. Как смяташ?

Не знаех какво да си мисля. Нито какво да кажа. Това ли се очакваше от мен? Дали баба не ми подсказваше начина да се сближим? Аз се справях добре в боя с хвърчила. Дори много добре. На няколко пъти бях близо до победата в зимния турнир — веднъж се добрах до финалната тройка. Но да бъдеш близо не е като да победиш, нали? Баба не се задоволяваше да бъде близко. Той побеждаваше, защото победителят е един, а всички други просто се разотиват по къщите. Баба беше свикнал да побеждава във всичко, което си науми. Нима нямаше право да очаква същото и от сина си? Ами ако… Ами ако вземех да победя?

Баба пушеше лулата си и говореше. Аз се преструвах, че слушам. Но всъщност можех и да не слушам, защото небрежната му забележка бе посяла в главата ми твърда решителност тази зима да спечеля турнира. Щях да победя. Нямаше друг приемлив вариант. Щях да победя и моето хвърчило да остане последно в небето. После щях да го донеса у дома и да го покажа на баба. Да му покажа веднъж завинаги, че неговият син е достоен. Тогава може би най-сетне животът ми на безплътен призрак в този дом щеше да свърши. Унесох се в мечти. Представях си разговори и смях край масата за вечеря вместо мъртвешката тишина, нарушавана само от дрънченето на прибори и някое изсумтяване. Виждах как в петък потегляме за Пагман с колата на баба, спирайки попътно край езерото Гарка да хапнем пържена пъстърва с картофи. Щяхме да ходим в зоопарка да гледаме лъва Марджан и може би баба щеше да се прозява и тайно да гледа часовника си. Може би дори щеше да прочете някой мой разказ. Бих му написал сто, стига да знаех, че ще прочете поне един. Може би щеше да ме нарича Амир джан, както правеше Рахим хан. И може би най-сетне щях да получа прошка за смъртта на майка си.

Баба ми разказваше как веднъж срязал четиринайсет хвърчила за един ден. Аз се усмихвах, кимах, смеех се точно където трябва, но не чувах почти нито дума. Сега имах мисия. И нямаше да подведа баба. Не и този път.



През нощта преди турнира наваля дебел сняг. Ние с Хасан седяхме на топло и играехме панджпар, а разлюлените от вятъра клони трополяха по прозореца. През деня бях помолил Али да ни направи курси, което представляваше електрическа печка под ниска масичка, покрита с дебело одеяло. Около масичката той подреди толкова много дюшеци и възглавници, че поне двайсет души можеха да насядат и да си пъхнат краката отдолу. Двамата с Хасан често прекарвахме зимните дни под това курси, увлечени в игра на шах или на карти — най-вече панджпар.

Избих десетката каро на Хасан, после му пробутах две валета и шестица. В съседния кабинет баба и Рахим хан обсъждаха делови въпроси с още двама мъже — единият беше бащата на Асеф. През стената чувах как по радиото предават новини.

Хасан изкара шестицата и взе валетата. По радиото Дауд хан съобщаваше нещо за чуждестранни инвестиции.

— Той казва, че някой ден в Кабул ще имаме телевизия — подхвърлих аз.

— Кой?

— Дауд хан, глупчо. Президентът.

Хасан се изкиска.

— Чувал съм, че в Иран вече имат — каза той.

Аз въздъхнах.

— Тези иранци…

За мнозина хазари Иран представляваше нещо като обетована земя — навярно защото също като тях повечето иранци бяха мюсюлмани шиити. Но помнех какво бе казал миналото лято моят учител за иранците: че са усмихнати сладкодумци, които те тупат с едната ръка по гърба, а с другата ти изпразват джоба. Споделих това с баба, а той отвърна, че моят учител е един от онези завистливи афганистанци — завистливи, защото Иран е изгряващата сила в Азия, а повечето хора по света не могат дори да открият Афганистан на картата.

— Болезнено е да говорим така — добави той и сви рамене. — Но по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи.

— Някой ден ще ти купя — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Телевизор? Наистина ли?

— Разбира се. И то не черно-бял. Дотогава сигурно вече ще сме големи, но ще купя два. Един за теб и един за мен.

— Ще сложа моя на масата, където си държа рисунките — каза Хасан.

Тия думи малко ме натъжиха. Стана ми мъчно, като си помислих кой е Хасан и къде живее. И най-вече от примирението му с факта, че също като баща си ще остарее в кирпичената къщурка на двора. Изтеглих последната карта и му подадох две дами и десетка.

Хасан взе дамите.

— Знаеш ли, мисля, че утре ще накараш баща ти да се гордее с теб.

— Мислиш ли?

— Иншалла.

— Иншалла — повторих аз, макар че от моите устни думите „ако е рекъл Аллах“ не звучаха толкова искрено. Това бе една от неприятните черти на Хасан. Беше тъй дяволски чист, че около него винаги се чувствах като лицемер.

Избих попа му и хвърлих последната си карта, асо пика. Той трябваше да я вземе. Бях спечелил, но докато разбърквах картите за нова игра, не можех да се отърва от подозрението, че Хасан ме е оставил да спечеля.

— Амир ага?

— Какво?

— Знаеш ли… харесвам си къщата. — Той винаги четеше мислите ми. — Тя е моят дом.

— Както кажеш — отвърнах аз. — Приготви се да загубиш отново.

(обратно)

7

На другата сутрин, докато вареше черен чай за закуска, Хасан ми разказа какво е сънувал.

— Бяхме при езерото Гарка — ти, аз, татко, ага сахиб, Рахим хан и още хиляди хора. Денят беше топъл и слънчев, а езерото гладко като стъкло. Но никой не плуваше, защото се говореше, че в езерото е дошло чудовище. Спотайвало се на дъното и чакало.

Той ми наля чаша чай, сложи захар и духна отгоре няколко пъти. Постави я пред мен.

— Всички се страхуваха да влязат във водата, Амир ага, но ти изведнъж си събу обувките, съблече си ризата и каза: „Няма никакво чудовище. Ще ви покажа.“ И преди да те спрат, скочи в езерото и заплува навътре. Аз те последвах и скоро плувахме един до друг.

— Но ти не можеш да плуваш.

Хасан се разсмя.

— Насън човек може всичко, Амир ага. Както и да е, хората се развикаха: „Излизайте! Излизайте!“, но ние продължавахме да плуваме в студената вода. Добрахме се до средата на езерото и спряхме. Обърнахме се да помахаме на хората по брега. Те изглеждаха дребни като мравки, но ги чухме как ръкопляскат. Вече бяха разбрали. Нямаше никакво чудовище, само вода. След това промениха името на езерото и го нарекоха „Езеро на Амир и Хасан, султани на Кабул“, а ние вземахме от хората пари, задето плуват в него.

— И какво означава сънят ти? — попитах аз.

Той ми намаза парче наан с мармалад и го сложи върху чиния.

— Не знам. Надявах се ти да ми го разтълкуваш.

— Най-обикновен глупав сън. В него не се случва нищо.

— Татко казва, че сънищата винаги означават нещо.

Отпих глътка чай.

— Тогава защо не попиташ него? Той е толкова умен — казах малко по-рязко, отколкото възнамерявах.

Не бях спал цяла нощ. Шията и гръбнакът ми бяха като навити пружини, очите ми пареха. И все пак разбирах, че съм постъпил зле с Хасан. Почти бях готов да се извиня, но размислих. Хасан разбираше, че просто съм нервен. Той винаги ме разбираше.

Чух как горе баба пусна водата в банята.

* * *
Улиците блестяха от чистия сняг, а небето беше необятно и синьо. Снегът бе застлал в бяло покривите и превиваше клоните на дребните черници, растящи покрай нашата улица. За една нощ беше запълнил всяка пукнатина и канавка. Присвих очи от ослепителната белота, докато двамата с Хасан излизахме през желязната порта. Али я затвори зад нас. Чух го как тихичко си мърмори молитва — той винаги се молеше, когато синът му напускаше къщата.

Никога не бях виждал толкова много хора на нашата улица. Децата мятаха снежни топки, препираха се, гонеха се, кискаха се. Приведени над макарите с канап, състезателите правеха последни приготовления. От съседните улици долитаха смях и възбудени гласове. Покривите вече бяха отрупани със зрители, настанени на градински столове, горещият чай вдигаше пара над термосите, а от касетофоните гърмеше музиката на Ахмад Захир. Изумително популярният Ахмад Захир преобрази афганистанската музика и възмути пуристите, като добави електрически китари и духови инструменти към традиционните барабани и хармоника; на сцената или на празненства той отхвърляше строгата, почти мрачна поза на по-старите певци и си позволяваше да се усмихва, докато пееше, понякога дори на жени. Завъртях поглед към нашия покрив и видях там баба и Рахим хан да пият чай, седнали на скамейка, и двамата с вълнени пуловери. Баба размаха ръка. Така и не разбрах дали маха на мен или на Хасан.

— Трябва да започваме — каза Хасан.

Беше с черни гумени ботуши, избелели кадифени панталони и яркозелен чапан върху дебелия пуловер. Слънчевите лъчи огряваха лицето му и се виждаше колко добре е заздравял розовият белег над устната му.

Изведнъж ме обзе желание да си тръгна. Да събера всичко и да си ида у дома. Какво си въобразявах? Защо се подлагах на всичко това, след като знаех какъв ще е резултатът? Баба беше на покрива и ме наблюдаваше. Усещах погледа му върху себе си като непоносима лятна жега. Провалът щеше да е пълен.

— Не знам дали си струва да пускам хвърчилото днес — казах аз.

— Денят е хубав — отвърна Хасан.

Завъртях се. Помъчих се да откъсна очи от покрива.

— Не знам. Може би трябва да се приберем.

Тогава той пристъпи към мен и съвсем тихо изрече нещо, което мъничко ме изплаши.

— Помни, Амир ага. Няма чудовище, а само чудесен ден.

Как можех да съм тъй прозрачен за него, докато аз самият най-често нямах представа какво се таи в главата му? Нали аз ходех на училище, аз знаех да чета и пиша. Аз бях умният. Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.

— Няма чудовище — повторих аз и с изненада открих, че ми поолеква.

Той се усмихна.

— Няма чудовище.

— Сигурен ли си?

Той затвори очи и кимна.

Погледнах хлапетата, които търчаха по улицата и се замеряха със снежни топки.

— Денят е хубав, нали?

— Да излитаме — каза той.

Тогава ми хрумна, че Хасан може да е измислил съня. Възможно ли бе? Не, реших аз. Хасан не беше толкова умен. Но измислен или не, нелепият сън прогони част от тревогата ми. Може би наистина трябваше да съблека ризата и да заплувам в езерото. Защо не?

— Да го направим — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Добре.

Той взе нашето хвърчило — червено с жълти ръбове и с автентичния подпис на Сайфо точно под мястото, където се кръстосваха летвичките. Близна си пръста и го вдигна нагоре, за да определи откъде духа вятърът, после затича в същата посока — в редките случаи, когато пускахме хвърчила през лятото, вдигахме с крака облаци прах, за да проверим вятъра. Макарата взе да се развърта в ръцете ми, докато Хасан не спря на около петнайсет метра от мен. Той вдигна хвърчилото над главата си като олимпийски шампион, показващ златния си медал. Подадох му уговорения сигнал, като дръпнах двукратно връвта, и Хасан метна хвърчилото.

Разкъсван между баба и моллите в училище, аз все още не бях наясно какво мисля за Аллах. Но когато на устните ми изплува стих от Корана, научен в час по религия, не се поколебах да го прошепна. След минута хвърчилото ми стремглаво се извиси в небето. Издаваше звук като книжна птица, размахваща криле. Хасан плесна с ръце, подсвирна и затича към мен. Подадох му макарата и той бързо я завъртя, за да опъне разхлабения канап.

Поне две дузини хвърчила вече висяха в небето като книжни акули, дебнещи плячка. След час броят им се удвои — червени, жълти и сини хвърчила се рееха и кръжаха из висините. Студеният вятър развяваше косата ми. Беше идеален за пускане на хвърчила, духаше точно колкото да дава подемна сила и да улеснява маневрите. До мен Хасан стискаше макарата с вече разкървавени ръце.

Скоро започна рязането и първите победени хвърчила се завъртяха на спирала. Сипеха се от небето като падащи звезди с пърхащи пъстри опашки и осейваха квартала с плячка за ловците. Чувах как момчетата крещят, тичайки по улиците. От един покрив някой описваше на висок глас схватката, пламнала през две улици от нашата.

Аз не спирах да поглеждам крадешком към баба, който седеше на покрива с Рахим хан. Питах се какво ли си мисли. Дали ме подкрепяше от сърце? Или една част от душата му се радваше, че ще загубя? Това беше лошото при пускането на хвърчила — умът ти започва да се рее заедно с тях.

Хвърчилата вече се сипеха над целия квартал, а моето още летеше. Продължавах да се озъртам към баба, който седеше, сгушен в дебелия си пуловер. Дали се учудваше, че съм издържал толкова дълго? Няма да изкараш още много, ако тъй често откъсваш очи от небето. Бързо обърнах поглед нагоре. Едно червено хвърчило наближаваше моето — бях го засякъл точно навреме. Сборичках се с него и накрая го победих, когато противникът загуби търпение и се опита да ме среже отдолу.

Ловците на хвърчила се завръщаха победоносно по улиците, вдигнали плячката над главите си. Показваха ги на родители и приятели. Но всички знаеха, че най-хубавото предстои тепърва. Най-ценната плячка все още летеше. Срязах едно яркожълто хвърчило с навита бяла опашка. Платих за това с още едно порязване на показалеца и по дланта ми бликна кръв. Дадох на Хасан да подържи канапа, изсмуках кръвта и избърсах пръст в джинсите си.

След още един час оцелелите хвърчила намаляха от около петдесет на десетина. Сред тях и моето. Бях се добрал до последната дузина. Знаех, че тази част от турнира ще продължи дълго, защото стигналите дотук бяха истински майстори — нямаше лесно да се поддадат на простички хитрини като любимия трик на Хасан с вдигането и спускането.

Към три следобед се зададоха разкъсани облаци и слънцето изчезна зад тях. Сенките почнаха да се удължават. Зрителите по покривите си сложиха шалове и дебели палта. Бяхме останали само пет-шест, а аз все още летях. Краката ме боляха, вратът ми беше вдървен. Но с всяко победено хвърчило надеждата растеше в душата ми, както снегът се трупа върху ограда — снежинка по снежинка.

Очите ми все се връщаха към синьото хвърчило, което сееше разгром от един час насам.

— Колко успя да отреже? — попитах аз.

— Преброих единайсет — каза Хасан.

— Знаеш ли чие може да е?

Хасан цъкна с език и вирна брадичка. Това бе типично негов жест, който означаваше, че няма представа. Синият боец сряза едно голямо пурпурно хвърчило и описа два широки кръга. Десет минути по-късно беше свалил още две, отпращайки по дирите им орди от ловци.

След още трийсет минути останаха само четири хвърчила. И моето продължаваше да лети. Имах чувството, че е почти невъзможно да допусна грешка, сякаш вятърът духаше само в моя полза. Никога не се бях чувствал тъй уверен, тъй окрилен от шанса. Беше опияняващо. Не смеех да се озърна към покрива. Не смеех да откъсна очи от небето. Трябваше да се съсредоточа, да играя хитро. Още петнайсет минути и онова, което сутринта изглеждаше като нелепа мечта, изведнъж се превърна в реалност. Останахме само аз и другият. Синьото хвърчило.

Напрежението във въздуха беше също тъй остро, както обтегнатият остъклен канап, който стисках с окървавени длани. Хората тропаха, ръкопляскаха, свиркаха, скандираха Бобореш! Бобореш! — „Срежи го! Срежи го!“ Питах се дали и гласът на баба е сред техните. Гърмеше музика. Мирисът на задушено манту и пържена пакора долиташе от покривите и отворените врати.

Но аз чувах — и си налагах да чувам — единствено бученето на кръвта в ушите ми. Виждах само синьото хвърчило. Усещах само мириса на победа. Спасение. Изкупление. Ако баба грешеше и все пак имаше Аллах, както казваха в училище, то Той щеше да ми дари победа. Не знаех за какво играе другият, може би просто за правото да се хвали. Но това бе единственият ми шанс да стана човек, когото виждат, а не просто гледат, когото чуват, а не просто слушат. Ако имаше Аллах, то Той щеше да насочи ветровете, да ги накара да духат за мен, та с едно дръпване на канапа да срежа всичките си терзания и болки. Бях изтърпял толкова много, бях стигнал тъй далеч. И изведнъж надеждата с лекота се превърна в увереност. Щях да победя. Въпросът бе само кога.

Оказа се по-скоро, отколкото предполагах. Един порив на вятъра вдигна хвърчилото ми и аз използвах предимството. Отпуснах канапа, издигнах се. Извъртях своето хвърчило върху синьото. Задържах тази позиция. Синьото хвърчило усети, че е в беда. Опита се да се измъкне с отчаяни маневри, но аз не го пусках. Виковете „Срежи го! Срежи го!“ ставаха все по-силни, както някога римляните са крещели на гладиаторите „Убий го! Убий го!“.

— Почти успя, Амир ага! Почти успя! — задъхваше се Хасан.

И тогава мигът дойде. Затворих очи и отпуснах канапа. Повлечен от вятъра, той отново сряза пръстите ми. А после… Разбрах го и без да чувам рева на тълпата. И без да гледам. Хасан крещеше и ме прегръщаше през врата.

— Браво! Браво, Амир ага!

Отворих очи и видях как синьото хвърчило се премята бясно като колело, изхвърчало от летящ автомобил. Примигах, опитах се да кажа нещо. Не можех да проговоря. Изведнъж се озовах горе в небето и се видях отвисоко. Дребно момче, малко бледо и нисичко за своите дванайсет години. Имаше тесни рамене и тъмни кръгове под светлокафявите очи. Вятърът развяваше кестенявата му коса. То погледна нагоре към мен и двамата си разменихме усмивки.

После закрещях и всичко придоби цвят и звук, всичко бе живо и прекрасно. Ние с Хасан подскачахме, смеехме се и плачехме едновременно.

— Ти спечели, Амир ага! Ти спечели!

— Ние спечелихме! Ние спечелихме! — Само това успях да кажа.



Не можех да повярвам, че се е случило. След миг щях да примигна и да се събудя от този прекрасен сън, да стана от леглото, да сляза в кухнята на закуска без друг събеседник освен Хасан. Да се облека. Да изчакам баба. Да се откажа от състезанието. Да се върна към предишния си живот. И тогава видях баба върху нашия покрив. Той стоеше на ръба и размахваше юмруци във въздуха. Ревеше и ръкопляскаше. И това бе най-великият момент от досегашните ми дванайсет години живот — да видя как на онзи покрив баба най-сетне се гордее с мен.

Но ето че той направи и още нещо — настоятелно размаха ръце. Изведнъж разбрах.

— Хасан, ние…

— Знам — каза той и престана да ме прегръща. — Иншалла, ще празнуваме по-късно. Сега ще хвана за теб онова синьо хвърчило.

Захвърли макарата и побягна, а краят на зеления му чапан се влачеше по снега зад него.

— Хасан! — извиках аз. — Върни се с него!

Той вече завиваше зад ъгъла, разхвърляйки снега с гумените ботуши. Спря, обърна се. Събра шепи около устата си.

— За теб и хиляда пъти!

После се усмихна с онази негова несравнима усмивка и изчезна зад ъгъла. Чак след двайсет и шест години пак го видях да се усмихва тъй безметежно — на една избеляла полароидна снимка.

Започнах да си прибирам хвърчилото, а хората заприиждаха да ме поздравят. Ръкувах се с тях, благодарях им. По-малките хлапета ме гледаха с почтителен блясък в очите; аз бях герой. Ръце ме тупаха по гърба, рошеха косата ми. Дърпах канапа и отвръщах на всяка усмивка, но мислите ми бяха със синьото хвърчило.

Най-сетне държах моето. Намотах струпания край нозете ми канап на макарата, ръкувах се с още няколко души и изтичах към къщи. Когато стигнах портата от ковано желязо, Али ме чакаше от другата страна. Той протегна ръка през решетките.

— Поздравления.

Подадох му хвърчилото и макарата, после се здрависахме.

— Ташакор, Али джан.

— Молех се за теб през цялото време.

— Тогава продължавай да се молиш. Още не сме приключили.

Изтичах обратно на улицата. Не попитах Али за баба. Все още не исках да го видя. Вече бях планирал всичко. Щях да вляза победоносно, като герой, стиснал най-скъпия трофей в окървавените си ръце. Той щеше да извърне глава, да срещне погледа ми. Като в срещата на Рустам и Сухраб. Драматичен миг на мълчание. После старият воин тръгва към младия, прегръща го, признава неговата доблест. Оправдание. Спасение. Изкупление. А след това? Е… след това мир и щастие. Какво друго?

Улиците на Уазир Акбар хан бяха номерирани и се пресичаха под прав ъгъл като решетка. По онова време кварталът бе нов, все още се строеше и на всяка улица имаше много празни парцели или недостроени сгради между готовите вече комплекси, оградени с двуметрови зидове. Тичах напред-назад по всяка улица и се оглеждах за Хасан. Навсякъде хората делово сгъваха столове, прибираха храна и съдове след дългия празничен ден. Някои, все още насядали но покривите, ме поздравяваха с викове.

На четири улици южно от нашата зърнах Омар, син на един инженер, който беше приятел на баба. Двамата с брат му ритаха топка на моравата пред дома си. Омар беше свястно момче. В четвърти клас учихме заедно и веднъж тон ми подари автоматична писалка — от онези, дето се зареждат с пълнител.

— Чух, че си спечелил, Амир — каза той. — Поздравления.

— Благодаря. Виждал ли си Хасан?

— Твоят хазарин ли?

Кимнах.

Омар подаде топката на брат си.

— Чух, че бил голям ловец на хвърчила. — Брат му върна топката. Омар я пое и я подхвърли във въздуха. — Макар че винаги съм се чудил как успява. Така де, как изобщо вижда нещо с тия тесни очички?

Брат му се изсмя отривисто и поиска топката. Омар не му обърна внимание.

— Виждал ли си го?

Омар посочи с палец през рамо на югозапад.

— Преди доста време го видях да тича към пазара.

— Благодаря — казах аз и побягнах.

Когато стигнах пазара, слънцето вече залязваше зад хълмовете и здрачът обагряше небето в розово и пурпурно. На няколко пресечки от мен моллата на близката джамия гръмогласно напяваше азан — призив към правоверните да разпънат килимчетата и да склонят глави в молитва, обърнати към Мека. Хасан не пропускаше нито една от петте дневни молитви. Дори когато играехме навън, той се извиняваше, вадеше вода от кладенеца на двора, измиваше се и изчезваше в къщурката. Няколко минути по-късно излизаше усмихнат и ме заварваше седнал до стената или покатерен на някое дърво. Тази вечер обаче щеше да пропусне молитвата заради мен.

Пазарът бързо опустяваше, търговците привършваха пазарлъците за деня. Изтичах по замръзналата кал между редиците прилепени една до друга сергии, където можеше да си купиш от един продавач току-що убит фазан, а от съседа му — калкулатор. Проправих си път през оредяващата тълпа от сакати дрипави просяци, търговци с навити килими на рамо, продавачи на платове и касапи, затварящи дюкяните си. От Хасан нямаше и помен.

Спрях до една сергия за сушени плодове и описах Хасан на стария търговец, който товареше върху мулето си щайги с кедрови ядки и стафиди. На главата си носеше сиво-синкав тюрбан.

Човекът спря работата и задълго се вгледа в мен, преди да отговори.

— Може и да съм го видял.

— Накъде отиде?

Той ме огледа от глава до пети.

— За какво му е на едно момче като теб да търси по това време някакъв си хазарин?

Възхитеният му поглед се спря върху коженото ми яке и дънките — каубойски панталони, както ги наричахме. В Афганистан беше признак на богатство да притежаваш нещо американско, особено ако не е втора ръка.

— Трябва да го намеря, ага.

— Какъв ти е той? — попита търговецът.

Не разбирах защо пита, но си напомних, че с нетърпение няма да го накарам да отговори по-бързо.

— Син е на нашия слуга — казах аз.

Старецът вдигна прошарените си вежди.

— Тъй ли? Щастлив хазарин, да има тъй грижовен господар. Баща му би трябвало да коленичи и да мете с мигли пода в нозете ти.

— Ще ми кажеш ли, или не?

Той се подпря на мулето и посочи на юг.

— Мисля, че видях едно такова момче да тича натам. Държеше хвърчило. Синьо.

— Наистина ли? — възкликнах аз.

За теб и хиляда пъти, бе обещал той. Добрият, верен Хасан. Беше удържал на думата си да хване последното хвърчило за мен.

Старият търговец изпъшка и натовари още една щайга на мулето.

— Разбира се, онези сигурно вече са го настигнали.

— Кои?

— Другите момчета — каза той. — Дето го гонеха. Бяха облечени като теб. — Озърна се към небето и въздъхна. — А сега бягай, че заради теб закъснях за молитва.

Но аз вече се бях втурнал по уличката. През следващите минути напразно претърсвах пазара. Може би очите на стария търговец го бяха подвели. Но нали бе видял синьо хвърчило. Мисълта да държа онова хвърчило в ръцете си… Надничах във всяка уличка, зад всеки дюкян. Никаква следа от Хасан.

Бях започнал да се тревожа, че нощта ще падне, преди да го открия, Когато отпред дочух гласове. Бях стигнал до уединен кален път. Той минаваше перпендикулярно на централната алея, разделяща пазара на две. Завих по неравните коловози и последвах гласовете. Подхлъзвах се на всяка крачка, а дъхът ми вдигаше бели облачета. Тесният път минаваше покрай запълнено със сняг дере, по което напролет навярно щеше да потече буен поток. От другата ми страна се издигаха редици заснежени кипариси, израсли между кирпичени къщи с плоски покриви, повечето от тях жалки съборетини.

Отново чух гласовете, този път по-ясно. Идваха откъм една от уличките. Прокраднах се нататък със затаен дъх. Надникнах иззад ъгъла.

Хасан стоеше предизвикателно в края на задънената улица — леко разкрачен, със свити юмруци. Зад него върху купчина камъни и боклуци лежеше синьото хвърчило. Моят ключ за сърцето на баба.

Три момчета преграждаха пътя за бягство от улицата — тримата от онзи ден на хълма след преврата на Дауд хан, когато Хасан ни спаси с прашката си. Уали от едната страна, Камал от другата, а по средата Асеф. Усетих как тялото ми се стяга и нещо студено плъзва по гръбнака нагоре. Асеф изглеждаше безгрижен и самоуверен. Другите двама нервно пристъпваха от крак на крак и гледаха ту Асеф, ту Хасан, сякаш бяха уловили в капан някакво диво животно, което само Асеф можеше да укроти.

— Къде ти е прашката, хазарино? — попита Асеф, въртейки в ръка бронзовия бокс. — Какво каза онзи път? „Ще трябва да те нарекат Асеф Едноокия.“ Точно така. Асеф Едноокия. Хитро. Много хитро. Но пък и не е много трудно да се правиш на хитър, когато държиш заредено оръжие.

Осъзнах, че все още не дишам. Издишах бавно и тихо. Чувствах се парализиран. Гледах ги как се приближават към момчето, с което бях израснал, момчето, чието лице със заешка устна бе моят първи детски спомен.

— Но днес ти е щастлив ден, хазарино — каза Асеф. Стоеше с гръб към мен, но бях готов да се обзаложа, че се усмихва злобно. — Днес съм в настроение за прошка. Какво ще кажете, момчета?

— Много великодушно — изтърси Камал. — Особено след наглостта му последния път.

Мъчеше се да говори като Асеф, само че гласът му трепереше. После разбрах: всъщност той не се страхуваше от Хасан. Боеше се, защото нямаше представа какво си е наумил Асеф.

Асеф небрежно махна с ръка.

— Бахшида. Простено. Минали работи. — Гласът му стихна. — Разбира се, нищо на този свят не идва даром и моята прошка си има дребна цена.

— Така е честно — каза Камал.

— Нищо не идва даром — повтори Уали.

— Голям късмет имаш, хазарино — продължи Асеф и направи крачка към Хасан. — Защото днес прошката ще ти струва само онова синьо хвърчило. Честна сделка, нали, момчета?

— Повече от честна — потвърди Камал.

Дори и от мястото, където стоях, видях как страхът нахлува в очите на Хасан, но той тръсна глава.

— Амир ага спечели турнира и аз улових това хвърчило за него. Надбягвах се честно. Хвърчилото е негово.

— Верен хазарин — каза Асеф. — Верен като куче.

Смехът на Камал прозвуча пискливо и нервно.

— Но преди да се жертваш за него, помисли над едно: би ли направил и той същото заради теб? Питал ли си се някога защо не те включва в игрите, когато има гости? Защо играе с теб само когато наоколо няма хора? Аз ще ти кажа защо, хазарино. Защото за него ти не си нищо друго, освен едно грозно добиче. Домашно животно. Нещо, с което да си играе, когато му е скучно, или да подритва, когато е разгневен. Не се заблуждавай да вярваш, че си нещо повече.

— С Амир ага сме приятели — каза Хасан и сякаш се изчерви.

— Приятели? — повтори през смях Асеф. — Жалък глупак! Някой ден ще се събудиш от тия фантазии и ще узнаеш какъв приятел ти е Амир. А сега бас! Стига толкова. Давай хвърчилото.

Хасан се наведе и сграбчи камък.

Асеф трепна. Понечи да отстъпи назад, но спря.

— Последен шанс, хазарино.

Вместо отговор Хасан отметна назад ръката с камъка.

— Както желаеш.

Асеф разкопча зимното си яке, свали го и без да бърза, го сгъна. Остави го до стената.

Отворих уста и почти извиках. Почти. Ако го бях направил, навярно целият ми бъдещ живот щеше да тръгне по друг начин. Но не извиках. Само гледах. Като вцепенен.

Асеф махна с ръка и другите две момчета се отдръпнаха настрани, оформяйки полукръг, за да хванат Хасан в клопка.

— Размислих — каза Асеф. — Ще ти оставя хвърчилото, хазарино. Ще го оставя, за да ти напомня винаги за онова, което се каня да направя.

После се хвърли напред. Хасан метна камъка. Той удари Асеф по челото. Асеф изрева, връхлетя срещу Хасан и го повали. Уали и Камал се втурнаха към тях.

Захапах юмрука си. Затворих очи.



Спомен:

Знаеш ли, че с Хасан сте бозали от една гръд? Знаеш ли, Амир ага? Казваше се Сакина. Беше красива синеока хазарка от Бамиян и ти пееше стари сватбени песни. Казват, че хората, откърмени от една гръд, са като братя. Знаеш ли?

Спомен:

„По рупия от всекиго, деца. Само по една рупия от всекиго и ще ви разтворя завесата на истината.“ Старецът седи до кирпичена стена. Незрящите му очи са като разтопено сребро, застинало в два дълбоки кратера. Подпрян на бастуна, ясновидецът прокарва съсухрена ръка по хлътналите си бузи. „Не искам много за истината, нали? Само по рупия от всекиго.“ Хасан пуска монета в съсухрената му длан. „В името на Аллах, всевиждащия и всемилосърдния“, прошепва старият ясновидец. Най-напред поема ръката на Хасан, върти в кръг по дланта му коравия си нокът, отново и отново. После пръстът бавно се вдига към лицето на Хасан и със сух, стържещ звук плъзва по извивката на бузите, по очертанията на ушите му. Мазолестите възглавнички на пръстите докосват очите на Хасан. Там ръката спира. Задържа се. Сянка минава по лицето на стареца. Ние с Хасан се споглеждаме. Старецът пак хваща ръката на Хасан и връща рупията в дланта му. Обръща се към мен. „Ами ти, млади приятелю?“ Отвъд стената кукурига петел. Старецът посяга към ръката ми и аз я отдръпвам.

Сън:

Изгубил съм се във виелица. Вятърът вие, хвърля жилещи снежни валма в очите ми. Залитам през танцуващата бяла пелена. Викам за помощ, но вятърът заглушава воплите ми. Падам и лежа на снега задъхан, изгубен сред белотата, а вятърът вие в ушите ми. Гледам как снегът заличава пресните ми стъпки. Сега съм призрак, мисля си аз, призрак без следи. Отново викам, а надеждата постепенно чезне като стъпките ми. Но този път чувам приглушен отговор. Закривам очите си с длан и намирам сили да седна. През стелещите се снежни завеси зървам неясно движение, пъстро петно. Пред мен изниква познат силует. Една ръка посяга напред. Виждам по дланта дълбоки успоредни резки, от които капе кръв и оставя петна по снега. Хващам ръката и внезапно снегът изчезва. Стоим сред ливада със светлозелена трева, а из небето над нас бавно прелитат пухкави бели облаци. Вдигам очи и виждам, че ясното небе е пълно с хвърчила — зелени, жълти, червени, оранжеви. Те искрят в следобедната светлина.



Алеята беше обсипана с купища камъни и боклуци. Протрити велосипедни гуми, бутилки с олющени етикети, скъсани списания и пожълтели вестници се валяха сред тухли и парчета цимент. До една стена лежеше килната чугунена печка със зееща дупка отстрани. Но сред боклука имаше две неща, от които не можех да откъсна очи. Едното бе синьото хвърчило, подпряно на стената близо до чугунената печка, другото — кадифените панталони на Хасан, захвърлени върху куп очукани тухли.

— Не знам — говореше Уали. — Баща ми каза, че е грях.

Изглеждаше неуверен, възбуден и уплашен. Хасан лежеше по корем, прикован към земята. Камал и Уали извиваха китките му назад и ги притискаха към гърба. Асеф стоеше над тях, стъпил с ботуш върху врата на Хасан.

— Баща ти няма да узнае — каза Асеф. — А и няма нищо грешно в това да дадеш урок на едно непокорно магаре.

— Не знам — промърмори Уали.

— Както искаш. — Асеф се обърна към Камал. — Ами ти?

— Аз… такова…

— Та той е просто някакъв си хазарин — каза Асеф.

Но Камал упорито зяпаше настрани.

— Добре — отсече Асеф. — От вас, слабаци, искам само да го държите. Ще се справите ли?

Уали и Камал кимнаха. Стори ми се, че изпитват облекчение.

Асеф коленичи зад Хасан, хвана го за хълбоците му и повдигна голия му задник. С една ръка разкопча колана си. Дръпна ципа на панталоните. Смъкна гащетата си. Намести се зад Хасан. Той не се бореше. Дори не хленчеше. Леко изви глава и аз зърнах лицето му. Видях примирението, изписано по него. И преди бях виждал този поглед. Погледът на агнето.



Утре е десетият ден на Зу-л-хадж, последният месец от мюсюлманския календар и първият от трите дни на Ид-ал-адха или Ид-е-курбан, както афганистанистанците наричат празника на жертвоприношението — ден, в който отбелязваме как пророк Ибрахим едва не принесъл в жертва на Аллах собствения си син. Тази година баба лично избра овца за курбана — сивкаво бяла с черни уши.

Всички стоим в задния двор — Хасан, Али, баба и аз. Моллата казва молитвата и потрива брадата си. Баба тихо мърмори: „Хайде, свършвай де.“ Вижда ми се раздразнен от безкрайната молитва, от ритуала, който ще направи месото халал. Баба се присмива на историята около този празник, както и на всичко, свързано с религията. Но уважава традицията на Ид-е-курбан. По обичая месото се дели на три части — една за семейството, един за приятелите и една за бедните. Всяка година баба дава всичко на бедните, „богатите и бездруго са си достатъчно тлъсти“, казва той.

Моллата приключва молитвата. Амин. Вдига кухненския нож с дълго острие. По обичай овцата не трябва да види ножа. Али дава на животното бучка захар, за да подслади смъртта. Овцата рита, но не много. Моллата я сграбчва под челюстта и притиска ножа към шията й. Само секунда преди да пререже гърлото с един сръчен замах, аз виждам очите на овцата. Този поглед седмици наред ще смущава сънищата ми. Не знам защо гледам ежегодния ритуал в задния двор; кошмарите ме преследват дълго след като кървавите петна по тревата са избледнели. Но аз винаги гледам. Заради онова примирение в очите на животното. Колкото и да е нелепо, представям си, че то разбира, че предстоящата му смърт има по-висша цел. Такъв е погледът на…



Спрях да гледам, обърнах гръб на уличката. Нещо топло течеше по китката ми. Примигах и видях, че все още хапя до кръв кокалчетата на юмрука си. Осъзнах и друго. Плачех. Иззад ъгъла долиташе бързото, ритмично пъхтене на Асеф.

Имах един сетен шанс да взема решение. Една последна възможност да реша какъв ще бъда. Можех да изляза на уличката, да защитя Хасан — както той ме бе защитавал толкова пъти в миналото — и да приема каквото ме сполети. Или да избягам.

В крайна сметка избягах.

Избягах, защото бях страхливец. Страхувах се от Асеф и от онова, което щеше да ми причини. Страхувах се от болката. Така си казах, докато обръщах гръб на уличката и на Хасан. В това се заставях да вярвам. Дори копнеех да бъда страхливец, защото истинската причина да бягам бе, че Асеф имаше право: на този свят нищо не идва даром. Може би Хасан представляваше цената, която трябваше да платя, агнето, което да пожертвам, за да спечеля баба. Честна ли беше цената? Отговорът изплува в подсъзнанието ми още преди да го прогоня: та той бе просто един хазарин, нали?

Тичах обратно натам, откъдето бях дошъл. Към почти опустелия пазар. Залитнах до едно дюкянче и се подпрях на заключената паянтова врата. Стоях там задъхан, потен и ми се искаше да бе станало другояче.

Около петнайсет минути по-късно чух гласове и тичащи стъпки. Клекнах зад барачката и видях как Асеф и другите двама бързат по безлюдната алея и се смеят. Заставих се да изчакам още десет минути. После тръгнах обратно към неравния черен път край заснеженото дере. Присвих очи в гаснещата светлина и видях Хасан бавно да върви към мен. Пресрещнах го до една оголяла брезичка на ръба на дерето.

Той държеше в ръце синьото хвърчило; това видях най-напред. Няма да лъжа, че не го огледах дали е здраво. Отпред по чапана на Хасан имаше кални петна и яката на ризата му беше разпрана. Той спря. Залитна, сякаш щеше да загуби съзнание. После се стегна. Подаде ми хвърчилото.

— Къде беше? Търсих те — казах аз.

Да изрека тия думи беше като да дъвча камък.

Хасан вдигна ръкав и избърса от лицето си сълзи и сополи. Чаках да каже нещо, но той само стоеше мълчаливо в настъпващата вечер. Бях благодарен за сенките, които падаха върху неговото лице и прикриваха моето. Бях благодарен, че не ми се налага да го поглеждам в очите. Знаеше ли, че знам? И ако знаеше, какво ли щях да видя, ако наистина го погледнех в очите? Упрек? Възмущение? Или — Аллах да ме пази — онова, от което най-много се плашех: безпределна вярност. Всичко друго бих понесъл, но не и това.

Той понечи да каже нещо и гласът му секна. Затвори уста, отвори я и пак я затвори. Отстъпи крачка назад. Избърса лицето си. И в този миг двамата с Хасан бяхме най-близо до шанса да поговорим за станалото. Мислех, че ще се разплаче, но за мое облекчение той се удържа, а аз се престорих, че не съм чул как гласът му секна. Също както се престорих, че не виждам тъмното петно отзад на панталоните му. Или ситните капки, които падаха между краката у и оставяха по снега черни точки.

Той каза само:

— Ага сахиб ще се тревожи.

Обърна ми гръб и закуцука напред.



Всичко стана точно както си го представях. Отворих вратата и прекрачих в опушения кабинет. Баба и Рахим хан пиеха чай и слушаха новини по пращящото радио. Завъртяха глави. После по устните на баща ми заигра усмивка. Той разпери ръце. Оставих хвърчилото и се хвърлих в мощната космата прегръдка. Зарових лице в топлите му гърди и заплаках. Баба ме притисна до себе си, залюля ме напред-назад. В прегръдката му забравих какво съм сторил. И беше чудесно.

(обратно)

8

През следващата седмица почти не видях Хасан. Събуждах се и заварвах на кухненската маса препечен хляб, чай и варено яйце. Дрехите ми за деня лежаха изгладени и сгънати на плетения стол в преддверието, където обикновено Хасан се занимаваше с гладене. Друг път той ме чакаше, седнал до масата за закуска, преди да почне да глади — така можехме да си поговорим. И често пееше през съскането на ютията стари хазарски песни за ливади с разцъфнали лалета. Сега ме посрещаха само сгънатите дрехи. И закуската, която вече рядко дояждах.

През едно навъсено утро, докато побутвах вареното яйце в чинията си, Али влезе с наръч нацепени дърва. Попитах го къде е Хасан.

— Пак си легна да спи — каза Али и коленичи пред печката. Отвори квадратната вратичка.

— А ще може ли Хасан да играе днес?

За миг Али замръзна с цепеница в ръката. По лицето му се изписа тревога.

— Напоследък той сякаш не иска нищо друго, освен да спи. Върши си работата — имам грижата за това, — но после иска само да се пъхне под завивките. Може ли да те попитам нещо?

— Щом трябва.

— След онова състезание с хвърчилата той се прибра окървавен и ризата му беше скъсана. Попитах го какво е станало, а той рече, че малко се сбил с други момчета заради хвърчилото.

Не казах нищо. Само продължавах да побутвам яйцето в чинията.

— Случило ли му се е нещо, Амир ага? Нещо, което не ми казва?

Свих рамене.

— Откъде да знам?

— Ти би ми казал, нали? Иншалла, би ми казал, ако е имало нещо?

— Казах ти вече, откъде да знам какво му е? — креснах аз. — Може да е болен. Хората непрекъснато боледуват, Али. А сега ще запалиш ли печката, или искаш да умра от студ?



Онази вечер попитах баба дали в петък може да отидем до Джелалабад. Той се клатеше на люлеещия се стол зад бюрото и четеше вестник. Остави го, свали очилата, които толкова мразех — баба изобщо не беше стар, имаше да живее още много години, тогава защо трябваше да слага тия глупави очила?

— Защо не? — каза той. Напоследък баба приемаше всяка моя молба. Нещо повече, само преди две вечери той ме помита дали искам да гледам „Ел Сид“ с Чарлтън Хестън в кино „Ариана“. — Ще поканиш ли и Хасан да дойде в Джелалабад?

Защо трябваше да го глези така?

— Той не се чувства добре — казах аз.

— Тъй ли? — баба престана да се люлее. — Какво му е?

Свих рамене и се отпуснах на дивана до камината.

— Настинал е или нещо такова. Али казва, че непрекъснато спи.

— Напоследък почти не съм го виждал — каза баба. — Значи само това, а? Настинка.

Неволно ме хвана яд на тревожните бръчки по челото му.

— Само настинка. Е, заминаваме ли в петък, баба?

— Да, да — каза той и стана иззад бюрото. — Жалко за Хасан. Мислех, че ще ти бъде по-весело, ако дойде и той.

— Е, и на нас двамата може да ни е весело — отвърнах аз.

Баба се усмихна. Намигна ми.

— Облечи си дебели дрехи.



Трябваше да сме само двамата — така исках да бъде, — но до сряда вечер баба бе успял да покани още двайсетина души. Обади се на братовчед си Хомаюн — беше му втори братовчед — и спомена, че в петък заминава за Джелалабад, а Хомаюн, който бе завършил инженерство във Франция и имаше къща в Джелалабад, отвърна, че с радост щял да ни посрещне, да доведе двете си жени и децата, а впрочем братовчедката Шафика и роднините й били пристигнали от Херат, та сигурно и тя щяла да дойде, а пък тъй като била от седнала в Кабул у братовчеда Надер, трябвало да поканим и неговото семейство, макар че между Хомаюн и Надер имало лека вражда, но поканел ли Надер, нямало как да пренебрегне брат му Фарук, инак можел да се засегне и да не ги покани на сватбата на дъщеря си следващия месец, и…

Напълнихме три микробуса. Аз пътувах с баба, Рахим хан и Хомаюн — баба ме бе приучил от най-ранно детство да наричам всеки възрастен мъж кака, тоест чичо, а всяка възрастна жена — хала, тоест леля. С нас пътуваха и двете съпруги на кака Хомаюн — по-старата, сбръчкана и с брадавици по ръцете, и по-младата, която винаги ухаеше на парфюм и танцуваше със затворени очи; а също и двете близначки на кака Хомаюн. Замаян и със свит стомах, аз седях отзад между седемгодишните близначки, които непрестанно посягаха през скута ми да се удрят. До Джелалабад имаше два часа по планински път, който лъкатушеше край дълбоки пропасти, и усещах как ми призлява на завоите. Всички в микробуса разговаряха гръмогласно, почти крещяха, както е обичайно за афганистанците. Попитах една от близначките — Фазила или Карима, така и не можех да ги различа — дали би ми отстъпила мястото до прозореца, защото в кола ми призлява и трябва да дишам чист въздух. Тя отказа и се изплези. Добре, казах й аз, но не отговарям, ако повърна върху новата й рокля. Миг по-късно вече подавах глава през прозореца. Гледах как осеяният с дупки път ту се издига, ту слиза, виейки опашка по планинския склон, броях минаващите край нас шарени камиони, претъпкани с клечащи мъже. Опитах се да затворя очи, оставяйки вятъра да ме гали по бузите, отворих широко уста да гълтам чистия въздух. Не ми олекна. Някой ме смушка с пръст в ребрата. Беше Фазила или Карима.

— Какво? — попитах аз.

— Тъкмо разправях на всички за турнира — каза баба иззад волана.

Кака Хомаюн и съпругите му ми се усмихваха от средните седалки.

— През онзи ден в небето трябва да имаше поне сто хвърчила — добави баба. — Нали, Амир?

— Сигурно — измънках аз.

— Сто хвърчила, Хомаюн джан, истина ти казвам. И единственото, което все още летеше в края на деня, беше на Амир. Той донесе у дома последното — чудесно синьо хвърчило. Хасан и Амир го гониха заедно.

— Поздравления — каза кака Хомаюн.

Първата му съпруга, онази с брадавиците, плесна с ръце.

— Ох, Амир джан, толкова се гордеем с теб!

По-младата се присъедини към нея. Сетне всички взеха да ръкопляскат, крещяха възхвали, казваха ми колко се гордеят с мен. Само Рахим хан, седнал до баба, мълчеше. Гледаше ме някак странно.

— Моля те, баба, спри — казах аз.

— Какво?

— Лошо ми е — изпъшках аз.

Лицето на Фазила или Карима се изопна.

— Спри, кака! — изписка тя. — Прежълтял е! Не искам да повърне върху новата ми рокля!

Баба сви настрани, но аз не издържах. Няколко минути по-късно седях на една крайпътна скала, докато проветряваха микробуса. Баба пушеше заедно с кака Хомаюн, който утешаваше разплаканата Фазила или Карима — в Джелалабад щял да й купи по-хубава рокля. Затворих очи и извърнах лице срещу слънцето. Зад клепачите ми изникнаха странни форми като ръце, правещи сенки върху стената. Те кръжаха, сливаха се, оформяха един общ образ — кафявите кадифени панталони на Хасан, хвърлени върху купчина стари тухли в пустата уличка.



Бялата двуетажна къща на кака Хомаюн в Джелалабад имаше балкон над просторна градина с висок зид, където растяха ябълки и сливи. Имаше живи плетове, които през лятото градинарят подкастряше във формата на животни, и плувен басейн с изумрудени плочки. Седях с провесени крака на ръба на празния басейн и гледах дъното, покрито с кишав сняг. В другия край на двора хлапетата на кака Хомаюн играеха на криеница. Жените готвеха и аз вече долавях мирис на пържен лук, чувах съскането на тенджера под налягане, музика, смях. Баба, Рахим хан, кака Хомаюн и кака Надер седяха на балкона и пушеха. Кака Хомаюн разправяше, че донесъл прожекционен апарат, за да им покаже диапозитиви от Франция. Десет години, откакто си бе дошъл от Париж, и още се хвалеше с тия глупави снимки.

Не би трябвало да се чувствам зле. С баба най-сетне бяхме приятели. Преди няколко дни отидохме в зоопарка, видяхме лъва Марджан и докато никой не гледаше, замерих мечката с камъче. После отидохме в кебапчийницата срещу Синема Парк и си поръчахме агнешки кебап с току-що изпечен наан. Баба ми разказваше как е пътувал из Индия и Русия, какви хора е срещал — например онази двойка инвалиди без ръце и крака в Бомбай, които били женени четирийсет и седем години и отгледали единайсет деца. Трябваше да се радвам, че съм цял ден с баба и слушам неговите истории. Най-сетне имах онова, за което бях мечтал толкова години. Само че след като го получих, изведнъж се почувствах празен като занемарения басейн, над който клатех крака.

По залез слънце съпругите и дъщерите поднесоха вечеря — ориз, кюфтета и пилешка курма. Вечеряхме по обичая, насядали на възглавници около разстлана на пода покривка, и си вземахме с ръце от общите чинии. Не бях гладен, но все пак седнах да се храня с баба, кака Фарук и двете момчета на кака Хомаюн. Баба, който беше пийнал няколко уискита преди вечеря, още дрънкаше за боя с хвърчила — как съм издържал повече от всички, как съм се прибрал с последното сразено хвърчило. Гръмкият му глас кънтеше из цялата стая. Хората надигаха глави от чиниите и подвикнаха поздравления. Кака Фарук ме потупа по гърба с чистата си ръка. Искаше ми се да забия ножа в окото си.

По-късно, след полунощ, след няколко часа игра на покер между баба и братовчедите му, мъжете налягаха да спят на дюшеци в същата стая, където бяхме вечеряли. Жените се качиха горе. Час по-късно все още бях буден. Мятах се, въртях се от едната страна на другата, а наоколо роднините ми хъркаха, сумтяха и въздишаха насън. Седнах. През прозореца нахлуваше лунен лъч.

— Гледах как изнасилват Хасан — изрекох аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Баба се размърда в съня си. Кака Хомаюн изпъшка. Една част от душата ми се надяваше някой да се събуди и да чуе, та да не живея вече с тази страшна лъжа. Но никой не се събуди и в последвалото безмълвие аз проумях новото си проклятие: щеше да ми се размине.

Спомних си съня на Хасан — как плуваме в езерото. Няма чудовище, бе казал той, само вода. Ала грешеше. В езерото имаше чудовище. То бе сграбчило Хасан за глезените и го бе повлякло към мътните дълбини. Това чудовище бях аз.

През онази нощ безсънието стана мой спътник.



Не разговарях с Хасан чак до средата на следващата седмица. Бях изял насила половината от закуската си, а Хасан миеше чиниите. Тъкмо тръгвах по стъпалата към стаята си, когато Хасан ме попита искам ли да се качим на хълма. Казах, че съм уморен. Хасан също изглеждаше уморен — беше отслабнал и под подпухналите му очи имаше тъмни кръгове. Но когато повтори молбата си, аз неохотно склоних.

Изкатерихме се по хълма, а калният сняг жвакаше под ботушите ни. Мълчахме и двамата. Седнахме под нашия нар и аз разбрах, че съм сбъркал. Не биваше да идвам на хълма. Погледнах думите, които бях издълбал върху дънера с кухненския нож на Али — Амир и Хасан, султани на Кабул… Сега не можех да ги понасям.

Той ме помоли да му почета от „Шах-наме“, а аз отвърнах, че съм размислил. Казах, че просто искам да си ида в стаята. Той извърна очи и сви рамене. Слязохме надолу, както бяхме дошли — в мълчание. И за пръв път през живота си зачаках с нетърпение пролетта.

* * *
Споменът ми за остатъка от зимата на 1975 г. е доста мъгляв. Бях много щастлив, когато баба си бе у дома. Хранехме се заедно, ходехме на кино, гостувахме на кака Хомаюн или кака Фарук. Понякога идваше Рахим хан и баба ми позволяваше да оставам в кабинета и да пия чай с тях. Дори ме накара да му прочета няколко свои разказа. Беше чудесно и аз дори повярвах, че занапред ще е все така. Баба също вярваше, струва ми се. А не биваше да се залъгваме. Защото поне за няколко месеца след състезанието двамата с баба се потопихме в една сладка илюзия, виждахме се един друг така, както никога преди. Наистина се бяхме самозалъгвали, че една играчка от хартия, лепило и бамбук може някак да сложи мост над бездната помежду ни.

Но когато баба излизаше — а той излизаше често, — аз се затварях в стаята си. Изчитах по една книга на всеки два дни, пишех разкази, учех се да рисувам коне. Сутрин чувах как Хасан шета из кухнята, чувах дрънченето на прибори, съскането на чайника. Изчаквах вратата да хлопне и чак тогава слизах да закуся. Отбелязах на календара първия учебен ден и започнах да отброявам колко остава.

За мое отчаяние Хасан непрестанно се мъчеше да разпали старата дружба. Помня последния път. Бях в стаята си и четях „Айвънхоу“ в съкратен превод на фарси, когато той почука на вратата.

— Какво има?

— Отивам до фурната да купя наан — отвърна Хасан иззад вратата. — Питах се дали… дали не искаш да дойдеш.

— Мисля да почета — казах аз, разтривайки слепоочията си. Напоследък ме хващаше главоболие всеки път, когато Хасан се появеше наблизо.

— Денят е слънчев — каза той.

— Виждам.

— Една разходка ще е приятна.

— Върви тогава.

— Иска ми се да дойдеш и ти — каза Хасан. Нещо глухо се удари във вратата, може би челото му. — Не знам какво съм сгрешил, Амир ага. Бих желал да ми кажеш. Не знам защо вече не играем заедно.

— Нищо не си направил, Хасан. Тръгвай.

— Можеш да ми кажеш. Ще престана.

Зарових лице в скута си и стиснах главата си с колене като в менгеме.

— Ще ти кажа какво искам да направиш — изрекох аз с плътно затворени очи.

— Само кажи!

— Искам да спреш да ми досаждаш — креснах аз. — Искам да се махнеш.

Надявах се той да отвърне на грубостта, да блъсне вратата и да ме наругае — така би ми олекнало малко. Но той не направи нищо подобно, а когато след няколко минути отворих вратата, вече го нямаше. Хвърлих се на леглото, зарових глава под възглавницата и заплаках.



След онзи ден Хасан се движеше из периферията на моя живот. Полагах усилия пътищата ни да се кръстосват колкото е възможно по-рядко, планирах дните си с тази цел. Защото, когато той бе наоколо, кислородът сякаш изтичаше вън от стаята. Гърдите ми се стягаха, не можех да си поема дъх; стоях запъхтян в собствения си малък мехур от безвъздушно пространство. Но дори и да го нямаше, Хасан пак бе до мен. Виждах го в изпраните на ръка и изгладени дрехи върху плетената седалка на стола, в топлите пантофи, оставени пред вратата ми, в разпалената печка, когато слизах за закуска. Накъдето и да погледнех, все се сблъсквах със следи от неговата вярност — тая проклета, непоклатима вярност.

Рано напролет, няколко дни преди новата учебна година, двамата с баба садяхме лалета в градината. Снегът почти се беше стопил и по хълмовете на север вече се зеленееха ивици трева. Беше студено, облачно утро. Клекнал до мен, баба разкопаваше земята и засаждаше луковиците, които му подавах. Тъкмо ми разказваше как повечето хора смятат, че е по-добре лалетата да се садят наесен, но това не било вярно, когато аз изведнъж изтърсих:

— Баба, мислил ли си някога да наемеш нови слуги?

Той пусна луковицата и заби лопатката в земята. Свали градинарските ръкавици. Бях го изненадал.

— Чи? Какво каза?

— Просто се питах, това е.

— Защо да го правя? — рязко изрече баба.

— Е, сигурно няма да го направиш. Само попитах.

Гласът ми заглъхна до шепот. Вече съжалявах, че съм заговорил.

— Заради теб и Хасан ли? Знам, че между вас двамата става нещо, но каквото и да е то, ще трябва сам да се справиш. Без мен. Аз не се бъркам.

— Извинявай, баба.

Той пак си сложи ръкавиците и процеди през зъби:

— Израснах с Али. Баща ми го прие, обичаше го като свой син. Четирийсет години Али ми е като роднина. Цели четирийсет години! И ти си въобразяваш, че просто ще го изхвърля? — Баба се обърна към мен и лицето му беше пламнало като лале. — Никога не съм ти посягал, Амир, но ако още веднъж кажеш това… — Той се загледа настрани и поклати глава. — Срамувам се от теб. А Хасан… Хасан няма да ходи никъде, разбра ли?

Наведох глава и загребах шепа студена пръст. Пуснах я да изтече между пръстите ми.

— Попитах те разбра ли! — изрева той.

Свих се.

— Да, баба.

— Хасан няма да ходи никъде — отсече баба. Издълба нова дупка, удряйки с лопатката по-силно, отколкото трябваше. — Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. Повече да не си ми задал тоя въпрос!

— Няма, баба. Съжалявам.

Останалите лалета засадихме в мълчание.

Когато след седмица тръгнах на училище, малко ми поолекна. Учениците обикаляха из двора с нови тетрадки и подострени моливи, ритаха буци пръст, бъбреха си на групички, чакаха председателите на класовете да надуят свирките. Баба ме докара по черния път до входа. Училището беше стара двуетажна сграда със счупени прозорци и мрачни коридори, из които висяха паяжини, а олющената мазилка разкриваше някогашния жълтеникав цвят на стените. Повечето момчета идваха пеша и черният мустанг на баба предизвикваше завистливи погледи. Би трябвало да сияя от гордост, когато слязох от колата — и някога наистина щеше да е така, — но сега не изпитвах друго, освен неясно притеснение. И усещане за пустота. Баба потегли, без да се сбогува с мен.

Пропуснах обичайното сравнение на белезите от хвърчилата и отидох да се наредя в строя. Звънецът удари и ние тръгнахме в колона по двама към класните стаи. Седнах най-отзад. Докато учителят по фарси ни раздаваше учебниците, аз се молех да имаме повече домашни.

Училището ми даваше оправдание да оставам часове наред в стаята си. И за известно време успя да прогони от мислите ми онова, което се бе случило миналата зима… което бях позволил да се случи. Няколко седмици се вълнувах за гравитацията и инерцията, атомите, клетките и англо-афганистанските войни, вместо да мисля за станалото с Хасан. Но умът ми винаги се завръщаше към мрачната уличка. Към кафявите кадифени панталони на Хасан, захвърлени върху тухлите. Към ситните капчици кръв, оставящи по снега тъмночервени, почти черни петна.

През един ленив, скучен следобед в началото на онова лято аз помолих Хасан да дойде на хълма с мен. Казах, че искам да му прочета новия си разказ. Той простираше пране на двора и аз видях с какво мъчително, трескаво нетърпение си довърши работата.

По пътя нагоре бъбрехме за едно-друго. Хасан питаше как е в училище, какво уча, а аз му разправях за учителите, най-вече за злия учител по математика, който наказваше за говорене в час, като пъхаше метална пръчка между пръстите на виновника и после ги стискаше. Хасан болезнено примижа и каза, че се надява никога да не ми се случи такова нещо. Отвърнах, че засега имам късмет, макар късметът да нямаше нищо общо с това наказание. И аз говорех в час като другите. Но моят баща беше богат и всички го знаеха, затова ми се разминаваше.

Седнахме до ниската гробищна стена в сянката на нара. След месец-два склонът щеше да се покрие с повехнал жълт буренак, но тази година пролетните дъждове бяха траяли по-дълго от обичайното, чак до началото на лятото, и тревата все още се зеленееше, осеяна с диви цветя. Белите къщи с плоски покриви на Уазир Акбар хан искряха на слънцето, а дрехите, закачени да съхнат из задните им дворове, танцуваха като пеперуди под поривите на вятъра.

Бяхме набрали от дървото десетина нара. Разгърнах разказа, който носех, вгледах се в първата страница, после оставих ръкописа. Станах и взех от земята един презрял плод.

— Какво ще направиш, ако те ударя с това? — попитах аз, подхвърляйки нара на длан.

Усмивката на Хасан посърна. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. Не, не по-възрастен, а състарен. Възможно ли беше? Бръчки прорязваха загорялото му лице, сбираха се около очите, покрай устата. Сякаш бях взел нож, за да ги издълбая със собствените си ръце.

— Какво ще направиш? — повторих аз.

Лицето му пребледня. До него скрепените с кламер листове на разказа, който бях обещал да му прочета, пърхаха от вятъра. Замерих го с нара. Плодът избухна върху гърдите му сред пръски яркочервен сок. Викът на Хасан бе изпълнен с изненада и болка.

— Удари ме и ти! — креснах аз.

Хасан гледаше ту мен, ту петното на гърдите си.

— Ставай! Удари ме! — повторих аз.

Той наистина се изправи, но остана да стои неподвижно като зашеметен човек, който само преди миг се е разхождал спокойно по океанския бряг, а сега внезапна вълна го повлича към дълбините.

Ударих го с още един нар, този път по рамото. Сокът оплиска лицето му.

— Удари ме и ти! — изсъсках аз. — Удари ме, проклет да си!

Наистина го исках. Исках да получа наказанието, за което копнеех с надеждата, че най-сетне ще мога да спя нощем. Може би тогава всичко между нас щеше да стане както преди. Но Хасан не помръдна, докато аз го обстрелвах отново и отново.

— Ти си страхливец! — казах аз. — Един проклет страхливец, това си ти!

Не знам колко пъти го ударих. Знам само, че най-сетне спрях, изтощен и задъхан. Хасан беше опръскан с червено като след разстрел. Грохнах на земята, изчерпан, отчаян.

Тогава Хасан взе един нар. Тръгна към мен. Разцепи плода и го смачка върху челото си.

— Ето — изстена дрезгаво той, а червеният сок потече по лицето му като кръв. — Доволен ли си? Олекна ли ти?

Обърна се и тръгна надолу.

Дадох воля на сълзите си, паднах на колене и се залюлях напред-назад.

— Какво да те правя, Хасан? Какво да те правя?

Но когато сълзите пресъхнаха и се повлякох надолу, вече знаех отговора на този въпрос.

* * *
Навърших тринайсет през лятото на 1976 г. — предпоследното лято на мир и анонимност за Афганистан. Отношенията между мен и баба пак охладняваха. Мисля, че всичко тръгна от глупавата ми забележка за нови слуги през онзи ден, когато садяхме лалета. Съжалявах за нея — наистина съжалявах, — но мисля, че и да си бях премълчал, краткият ни щастлив период щеше да свърши. Може би не толкова рано, но щеше. Към края на лятото разговорите около масата отстъпиха място на тихото стържене на лъжици и вилици по чиниите, а баба си възвърна навика след вечеря да се оттегля в кабинета. И да затваря вратата. Аз отново прелиствах Хафез и Хаям, гризях си ноктите до кръв и пишех разкази. Трупах ръкописите под леглото си и ги пазех с надеждата някой ден баба пак да ме помоли да му ги прочета.

Девизът на баба за празненствата беше прост: не поканиш ли всички, не е никакво празненство. Помня как три седмици преди рождения си ден огледах списъка на поканените и не можах да се сетя поне за три четвърти от четиристотинте роднини и познати, които щяха да ми връчат подаръци и да ме поздравят, че съм доживял до тринайсет. После осъзнах, че всъщност те не идват заради мен. Рожденият ден беше мой, но знаех много добре кой е звездата на представлението.

Дни наред къщата гъмжеше от наети помощници. Касапинът Салахадин доведе две овце и едно теле, като отказа да вземе пари за животните. Закла ги собственоръчно до тополата на двора. Спомням си как каза: „Кръвта е полезна за дървото“, докато тревата около тополата се обагряше В червено. Непознати хора се катереха по дъбовете с кабели и гирлянди електрически крушки. Други редяха на двора десетки маси и ги застлаха. Вечерта преди голямото празненство приятелят на баба Дел-Мухамад, който имаше ресторантче в Шар-е-нау, дойде у дома с торби подправки.

Също като касапина, Дел-Мухамад — или Дело, както го наричаше баба — отказа да вземе пари. Баба бил сторил безброй добрини на семейството му. Докато Дело мариноваше месото, Рахим хан ми прошепна, че баба му услужил с пари, за да отвори заведението, а сега не искал и да чуе за изплащане на дълга, докато Дело не дойдел да върне парите със собствен мерцедес.

Навярно в много отношения, или поне в онези, по които се оценява едно празненство, моят рожден ден беше грандиозен. Никога не бях виждал къщата тъй претъпкана. Гости с чаши в ръце бъбреха по коридорите, пушеха на стълбището, подпираха се на вратите. Всеки сядаше където намери — по кухненските плотове, в преддверието, дори под стълбището. В задния двор хората се събираха под мигащите между листата сини, червени и зелени крушки, а по лицата им трептеше светлината на керосиновите факли, забити в земята. Баба бе заръчал да построят сцена на балкона над градината и да монтират високоговорители из целия двор. Ахмад Захир свиреше на акордеон и пееше, извисен над танцуващата тълпа.

Трябваше да поздравя лично всеки пристигнал гост — баба се погрижи за това; никой нямаше да разправя на другия ден, че е отгледал невъзпитан син. Целувах стотици бузи, прегръщах съвсем непознати хора, благодарях за подаръците. Лицето ме болеше от усилията да се усмихвам насила.

Стоях с баба в задния двор близо до бара, когато някой каза:

— Честит рожден ден, Амир.

Беше Асеф с родителите си. Баща му Махмуд беше нисък и мършав, със смугла кожа и тясно лице. Майка му Таня беше дребна, нервна жена, която непрестанно се усмихваше и мигаше. Сега Асеф стоеше широко усмихнат между тях, по-висок и от двамата. Прегръщаше ги през раменете. Водеше ги към нас, сякаш идването бе негово решение. Сякаш той бе родителят, а те — негови деца. Усетих как ми призлява. Баба им благодари, че са дошли.

— Сам ти избрах подаръка — каза Асеф.

Лицето на Таня трепна и тя стрелна поглед от Асеф към мен. Усмихна се плахо и примига. Зачудих се дали баба забеляза това.

— Още ли играеш футбол, Асеф джан? — попита баба.

Той открай време искаше да се сприятеля с Асеф.

Асеф се усмихна. От тая невинна усмивка ме побиха тръпки.

— Разбира се.

— Дясно крило, доколкото си спомням, нали?

— Всъщност от тази година вече съм център-нападател — каза Асеф. — Така вкарвам повече голове. Другата седмица имаме среща с отбора на Мекро-Раян. Очертава се хубав мач. Те имат добри играчи.

Баба кимна.

— Знаеш ли, на младини и аз бях център-нападател.

— Бас държа, че ако поискаш, и днес ще можеш — каза Асеф и весело намигна на баба.

Баба също му намигна.

— Баща ти се слави като ненадминат ласкател, но виждам, че е научил и теб.

Той сръчка с лакът бащата на Асеф и едва не събори дребния човечец. Смехът на Махмуд беше също тъй плах, както усмивката на Таня и изведнъж аз се запитах дали донякъде не се боят от сина си. Опитах се да се усмихна, но успях само немощно да повдигна ъгълчетата на устните си — повръщаше ми се, като гледах как баща ми си бъбри дружески с Асеф.

Асеф завъртя очи към мен.

— Уали и Камал също са тук. За нищо на света не биха пропуснали рождения ти ден.

В гласа му се таеше едва сдържан присмех. Кимнах мълчаливо.

— Утре мислим да поиграем волейбол у дома — каза Асеф. — Може да дойдеш и ти. Доведи Хасан, ако искаш.

— Вижда ми се забавно — грейна баба. — Ти как мислиш, Амир?

— Всъщност не си падам много по волейбола — измънках аз.

Видях как светлината в очите на баба угасна и настана неловко мълчание.

— Извинявай, Асеф джан — каза баба и сви рамене.

Жегна ме, че се извинява заради мен.

— Няма нищо — отвърна Асеф. — Но поканата си остава в сила, Амир джан. Както и да е, чух, че обичаш да четеш, затова ти донесох книга. Една от любимите ми. — Той протегна към мен красиво опакован подарък. — Честит рожден ден.

Беше облечен с памучна риза, сини панталони, червена копринена вратовръзка и лъскави черни мокасини. Миришеше на одеколон, а русата му коса бе грижливо сресана назад. На пръв поглед същинско въплъщение на родителските мечти — силно, високо, добре облечено и възпитано момче, надарено с ум и поразителна външност, да не говорим за самообладанието да се шегува с възрастен. Но за мен очите му издаваха всичко. Когато поглеждах в тях, фасадата рухваше, разкривайки скритата лудост.

— Няма ли да го вземеш, Амир? — попита баба.

— А?

— Подаръка — каза раздразнено той. — Асеф джан ти дава подарък.

Взех подаръка от Асеф и наведох очи. Искаше ми се да съм сам в стаята с книгите, далече от тия хора.

— Е? — каза баба.

— Какво?

Баба заговори с онзи тих глас, който използваше, когато го излагах пред хората.

— Няма ли да благодариш на Асеф джан? Той постъпи много любезно.

Искаше ми се да престане да го нарича така. Колко пъти ми казваше „Амир джан“?

— Благодаря — измънках аз.

Майката на Асеф ме изгледа, сякаш искаше да каже нещо, но премълча и аз осъзнах, че и двамата му родители не са изрекли и дума. Преди да изложа още повече себе си и баба — но най-вече за да избягам от Асеф и усмивката му — отстъпих назад и казах:

— Благодаря, че дойдохте.

Проправих си път през навалицата от гости и се измъкнах през желязната порта. През две къщи от нашата имаше голям празен терен. Бях чувал баба да казва на Рахим хан, че някакъв съдия купил мястото и в момента архитектът правел проект. Засега обаче там нямаше нищо освен пръст, камъни и плевели.

Разкъсах опаковката на подаръка и завъртях корицата към лунните лъчи. Книгата се оказа биография на Хитлер. Захвърлих я в буренака.

Опрях гръб в стената на съседите и бавно се свлякох надолу. Дълго седях в тъмното с колене пред гърдите, гледах звездите и чаках празненството да свърши.

— Не трябва ли да забавляваш гостите си? — попита познат глас.

Рахим хан се задаваше покрай стената.

— Забавляват се и без мен. Забрави ли, че баба е там? — казах аз. Ледът в чашата на Рахим хан звънна, докато той сядаше до мен. — Не знаех, че пиеш.

— Излиза, че пия. — Той шеговито ме смушка с лакът. — По само в най-тържествени случаи.

Усмихнах се.

— Благодаря.

Той вдигна чашата към мен и отпи глътка. Запали от пакистанските цигари без филтър, които пушеха двамата с баба.

— Казвал ли съм ти, че веднъж без малко да се оженя?

— Наистина ли?

Усмихнах се леко, като си представих Рахим хан женен. Винаги го бях възприемал като един по-кротък двойник на баба, мой наставник в писането, мой приятел, който никога не забравяше да ми донесе подарък, когато се връщаше от пътуване в чужбина. Но съпруг? Баща?

Той кимна.

— Вярно е. Бях на осемнайсет. Тя се казваше Хомайра. Беше хазарка, дъщеря на съседските слуги. Красива, със светлокестенява коса и големи лешникови очи… а онзи неин смях… и досега го чувам понякога. — Той разклати чашата. — Срещахме се тайно в овощната градина на баща ми, винаги след полунощ, когато всички спяха. Разхождахме се под дърветата и аз я държах за ръка… Смущавам ли те, Амир джан?

— Малко — казах аз.

— Нищо ти няма. — Той отпи още една глътка. — Както и да е, имахме мечти. Да вдигнем пищна сватба и да поканим роднини и приятели от Кабул до Кандахар. Аз да построя голяма бяла къща с плочест двор и широки прозорци. Да засадим овощни дръвчета в градината и всякакви цветя, да имаме морава, където да си играят децата. В петък да се прибираме заедно от джамията и да обядваме в градината под черешите, да пием прохладна вода от кладенеца. После чай със сладкиши, докато гледаме как децата ни играят с братовчедите си…

Той отпи дълга глътка уиски. Закашля се.

— Да беше видял физиономията на баща ми, когато му казах. Майка ми пък направо припадна. Сестрите ми я наплискаха с вода. Вееха й с ветрило и ме гледаха тъй, сякаш съм й прерязал гърлото. Брат ми Джалал дори хукна да вземе ловната пушка, но татко го спря. — Рахим хан се изсмя горчиво. — Бяхме само двамата с Хомайра срещу целия свят. А от мен да го знаеш, Амир джан: в крайна сметка светът винаги побеждава. Просто такъв е животът.

— И какво стана?

— Същия ден баща ми натовари Хомайра и близките й на камион и ги прати в Хазарджат. Повече не я видях.

— Съжалявам — казах аз.

— Е, сигурно е било за добро. — Рахим хан сви рамене. — Тя щеше да страда. Моите близки никога нямаше да я приемат като равна. Не може една жена да ти лъска обувките, а на другия ден да й казваш „сестро“. — Той ме погледна. — Знаеш ли, Амир джан, с мен можеш да споделиш каквото поискаш. И когато поискаш.

— Знам — отвърнах неуверено аз.

Той дълго ме гледа, сякаш чакаше нещо, и в бездънните му черни очи се криеше намек за неизречена тайна помежду ни. За момент бях готов да му призная какво ме мъчи. Щях да му кажа всичко, но какво щеше да си помисли за мен? Щеше да ме намрази — и с право.

— Вземи. — Той ми подаде нещо. — Без малко да забравя. Честит рожден ден.

Беше бележник с кафява кожена подвързия. Плъзнах пръсти по позлатената обшивка на кориците. Помирисах кожата.

— За разказите ти — каза Рахим хан.

Канех се да му благодаря, когато нещо, избухна и огнени пръски озариха небето. Децата крещяха и пискаха при всеки трясък. Хората надаваха възторжени възгласи и ръкопляскаха всеки път, щом поредната ракета се превръщаше в огнен букет. През две-три секунди дворът рязко се озаряваше в червено, зелено, оранжево.

В един от тия кратки проблясъци видях нещо, което никога няма да забравя: Хасан сервира на Асеф и Уали напитки върху сребърен поднос. Светлината изгасва, съскане и пукот, после ново оранжево зарево: ухилен, Асеф потърка гърдите на Хасан с кокалчетата на пръстите си.

Сетне милосърдно се спусна мрак.

(обратно)

9

На другата сутрин, седнал сред стаята си, аз отварях подарък след подарък. Не знам защо изобщо си правех труд, след като само им хвърлях по един безрадостен поглед и ги мятах в ъгъла. Купчината растеше: фотоапарат, транзистор, пълен комплект електрическо влакче… и няколко запечатани плика с банкноти. Знаех, че никога няма да похарча парите или да слушам транзистора, а електрическото влакче никога няма да обикаля по релсите си из стаята. Не ги исках — по парите и подаръците имаше кръв; баба никога не би ми устроил такова празненство, ако не бях спечелил турнира.

Баба ми даде два подаръка. Единият несъмнено щеше да предизвика завистта на всички хлапета в квартала — чисто нов велосипед „Шуин Стингрей“, кралят на всички велосипеди. Само шепа деца в цял Кабул имаха нов „Стингрей“ и сега аз бях в това число. Велосипедът имаше високо кормило с черни гумени ръкохватки и седалка във формата на банан, с която се славеше този модел. Спиците бяха златисти, а стоманената рамка — червена като захаросана ябълка. Или като кръв. Всяко друго хлапе незабавно би скочило на велосипеда, за да обиколи целия квартал. Само преди няколко месеца и аз бих сторил същото.

— Харесва ли ти? — попита баба, подпрян на вратата на стаята ми.

Аз го изгледах с глуповата усмивка и бързо отвърнах:

— Благодаря.

Съжалявах, че не ми хрумна нищо друго.

— Можем да покараме заедно — каза баба.

Канеше ме, но не много настойчиво.

— Може би по-късно — отвърнах аз. — Малко съм уморен.

— Добре.

— Баба?

— Да?

— Благодаря за фойерверките — казах аз.

Благодарях му, но с половин уста.

— Почивай си — рече баба и тръгна към стаята си.

Другият подарък, който ми даде баба, без да изчаква кога ще го разопаковам, беше ръчен часовник. Имаше син циферблат и златни стрелки с формата на светкавици. Дори не си го сложих. Метнах го върху купчината подаръци в ъгъла. Единственият подарък, който не хвърлих там, беше коженият бележник от Рахим хан. Само по него не усещах кръв.

Седях на ръба на леглото, въртях бележника в ръцете си и си припомнях какво бе казал Рахим хан за Хомайра — че в крайна сметка прогонването й може да е било за добро. Тя щеше да страда. Също както понякога прожекционният апарат на кака Хомаюн се повреждаше и повтаряше един и същ диапозитив, така и сега в главата ми се мяркаше една и съща картина: Хасан с наведена глава сервира напитки на Асеф и Уали. Може би наистина ще да е за добро. Да му спестя страданията. Както и своите.

Същия следобед изкарах велосипеда за пръв и последен път. Обиколих квартала два пъти и се върнах. Подкарах по алеята към задния двор, където Хасан и Али разчистваха боклуците от снощното празненство. Из двора се валяха картонени чаши, смачкани салфетки и празни бутилки от безалкохолни напитки. Али сгъваше столовете и ги подреждаше до стената. Той ме видя и размаха ръка.

— Селам, Али — казах аз и също му махнах.

Той вдигна пръст в знак да почакам и тръгна към къщичката си. След малко излезе с нещо в ръце.

— Снощи с Хасан така и не успяхме да ти дадем това — каза Али и ми подаде някаква кутия. — Скромен подарък и недостоен за теб, Амир ага. Но се надяваме все пак да ти хареса. Честит рожден ден.

На гърлото ми заседна буца.

— Благодаря ти, Али — казах аз.

Искаше ми се да не ми бяха купили нищо. Отворих кутията и открих ново издание на „Шах-наме“ с твърди корици и лъскави цветни илюстрации под текста. Ето я Ференгис как гледа новородения си син Кей-Хосров. А Афрасиаб препуска с гол меч начело на армията си. И, разбира се, Рустам, който нанася смъртоносна рана на своя син, воина Сухраб.

— Хасан каза, че твоят екземпляр бил стар и окъсан, с липсващи страници — каза Али. — А в този всички илюстрации са рисувани на ръка, с писалка и мастило — гордо добави той, гледайки с възхищение книгата, която нито той, нито синът му можеха да прочетат.

— Прекрасна е — казах аз.

Наистина беше прекрасна. И както подозирах, не много евтина. Искаше ми се да кажа на Али, че не книгата, а аз съм недостоен. Отново се метнах на велосипеда.

— Благодари на Хасан от мое име.

В крайна сметка хвърлих и книгата върху купчината подаръци в ъгъла. Но очите ми непрестанно се връщаха към нея, затова я зарових най-отдолу. Вечерта, преди да си легна, попитах баба дали е виждал новия ми часовник.



На другата сутрин след закуска изчаках в стаята си Али да разчисти масата в кухнята. Изчаках го да измие чиниите, да избърше плотовете. Застанах до прозореца на спалнята и изчаках Али и Хасан да тръгнат на пазар с ръчните колички.

После взех от купчината два плика с пари и часовника си, и се измъкнах на пръсти. Пред кабинета на баба спрях и се ослушах. Той беше там от ранни зори и разговаряше по телефона. В момента говореше с някого за пратка килими, която трябвало да пристигне идната седмица. Слязох долу, прекосих двора и влязох в къщичката на Али и Хасан до дървото. Вдигнах сламеника на Хасан и пъхнах отдолу новия си часовник и шепа банкноти.

Изчаках още трийсет минути. После почуках на вратата на кабинета и изрекох последната — поне така се надявах — от дългата поредица срамни лъжи.



От прозореца на спалнята си гледах как Али и Хасан бутат по алеята количките, натоварени с месо, хляб, плодове и зеленчуци. Видях как баба излезе от къщата и заговори с Али. Устните им изричаха думи, които не можех да чуя. Баба посочи къщата, а Али кимна. Разделиха се. Баба се прибра, Али последва Хасан към кирпичената постройка.

След малко баба почука на вратата ми.

— Ела в кабинета — каза той. — Ще седнем да уредим въпроса.

Влязох в кабинета на баба и седнах на едно от кожените кресла. Минаха повече от трийсет минути, преди Хасан и Али да дойдат.



И двамата бяха плакали; личеше си по зачервените им подпухнали очи. Застанаха пред баба, хванати за ръце, а аз се зачудих кога и как съм станал способен да причинявам подобна болка.

Баба попита без предисловия:

— Ти ли открадна парите, Хасан? Ти ли открадна часовника на Амир?

Отговорът на Хасан бе една-единствена дума, изречена с изтънял, дрезгав глас:

— Да.

Трепнах като ударен. Сърцето ми се сви и едва се удържах да не призная истината. После разбрах. Това бе последната саможертва на Хасан заради мен. Ако беше отрекъл, баба щеше да му повярва, защото знаеше, че Хасан никога не лъже. А повярваше ли му, обвинението щеше да падне върху мен. Щеше да се наложи да обяснявам и тогава да стане ясно какво представлявам в действителност. Баба никога, никога нямаше да ми прости. И тогава ме осени прозрението, че Хасан знае. Знаеше, че съм видял всичко в онази уличка, че съм стоял там, без да си мръдна пръста. Знаеше, че съм го предал, и все пак ме спасяваше още веднъж, може би за последен път. В онзи момент го обичах, обичах го повече от когото и да било и исках да кажа на всички, че аз съм коварната змия, чудовището в езерото. Не заслужавах такава саможертва; бях лъжец, измамник и крадец. И наистина щях да им кажа, ако една част от мен не изпитваше радост. Радост, че скоро всичко ще свърши. Баба щеше да ги прогони, щеше да има малко болка, но животът щеше да продължи. Това исках — да продължа напред, да започна на чисто. Исках отново да мога да дишам. Само че баба ме потресе, казвайки:

— Прощавам ти.

Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростим грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Нима баба не ме бе взел в скута си, за да ми каже тези думи? Тогава как можеше да прости на Хасан? А щом можеше да прости това, защо не ми прощаваше, че не съм такъв син, какъвто е искал? Защо…

— Отиваме си, ага сахиб — каза Али.

— Какво? — възкликна баба и лицето му пребледня.

— Повече не можем да живеем тук — каза Али.

— Но аз му прощавам, Али, не ме ли чу? — възрази баба.

— Животът тук вече е невъзможен за нас, ага сахиб.

Али придърпа Хасан към себе си и го прегърна през рамото. Това бе жест на защита и аз знаех от кого иска да го защити. Али се озърна към мен и по студения му укоризнен поглед разбрах, че Хасан му е казал. Беше му казал всичко — за стореното от Асеф и неговите приятели, за хвърчилото, за мен. Странно, радвах се, че някой знае какъв съм всъщност. Бях уморен от преструвки.

— Не ме интересуват парите или часовникът — каза баба и разпери ръце с дланите нагоре. — Не разбирам защо го правиш… и как тъй „невъзможно“?

— Съжалявам, ага сахиб, но багажът ни е готов. Вече взехме решението си.

Баба се изправи с изкривено от скръб лице.

— Али, не се ли грижих за вас? Не бях ли добър към теб и Хасан? Ти си братът, който никога не съм имал, Али, знаеш го. Моля те, не си тръгвай.

— Недей, ага сахиб, и без това ми е тежко — каза Али.

Устата му трепна и за момент ми се стори, че зърнах гримаса. Едва сега разбрах колко дълбока болка съм причинил, колко черна скръб съм навлякъл на всички, щом дори и парализираното лице на Али не можеше да я скрие. Наложих си да погледна Хасан, но той стоеше с наведена глава и отпуснати рамене, а пръстите му въртяха един конец, провиснал от края на ризата му.

Баба вече умоляваше.

— Кажи ми поне защо. Трябва да знам.

Али не каза на баба, също както не възрази, когато Хасан се призна за крадец. Никога няма да узная защо, но си ги представям как плачат в кирпичената къщурка и Хасан умолява баща си да не ме издава. Не мога обаче да си представя какво самообладание трябва да е имал Али, за да удържи това обещание.

— Ще ни откараш ли до автогарата?

— Забранявам ти да си тръгваш! — изрева баба. — Чу ли? Забранявам ти!

— Моите почитания, ага сахиб, но не можеш да ми забраниш — каза Али. — Вече не работим за теб.

— Къде ще отидете? — попита баба.

Гласът му пресекваше.

— В Хазарджат.

— При братовчед ти?

— Да. Ще ни откараш ли до автогарата, ага сахиб?

Тогава видях баба да прави нещо, което виждах за пръв път.

Той заплака.

Малко се стреснах, като видях възрастен мъж да ридае. Бащите не плачат.

— Моля те — каза баба, но Али вече се обръщаше към вратата.

Хасан го последва. Никога няма да забравя как баща ми изрече тия думи, колко болка и страх имаше в тази молба.



В Кабул рядко валеше през лятото. Небето беше необятно, високо и синьо, слънцето пареше вратовете ни като нажежено желязо. Рекичките, където с Хасан цяла пролет хвърляхме камъни, пресъхваха, а рикшите вдигаха прах, когато минаваха покрай нас. Хората отиваха в джамиите за обедната молитва, после гледаха да дремнат на сянка, очаквайки прохладата на ранната привечер. Лятото означаваше дълги училищни дни и потене в претъпкани, непроветрени класни стаи, където учехме аяти от Корана и си плетяхме езиците с екзотичните арабски думи. Лятото означаваше лов на мухи, докато моллата дреме, а горещият вятър носи мирис на изпражнения от нужника в другия край на училищния двор и вдига прашни вихрушки около самотното баскетболно табло.

Но през онзи следобед, когато баба откара Али и Хасан до автогарата, заваля дъжд. Тежки облаци оцветиха небето в стоманено сиво. След броени минути се спуснаха плътни дъждовни завеси и равномерният шум на падащата вода нахлу в ушите ми.

Баба бе предложил лично да ги откара до Бамиян, но Али отказа. През водните струи по стъклото на спалнята гледах как Али качва куфара с цялото им имущество в колата на баба, спряла пред портата. Хасан мъкнеше на гръб сламеника си, навит на руло и вързан с канап. Беше оставил всичките си играчки в пустата къщичка — на другия ден ги открих струпани в ъгъла също като моите подаръци за рождения ден.

Дъждовните капки пълзяха по прозореца ми като мъниста. Видях как баба затръшна багажника. Вече мокър, той тръгна към предната врата. Приведе се навътре и каза нещо на Али, който седеше отзад, може би в последен опит да го разубеди. Поговориха така известно време. Баба стоеше приведен под дъжда, с ръка върху покрива на колата. Но когато се изправи, по отпуснатите му рамене разбрах, че с живота, който познавах, откакто се бях родил, вече е свършено. Баба се вмъкна зад волана. Фаровете светнаха и прорязаха две ярки пътеки в дъжда. Ако бяхме в някой от индийските филми, които гледахме с Хасан, това бе моментът, когато трябваше да изтичам навън, разплисквайки локвите с боси нозе. Да хукна след колата с викове и да я спра. Да измъкна Хасан навън, да му кажа, че съжалявам, ужасно съжалявам, и сълзите ми да се смесят с дъжда. После да се прегърнем в пороя. Ала не бяхме в индийски филм. Съжалявах, но не заплаках и не подгоних колата. Гледах как колата на баба потегля, отнасяйки със себе си момчето, чиято първа дума бе моето име. За последен път зърнах неясния силует на Хасан, сгушен на задната седалка, преди баба да завие наляво зад ъгъла, където толкова пъти бяхме играли на топчета.

Отстъпих назад и вече виждах само дъжда, а прозорците приличаха на разтопено сребро.

(обратно)

10

Март 1981 г.


Срещу нас седеше млада жена. Беше облечена с масленозелена рокля и черен шал, плътно увит около лицето й заради нощния хлад. Тя подхващаше молитви всеки път, когато автобусът подскочеше или хлътнеше в яма и пискливото й „Бисмиллах“ се надигаше при всяко трепване на машината. Съпругът й, едър мъж с небесносин тюрбан, държеше в едната си ръка бебе, а с другата прехвърляше зърната на молитвена броеница. Устните му помръдваха в безмълвна молитва. Имаше и други, общо около дузина, включително аз и баба, насядали с куфари между краката, натъпкани сред непознати под платнището в каросерията на стария руски камион.

Стомахът ми се бунтуваше още откакто напуснахме Кабул, малко след два през нощта. Баба не го казваше, но знаех, че приема призляването ми като поредната ми проява на слабост — разбирах това по притеснението, което се изписа по лицето му на няколко пъти, когато ми ставаше толкова зле, че тихичко стенех. Когато едрият мъж с броеницата — съпругът на набожната жена — попита дали ще ми прилошее, аз отговорих, че не е изключено. Баба извърна глава. Човекът повдигна ъгъла на брезента, почука по стъклото на кабината и помоли шофьора да спре. Но шофьорът Карим, мършав мъж със смугла кожа, орлов профил и тънки мустачки, поклати глава.

— Близо сме до Кабул — отвърна той. — Кажи му да стиска.

Баба изръмжа нещо неясно. Исках да му кажа, че съжалявам, но изведнъж устата ми се изпълни със слюнка и усетих в гърлото си вкуса на жлъчка. Завъртях се, вдигнах брезента и повърнах в движение. Зад мен баба взе да се извинява на другите пътници. Сякаш да ти призлее в кола е престъпление. Сякаш щом си на осемнайсет, не може да ти прилошее. Повърнах още два-три пъти, преди Карим да се съгласи да спре — най-вече за да не му изпоцапам колата, с която си изкарваше хляба. Карим беше каналджия — много доходен занаят по онова време в окупирания от шорави Кабул. Прехвърляше хора до относително безопасния Пакистан. Караше ни към Джелалабад, на около 170 километра югоизточно от Кабул, където брат му Тор, който имаше по-голям камион, чакаше с втора група бежанци да ни откара през прохода Кибер в Пешавар.



Бяхме на няколко километра западно от водопадите при Махипар, когато Карим отби от пътя. Махипар — което означава „летяща риба“ — беше висок връх с отвесна стена, надвиснала над водноелектрическата централа, която германците бяха построили за Афганистан през 1967 г. С баба бяхме минавали безброй пъти оттам на отиване към Джелалабад — града с кипариси и захарна тръстика, където афганистанците ходеха на почивка през зимата.

Скочих от каросерията и, залитайки, се отправих към прашния насип край пътя. Устата ми се напълни със слюнка — знак за наближаващото повръщане. С няколко несигурни крачки стигнах до ръба на скалата, надвиснала над дълбоката долина, тънеща в мрак. Приведох се с ръце на коленете и зачаках надигането на жлъчката. Някъде изпращя вейка, чу се крясък на сова. Вятърът, лек и студен, тракаше из дървесата и люлееше храстите, които осейваха склона. Отдолу пък долиташе приглушеният шум на буйната река в долината.

Застанал край пътя, аз си мислех как напуснахме къщата, където бе минал целият ми живот. Излязохме, сякаш отивахме на ресторант — куп изцапани чинии от кюфтета в кухненската мивка; непрани дрехи в панера в коридора; неоправени легла; официалният костюм на баба закачен в гардероба. Стенните килими още висяха във всекидневната, а книгите на майка ми запълваха лавиците в кабинета на баба. Признаците за бягството ни бяха едва забележими. Липсваше сватбената фотография на родителите ми, както и пожълтялата снимка на дядо и Надир шах, застанали над убития елен. Някои дрехи бяха изчезнали от шкафовете. Нямаше го и кожения бележник, който ми подари Рахим хан преди пет години.

На сутринта Джелалудин — нашият седми слуга за пет години — вероятно щеше да си помисли, че сме излезли на разходка или да се повозим с колата. Не му бяхме казали нищо. В Кабул вече не можеше да вярваш на никого — за възнаграждение или под натиск хората донасяха един срещу друг, съсед срещу съседа, дете срещу родителите, брат срещу брата, слуга срещу господаря, приятел срещу приятеля. Мислех си за певеца Ахмад Захир, който бе свирил на акордеон на моя тринайсети рожден ден. Беше излязъл да се повози с приятели и по-късно някой открил край пътя трупа му с куршум в тила. Рафиките — другарите — бяха навсякъде и деляха Кабул на две групи: тия, които доносничат, и тия, които не го правят. Лошото беше, че не се знаеше кой към коя група спада. Една небрежно подхвърлена дума пред шивача, докато ти взема мярка за костюм, можеше да те вкара в тъмниците на „Поле-чархи“. Оплачеш ли се пред касапина от комендантския час, додето се опомниш, вече си зад решетките и надничаш в дулото на автомат „Калашников“. Дори на вечеря, усамотени в собствения си дом, хората трябваше да си мерят думите — рафиките бяха и в класните стаи, учеха децата да шпионират родителите си, казваха им какво точно да дебнат и на кого да съобщават.

Какво търсех на този път посред нощ? Трябваше да съм в леглото си, под завивката, с оръфана книга върху нощното шкафче. Сигурно сънувах. Утре сутрин щях да се събудя и да надникна през прозореца. Нямаше да има нито мрачни руски патрули по тротоарите, нито танкове, обикалящи улиците на моя град, въртейки оръдията си като заканителни пръсти, нито руини, нито комендантски час, нито бронетранспортьори на руската армия, сновящи из пазарите. После чух как зад мен баба и Карим запалиха по цигара и взеха да обсъждат как ще се уредят нещата в Джелалабад. Карим уверяваше баба, че брат му имал голям камион, „превъзходен и първокачествен“, и че пътуването до Пешавар ще е най-обикновен курс.

— Мога да ви откара дотам със затворени очи — заяви Карим.

Чух го да казва на баба, че двамата с брат му познават руските и афганистанските войници от контролните постове и са сключили „взаимноизгодно“ споразумение. Не беше сън. И сякаш за да го докаже, над главите ни изведнъж профуча руски МИГ. Карим захвърли цигарата и измъкна изпод колана си пистолет. Насочи го към небето, плю и изруга самолета.

Запитах се къде ли е Хасан. После дойде неизбежното. Повърнах върху гъсталака от плевели, а ревът на реактивния самолет заглуши пъшкането и стоновете ми.



Двайсет минути по-късно спряхме на контролния пункт в Махипар. Шофьорът остави двигателя да работи и изтича срещу наближаващите гласове. Чуха се стъпки по чакъла. Няколко разменени думи, кратки и тихи. Щракване на запалка.

— Спасибо.

Още едно щракване. Някой се разсмя — писклив, грачещ звук, който ме накара да трепна. Баба впи пръсти в бедрото ми. Смеещият се запя дрезгаво и фалшиво — старинна афганска сватбена песен, загрозена от силния руски акцент:

Ахеста боро, Мах-е-ман, ахеста боро.
По-бавно, прекрасна моя луна, по-бавно.
Подковани ботуши затракаха по асфалта. Някой повдигна платнището и три лица надникнаха през отвора. Едното беше на Карим, другите две на войници — един афганистанец и един ухилен руснак с физиономия на булдог. От ъгълчето на устните му висеше цигара. Зад тях в небето висеше луна с цвят на кост. Карим и афганистанският войник размениха няколко думи на пущу. Схванах част от разговора — ставаше дума за Тор и лошия му късмет. Руският войник надникна в каросерията. Тананикаше сватбената песен и потропваше с пръсти по ръба. Дори и в неясната лунна светлина видях как изцъкленият му поглед прескача от пътник на пътник. Въпреки студа по челото му се стичаше пот. Очите му спряха върху младата жена с черния шал. Без да откъсва поглед от нея, той заговори на руски с Карим. Карим отвърна рязко, а руснакът му отговори още по-рязко. Афганистанският войник също заговори с тих, успокоителен глас. Но руснакът изкрещя нещо, което накара и двамата да се свият. Усетих как баба се напряга до мен. Карим се изкашля и наведе глава. Каза, че руснакът искал половин час насаме с жената в каросерията.

Младата жена дръпна шала пред лицето си и избухна в плач. Пеленачето в ръцете на мъжа й също се разплака. Топ бе пребледнял като увисналата в небето луна. Каза на Карим да помоли „господин войник сахиб“ да прояви малко милост, може би и той има сестра, майка или жена. Руснакът изслуша Карим и излая няколко думи.

— Това е неговата цена, за да ни пусне — преведе Карим.

Не смееше да погледне съпруга в очите.

— Но ние вече платихме, и то доста. Плащаме му добри пари — каза съпругът.

Карим и руснакът пак заговориха.

— Той казва… казва, че във всяка цена се включва и данък.

В този момент баба се изправи. Сега бе мой ред да впия пръсти в бедрото му, но той ги разтвори със сила и дръпна крак. Когато стана, силуетът му заслони лунната светлина.

— Искам да попиташ този човек нещо — каза баба на Карим, но гледаше право към руския офицер. — Попитай го няма ли срам.

Двамата заговориха.

— Той казва, че сега е война. На война няма срам.

— Кажи му, че греши. Войната не отменя приличието. Налага го дори повече, отколкото в мирно време.

Защо вечно трябва да се правиш на герой, помислих си аз с разтуптяно сърце. Не може ли поне веднъж да си затвориш очите? Но знаех, че не може — не му беше в природата. Само че неговата природа можеше да погуби всички ни.

Руският войник каза нещо на Карим и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Ага сахиб — каза Карим, — тия руси не са като нас. Те не разбират от уважение и чест.

— Какво ти каза?

— Каза, че да ти пусне куршум в главата ще е почти толкова приятно, колкото…

Карим не довърши, само кимна към младата жена, войникът захвърли недопушената си цигара и извади пистолета от кобура. Значи тук ще умре моят баща, помислих си. Ето как ще свърши той. Мислено изрекох молитвата, която помнех от училище.

— Предай му, че ще трябват хиляда куршума, преди да допусна такъв позор — каза баба.

Мислите ми се стрелнаха към онзи зимен ден преди шест години. Аз надничам иззад ъгъла към уличката. Камал и Уали държат здраво Хасан. Бедрата на Асеф се стягат и отпускат в мощни тласъци. Ама че герой бях — да се тревожа за някакво си хвърчило. Понякога сам се чудех дали наистина съм син на баба.

Руснакът с лице на булдог вдигна пистолета.

— Баба, седни, моля те — казах аз и го дръпнах за ръкава. — Мисля, че наистина се кани да те застреля.

Баба ме плесна през ръката.

— На нищо ли не съм те научил? — кресна той. Обърна се към ухиления войник. — Кажи му да гледа да ме убие с първия изстрел. Защото не падна ли, ще го разкъсам, проклет да е баща му!

Все тъй усмихнат, руският войник изслуша превода. Щракна предпазителя на пистолета. Прицели се в гърдите на баба. Усещайки как сърцето ми подскача в гърлото, аз зарових лице в шепите си.

Пистолетът изтрещя оглушително.

Свършено е. На осемнайсет години вече съм сам. Никого си нямам на този свят. Баба е мъртъв и сега ще трябва да го погреба. Къде да го погреба? Къде да отида после?

Но вихърът от неоформени мисли в главата ми секна, когато разтворих клепачи и видях баба все още на крака. До войниците се бе появил един руски офицер. Пистолетът му сочеше към небето и над дулото се виеше дим. Онзи, който искаше да застреля баба, вече бе прибрал оръжието в кобура. Пристъпваше смутено от крак на крак. Никога не бях изпитвал по-силно желание да плача и да се смея едновременно.

Руският офицер, широкоплещест и с прошарена коса, заговори с нас на развален фарси. Извини се за поведението на своя сънародник.

— Русия ги праща да се бият — каза той. — Но те са още момчета и когато дойдат тук, откриват удоволствието от наркотика. — Хвърли към младия войник печалния поглед на баща, разочарован от непрокопсания си син. — Този вече е пристрастен. Мъча се да го откажа.

И той ни махна с ръка да си вървим.

След минута вече потегляхме. Чух смях, после руският войник пак подхвана дрезгаво и фалшиво старата сватбена песен.

* * *
Около петнайсет минути пътувахме мълчаливо. После съпругът на младата жена изведнъж стана и стори нещо, което бях виждал мнозина други да правят — целуна ръката на баба.



Лошият късмет на Тор. Това ли бях дочул от онзи разговор в Махипар?

Навлязохме в Джелалабад около час преди изгрев слънце. Карим припряно ни свали от камиона и ни въведе в едноетажна къщичка на кръстовището на два черни пътя, по които се редяха подобни къщурки, акациеви дървета и затворени магазини. Беше студено и аз вдигнах яката на палтото си, докато влизахме в къщата, мъкнейки багажа си. Не знам защо, но запомних, че миришеше на ряпа.

След като ни събра в сумрачната празна всекидневна, Карим заключи външната врата и дръпна парцаливите чаршафи, служещи за завеси. После дълбоко си пое дъх и ни съобщи лошата новина: брат му Тор не можел да ни откара до Пешавар. Двигателят на камиона му се повредил миналата седмица и той все още чакал резервни части.

— Миналата седмица? — възкликна някой. — Щом си знаел, защо ни докара тук?

С крайчеца на окото си зърнах неясно движение. Сетне нещо се стрелна като вихрушка през стаята и в следващия миг зърнах Карим притиснат до стената, а сандалите му се люшкаха на две педи над пода. Ръцете на баба стискаха здраво шията му.

— Аз ще ви кажа защо — кресна баба. — Защото му платихме за неговия отрязък от пътя. Само това го интересува.

Карим издаваше задавени гърлени звуци. От ъгълчето на устните му потече слюнка.

— Пусни го, ага, ще го убиеш — обади се един от пътниците.

— Точно това възнамерявам да направя — отвърна баба.

Никой освен мен не разбираше, че баба не се шегува.

Карим отчаяно риташе, а лицето му почервеня. Баба продължаваше да го души, докато накрая младата майка, която бе спасил от руския офицер, го помоли да престане.

Когато баба най-сетне разтвори пръсти, Карим рухна на пода и се затъркаля, гълтайки жадно въздух. Настана тишина. Преди по-малко от два часа баба бе застанал срещу куршума заради честта на една жена, която дори не познаваше. Сега малко остана да удуши човек и би го сторил с радост, ако не бяха молбите на същата тази жена.

Нещо изтропа в съседната стая. Не, не в съседната стая, а под нас.

— Какво е това? — попита някой.

— Другите — изпъшка задавено Карим. — В мазето.

Баба се надвеси над него.

— Откога чакат?

— От две седмици.

— Не каза ли, че камионът се повредил миналата седмица?

Карим разтри гърлото си.

— Може да е било по-предната — изграчи той.

— Кога?

— Какво?

— Кога ще дойдат частите? — изрева баба.

Карим се сви, но не каза нищо. Радвах се, че е тъмно. Не исках да видя убийственото изражение на баба.



Вонята на гнило и мухлясало нахлу в ноздрите ми веднага щом Карим отвори вратата, от която започваха паянтови стъпала към мазето. Слязохме един по един. Стъпалата изскърцаха под тежестта на баба. Застанал в студеното мазе, аз усетих погледите на множество очи, примигващи в тъмното. Видях наоколо сгушени силуети. Две мъждини газени лампи хвърляха сенките им по стените. Из мазето се разнесе тих шепот, през него долиташе шум на водни капки и още някакъв стържещ звук.

Зад мен баба въздъхна и пусна багажа.

Карим ни каза, че е въпрос на дни камионът да бъде поправен. После потегляхме към Пешавар. Към свободата. Към сигурността.

Мазето стана наш дом за цяла седмица и на третата нощ открих откъде идват стържещите звуци. Плъхове.



След като очите ми привикнаха с тъмнината, преброих в мазето около трийсет бежанци. Седяхме рамо до рамо покрай стените и ядяхме бисквити, хляб, фурми и ябълки. През онази първа нощ всички мъже се молиха заедно. Един от бежанците попита баба защо не се присъединява към тях.

— Аллах ще спаси всички ни. Защо не му се помолиш?

Баба смръкна щипка енфие. Изпъна крака.

— Знам какво ще ни спаси — осем цилиндъра и един добър карбуратор.

Другите не продумаха повече за Аллах.

Към края на онази първа нощ открих, че двама от укриващите се с нас бежанци са Камал и баща му. Бе потресаващо само по себе си да видя Камал седнал в мазето само на метър-два от мен. Но когато той и баща му минаха към нас и видях лицето на Камал, наистина го видях…

Беше съсухрен — просто нямам друга дума за това. Очите му ме изгледаха безизразно, в тях нямаше и следа от искрица на разпознаване. Раменете му бяха отпуснати, а бузите му висяха, сякаш вече нямаха сили да се вкопчват в скулите. Баща му, който някога притежаваше киносалон в Кабул, разказваше на баба как преди три месеца заблуден куршум улучил смъртоносно жена му в слепоочието. После разказа за Камал. Долових само откъслечни фрази: Не биваше да го пускам сам… нали знаеш, винаги е бил толкова хубав… четирима… опитал да се бори… Аллах… кървеше отдолу… панталоните му… вече не говори… само гледа втренчено…



Няма да има камион, каза ни Карим след една седмица в гъмжащото от плъхове мазе. Повредата била непоправима.

— Има друг начин — повиши той глас през стоновете ни.

Братовчед му имал цистерна за бензин и на няколко пъти прехвърлял хора с него. Той бил тук, в Джелалабад, и навярно можел да вземе всички ни.

Всички освен двама старци решихме да тръгнем.

Потеглихме същата вечер — баба и аз, Камал и баща му, както и останалите. Карим и братовчед му, мъж с грубовато лице и плешива глава, ни помогнаха да се настаним в цистерната. Един по един се качвахме на задната платформа, изкатервахме се по стълбичката и слизахме в тъмния отвор. Помня как баба скочи обратно от средата на стълбичката и измъкна от джоба си кутийката с енфие. Изпразни я и взе шепа пръст от средата на черния път. Целуна пръстта. Изсипа я в кутийката. После прибра кутийката в нагръдния си джоб, до сърцето.



Паника.

Отваряш уста. Отваряш я толкова широко, че челюстите ти пукат. Заповядваш на дробовете си да поемат въздух, ВЕДНАГА, трябва ти въздух, трябва ти ВЕДНАГА. Но дихателната система не слуша. Тя отказва, свива се, стяга се и изведнъж те обзема чувството, че дишаш през сламка. Устата ти се затваря, устните се подвиват и въпреки всичките си усилия можеш само да издадеш задавено хъркане. Ръцете ти се гърчат, треперят. Облива те студена пот, облива тялото ти. Искаш да изкрещиш. Искаш да можеш да изкрещиш. Но за това трябва първо да си поемеш дъх.

Паника.



В мазето беше тъмно. В резервоара цареше непрогледен мрак. Гледах наляво, надясно, нагоре, надолу, размахвах ръце пред очите си, но не виждах и следа от движение. Мигах отново и отново. Нищо. Въздухът беше прекалено гъст, почти плътен. Исках да протегна ръце, да разкъсам този въздух на късчета и да ги натъпча в гърлото си. Вонята на бензин беше непоносима. Очите ми изгаряха от изпаренията, сякаш някой ги беше натрил с лимон. Носът ми пламваше при всяко вдишване. На такова място можеш да умреш, помислих си аз. В гърлото ми напираше вик. Надигаше се, готов да излети…

И тогава се случи малко чудо. Баба ме дръпна за ръкава и нещо засия зеленикаво в мрака. Светлина! Ръчният часовник на баба. Приковах поглед в тия фосфоресциращи зелени стрелки. Толкова се боях да ги изгубя, че не смеех да мигна.

Постепенно осъзнах къде се намирам. Чух стонове и глухи молитви. Чух бебешки плач и утешителния шепот на майката. Някой повръщаше. Друг ругаеше руснаците. Камионът подскачаше нагоре-надолу, наляво-надясно. Глави се блъскаха в метал.

— Мисли си за нещо хубаво — изрече баба в ухото ми. — За нещо щастливо.

Нещо хубаво. Нещо щастливо. Оставих мислите си да се реят на воля. Позволих на видението да дойде.

Петък следобед в Пагман. Просторна зелена ливада, осеяна с цъфнали черници. Двамата с Хасан сме нагазили до колене в буйната трева. Аз дърпам канапа, макарата се върти в мазолестите ръце на Хасан, очите ни са вдигнати към хвърчилото в небето. Не разменяме нито дума не защото няма какво да си кажем, а защото не е необходимо — така е между хора, останали взаимно в най-ранните си спомени, хора, откърмени от една гръд. Вятърът люлее тревата и Хасан пуска макарата да се върти. Хвърчилото трепва, подскача, стабилизира се. Двете ни сенки танцуват по разлюляната трева. Иззад ниската тухлена стена в другия край на ливадата дочуваме гласове, смях и ромон на чешма. И музика, нещо старо и познато, струва ми се, че някой свири на рубаб „Я Мовла“. Някой подвиква имената ни през стената, казва, че е време за чай и сладки.

Не помнех кой месец беше, нито дори коя година. Знаех само, че споменът живее в мен, съхранен в съвършено късче от щастливото минало, като самотен цветен щрих върху сивото голо платно, в което се бе превърнало битието ни.



Останалата част от онова пътуване са несвързани усещания и спомени, които идват и си отиват, най-вече звуци и миризми. Реактивни самолети минават с рев над нас; отсечено трака картечен огън; нейде наблизо реве магаре; звънчета и блеене на овце; чакъл хрущи под гумите на камиона; бебешки плач в тъмното; воня на бензин, повръщано и изпражнения.

После си спомням ослепителната светлина на ранното утро, докато се измъквам от цистерната. Помня как извърнах лице към небето с присвити очи и загълтах въздух, сякаш след миг светът щеше да остане без кислород. Проснах се край черния път близо до един каменист окоп, гледах към сивото утринно небе и бях благодарен, че дишам, че виждам, че живея.

— В Пакистан сме, Амир — каза баба. Той стоеше над мен. — Карим каза, че ще поръча автобус да ни откара до Пешавар.

Претърколих се по корем върху хладната пръст и видях двата ни куфара до краката на баба. По-назад видях цистерната, спряла с включен двигател край пътя. Другите бежанци слизаха по задната стълбичка. Нататък черният път се виеше през полета, които приличаха на листове олово под сивото небе, и изчезваше зад верига заоблени хълмове. Попътно минаваше покрай малко селце, кацнало върху огрян от слънцето склон.

Очите ми се върнаха към куфарите. Дожаля ми за баба. След всичко, което бе планирал, изградил, извоювал и изстрадал, целият му живот се свеждаше до един недостоен син и два куфара.

Някой крещеше. Не, плачеше. Видях пътниците, струпани в кръг, чух напрегнатите им гласове. Долових думата „изпарения“. Другите я заповтаряха. Плачът прерасна в сърцераздирателен вой.

Двамата с баба изтичахме към групата и си пробихме път. Насред кръга бащата на Камал седеше с кръстосани крака и се клатеше напред-назад, целувайки пепелявото лице на сина си.

— Не диша! Момчето ми не диша! — стенеше той. Безжизненото тяло на Камал лежеше в скута на баща му. Отпуснатата му дясна ръка подскачаше в такт с бащините ридания. — Момчето ми! Не диша! Аллах, помогни му да диша!

Баба коленичи до него и го прегърна през рамото. Но бащата на Камал го отблъсна и се хвърли към Карим, който стоеше наблизо с братовчед си. Онова, което се случи после, бе твърде бързо и кратко, за да го нарека схватка. Карим нададе смаян вик и отскочи назад. Зърнах удар, ритник. След миг бащата на Камал стоеше с пистолета на Карим в ръка.

— Не ме убивай! — извика Карим.

Но преди някой от нас да изрече или стори нещо, бащата на Камал пъхна цевта в устата си. Никога не ще забравя ехото на изстрела. Нито проблясъка, нито червените пръски.

Превих се отново от напъни, макар да нямаше какво да повърна.

(обратно)

11

Фримонт, Калифорния. 80-те години


Баба обичаше представата за Америка.

Но истинският живот в Америка му докара язва.

Помня как двамата вървяхме през Лейк Елизабет Парк във Фримонт, на няколко пресечки от нашия апартамент, и гледахме как момчетата тренират бейзбол, а момиченцата се кискат на люлките. По време на тия разходки баба ми обясняваше политическите си възгледи в дълги и пространни беседи.

— На този свят има само три мъжки държави, Амир — казваше той. Изброяваше ги на пръсти: спасителката на бежанци Америка, Великобритания и Израел. — Останалите — той махваше с ръка и сумтеше презрително… — те са като дърти клюкарки.

Споменаването на Израел предизвикваше гнева на афганистанците във Фримонт, които го обвиняваха, че е проеврейски настроен и следователно противник на исляма. Баба се срещаше с тях на чай и сладки в парка и ги побъркваше с политиканстването си.

— Те не разбират — казваше ми той по-късно, — че религията не играе роля.

Според него Израел беше островче на „истински мъже“ сред море от араби, твърде заети с плюскане или продажба на петрол, за да отстояват своето.

— Израел това, Израел онова — подиграваше се баба с арабски акцент. — Ами направете нещо! Размърдайте се. Щом сте араби, помогнете на палестинците!

Той мразеше Джими Картър, когото наричаше „зъбат кретен“. През 1980 г., докато все още бяхме в Кабул, САЩ обявиха, че ще бойкотират Олимпийските игри в Москва.

— Ооох! — възкликна с отвращение баба. — Брежнев избива афганистанци, а онзи с фъстъците може само да му рече: „Аз пък няма да ти плувам в басейна.“ — Той вярваше, че Картър неволно е сторил за комунизма повече, отколкото Леонид Брежнев. — Некадърен е да управлява тази страна. Все едно да туриш зад волана на нов кадилак момче, дето още не може да кара колело.

Според него на Америка и света беше необходим корав мъж. Мъж, с когото да се съобразяват, който да действа, вместо да кърши ръце. Този мъж се появи в лицето на Роналд Рейгън. А когато Рейгън излезе по телевизията и нарече шоравите „империя на злото“, баба отиде и купи снимка на усмихнатия президент с вдигнати палци. Сложи я в рамка и я закачи в коридора, точно до старата черно-бяла фотография, на която той със старомодна тясна вратовръзка, се ръкуваше с Захир шах. Повечето ни съседи във Фримонт бяха шофьори на автобуси, полицаи, работници на бензиностанции и самотни майки, живеещи от социални помощи — именно онези трудови хора, които скоро щяха да се задушат от възглавницата, която рейгъномиката притискаше към лицата им. Баба беше единственият републиканец в нашата сграда.

Но смогът около залива възпаляваше очите му, шумът на уличното движение му докарваше главоболие, а цветният прашец го караше да кашля. Плодовете все не му бяха достатъчно сладки, водата — недостатъчно чиста, липсваха му дърветата и широките равнини. Две години се мъчих да го пратя на курс, за да усъвършенства английския си. Но баба се присмиваше на идеята.

Един неделен ден през пролетта на 1983 г. аз влязох в антикварната книжарница до киното западно от кръстовището на „Амтрак“ и булевард „Фримонт“. Казах на баба, че се връщам след пет минути, а той сви рамене. Работеше на бензиностанция и имаше почивен ден. Гледах го как прекоси нехайно булеварда и влезе в бакалията на двойка стари виетнамци, мистър и мисис Нгуен. Те бяха симпатични и дружелюбни; тя страдаше от паркинсон, той имаше изкуствена става на бедрото.

— Досущ като в „Човекът за шест милиона долара“ — често се шегуваше тя с беззъба усмивка. — Помниш ли този сериал, Амир?

Тъкмо прелиствах парцалива кримка от Майк Хамър, когато чух викове и звън на строшено стъкло. Пуснах книгата и изтичах през улицата. Заварих старците зад тезгяха, притиснали гърбове към стената с пребледнели лица. Мистър Нгуен прегръщаше съпругата си. На пода в краката на баба се въргаляха портокали, преобърната стойка за вестници, строшен буркан биволска пастърма и парчета стъкло.

Оказа се, че баба нямал пари в брой за портокалите. Написал чек, а мистър Нгуен му поискал документ за самоличност.

— Иска да ми види шофьорската книжка — ревеше баба на фарси. — Почти две години му купуваме проклетите плодове, пълним му джоба, а кучият син ще ми иска документ!

— Баба, човекът не се заяжда — казах аз и се усмихнах на старците. — Така е редно, да искат документ.

— Не ви ща тук — заяви мистър Нгуен и застана пред жена си. Посочи баба с бастуна. Обърна се към мен. — Ти си възпитан младеж, но баща ти е луд. Вече не е добре дошъл.

— За крадец ли ме мисли? — повиши глас баба. Навън се събираха хора. Зяпаха ни. — Що за страна е това? Никой никому не вярва!

— Аз вика полиция — подаде глава мисис Нгуен иззад съпруга си. — Вие излиза или аз вика полиция.

— Моля ви, мисис Нгуен, не викайте полиция. Аз ще го отведа у дома. Само не викайте полиция, бива ли? Моля ви.

— Да, отведи го у дома. Добра идея — каза мистър Нгуен.

Иззад бифокалните очила с телени рамки очите му не се откъсваха от нас. Изведох баба навън. Попътно той ритна едно списание. Върнах се в магазина и поднесох извинения на старците. Казах им, че баща ми преживява тежък период. Дадох на мисис Нгуен нашия телефон и адрес и я помолих да пресметне щетите.

— Обадете ми се веднага след това. Ще платя всичко, мисис Нгуен. Искрено съжалявам.

Мисис Нгуен взе листчето и кимна. Забелязах, че ръцете й треперят по-силно от обикновено. Хвана ме яд на баба, задето е стреснал така една нещастна старица.

— Баща ми все още привиква с живота в Америка — обясних аз.

Исках да им кажа, че в Кабул отрязвахме пръчка от някое дърво и я използвахме вместо кредитна карта. Двамата с Хасан отнасяхме пръчката на хлебаря. Той правеше с ножа си по една резка за всеки наан, който ни вадеше от пещта. В края на месеца баща ми му плащаше според броя резки върху пръчката. И толкова. Никакви въпроси. Никакви документи.

Но не им казах. Благодарих на мистър Нгуен, че не повика ченгетата. Отведох баба у дома. Той се цупеше и пушеше на балкона, докато аз готвех пилешки шийки с ориз. Година и половина откакто пристигнахме с боинга от Пешавар, а баба още не можеше да свикне.

Вечеряхме мълчаливо. След две хапки баба бутна чинията настрани.

Погледнах го крадешком през масата. Ноктите му бяха изпочупени и почернели от машинно масло, кокалчетата на пръстите ожулени, по дрехите му лепнеше мирисът на бензиностанция — прах, пот и бензин. Баба беше като вдовец, който се жени повторно, но не може да забрави първата си съпруга. Липсваха му нивите със захарна тръстика в Джелалабад и градините на Пагман. Липсваше му нескончаемият поток от хора у дома, липсваха му обиколките из навалицата на Шор базар и поздравите на хора, които са познавали и баща му, и дядо му, с които има общи корени и чието минало се преплита с неговото.

За мен Америка беше място, където да погреба спомените си.

За баба — място, където да оплаква своите.

— Може би трябва да се върнем в Пешавар — казах аз, гледайки плаващото ледено кубче в чашата ми с вода.

В Пешавар бяхме чакали шест месеца да ни издадат визи. Мрачната едностайна квартира миришеше на мръсни чорапи и котешки изпражнения, но наоколо имаше хора, които познавахме — или поне баба ги познаваше. Той канеше на вечеря съседите от целия коридор — повечето от тях афганистанци, чакащи визи. Някой неизбежно донасяше табла, друг — хармоника. Кипваха чай и който имаше свестен глас, пееше до изгрев слънце, комарите преставаха да хапят, а дланите се подуваха от ръкопляскане.

— Ти се чувстваше по-щастлив там, баба — казах аз. — Там беше почти като у дома.

— В Пешавар ми беше добре. Но не и на теб.

— Тук работиш толкова много.

— Вече не е толкова зле — каза той. Имаше предвид, че му е малко по-леко, откакто го направиха управител на дневната смяна в бензиностанцията. Но аз виждах как присвива очи и разтрива китките си през влажните дни. Как по челото му избива пот, когато след вечеря посяга към лекарството против киселини. — И освен това не сме дошли тук заради мен, нали?

Посегнах през масата и сложих ръка върху неговата. Моята ученическа длан, мека и чиста, върху грубата му, мазолеста работническа десница. Спомних си за всички камиончета, влакчета и велосипеди, които ми бе купувал в Кабул. А сега Америка. Един последен подарък за Амир.

Само месец, след като пристигнахме в Щатите, баба си намери работа близо до Уошингтън Булевард като помощник в бензиностанцията на негов познат афганистанец — беше започнал да търси още от първата седмица. Шест дни седмично работеше по дванайсет часа — зареждаше резервоари, обслужваше касата, сменяше масло и миеше стъкла. Понякога му носех обяд и го заварвах да търси по рафтовете пакет цигари, докато клиентът чака от другата страна на омазнения тезгях. Лицето му изглеждаше изпито и бледо в яркото луминесцентно осветление. Когато влизах, електронното звънче над вратата дрънваше и баба се озърташе през рамо, помахваше ми и се усмихваше, а очите му сълзяха от умора.

Същия ден, когато постъпи на работа, двамата с него отидохме в Сан Хосе при нашата надзорничка мисис Добинс. Тя беше възпълна негърка с искрящи очи и трапчинки около вечно усмихнатата уста. Веднъж ми каза, че пее в църковния хор, и аз й повярвах — имаше глас, който ми навяваше мисли за топло мляко и мед.

Баба пусна върху бюрото й кочана с купоните за храна.

— Благодаря, но не искам ги — каза той. — Аз винаги работи. В Афганистан работи, в Америка работи. Много благодаря, мисис Добинс, но аз не обича пари без работа.

Мисис Добинс примига. Взе купоните и се вгледа в нас, сякаш си правехме шега или й „пробутвахме номер“, както казваше Хасан.

— Петнайсет години се занимавам с тая работа и досега никой не е постъпвал така — каза тя.

Така баба сложи край на унизителните моменти с купоните за храна пред касата в магазина и прогони един от най-големите си страхове: че някой афганистанец ще го види да пазарува с пари от благотворителност. Баба напусна кабинета на мисис Добинс като човек, който току-що се е излекувал от тумор.



През онова лято на 1983 г. аз завърших гимназия на двайсетгодишна възраст — далеч по-стар от всичките си съученици, които подмятаха четвъртитите си шапки на футболното игрище. Помня как изгубих баба сред гъмжилото от роднини, проблясващи фотоапарати и сини тоги. Открих го близо до двайсетметровата линия с ръце в джобовете и фотоапарат на гърдите. Той изчезваше и пак изникваше иззад минаващите между нас хора, а наоколо пищящи момичета се прегръщаха, момчета удряха разперени длани с бащите си или с приятели. Брадата на баба побеляваше, косата му оредяваше на слепоочията, а и не беше ли по-висок някога в Кабул? Носеше кафявия костюм — единствения си костюм, който обличаше за афгански сватби и погребения — и червената вратовръзка, която му бях подарил тази година за петдесетия рожден ден. После той ме видя и размаха ръка. Усмихна се. Направи ми знак да си сложа шапката и ме засне пред училищната часовникова кула. Усмихнах се заради него — в известен смисъл денят беше по-скоро негов, отколкото мой. Той се приближи, преметна ръка през врата ми и ме целуна по челото.

— Горд съм, Амир — каза той.

Очите му сияеха, докато изричаше тия думи, и аз бях щастлив, че го виждам да ме гледа така.

Вечерта ме отведе в едно афганистанско ресторантче в Хейуърд и поръча прекалено много храна. Каза на собственика, че наесен синът му постъпва в колеж. Точно преди завършването бях поговорил накратко за това с него и му казах, че искам да се хвана на работа, да пестя, може би да постъпя в колеж догодина. Но той ми хвърли един от изпепеляващите си погледи и думите заседнаха на гърлото ми.

След вечеря баба ме отведе в отсрещния бар. Заведението беше сумрачно и от стените лъхаше острият мирис на бира, която мразех открай време. Мъже с бейзболни шапки и тениски без ръкави играеха билярд, облаци цигарен дим висяха над зелените маси и се вихреха в светлината на луминесцентните лампи. Привлякохме любопитни погледи — баба с кафявия си костюм, а аз с вталения панталон и спортното сако. Седнахме на бара до някакъв старец, чието загрубяло лице изглеждаше болнаво в синкавото сияние на неоновата реклама отгоре. Баба си запали цигара и поръча бира за двама ни.

— Тази вечер аз много щастлив — заяви той на всеослушание. — Тази вечер пия с мой син. И ако обича, още едно за мой приятел — добави той и потупа стареца по гърба.

Човекът килна каскетчето си и се усмихна. Нямаше горни зъби.

Баба пресуши халбата си на няколко глътки и си поръча още една. Успя да изпие три, докато аз се борех с моята. Вече беше поръчал уиски за стареца и кана „Бъдуайзър“ за четирима играчи на билярд. Хората стискаха ръката му и го тупаха по гърба. Пиеха за негово здраве. Някой му поднесе огънче. Баба разхлаби вратовръзката си, после даде на стареца шепа монети по четвърт долар. Посочи музикалната кутия и ми нареди:

— Кажи му да пуска любимите си песни.

Старецът кимна и козирува. Скоро загърмя кънтри и празненството на баба беше в разгара си.

По някое време стана и вдигна чашата си, разплисквайки бира върху посипания със стърготини под.

— Майната й на Русия! — изрева той.

Клиентите се разсмяха, сетне хорово повториха възгласа. Баба поръча по още една бира за всички.

Когато си тръгнахме, всички се натъжиха от раздялата с него. Кабул, Пешавар, Хейуърд. Все си е същият, усмихнах се мислено.

На прибиране аз карах вехтия мътножълт буик на баба. Той дряма през целия път, хъркайки като миньорски пистолет. Откъм него лъхаше острият и сладникав мирис на тютюн и алкохол. Но когато спрях колата, надигна глава и дрезгаво каза:

— Продължавай към кръстовището.

— Защо, баба!

— Карай, не питай.

Каза ми да спра в южния край на улицата. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде връзка ключове.

— Ето — каза той и посочи колата пред нас. Беше стар форд, широк и дълъг, с някакъв тъмен цвят, който не успях да определя на лунната светлина. — Нуждае се от боядисване и ще накарам някое от момчетата в бензиностанцията да му сложи нови ресори, но върви.

Зашеметен, аз поех ключовете. Гледах ту колата, ту него.

— Ще ти трябва за пътуване до колежа — добави той.

Хванах ръката му. Стиснах я. В очите ми бликнаха сълзи и се радвах, че сенките крият лицата ни.

— Благодаря ти, баба.

Слязохме и се настанихме във форда. Беше модел „Гранд Торино“. Морскосин, поясни баба. Обиколих квартала, като изпробвах спирачките, радиото, мигачите. Спрях на паркинга пред нашия блок и изключих двигателя.

— Ташакор, баба джан.

Исках да кажа още, да му разкрия колко съм трогнат от неговата добрина, колко съм благодарен за всичко, което е вършил и продължава да върши за мен. Но знаех, че ще го притесня. Затова само повторих:

— Ташакор.

Той се усмихна и подпря глава на облегалката. Челото му почти докосваше тавана. Не си казахме нищо. Просто седяхме в тъмното и слушахме тихия пукот на изстиващия двигател, воя на полицейски сирени в далечината. После баба извъртя глава към мен.

— Как бих искал и Хасан да е с нас сега.

При произнасянето на това име в гърлото ми сякаш се впиха железни пръсти. Свалих страничното стъкло. Изчаках железните пръсти да се отпуснат.



— Наесен ще се запиша да уча в колеж — казах аз на другия ден. Баба пиеше студен черен чай и дъвчеше семе от кардамон — личното му изпитано средство срещу махмурлук.

— Мисля да избера английски за първа специалност — добавих аз. Вътрешно се стегнах, очаквайки отговора му.

— Английски?

— Творческо писане.

Той се замисли. Отпи от чая.

— Разкази, искаш да кажеш. Ще пишеш разкази.

Наведох очи.

— Плащат ли за писане?

— Ако си добър — казах аз. — И ако те открият.

— Каква е вероятността да те открият?

— Случва се.

Той кимна.

— А какво ще правиш, докато чакаш да станеш добър и да те открият? Как ще печелиш? Ако се ожениш, как ще издържаш жена си?

Не смеех да го погледна в очите.

— Ами… ще си намеря работа.

— О — рече баба. — Значи ако разбирам правилно, ще учиш няколко години за диплома, после ще се хванеш на чаши работа като моята, каквато лесно можеш да си намериш и днес, само заради нищожния шанс някой ден с помощта на дипломата да те… открият.

Той въздъхна дълбоко и отпи глътка чай. Изломоти нещо за медицински институт, право и „истинска работа“.

Бузите ми пламнаха и в мен се надигна вина — вината, че си позволявам капризи за сметка на неговата язва, почернелите му нокти и болката в китките му. Но твърдо реших да устоя. Не исках повече да се жертвам заради баба.

Последния път, когато го сторих, погубих живота си.

Баба въздъхна и този път метна в устата си цяла шепа сме от кардамон.

* * *
Понякога сядах зад волана на форда си, свалях стъклата и часове наред карах по крайбрежието на полуострова, от Източния до Южния залив и обратно. Минавах по кръстосаните сенчести улици на нашия квартал във Фримонт, където хора, които никога не се бяха ръкували с крал, живееха в паянтови едноетажни къщи с решетки на прозорците, където от вехти коли като моята капеше масло по асфалтираните алеи. Из занемарените предни дворове се валяха играчки, стари гуми и бирени бутилки с олющени етикети. Карах покрай паркове с дъх на дървесна кора, покрай грамадни търговски центрове, където биха могли да се проведат едновременно пет турнира по бузкаши. Карах към Лос Алтос Хилс, минавах бавно покрай имения с панорамни прозорци и сребърни лъвове на портите от ковано желязо, домове с херувимчета във фонтаните из безупречно поддържаните морави и без раздрънкани фордове по алеите. Домове, пред които къщата на баба в Уазир Акбар хан приличаше на колиба за прислугата.

Понякога в събота сутрин ставах рано, поемах на юг по магистрала 17 и продължавах по лъкатушния път през планините до Санта Крус. Паркирах край стария фар и чаках изгрева, седях в колата и гледах как мъглата приижда откъм морето. В Афганистан бях виждал океана само на кино. Седнал в тъмното до Хасан, винаги се чудех дали е вярно каквото пише в книгите — че морският въздух мирише на сол. Казвах на Хасан, че някой ден ще тръгнем по плаж, осеян с водорасли, ще заровим нозе в пясъка и ще гледаме как водата се оттегля от пръстите ни. Първия път, когато видях Тихия океан, едва не заплаках. Беше тъй необятен и син, както океаните от филмите на моето детство.

Понякога привечер паркирах колата и се качвах на някой надлез. Притиснал лице към решетката, се опитвах да преброя примигващите червени светлинки, разстлани по магистралата докъдето ми стигаше погледът. Беемвета, сааби, поршета. Коли, каквито никога не бях виждал в Кабул, където повечето хора караха руски волги, стари опели или ирански пейкани.

Бяха минали почти две години, откакто пристигнахме в Щатите, а аз още се изумявах от размера на тази страна, от нейната необятност. Отвъд всяко шосе започваше ново шосе, отвъд всеки град — нов град, хълмове отвъд планините и планини отвъд хълмовете, а след тях нови градове и нови хора.

Много преди руската армия да нахлуе в Афганистан, много преди да пламнат села и да рухнат училища, много преди мините да осеят земята като смъртоносна сеитба и децата да легнат в гробове под купища камъни, Кабул бе станал за мен град на призраци. Град на призраци със заешки устни.

Америка беше различна. Америка беше бурна, устремена напред река, без наноси от миналото. Можех да нагазя в нея, да захвърля греховете си на дъното й и да заплувам напред. Към някое място, където няма нито призраци, нито спомени, нито грехове.

Ако не заради друго, то поне за това приех Америка като своя родина.



През следващото лято — лятото на 1984 г., когато навърших двайсет и една — баба продаде буика си и купи раздрънкан бус фолксваген, модел седемдесет и първа за петстотин и петдесет долара от свой стар познат афганистанец, който някога беше гимназиален учител в Кабул. Съседите се облещиха, когато бусът с ръмжене и пъхтене се изкачи по улицата и застана пред нашата сграда. Баба изключи двигателя и остави колата безшумно да се плъзне на мястото ни за паркиране. Отпуснахме се на седалките и се смяхме, додето по бузите ни протекоха сълзи, и което бе по-важно, додето се уверихме, че съседите вече не гледат. Бусът представляваше жалък скелет от ръждив метал, изтъркани гуми, черни найлони на мястото на строшените прозорци и раздрана тапицерия на седалките. Но старият учител бе уверил баба, че двигателят и скоростната кутия са здрави, и в това отношение не ни излъга.

В събота баба ме будеше призори. Докато се обличаше, аз преглеждах обявите в местните вестници и отбелязвах съобщенията за гаражни разпродажби. Съставяхме си маршрут: най-напред Фримонт, Юниън Сити, Нюарк и Хейуърд, после Сан Хосе, Милпитас, Сънивейл и Кембъл, ако времето беше хубаво. Баба караше буса, отпивайки горещ чай от термоса, а аз изпълнявах ролята на навигатор. Спирахме на гаражните разпродажби и купувахме разни дреболии, от които хората искаха да се отърват. Пазаряхме се за стари шевни машини, еднооки кукли Барби, дървени ракети за тенис, китари с липсващи струни и допотопни прахосмукачки. Към средата на следобеда задната част на буса вече беше запълнена с употребявани вещи. Рано сутрин в неделя потегляхме към битпазара в Сан Хосе, наемахме място и продавахме вехториите с неголяма печалба — грамофонна плоча на „Чикаго“, купена предния ден за двайсет и пет цента, можеше да докара цял долар, или пък четири долара за комплект от пет плочи; раздрънкана шевна машина „Сингер“, взета за десет долара, можеше с малко по вече пазарлък да се продаде за двайсет и пет.

През онова лято афганистанските семейства заемаха цял сектор от битпазара в Сан Хосе. Над сергиите със стоки втора ръка се носеше афганска музика. Афганците на битпазара си имаха неписан кодекс за поведение: поздравяваш човека от отсрещната сергия, каниш го да хапне картофено болани или малко кабули, бъбриш си с него. Поднасяш съболезнования за смъртта на негов близък, поздравяваш го за раждането на дете и печално клатиш глава, когато стане дума за Афганистан и руснаците, което неизбежно се случваше. Но избягваш да говориш за съботата. Защото може да се окаже, че човекът отсреща е точно този, когото вчера едва не си изтикал от пътя, за да го изпревариш на някоя изгодна разпродажба.

Единственото, което се лееше по-изобилно от чая зад онези сергии, бяха афганистанските клюки. Битпазарът бе място, където пиеш зелен чай с бадемови сладки и научаваш чия дъщеря е развалила годежа, за да избяга с американския си приятел, кой е бил парчами — комунист — в Кабул и кой си е купил къща с пари от работа на черно, докато още получава благотворителни помощи. Чай, политика и скандал — трите съставки на една афганистанска неделя на битпазара.

Понякога аз поемах щанда, а баба тръгваше между редиците сергии с почтително кръстосани на гърдите ръце и поздравяваше хората, които познаваше от Кабул — механици и шивачи, продаващи стари вълнени палта и ожулени велосипедни каски, а до тях бивши посланици, безработни хирурзи и университетски преподаватели.

Едно ранно неделно утро през юли 1984 г., докато баба подреждаше стоката върху едно платнище, аз отидох да купя две чаши кафе и когато се върнах, го заварих да разговаря със стар достолепен мъж. Оставих чашите върху задната броня на буса до лепенката „РЕЙГЪН/БУШ ЗА 1984“.

— Амир — каза баба и ми махна да се приближа, — това е генерал сахиб Икбал Тахери. В Кабул работеше към Министерството на отбраната.

Тахери. Защо ли ми звучеше познато?

Генералът се разсмя като човек, който е свикнал да посещава официални приеми и да се смее по задължение на дребните шеги на важни хора. Имаше оредяла сребриста коса, сресана назад, гладко загоряло чело и бели кичурчета в рошавите вежди. Миришеше на одеколон и носеше тъмносив костюм с жилетка, излъскан от честото гладене; от сакото му висеше златната верижка на джобен часовник.

— Какво представяне само — каза той с басов, добре школуван глас. — Селам, бачеам.

Здравей, дете мое.

— Селам, генерал сахиб — казах аз и стиснах ръката му. Беше дребна, но удивително силна, сякаш под влажната кожа се криеше стомана.

— Амир ще стане велик писател — намеси се баба. Не повярвах на ушите си. — Завърши първата си година в колежа с пълно отличие.

— Машалла — каза генерал Тахери. — Ще пишеш ли за нашата страна? Може би за историята ни? За икономиката?

— Пиша художествена литература — уточних аз, имайки предвид дузината разкази, изписани в кожения бележник, който ми подари Рахим хан, и се запитах защо изведнъж се притесних от тях в присъствието на този човек.

— А, разказвач — кимна генералът. — Е, хората се нуждаят от истории, които да ги развличат в тежки времена като днешните. — Той сложи ръка върху рамото на баба и се обърна към мен. — И като стана дума за истории, помня как през един летен ден двамата с баща ти излязохме на лов за фазани край Джелалабад. Чудесни времена бяха. Ако не ме лъже паметта, баща ти се оказа също тъй безпогрешен в лова, както и в търговията.

Баща ми подритна една дървена ракета за тенис върху разпънатото платнище.

— То пък една търговия…

Генерал Тахери успя да изобрази печална и в същото време любезна усмивка, въздъхна и леко потупа баба по рамото.

— Зендаги мигзара — каза той. Животът продължава. Обърна очи към мен. — Ние, афганистанците, до голяма степен сме склонни към преувеличение, бачеам, и неведнъж съм чувал един или друг човек по най-глупав начин да бъде наричан велик. Но баща ти спада към малцината, които наистина заслужават тази дума.

Кратката реч приличаше на костюма му — често използвана и неестествено лъскава.

— Ласкаеш ме — каза баба.

— Не те лаская. — Генералът склони глава на една страна и притисна ръка към гърдите си, за да изрази смирение. — Момчетата и момичетата трябва да знаят какво им завещават бащите. — Той се обърна към мен. — Цениш ли баща си, бачеам? Цениш ли го истински?

— Балай, генерал сахиб, ценя го — отвърнах аз.

Искаше ми се да престане да ме нарича дете.

— Тогава моите поздравления, вече си на половината път да станеш мъж — рече той с небрежно високомерие, но без следа от насмешка или ирония.

— Падар джан, забрави си чая — раздаде се гласът на млада жена.

Тя стоеше зад нас — стройна красавица с кадифена, гарвановочерна коса, държаща отворен термос и пластмасова чаша. Примигах и сърцето ми се разтуптя. Имаше гъсти черни вежди, които се докосваха по средата като извити криле на летяща птица, и изящен орлов нос на древноперсийска принцеса — може би като на Тахмине, съпругата на Рустам и майката на Сухраб от „Шах-наме“. Лешниковите й очи с извити мигли срещнаха моите. Задържаха се за миг. Отлетяха.

— Толкова си добра, скъпа — каза генерал Тахери и пое чашата.

Преди тя да си тръгне, забелязах, че върху гладката й кожа, малко над левия ръб на челюстта, има кафява бенка с форма на полумесец. Спря пред един сив микробус през два реда от нас и остави термоса вътре. Косата й се изсипа на една страна като водопад, когато тя коленичи между купищата стари грамофонни плочи и книги.

— Дъщеря ми, Сорая джан — каза генерал Тахери. Той въздъхна дълбоко като човек, бързащ да смени темата, и погледна златния си джобен часовник. — Е, време е да подреждам и аз.

Двамата с баба се целунаха по бузите, после той ни стисна ръцете. Погледна ме в очите и каза:

— Успех в писането.

Бледосините му очи не разкриваха какви мисли се крият зад тях.

До края на този ден се борех с желанието да погледна към сивия микробус.



Сетих се по пътя към къщи. Тахери. Знаех си, че съм чувал това име.

— Нямаше ли някаква история, свързана с дъщерята на Тахери? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да прозвучи небрежно.

— Нали ме познаваш — каза баба и насочи буса към опашката при изхода на битпазара. — Почнат ли да клюкарстват, веднага се махам.

— Но имаше нещо, нали? — настоях аз.

Той ме погледна с леко притеснение.

— Защо питаш?

Свих рамене и едва удържах усмивката си.

— Просто съм любопитен, баба.

— Тъй ли? И нищо повече? — попита той и веселият му поглед се кръстоса с моя. — Хареса ли ти?

Извъртях очи към небето.

— Баба, моля те.

Той се усмихна и изкара буса от битпазара. Поехме към магистрала 680. Известно време пътувахме мълчаливо.

— Чувал съм само, че преди време имало някакъв мъж, но нещата… не потръгнали.

Баба изрече тия думи сериозно и мрачно, сякаш ми разкриваше, че момичето има рак на гърдата.

— О.

— Чувал съм, че е свястно момиче, мило и работливо. Но след онзи случай на вратата на генерала не чукат хастегари да искат дъщеря му. — баба въздъхна. — Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека, Амир.



Тази нощ лежах буден и си мислех за бенката на Сорая Тахери, за изящния й орлов нос и за това как искрящите й очи за момент срещнаха моите. При мисълта за нея сърцето ми трепваше. Сорая Тахери. Моята принцеса от битпазара.

(обратно)

12

В Афганистан ялда е първата нощ от месец джади, първата нощ на зимата и най-дългата нощ в годината. По традиция ние с Хасан стояхме будни до късно, пъхнали крака под нашето курси, а Али хвърляше обелки от ябълки в печката и ни разказваше древни предания за султани и крадци, за да отмине по-бързо тази най-дълга нощ. От Али научих, че на ялда пеперудите вещерици влетяват в пламъка на свещта, а вълците се катерят по планините да търсят слънцето. Али се кълнеше, че ако на ялда ядеш пъпеш, следващото лято няма да ожадняваш.

Когато поотраснах, прочетох в книгите с поезия, че ялда е беззвездната нощ, когато нещастните влюбени будуват сред непрогледния мрак, чакайки слънцето да изгрее и да им върне любимата. След като срещнах Сорая Тахери, за мен всяка нощ от седмицата се превърна в ялда. А когато в неделното утро ставах от леглото, вече виждах в мислите си лицето на Сорая Тахери и кафявите й очи. В буса на баба броях още колко километра остават, докато я видя да седи боса и да подрежда кашони със стари енциклопедии, притиснала върху асфалта белите си пети, а сребърните гривни звънкаха по тънките й китки. Мислех си за сянката, която косата й хвърляше на земята, когато се плъзгаше по гърба й и се разстилаше като кадифена завеса. Сорая, принцесата от битпазара. Утринното слънце след моята ялда.

Измислях си поводи да прекъсвам работа — баба ги приемаше с шеговита усмивка — и да минавам край сергията на Тахери. Махвах с ръка на генерала, неизменно облечен в излъскания от гладене костюм, и той ми отвръщаше със същото. Понякога ставаше от стола на колелца и идваше да побъбрим за моето писане, за войната, за печалбите от днешната търговия. Трябваше насила да удържам очите си, за да не се отклоняват към мястото, където Сорая седеше, зачетена в някоя книга. После казвах „довиждане“ на генерала и тръгвах обратно, като се мъчех да не влача крака.

Понякога се случваше генералът да е отишъл на приказки другаде и тя да седи сама. Тогава минавах, като се преструвах, че не я познавам, макар да изгарях от желание да я заговоря. Друг път до нея седеше едра жена на средна възраст с бледа кожа и къносана коса. Обещах си да поговоря със Сорая, преди да изтече лятото, но училищата отвориха врати, листата почервеняха, пожълтяха и опадаха, зимните дъждове дойдоха да мъчат ставите на баба, сетне отново поникнаха млади листа, а аз все още нямах куража дори да я погледна в очите.

Пролетният семестър приключи в края на май 1986 г. Завърших с отличие всички общообразователни курсове, което бе истинско чудо, като се има предвид, че на лекциите мислех само за изящния орлов нос на Сорая.

През един жарък неделен ден на следващото лято двамата с баба седяхме в нашето павилионче на битпазара и си веехме с вестници. Макар че слънцето напичаше като нажежено желязо, през онзи ден пазарът беше претъпкан и търговията вървеше много добре — едва минаваше дванайсет и половина, а вече бяхме спечелили сто и шейсет долара. Станах, разкърших се и попитах баба дали иска кока-кола. Той каза, че много иска.

— Внимавай, Амир — добави той, докато се отдалечавах.

— За какво, баба!

— Не ме мисли за глупак.

— Не разбирам за какво говориш.

Той насочи пръст срещу мен.

— Запомни едно. Онзи човек е пущун до мозъка на костите. Има нанг и намос.

Нанг. Намос. Достойнство и гордост. Двойното верую на пущунския мъж. Особено когато става дума за честта на жена му. Или на дъщеря му.

— Аз просто отивам да взема нещо за пиене.

— Не ме излагай, само за това те моля.

— Няма. Ама и ти си един, баба.

Той запали цигара и отново взе да си вее с вестника.

Първоначално тръгнах към щанда за напитки, после завих край щанда за тениски, където за пет долара можеше да си напечаташ лицето на Исус, Елвис, Джим Морисън или и на тримата върху бяла найлонова тениска. Над главата ми гърмеше мексиканска музика, миришеше на туршия и печено месо.

Забелязах сивия микробус на Тахери близо до сергия, където продаваха манго на клечка. Тя седеше сама и четеше. Днес беше облечена с бяла лятна рокля до глезените. Беше по сандали. Косата събрана назад и стегната на кок с формата на лале. Възнамерявах просто да мина и мислех, че правя точно това, само че изведнъж се озовах пред разпънатата бяла покривка и загледах Сорая над подредените маши за коса и стари вратовръзки. Тя вдигна очи.

— Селам — казах аз. — Извинявай, ако се натрапвам, не искам да те безпокоя.

— Селам.

— Генерал сахиб тук ли е днес? — попитах аз.

Ушите ми пламтяха. Не смеех да я погледна в очите.

— Отиде нататък. — Тя посочи надясно.

Гривната се плъзна към лакътя й, сребро върху маслинена кожа.

— Ще му кажеш ли, че съм наминал да поднеса своите почитания?

— Ще му кажа.

— Благодаря — казах аз. — А, името ми е Амир. В случай че ти потрябва. За да можеш да му кажеш… Че съм наминал. Да поднеса… своите почитания.

— Да.

Пристъпих от крак на крак. Изкашлях се.

— Сега си тръгвам. Извинявай, ако съм те обезпокоил.

— Не, не си — каза тя.

— А, добре. — Наклоних глава настрани и се усмихнах измъчено. — Сега си тръгвам. — Не го ли бях казал вече? — Кода хафез.

— Кода хафез.

Направих крачка. Спрях и се обърнах. Преди да загубя смелост, побързах да кажа:

— Може ли да попитам какво четеш?

Тя примига.

Затаих дъх. Изведнъж ме обзе чувството, че всички афганистанци от битпазара са обърнали очи към нас. Представих си как настава тишина. Устните застиват на половин дума. Хората обръщат глави. Присвиват очи от неудържимо любопитство.

Какво беше това?

До този момент срещата ни можеше да се тълкува като любезна проява на интерес — един мъж пита къде е друг мъж. Но аз й бях задал въпрос и ако тя отговореше, тогава… ами, тогава щяхме да разговаряме. Аз — моджарад, неженен младеж, и тя — неомъжена млада жена. При това жена с минало. Срещата ни застрашаваше да се превърне в обект на клюки, и то от най-лошите. Злите езици щяха да ни одумват. И отровата им щеше да се излее върху нея, не върху мен — бях съвсем наясно с афганистанския двоен стандарт, който толерираше моя пол. Нямаше да кажат: Видя ли го да разговаря с нея? Не, щеше да бъде нещо от сорта на: Видя ли я как го остави да я задиря? Срамота!

Според афганистанските критерии въпросът ми беше дързък. Чрез него се бях разкрил и не оставях съмнения относно интереса си към нея. Но аз бях мъж и в най-лошия случай рискувах наранено самолюбие. Раните заздравяват. Но не и доброто име. Щеше ли да приеме предизвикателството ми?

Тя обърна корицата към мен.

— „Брулени хълмове“. Чел ли си я?

Кимнах. Усещах ударите на сърцето си зад очите.

— Тъжна история.

— От тъжните истории стават хубави книги — каза тя.

— Така е.

— Чувала съм, че пишеш.

Откъде знаеше? Зачудих се дали генералът не й е казал, дали не го е питала. Веднага отхвърлих и двата варианта като абсурдни. Бащи и синове можеха свободно да си говорят за жени. Но нито едно афганистанско момиче — във всеки случай нито едно почтено и скромно афганистанско момиче — не би попитало баща си за някой младеж. И нито един баща, особено пък пущун с нанг и намос, не би обсъждал някой ерген с дъщеря си, освен ако не е неин кандидат, избрал почтения път и вече изпратил баща си да я иска.

Невероятно, но чух собствения си глас:

— Би ли желала да прочетеш мой разказ?

— Много — каза тя.

Усетих, че е неспокойна, защото бе почнала да стрелка очи насам-натам. Може би се озърташе за генерала. Питах се какво ли би казал той, ако ме завареше да разговарям неприлично дълго с дъщеря му.

— Може да ти донеса някой ден — казах аз.

Канех се да добавя още нещо, когато между щандовете се зададе жената, която бях виждал понякога със Сорая. Носеше найлонова торба, пълна с плодове. Когато ни видя, бързо прехвърли поглед от Сорая към мен и обратно. Усмихна се.

— Амир джан, радвам се да те видя — възкликна тя, оставяйки торбата върху покривката.

Челото й лъщеше от пот. Червената й коса, оформена като каска, искреше под яркото слънце — тук-там беше пооредяла и се виждаше кожата на главата. Имаше малки зелени очи, заровени дълбоко сред кръглото като зелка лице, коронки на зъбите и пръсти като наденички. На гърдите й висеше златен Аллах, чиято верижка се губеше сред безбройните гънки на шията.

— Аз съм Джамила, майката на Сорая джан — представи се тя.

— Селам, хала джан — казах смутено аз.

Притеснявах се, че тя ме познава, а аз нямам представа коя е.

— Как е баща ти? — попита жената.

— Добре е, благодаря.

— Нали знаеш дядо си Гази сахиб, съдията? Е, чичо му и моят дядо бяха братовчеди. Както виждаш, с теб сме роднини.

Тя се усмихна, разкривайки коронките по зъбите си, и аз забелязах, че отляво устните й леко провисват. Отново премести поглед от мен към Сорая и обратно.

Веднъж бях попитал баба защо дъщерята на генерал Тахери още не е омъжена. Няма кандидати, каза той. И веднага се поправи: няма подходящи кандидати. Но не каза нищо повече — баба знаеше колко убийствени могат да се окажат празните приказки за перспективите на една млада жена да се омъжи добре. Младите афганистанци, особено тия от добри семейства, бяха своенравни същества. Нашепване тук, намек там и те се разбягваха като подплашени птици.

Затова сватбите идваха и отминаваха, но никой не бе изпял на Сорая „Ахеста боро“, никой не бе боядисал дланите й с къна, никой не бе вдигнал Корана над булото й, а на сватбите с нея танцуваше единствено генерал Тахери.

А сега и тази жена, тази майка с нейното сърцераздирателно желание да ми се хареса, с кривата усмивка и почти неприкритата надежда в очите. Изтръпнах от усещането за властта, която притежавах, и то само защото бях спечелил в генетичната лотария, определила пола ми.

Не можех да разчета по очите на генералската дъщеря за какво си мисли, но за жена му знаех със сигурност: ако имах противник в това — каквото и да бе то, — този противник нямаше да е тя.

— Седни, Амир джан — покани ме тя. — Сорая, донеси му стол. И измий една от тия праскови. Те са сладки и пресни.

— Не, благодаря — казах аз. — Трябва да тръгвам. Баща ми ме чака.

— О? — възкликна ханъм Тахери, явно впечатлена от моята любезност да отклоня предложението. — Тогава поне вземи това. — Тя хвърли шепа кивита и няколко праскови в книжна торба и настоя да я взема. — Предай на баща си поздрави от мен. И ела пак да ни видиш.

— Непременно. Благодаря, хала джан.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая извърна глава.



— Мислех, че отиде за кока-кола — каза баба, докато поемаше от мен кесията с плодове. Гледаше ме едновременно сериозно и весело. Опитах се да скалъпя някакво оправдание, но той захапа една праскова и махна с ръка. — Остани, Амир. Само не забравяй какво ти казах.



Тази нощ си мислех в леглото за това как слънчевите лъчи танцуваха в очите на Сорая и за изящните вдлъбнатини над ключиците й. Отново и отново преповтарях наум нашия разговор. Дали бе казала чувала съм, че пишеш, или чувала съм, че си писател? Кое от двете? Отмятах завивката и се взирах в тавана, отчаян от мисълта за шестте мъчителни, безкрайни нощи ялда, докато я видя отново.



Изминаха още няколко седмици. Изчаквах, докато генералът тръгне да се поразходи, после се приближавах до тяхната сергия. Ако беше там, ханъм Тахери ми предлагаше чай и бадемови сладки и сядахме да си поговорим за някогашния Кабул, за общи познати, за нейния артрит. Без съмнение тя бе забелязала, че появата ми винаги съвпада с отсъствието на генерала, но нито веднъж не повдигна въпроса. Само казваше:

— Ох, разминахте се за малко.

Всъщност дори ми беше приятно да заварвам ханъм Тахери, и то не само заради любезните й обноски; покрай майка си Сорая ставаше по-спокойна и разговорлива. Сякаш нейното присъствие узаконяваше ставащото между нас, разбира се, не чак до такава степен, както би го узаконило присъствието на генерала. Покровителството на ханъм Тахери правеше срещите ни ако не застраховани срещу клюките, то поне малко по-безинтересни за злите езици, макар че раболепното й държане явно притесняваше Сорая.

Един ден двамата със Сорая бяхме останали сами на тяхната сергия и разговаряхме. Тя ми разказваше за общообразователните си курсове в местния колеж.

— С каква специалност ще се дипломираш?

— Искам да стана учителка — каза тя.

— Наистина ли? Защо?

— Винаги съм искала. Когато живеехме във Вирджиния, взех диплома за преподаване на английски като втори език и сега имам вечерни часове веднъж седмично в обществената библиотека. Майка ми също беше учителка, преподаваше фарси и история в кабулското девическо училище „Заргуна“.

Един шкембест мъж с ловджийска шапка предложи три долара за комплект свещници, които струваха пет, и Сорая му ги даде. Пусна парите в кутията от бонбони до краката си. Погледна ме свенливо.

— Искам да ти разкажа една история, но се притеснявам.

— Разказвай.

— Малко е смешна.

— Разкажи ми, моля те.

Тя се засмя.

— Е, добре. Когато бях четвъртокласничка в Кабул, баща ми нае една жена на име Зиба за домашна помощница. Тя имаше сестра в Иран, в град Машхад и тъй като беше неграмотна, от време на време ме молеше да й пиша писма. А когато сестра й отговаряше, аз четях писмата на Зиба. Един ден я попитах иска ли да се научи да чете и пише. Тя се усмихна тъй широко, че около очите й изникнаха бръчици, и каза, че много искала. Оттогава, след като привършех с домашните, сядахме на кухненската маса и учех Зиба на азбуката. Помня че понякога, докато си четях уроците, вдигах глава и виждах как Зиба оставя тенджерата на печката, сяда с молив да си пише домашното, което съм й дала. Както и да е, след година Зиба можеше да чете детски книжки. Сядахме на двора и тя ми четеше приказките за Дара и Сара — бавно, но правилно. Започна да ме нарича моалем Сорая — учителко Сорая. — Тя пак се засмя. — Знам, че звучи детински, но първия път, когато Зиба написа името си, разбрах, че не искам да бъда друго, освен учителка. Толкова се гордеех с нея и чувствах, че съм направила нещо важно, разбираш ли?

— Да — излъгах аз.

И си помислих как използвах грамотността си, за да осмивам Хасан. Как му се подигравах за сложните думи, които не знаеше.

— Татко иска да уча право, а мама непрестанно намеква за медицина, но аз ще стана учителка. Не е много доходна професия, но друга не искам.

— Майка ми също е била учителка — казах аз.

— Знам — каза тя. — Чух го от мама.

После лицето й пламна от неволното признание, че когато са били насаме, между тях е имало разговори „за Амир“. Трябваше да направя огромно усилие, за да сдържа усмивката си.

— Донесох ти нещо. — Извадих от задния си джоб няколко листа, скрепени с кламер. — Както обещах.

Подадох й един от своите разкази.

— О, не си забравил. — Лицето й грейна. — Благодаря!

Изведнъж усмивката й изчезна. Лицето й пребледня и очите й се вторачиха в нещо зад мен. Обърнах се и се озовах лице в лице с генерал Тахери.

— Амир джан. Нашият кандидат-разказвач. Какво удоволствие — усмихна се той хладно.

— Селам, генерал сахиб — отвърнах аз с натежали устни.

Той пристъпи покрай мен към сергията.

— Какъв хубав ден, а? — Пъхнал палец в джобчето на елека си, генералът протегна другата си ръка към Сорая. Тя му подаде страниците. — Казват, че тази седмица щяло да има дъжд. Не е за вярване, нали?

Той пусна навитите на руло страници в кошчето за боклук. Обърна се към мен и сложи ръка на рамото ми. Направихме заедно няколко крачки.

— Знаеш ли, бачеам, почнах да те харесвам. Ти си добро момче, наистина вярвам в това, но… — Въздъхна и махна с ръка. — Дори и на добрите момчета понякога трябва да им се напомнят някои неща. Затова съм длъжен да ти напомня, че на този битпазар си между равни. — Генералът спря. Безизразните му очи се впиха в моите. — Разбираш ли, тук всеки е разказвач. — Усмихна се, разкривайки безупречно равни зъби. — Предай моите почитания на баща си, Амир джан.

Той отдръпна ръка. Пак се усмихна.



— Какво има? — попита баба, докато вземаше от някаква жена пари за едно конче люлка.

— Нищо — рекох аз и седнах на един стар телевизор.

После все пак му разказах.

— Ееех, Амир — въздъхна той.

Но тревогата ми за станалото нямаше да трае дълго. Защото по-късно същата седмица баба се разболя.



Започна с остра кашлица и хрема. Хремата отмина, но не и кашлицата. Баба храчеше в кърпичка и я криеше в джоба си. Настоявах да се прегледа, но той само махваше с ръка. Мразеше докторите и болниците. Доколкото знаех, беше ходил на лекар само веднъж, когато в Индия се разболял от малария.

Две седмици по-късно го зърнах да плюе в тоалетната кървави храчки.

— Откога си така? — попитах аз.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ще те заведа на лекар.

Макар че баба беше управител на бензиностанцията, собственикът не му бе предложил здравна осигуровка, а той с типичното си лекомислие не бе настоял. Затова го откарах до окръжната болница в Сан Хосе. Прие ни блед младеж с подпухнали очи, който каза, че е стажант лекар.

— Изглежда по-млад от теб и по-болен от мен — изсумтя баба.

Стажантът ни прати на рентген. Когато сестрата ни повика обратно, той попълваше формуляр.

— Отнесете това на рецепцията — каза той, драскайки забързано.

— Какво е? — попитах аз.

— Болнично направление.

Драс-драс-драс.

— За къде?

— Белодробна клиника.

— Какво има?

Той ми хвърли бегъл поглед и намести очилата си. Отново започна да пише.

— Има петно в десния дроб. Искам да го проверят.

— Петно? — повторих аз и стаята изведнъж ми се стори тясна.

— Рак ли? — небрежно подхвърли баба.

— Не го изключвам — измънка лекарят. — Във всеки случай петното е подозрително.

— Не можете ли да ни кажете повече? — попитах аз.

— Всъщност не. Първо трябва да минете на скенер, после да идете при белодробния специалист. — Той ми подаде направлението. — Казахте, че баща ви пуши, нали?

— Да.

Стажантът кимна. Премести поглед към баба и обратно.

— Ще ви повикат след две седмици.

Исках да го попитам как ще живея цели две седмици с думата „подозрително“. Как ще мога да уча, да работя, да се храня? Как можеше да ме отпраща с тая дума?

Взех формуляра и го отнесох на рецепцията. Вечерта изчаках баба да заспи, сгънах едно одеяло и го разстлах вместо молитвено килимче. Привел глава до земята, почнах да изреждам полузабравени стихове от Корана, които моллата в Кабул ни караше да учим наизуст, и помолих Аллах за милосърдие, макар да не знаех дали съществува. Сега завиждах на моллата, завиждах на неговата вяра и сигурност.

Минаха две седмици, но никой не ни се обади. А когато позвъних, казаха ми, че са загубили направлението. Сигурен ли съм, че е подадено? Обещаха да се обадят след още три седмици. Вдигнах скандал и се спазарих: скенер след една седмица, посещение при лекаря след две.

Посещението при пулмолога доктор Шнайдер вървеше добре, докато баба не го попита откъде е. От Русия, отговори доктор Шнайдер. Баба избухна.

— Извинете ни, докторе — казах аз и дръпнах баба настрани.

Доктор Шнайдер се усмихна и отстъпи назад, все още със стетоскопа в ръка.

— Баба, в чакалнята прочетох биографията на доктор Шнайдер. Роден е в Мичиган. Мичиган! Той е американец, много повече американец, отколкото някога ще бъдем ти и аз.

— Не ме интересува къде е роден, той е руснак — заяви баба и изкриви лице, сякаш изричаше мръсна дума. — Родителите му са били руснаци, дядовците му са били руснаци. Кълна се в името на майка ти, че ще му счупя ръката, ако се опита да ме докосне.

— Родителите на доктор Шнайдер са избягали от комунистите, не разбираш ли? Избягали са!

Но баба не искаше и да чуе. Понякога ми се струва, че единственото, което обичаше колкото покойната си съпруга, беше Афганистан, покойната му родина. Едва не закрещях от безсилие. Но само въздъхнах и се обърнах към доктор Шнайдер.

— Съжалявам, докторе. Нищо няма да излезе.

Следващият специалист, доктор Амани, беше иранец и баба го одобри. Любезният лекар със засукани мустаци и буйна прошарена коса ни каза, че е прегледал резултатите от скенера и ще трябва да извърши процедура, наречена бронхоскопия, за да вземе проба от белодробната тъкан за изследване. Насрочи я за следващата седмица. Благодарих му и изведох баба от кабинета, като си мислех, че сега ще трябва да живея цяла седмица с тази нова дума „тъкан“, звучаща дори по-зловещо от „подозрително“. Искаше ми се Сорая да е до мен.

Оказа се, че също като сатаната, ракът има много имена. Болестта на баба се наричаше „дребноклетъчен карцином“. В напреднал стадий. Неподлежащ на операция. Баба помоли доктор Амани за прогноза. Той прехапа устни и използва думата „мрачна“. После добави:

— Разбира се, има и химиотерапия. Но тя ще е само палиативна.

— Какво означава това? — попита баба.

Доктор Амани въздъхна.

— Означава, че няма да промени резултата, само ще го отложи.

— Това вече е ясен отговор, доктор Амани. Благодаря — каза баба. — Но не искам никакви химикали.

На лицето му бе изписана същата решителност, както през онзи ден, когато хвърли върху бюрото на мисис Добинс купоните за храна.

— Но, баба…

— Не ми възразявай пред хората, Амир. Никога. За какъв се мислиш?



Дъждът, за който спомена генерал Тахери на битпазара, се забави с няколко седмици, но когато излязохме от кабинета на доктор Амани, минаващите коли плискаха мътни струи по тротоарите. Баба запали цигара. Не спря да пуши по целия път към къщи.

Докато отключваше външната врата на сградата, аз казах:

— Бих искал да си опиташ късмета с химиотерапията, баба.

Той пъхна ключа в джоба си и ме дръпна на сухо под раираната тента над входа. Побутна ме в гърдите с ръката, в която държеше цигарата.

— Бас! Вече реших.

— Ами аз, баба! Какво да правя? — попитах с просълзени очи.

По мокрото му от дъжда лице се изписа отвращение. Същия поглед ми хвърляше в детството, когато си ожулвах коленете и плачех. Плачът предизвикваше раздразнението му тогава, предизвикваше го и днес.

— Ти си на двайсет и две години, Амир! Голям мъж! Ти… — Баба отвори уста, затвори я, пак я отвори, поколеба се. Над нас дъждът барабанеше по тентата. — Какво ще стане с теб, казваш? През всичките тия години точно на това се мъчех да те науча — как никога да не задаваш този въпрос. — Отвори вратата и отново се завъртя към мен. — И още нещо. Никой не бива да знае, чуваш ли? Никой. Не ми трябва ничие съчувствие.

После той изчезна във фоайето. Остатъка от деня прекара пред телевизора, палейки цигара от цигара. Не знаех кого или какво предизвиква. Мен? Доктор Амани? Или може би Аллах, в когото никога не бе вярвал.



За известно време дори ракът не попречи на баба да посещава битпазара. В събота правехме обиколки на гаражните разпродажби — той караше, а аз изпълнявах ролята на навигатор — и в неделя излагахме стоката за продан. Медни лампи. Бейзболни ръкавици. Скиорски якета с развалени ципове. Баба поздравяваше познати от Афганистан, а аз се пазарях с купувачите за долар-два. Сякаш имаше смисъл. Сякаш денят, когато щях да остана сирак, не се приближаваше с всяко затваряне на сергията.

Понякога покрай нас минаваха генерал Тахери и съпругата му. Дипломатичният генерал ме поздравяваше с усмивка и енергично ръкостискане. Но в поведението на ханъм Тахери се бе появила необичайна сдържаност. Сдържаност, нарушавана само от хвърлени крадешком криви усмивки и извинителни погледи зад гърба на генерала.

Помня този период като време на много първи неща. За пръв път чух баба да стене в банята. За пръв път открих кръв по възглавницата му. През трите години работа в бензиностанцията баба не бе вземал нито един ден болнични. И това се случи за пръв път.

Когато наближи Денят на вси светии, баба се чувстваше толкова уморен в събота следобед, че изчакваше зад волана, докато аз отивах да се пазаря за вехториите. Около Деня на благодарността вече се изтощаваше преди пладне. Когато из дворовете се появиха шейни и изкуствен сняг обсипа изкуствените елхи, баба започна да си остава у дома, а аз карах сам буса по крайбрежието.

Понякога на битпазара познати афганистанци подхвърляха, че баба е отслабнал. Отначало го казваха като комплимент. Дори питаха каква диета прилага. Но въпросите и комплиментите стихнаха, когато отслабването не престана. И килограмите продължиха да се топят. Бузите му хлътнаха. Слепоочията му се изопнаха. Очите му хлътнаха в орбитите.

През един студен ден малко след Нова година баба продаваше настолна лампа на един набит филипинец, а аз търсех из буса одеяло, за да завия краката му.

— Хей, приятел, този човек се нуждае от помощ! — възкликна тревожно филипинецът.

Завъртях се и видях баба да лежи на земята. Ръцете и краката му трепереха конвулсивно.

— Комак! — извиках аз. — Помогнете!

Изтичах при баба. На устата му бе избила пяна. Виждаше се само бялото на очите му.

Съседите се втурнаха към нас. Чух някой да говори за пристъп. Друг викаше:

— Позвънете на 911!

Чух забързан тропот. Наоколо се струпа тълпа и небето притъмня.

Слюнката на баба почервеня. Беше си прехапал езика. Коленичих до него и заповтарях: „Тук съм, баба, тук съм, ще ти мине, аз съм до теб.“ Сякаш можех с утешителни думи да излекувам гърча. Или имаше начин да ги убедя да го оставят на мира. Усетих по коленете си влага. Видях, че баба се е подмокрил. „Шшшт, баба джан, аз съм тук. Синът ти е до теб.“



Лекарят, белобрад и съвършено плешив, ме изведе от стаята.

— Искам заедно да прегледаме резултатите от скенера на баща ви — каза той.

Сложи снимките на осветения екран в коридора и с гумичката на молива си посочи изображенията на рака като следовател, показващ полицейски фотографии на убиеца пред роднините на жертвата. На тия снимки мозъкът на баба приличаше на голям разполовен орех, осеян със сиви кръгли петна.

— Както виждате, ракът е дал метастази — каза лекарят. — Ще трябва да взема стероиди, за да намалим отока в мозъка, както и лекарства против гърчовете. В допълнение бих препоръчал палиативно лъчелечение. Знаете ли какво означава това?

Казах, че знам. Вече бях навлязъл доста дълбоко в темата за рака.

— Добре тогава — кимна лекарят. Погледна пейджъра си. — Трябва да тръгвам, но ако имате въпроси, можете да ми позвъните.

— Благодаря.

Остатъка от нощта прекарах на стол до леглото на баба.



На другата сутрин чакалнята в края на коридора беше претъпкана с афганистанци. Касапинът от Нюарк. Един инженер, който бе работил заедно с баба по строежа на сиропиталището. Те минаваха един по един и тихичко поднасяха на баба своите почитания. Пожелаваха му скорошно оздравяване. По това време той вече беше буден — замаян и уморен, но буден.

Малко преди пладне дойдоха генерал Тахери и съпругата му. Следваше ги Сорая. Погледнахме се и веднага извърнахме глави.

— Как си, приятелю? — попита генерал Тахери и хвана ръката на баба.

Баба кимна към маркуча на системата, провиснала от ръката му. Усмихна се измъчено. Генералът отвърна на усмивката.

— Не би трябвало да си правите тоя труд — дрезгаво изрече баба. — Всички вие.

— Изобщо не ни затруднява — обади се ханъм Тахери.

— Ни най-малко — потвърди генералът. — По-добре кажи трябва ли ти нещо. Каквото и да било. Ако ти трябва, искай от мен като от брат.

Спомних си какво бе казал веднъж баба за пущуните. Може да сме коравосърдечни и знам, че сме прекалено горди, но, повярвай ми, в труден час най-добре е да имаш пущун до себе си.

Баба поклати глава върху възглавницата.

— Идването ти тук беше радост за очите ми.

Генералът се усмихна и стисна ръката му.

— Как си, Амир джан? Трябва ли ти нещо?

Начинът, по който ме гледаше, добротата в очите му…

— Не, благодаря, генерал сахиб. Аз…

На гърлото ми заседна буца, очите ми се навлажниха. Изтичах навън.

Плаках в коридора, до екрана, където предната вечер бях видял лицето на убиеца.

Вратата се отвори и Сорая излезе от стаята на баба. Застана до мен. Беше облечена със сив суичър и джинси.

Косата й беше разпусната. Искаше ми се да намеря утеха в прегръдките й.

— Толкова съжалявам, Амир — каза тя. — Всички знаехме, че нещо не е наред, но нямахме представа какво точно.

Избърсах очите си с ръкав.

— Той не искаше никой да знае.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. — Направих усилие да се усмихна. Тя сложи ръка върху моята. Първото ни докосване. Стиснах пръстите й. Вдигнах ги до лицето си. До очите. Пуснах ги. — По-добре влизай. Инак баща ти ще ме подгони.

Тя се усмихна и кимна.

— Да, трябва.

Обърна се.

— Сорая.

— Да?

— Щастлив съм, че дойде. За мен е… безкрайно важно.



Два дни по-късно изписаха баба. Доведоха онколог да го уговори за лъчелечението. Баба отказа. Опитаха се да убедят мен да го предумам. Но аз бях видял изражението му. Благодарих им, подписах каквото трябваше и откарах баба у дома с моя форд торино.

Вечерта баба лежеше на дивана, завит с вълнено одеяло. Донесох му горещ чай и печени бадеми. Хванах го под мишниците и му помогнах да се надигне. Оказа се лесно — прекалено лесно. Под пръстите ми плешките му приличаха на птичи крила. Отново придърпах одеялото до гърдите му, където ребрата изпъваха тънката, пожълтяла кожа.

— Мога ли да направя още нещо за теб, баба?

— Не, бачеам. Благодаря.

Седнах до него.

— Тогава се питам дали ти би сторил нещо за мен. Ако не си прекалено изтощен.

— Какво?

Искам да отидеш у генерал Тахери. Искам да го помолиш за ръката на дъщеря му.

Сухите устни на баба се разтегнаха в усмивка. Напомняха ми за свежо зелено петно върху съсухрен лист.

— Сигурен ли си?

— Никога не съм бил тъй сигурен.

— Обмисли ли го?

— Балай, баба.

— Тогава подай ми телефона. И тефтерчето.

Примигах.

— Сега ли?

— А кога?

Усмихнах се.

— Добре.

Подадох му телефона и черното тефтерче, където баба записваше номерата на афганистанските си приятели. Той потърси номера на Тахери. Набра го. Вдигна слушалката до ухото си. Сърцето ми играеше пируети в гърдите.

— Джамила джан? Селам алейкум. — баба се представи. Помълча. — Много по-добре, благодаря. Беше толкова благородно от ваша страна, че дойдохте. — Отново се заслуша. Кимна. — Ще го запомня, благодаря. Генерал сахиб у дома ли си е? — Пауза. — Благодаря.

Той стрелна очи към мен. Не знам защо, но ме обзе желание да се разсмея. Или да извикам. Притиснах длан към устата си и я захапах. Баба ми се подхилна.

— Генерал сахиб? Селам алейкум… Да, много по-добре… Балай… Толкова си любезен, генерал сахиб. Обаждам се да попитам дали утре сутрин ще мога да посетя теб и ханъм Тахери. Имам един почтен въпрос… Да… В единайсет е чудесно. Тогава до утре. Кода хафез.

Той остави слушалката. Спогледахме се. Аз се разкисках. Баба също.

* * *
Баба намокри косата си и я среса назад. Помогнах му да облече чиста бяла риза и докато връзвах вратовръзката, неволно забелязах петте сантиметра празно пространство между копчето на яката и шията на баба. Помислих си за цялата пустота, която щеше да остави след себе си, после с усилие прогоних тази мисъл. Баба беше тук. Все още. А днес беше ден за хубави мисли. Сакото на кафявия костюм, с което бе дошъл на дипломирането ми, провисваше върху тялото му — беше отслабнал твърде много, за да го запълни. Наложи се да подвия ръкавите. Наведох се и завързах обувките му.

Семейство Тахери живееше в невзрачна едноетажна къща в един от жилищните квартали на Фримонт, известен с многобройното си афганско население. Къщата имаше панорамни прозорци, островърх покрив и закрита предна веранда, на която видях саксии с мушкато. Сивият микробус на генерала беше паркиран отпред.

Помогнах на баба да слезе от форда и отново седнах зад волана. Той приведе глава към страничния прозорец.

— Прибери се и не излизай. Ще ти позвъня след около час.

— Добре, баба — казах аз. — Успех.

Той се усмихна.

Потеглих. В огледалото видях как баба куцука по алеята на Тахери, за да изпълни последния си бащински дълг.



Крачех из всекидневната и чаках баба да се обади. Петнайсет крачки на дължина. Десет и половина на ширина. Ами ако генералът откажеше? Ами ако ме мразеше? Непрекъснато отскачах до кухнята да погледна часовника на готварската печка.

Телефонът иззвъня малко преди пладне. Обаждаше се баба.

— Е?

— Генералът се съгласи.

Въздъхнах шумно. Седнах. Ръцете ми трепереха.

— Значи прие?

— Да, но Сорая джан е горе в стаята си. Иска първо да поговори с теб.

Баба каза нещо на някого и слушалката прещрака.

— Амир? — раздаде се гласът на Сорая.

— Селам.

— Баща ми се съгласи.

— Знам — казах аз. Прехвърлих слушалката в другата ръка. Усмихвах се. — Толкова съм щастлив, че не знам какво да кажа.

— И аз съм щастлива, Амир. Аз… не мога да повярвам, че е истина.

Разсмях се.

— Знам.

— Слушай — каза тя. — Искам да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш, преди…

— Не ме интересува.

— Трябва да знаеш. Не искам да започваме с тайни. И бих предпочела да го чуеш от мен.

— Ако така ще ти стане по-добре, кажи ми. Но това няма да промени нищо.

Отсреща настана дълго мълчание.

— Когато живеехме във Вирджиния, избягах с един афганистанец. Бях на осемнайсет години — непокорна и глупава. Той вземаше наркотици… Живяхме заедно почти цял месец. Всички афганистанци във Вирджиния говореха за това. Накрая татко ни откри. Застана на прага и ме принуди да се прибера. Аз бях в истерия. Пищях. Виках. Казвах, че го ненавиждам… Както и да е, прибрах се и… — Тя заплака. — Извинявай. — Чух я как остави слушалката. Избърса си носа. — Извинявай — продължи тя с по-дрезгав глас. — Когато се прибрах у дома, видях, че майка ми е получила удар, дясната страна на лицето й се беше парализирана и… почувствах се толкова виновна. Тя не го заслужаваше. Скоро след това татко уреди да се преселим в Калифорния.

Отново настана мълчание.

— В какви отношения сте с баща ти сега? — попитах аз.

— Винаги сме имали противоречия, още ги имаме, но съм му благодарна, че тогава дойде да ме вземе. Наистина вярвам, че ме спаси. — Тя помълча. — Е, смущава ли те това, което ти казах?

— Малко — признах аз.

Дължах й истината. Не можех да я излъжа, че гордостта ми не страда от факта, че тя е била с мъж, а аз никога не съм лягал с жена. Да, малко ме смущаваше, но бях обмислял това надълго и нашироко през седмиците, преди да пратя баба да я поиска. И в крайна сметка винаги стигах до този въпрос: как мога тъкмо аз да упреквам когото и да било заради миналото му?

— Смущава ли те дотолкова, че да размислиш?

— Не, Сорая. И през ум не ми минава — отвърнах аз. — Каквото и да кажеш, нищо няма да се промени. Искам да се оженим.

Тя отново избухна в ридания.

Завиждах й. Нейната тайна беше разкрита. Изречена веднъж завинаги. Отворих уста, готов да й кажа как предадох Хасан, как лъгах, как го прогоних и унищожих четирийсетгодишната връзка между баба и Али. Но не го направих. Подозирах, че Сорая Тахери стои над мен в много отношения. Храбростта бе само едно от тях.

(обратно)

13

Когато на следващата вечер пристигнахме в дома на Тахери за лафз, тържественото „даване на дума“, се наложи да паркирам до отсрещния тротоар. Алеята пред къщата вече беше претъпкана с автомобили. Бях облечен с тъмносин костюм, който купих предния ден, след като прибрах баба. Поправих вратовръзката си пред огледалцето.

— Ловиш око — каза баба.

— Благодаря, баба. Ти добре ли си? Ще издържиш ли?

— Да издържа? Та това е най-щастливият ден в живота ми, Амир — каза той и се усмихна измъчено.

Иззад вратата дочувах разговори и тиха афганска музика — стори ми се класически газал в изпълнение на Устад Сараханг. Натиснах звънеца. Между завеските на прозорчето в коридора надникна нечие лице. Чух женски глас:

— Дойдоха!

Приказките замлъкнаха. Някой изключи музиката. Ханъм Тахери отвори вратата.

— Селам алейкум — поздрави тя с лъчезарна усмивка.

Забелязах, че си е накъдрила косата и е облякла елегантна черна рокля до глезените. Когато прекрачих в антрето, очите й се навлажниха.

— Още не си влязъл, а аз вече плача, Амир джан.

Целунах й ръка, както ми бе заръчал баба предната вечер.

Тя ни поведе по ярко осветения коридор към всекидневната. По дъбовата ламперия на стените висяха снимки на хората, които щяха да станат моето ново семейство: младата ханъм Тахери с топирана прическа и генералът на фона на Ниагарския водопад; ханъм Тахери, генералът в сако с тесни ревери, с тясна вратовръзка и буйна черна коса; Сорая, застанала пред дървено влакче на ужасите, размахва ръка и се усмихва, а слънцето блести по сребристите шини на зъбите й. Снимка на генерала с великолепна парадна униформа, протягащ ръка на йорданския крал Хюсеин. Портрет на Захир шах.

Всекидневната беше претъпкана с около двайсетина гости, настанени на столове покрай стените. Когато влезе баба, всички станаха. Обиколихме стаята — първо баба с бавна крачка, след него аз — да поздравим гостите и да се ръкуваме. Генералът, все още със сивия си костюм, и баба се прегърнаха и се потупаха лекичко по гърбовете. Поздравиха се тихо и почтително.

Генералът ме хвана с две ръце за раменете и се усмихна многозначително, сякаш искаше да каже: „Ето, това е правилният начин — афганският начин — да го направиш, бачеам.“ Целунахме се трикратно по бузите.

Двамата с баба седнахме един до друг в препълнената стая срещу генерала и неговата съпруга. Баба дишаше на пресекулки и непрестанно бършеше с кърпичка потта от челото си. Забеляза, че го гледам, и се усмихна с усилие.

— Нищо ми няма — прошепна беззвучно той.

В съответствие с традицията Сорая не присъстваше.

Последваха няколко минути на общи приказки и небрежни разговори, докато накрая генералът се изкашля. В стаята се възцари тишина и всички почтително сведоха погледи. Генералът кимна към баба.

Баба също се изкашля. Когато заговори, не можеше да произнесе цяло изречение, без да си поеме дъх по средата.

— Генерал сахиб, ханъм Джамила джан… с дълбоко почитание аз и моят син… дойдохме днес във вашия дом. Вие сте… почтени хора… от достойни и уважавани семейства… потомци на славни родове. Дойдох единствено с най-дълбок ихтирам… и огромно почитание към вас, вашата фамилия и паметта… на прадедите ви. — Той млъкна. Пое си дъх. Избърса потта от челото си. — Амир джан е моят единствен син… единственото ми дете, и беше добър син. Дано да се окаже… достоен за вас. Моля ви да окажете чест на Амир джан и мен… и да приемете моя син в семейството си.

Генералът кимна любезно.

— За нас е радост да приемем в семейството си сина на човек като теб — каза той. — Твоята слава се носи навсякъде. Аз бях твой смирен почитател в Кабул, такъв си оставам и до днес. За нас е радост семействата ни да се обединят. Колкото до теб, Амир джан, приветствам те в своя дом като син, като съпруг на моята дъщеря. Твоята болка ще е наша болка, твоята радост — наша радост. Надявам се да приемеш своята леля Джамила и мен като втори родители, и се моля двамата с прекрасната ни Сорая джан да бъдете щастливи. Имате нашата благословия.

Всички изръкопляскаха и главите като по сигнал се обърнаха към коридора. Настана мигът, който чаках.

Сорая се появи в края на коридора. Облечена в изумителна виненочервена афганска носия с дълги ръкави и златни шевици. Ръката на баба напипа моята и я стисна. Ханъм Тахери отново се разрида. Сорая бавно тръгна към нас, следвана от приятелките си.

Тя целуна ръка на баща ми. Най-сетне седна до мен с приведени очи.

Ръкоплясканията се засилиха.



Според традицията семейството на Сорая щеше да организира годежното тържество, така наречената церемония ширини-хори, тоест ядене на сладки. После трябваше да последват няколко месеца годежен период. А сетне сватба, която трябваше да се плати от баба.

Единодушно се споразумяхме да прескочим ширини-хори. Всички знаеха причината, тъй че нямаше смисъл да я изричаме: на баба не му оставаха много месеци живот.

Докато вървеше подготовката за сватбата, ние със Сорая никога не излизахме без придружител — смяташе се за неприлично, тъй като още не бяхме женени, дори не бяхме минали ширини-хори. Трябваше да се задоволя с гостуване на вечеря у семейство Тахери. На масата сядах срещу Сорая. Представях си какво би било да усещам главата й върху гърдите си, да вдъхвам аромата на косата й. Да я целувам. Да я любя.

За сватбената церемония, наречена авруси, баба похарчи трийсет и пет хиляди долара, почти всичките си спестявания. Нае голяма афганистанска банкетна зала във Фримонт — собственикът го познаваше от Кабул и му направи голяма отстъпка. Баба плати еднаквите ни сватбени халки и диамантения пръстен, който избрах. Пак той ми купи смокинга и традиционния зелен костюм за ника — клетвената церемония.

Въпреки трескавите усилия, хвърлени в подготовката на сватбената вечер — за щастие, предимно от ханъм Тахери и нейните приятелки, — помня само броени мигове от тържеството.

Спомням си нашата ника. Седяхме около масата, ние със Сорая бяхме облечени в зелено — цветът на исляма, но също тъй цвят на пролетта и новото начало. Аз бях с костюм, а Сорая (единствената жена на масата) — с було и рокля с дълги ръкави. Баба, генерал Тахери (този път със смокинг) и няколко чичовци на Сорая също присъстваха на трапезата. Ние със Сорая почтително бяхме навели глави, само от време на време си хвърляхме крадешком по някой поглед. Моллата разпита свидетелите и прочете стихове от Корана. Дадохме обет. Подписахме документите. Вуйчото на Сорая от Вирджиния Шариф джан — дребен мъж с птиче лице — стана и се изкашля. Сорая ми беше казала, че живее Щатите повече от двайсет години. Работеше в Имиграционните служби и имаше съпруга американка. Освен това беше поет. Прочете дълго стихотворение, посветено на Сорая и написано върху лист хотелска хартия за писма.

— Браво, Шариф джан! — възкликнаха всички, когато поемата свърши.

Помня как вървяхме към подиума, хванати за ръце — аз вече със смокинг, Сорая в бяло пари с воал. Баба куцаше до мен, генералът и съпругата му вървяха до дъщеря си, следвани от дълга колона чичовци, лели и братовчеди, ние крачехме през залата, разделяйки морето от ръкопляскащи гости, и примигвахме от светкавиците на фотоапаратите. Докато напредвахме, един от братовчедите на Сорая, син на Шариф джан, държеше Корана над главите ни. От високоговорителите гърмеше сватбената песен „Ахеста боро“, същата, която пееше руският войник на контролния пункт в Махипар през онази нощ, когато напуснахме Кабул.

Превърни утрото в ключ и го хвърли в кладенеца,
по-бавно, прекрасна моя луна, по-бавно.
Нека утринното слънце забрави да изгрее на изток,
по-бавно, прекрасна моя луна, по-бавно.
Помня, че седях на дивана, сложен върху подиума като трон, и държах ръката на Сорая, а отдолу ни гледаха около триста лица. Дойде ред на ритуала Айена машаф, при който ни дадоха огледало и метнаха воал над главите ни, за да видим отраженията си насаме. Гледайки в това огледало усмихнатото лице на Сорая, аз използвах временното ни усамотение под воала и за пръв път й прошепнах, че я обичам. Бузите й пламнаха като боядисани с къна.

Виждам в спомените си пъстри блюда с чопан кебап, шолех-гощи и ориз с диви портокали. Виждам усмихнатия баба да седи на дивана между нас. Спомням си как облени в пот мъже танцуваха в кръг традиционния атан, как подскачаха, въртяха се все по-бързо в трескавото темпо на барабана, докато накрая почти всички рухнаха от изтощение. Спомням си как съжалявах, че Рахим хан не е с нас.

Спомням си още как се питах дали и Хасан се е оженил. И ако да, то чие лице е видял в огледалото под воала? Чии боядисани с къна ръце е държал?



Около два след полунощ празненството се прехвърли от банкетната зала в апартамента на баба. Отново се лееше чай и музиката гърмеше, докато съседите не повикаха полиция. По-късно тази нощ, когато до изгрева оставаше по-малко от час и гостите най-сетне си отидоха, аз и Сорая легнахме заедно за пръв път. Целият ми живот бе минал сред мъже. През онази нощ открих женската нежност.



Именно Сорая предложи да дойде да живее при мен и баба.

— Мислех, че искаш да имаме свой дом — казах аз.

— Не и докато кака джан е толкова болен — възрази тя.

Очите й говореха ясно: не е сега моментът да заживеем отделно. Целунах я.

— Благодаря ти.

Сорая се отдаде на грижи за баща ми. Приготвяше му чай и препечена филийка сутрин, переше го, четеше му международните новини от вестника всеки следобед. Готвеше любимото му ястие, картофена шорва, макар че той едва хапваше по две-три лъжици, и всеки ден го извеждаше на кратка разходка из квартала. А когато болестта го прикова на легло, тя редовно го обръщаше от едната страна на другата, за да не се обездвижи.

Един ден аз се прибрах от аптеката с морфиновите хапчета на баба. Докато затварях вратата, зърнах как Сорая бързо пъхва нещо под завивката на баба.

— Хей, видях ви! — възкликнах аз. — Какво правите?

— Нищо — отвърна Сорая с усмивка.

— Лъжкиня. — Вдигнах завивката. — Какво е това?

Въпросът беше излишен, защото разбрах веднага щом извадих бележника с кожена подвързия. Плъзнах пръсти по златната обшивка на корицата. Спомних си фойерверките през онази нощ, когато Рахим хан ми го подари, нощта на тринайсетия ми рожден ден. Отново видях как съскащите ракети избухват в червено, зелено и жълто сияние.

— Не мога да повярвам, че умееш да пишеш така — каза Сорая.

Баба с усилие надигна глава.

— Аз й казах. Дано да нямаш нищо против.

Върнах бележника на Сорая и напуснах стаята. Баба мразеше да ме гледа как плача.



Един месец след сватбата семейство Тахери, Шариф с жена си Сузи и няколко лели на Сорая дойдоха в апартамента ни на вечеря. Сорая приготви агнешко със спанак и бял ориз. След вечеря всички пихме зелен чай и играхме карти на групи по четирима. Аз и Сорая играхме срещу Шариф и Сузи на масичката за кафе до дивана, където лежеше баба, завит с вълнено одеяло. Той ме гледаше как се шегувам с Шариф, как преплитам пръсти със Сорая, как намествам един непокорен кичур от косата й. Виждах усмивката в душата му, широка като небето над Кабул нощем, когато тополите потрепват и песента на щурците оглася градините.

Малко преди полунощ баба ни помоли да му помогнем да си легне. Аз и Сорая сложихме ръцете му на раменете си и го прегърнахме през кръста. Когато го сложихме на леглото, той каза на Сорая да изключи нощната лампа. Помоли ни да се наведем и ни целуна.

— След малко ще ти донеса морфина и чаша вода, кака джан — каза Сорая.

— Не сега — отвърна той. — Тази вечер не ме боли.

— Добре — каза тя и придърпа одеялото му нагоре.

Затворихме вратата.

На сутринта баба не се събуди.



Всички места за паркиране около джамията в Хейуърд бяха заети. Плътни редици коли и джипове запълваха поляната с оредяла трева зад сградата. Хората трябваше да се отдалечат на три-четири пресечки северно от джамията, за да намерят къде да спрат.

Мъжката част на джамията представляваше голяма квадратна зала, застлана с афгански килими и тънки дюшеци, подредени на успоредни редици. Мъжете събуваха обувките си на входа, влизаха вътре и сядаха с кръстосани крака на дюшеците. Моллата пееше сури от Корана пред микрофона. Аз седях до вратата — обичайното място за близките на покойника. Генерал Тахери беше до мен.

През отворената врата виждах нижещите се колони от автомобили и слънцето, което блестеше по стъклата им. От тях слизаха мъже с тъмни костюми и жени в черно, с традиционните бели хиджаби на главите.

Докато думите от Корана кънтяха из залата, аз си припомних онази стара история за баба, който се борил с мечка в Белуджистан. Всъщност той се бе борил с мечки през целия си живот. Бе загубил младата си съпруга. Бе отгледал сина си сам. Бе напуснал своя уатан, своето любимо отечество. Бе търпял бедност и унижения. И накрая бе дошла мечка, която не успя да пребори. Но дори и тогава той сам продиктува условията на поражението.

След всяка молитва групи опечалени минаваха покрай мен да ми изкажат съболезнованията си на излизане. Ръкувах се с всички. Мнозина ми бяха почти непознати. Усмихвах се любезно, благодарях им, изслушвах каквото имаха да кажат за баба.

— … помогна ми да построя къщата в Таймани…

— … Аллах да го благослови…

— … нямах към кого да се обърна, а той ми даде назаем…

— … намери ми работа… почти не ме познаваше…

— … беше ми като брат…

Слушайки тия хора, аз осъзнах до каква степен това, в което съм се превърнал, е оформено от баба и неговата следа в живота на хората. През целия си живот бях „синът на баба“. Сега вече го нямаше. Занапред той нямаше да ми сочи пътя; трябваше да го намирам сам.

Тази мисъл ме ужасяваше.



Сутринта, в малкия мюсюлмански сектор от местното гробище, бях гледал как спускат баба в гроба. Моллата и някакъв мъж спореха кой аят от Корана е най-уместно да се прочете. Спорът можеше да загрубее, ако не се бе намесил генерал Тахери. Моллата избра аят и го прочете, мятайки злобни погледи към опонента си. Видях как хвърлиха в гроба първите лопати пръст. После си тръгнах. Отидох до другия край на гробището. Седнах под сянката на един клен.

След като и последните опечалени бяха поднесли своите съболезнования и джамията се опразни, само моллата остана да изключи микрофона и да увие Корана в зелено платно. Аз и генералът излязохме под лъчите на късното следобедно слънце. Спуснахме се по стъпалата покрай групички пушещи мъже. Дочух откъслеци от разговорите им — за футболния мач идната седмица в Юниън Сити, за новия афгански ресторант в Санта Клара. Животът течеше напред, изоставяйки баба в миналото.

— Как си, бачеам? — попита генерал Тахери.

Стиснах зъби. Преглътнах сълзите, които напираха през целия ден.

— Отивам да потърся Сорая — казах аз.

— Добре.

Минах откъм женската страна на джамията. Сорая стоеше на стъпалата заедно с майка си и още две жени, които смътно си спомнях от сватбата. Кимнах на Сорая. Тя каза нещо на майка си и се приближи.

— Да се поразходим ли? — предложих аз.

Тя ме хвана за ръка.

— Разбира се.

Тръгнахме по чакълеста алея, оградена с два реда нисък жив плет. Седнахме на една пейка и се загледахме в двама старци, коленичили пред гроб на няколко реда от нас, за да сложат върху плочата букет маргаритки.

— Сорая.

— Да?

— Ще ми липсва.

Тя сложи ръка в скута ми. На безименния й пръст блестеше пръстенът от баба. Зад нея виждах как хората, дошли на погребението му, потеглят по Мишън Булевард. Скоро щяхме да си тръгнем и ние и за пръв път баба щеше да остане съвсем сам.

Сорая ме притегли към себе си и сълзите най-сетне избликнаха.



Тъй като със Сорая не бяхме имали годежен период, аз опознах семейство Тахери едва след сватбата. Научих например, че веднъж месечно генералът страда от убийствена мигрена, която трае почти цяла седмица. Когато дойдеше поредният пристъп, той отиваше в стаята си, събличаше се, гасеше лампата, лягаше и не излизаше, преди да е поотслабнала болката. Не разрешаваше на никого да влиза или дори да почука. Накрая се появяваше, отново облечен със сивия си костюм, обгърнат от мирис на сън и чаршафи, с подпухнали зачервени очи. От Сорая научих, че откакто се помни, двамата с ханъм Тахери спят в отделни стаи. Разбрах, че може да бъде дребнав и сприхав — например когато съпругата му поднасяше курма, той опитваше една хапка, изпъшкваше и буташе чинията настрани. „Ще ти приготвя нещо друго“, казваше ханъм Тахери, но той не й обръщаше внимание, нацупваше се и ядеше хляб и лук. Това ядосваше Сорая, а майка й се разплакваше. Сорая ми каза, че вземал антидепресанти. Научих, че издържал семейството си със социални помощи и нито веднъж не се хванал на работа в Щатите, предпочитайки да осребрява чековете, които държавата му отпускаше, отколкото да се унижава с работа, недостойна за човек от неговия ранг. На битпазара гледаше само като на хоби, начин за общуване със сънародниците. Генералът вярваше, че рано или късно Афганистан ще бъде свободен, монархията възстановена и отново ще потърсят неговите услуги. Затова всеки ден обличаше сивия си костюм, навиваше джобния часовник и чакаше.

Научих, че ханъм Тахери — която наричах хала Джамила — някога била прочута в Кабул с омайния си певчески глас. Макар че не пеела професионално, тя имала голям талант — научих, че можела да пее народни песни, газали и дори рага, която обикновено е запазена територия на мъжете. Но макар че много харесваше музиката и притежаваше голяма колекция записи на класически газали в изпълнение на афгански и индийски певци, генералът все пак смяташе, че пеенето е занимание за хора от по-нисше потекло. Когато се оженили, едно от условията му било ханъм Тахери никога да не пее пред публика. Сорая ми каза, че майка й искала да изпее на нашата сватба само една песен, но генералът я изгледал свирепо и повече не станало дума за това. Хала Джамила играеше лото веднъж седмично и гледаше Джони Карсън всяка вечер. Дните й минаваха в градината, където се грижеше за своите рози, мушката и орхидеи.

Когато се ожених за Сорая, цветята и Джони Карсън минаха на втори план. Аз бях новата радост в живота на хала Джамила. За разлика от сдържаното и дипломатично отношение на генерала — той не ме поправи, когато продължих да го наричам „генерал сахиб“ — хала Джамила не криеше, че ме обожава. Може би защото изслушвах впечатляващия й списък от болести — нещо, за което генералът отдавна си правеше оглушки. Сорая ми каза, че след удара майка й приемала всеки бодеж в гърдите за инфаркт, всяка болка в ставите за начало на ревматоиден артрит и всяко трепване на окото за нов удар. Помня първия път, когато хала Джамила ми спомена за бучката на шията си.

— Утре ще пропусна лекциите и ще те откарам на лекар — предложих аз.

А генералът се усмихна и каза:

— Тогава направо зарежи учебниците, бачеам. Медицинските й диагнози са като съчиненията на Руми. Цели томове.

Но не бе само това, че най-сетне е намерила слушател за страдалческите си монолози. Твърдо вярвах, че дори ако взема пушка и тръгна да избивам хора по улиците, пак ще се радвам на нейната безрезервна обич. Защото бях излекувал сърцето й от най-тежката болест, бях я спасил от най-големия страх на всяка афганска майка, че нито един почтен ерген няма да поиска ръката на дъщеря й. Че дъщеря й ще остарее сама, без съпруг и деца. Всяка жена се нуждаеше от съпруг. Дори ако заради това се налагаше да замлъкне нейната песен.

А от Сорая научих подробности за станалото във Вирджиния.

Бяхме на сватба. Шариф, вуйчото на Сорая, който работеше в Имиграционните служби, женеше сина си за афганистанско момиче от Нюарк. Сватбата беше в същата зала, където преди шест месеца се оженихме ние. Стояхме сред тълпата от гости и гледахме как булката приема пръстените от семейството на младоженеца, когато чухме две жени на средна възраст да си говорят, застанали с гръб към нас.

— Колко красива булка — каза едната. — Виж я само. Тъй магбул, като луната е.

— Да — потвърди другата. — И чиста. Целомъдрена. Не е имала приятел.

— Знам. Казвам ти, добре стори това момче, че не се ожени за братовчедка си.

На връщане към къщи Сорая избухна в плач. Отбих колата настрани и спрях под една улична лампа на Фримонт Булевард.

— Няма нищо — казах аз, приглаждайки назад косата й. — На кого му пука?

— Не е честно, по дяволите — кресна тя.

— Забрави ги.

— Синовете им обикалят нощните клубове да търсят плът и правят незаконни деца на приятелките си, но никой не обелва и дума. О, просто мъжете се забавляват! А когато аз сгреших само веднъж, всички заговориха за нанг и намос и ще ми натриват носа, докато съм жива.

Избърсах с палец една сълза от брадичката й, точно над бенката.

— Не ти казах — продължи Сорая, бършейки очите си с кърпичка, — но онази вечер баща ми дойде с пистолет. Заяви… че има два куршума, един за него и един за себе си, ако не се прибера. Аз крещях, наричах го с какви ли не имена, казвах му, че не може вечно да ме държи под ключ, че искам да умре. — Между клепачите й бликнаха нови сълзи. — Наистина му казах, че искам да умре. Когато ме отведе у дома, майка ми ме прегърна и също се разплака. Говореше, но аз не разбирах нищо, защото ужасно заваляше думите. После баща ми ме отведе в моята стая и ме накара да седна пред огледалото. Подаде ми ножици и спокойно ми нареди да си отрежа косата. Гледаше ме, докато го правех. Седмици наред не стъпих навън. А когато най-сетне излязох, навсякъде чувах хората да си шушукат, или поне така ми се струваше. Това беше преди четири години и на пет хиляди километра оттук, но още ги чувам.

— Майната им — казах аз.

Тя издаде странен звук — наполовина ридание, наполовина смях.

— Когато ти разказах за това по телефона, бях сигурна, че ще се откажеш.

— За нищо на света, Сорая.

Тя се усмихна и стисна ръката ми.

— Толкова съм щастлива, че те намерих. Ти си много различен от всички афганистанци, които познавам.

— Хайде вече никога да не говорим за това, става ли?

— Добре.

Целунах я по бузата и подкарах колата. Питах се защо съм различен. Може би защото ме отгледаха мъже. Не бях израснал покрай жени и не се бях сблъсквал пряко с двойния стандарт на афганското общество спрямо тях. Или може би защото баба беше толкова необичаен афгански баща — либерал, живеещ според собствените си възгледи; независим мъж, отхвърлящ или възприемащ общоприетите обичаи както сметне за добре.

Но мисля, че до голяма степен причината да не се тревожа от миналото на Сорая се таеше в собственото ми минало. Отлично знаех какво е да съжаляваш.



Скоро след смъртта на баба двамата със Сорая се пренесохме в малък апартамент във Фримонт, само на няколко пресечки от дома на генерала и хала Джамила. Родителите й ни подариха кафяво кожено канапе и скъп сервиз за хранене. За мен генералът имаше още един подарък — нова пишеща машина Ай Би Ем. В кутията беше сложил бележка, написана на фарси:

Амир джан,

Дано на тия клавиши да откриеш много истории.

Генерал Икбал Тахери
Продадох буса на баба и до ден-днешен не съм стъпвал на битпазара. Всеки петък посещавах гробището. Понякога намирах на гроба му свежо букетче фрезии и разбирах, че Сорая също е идвала.

Постепенно двамата с нея навлязохме във всекидневието и се наслаждавахме на дребните чудеса на съпружеския живот. Разменяхме си пуловерите и чорапите, подавахме си сутрешния вестник. Тя спеше от дясната страна на леглото. Аз предпочитах лявата. Тя харесваше пухкави възглавници, а аз твърди. Когато закусвахме с корнфлейкс, тя го дъвчеше сух, а аз го обичах с мляко.

Това лято ме приеха в Щатския университет в Сан Хосе и записах английска литература. Хванах се на работа като пазач на смени към един мебелен склад в Сънивейл. Работата беше убийствено скучна, но имаше и едно значително предимство. Когато в шест вечерта всички си тръгваха и сенките плъзнеха между натрупаните чак до тавана канапета, обвити в найлон, аз изваждах учебниците и учех. Точно в канцеларията на този склад, изпълнена с аромата на препарати за почистване на мебели, започнах първия си роман.

Една година по-късно Сорая постъпи в същия университет и за голямо огорчение на баща си избра кариерата на учителка.

— Не знам защо така си пилееш способностите — каза една вечер баща й. — Знаеш ли, Амир джан, че тя завърши гимназията с отличие? — Той се обърна към нея. — Интелигентно момиче като теб може да стане адвокат, политолог. И, ако е рекъл Аллах, когато Афганистан се освободи, ще помогнеш за написването на новата конституция. Тогава ще бъдат необходими млади, способни хора като теб. С тая фамилия може дори да ти предложат министерски пост.

Видях, че Сорая едва удържа гнева си и лицето й се изопна.

— Вече не съм малко момиченце, татко. Омъжена жена съм. Освен това ще бъдат необходими и учители.

— Всеки може да преподава.

— Има ли още ориз, майко? — попита Сорая.

След като генералът излезе да се срещне с някакви приятели в Хейуърд, хала Джамила се помъчи да я успокои.

— Той ти мисли доброто — каза тя. — Просто иска да успееш в живота.

— Та да се хвали пред приятелите, че има дъщеря адвокат — възрази Сорая. — Още един медал за генерала.

— Какви глупости говориш!

— Да успея! — процеди през зъби Сорая. — Поне не съм като него. Докато други се бият с руснаците, той седи със скръстени ръце и чака опасността да отмине, за да изскочи на сцената и да поиска изгодно местенце в правителството. Учителството може и да не е добре платено, но това ми се работи! Това обичам и между другото то е далеч по-достойно, отколкото да живееш от подаяния.

Хала Джамила прехапа устни.

— Ако те чуе какви ги говориш, никога повече няма да ти продума.

— Не бой се — отсече Сорая и хвърли салфетката върху чинията си. — Няма да накърня безценното му самочувствие.



През лятото на 1988 г., около шест месеца преди руснаците да се изтеглят от Афганистан, аз завърших първия си роман, история за баща и син в Кабул, написана на машината, която ми подари генералът. Изпратих резюмета на десетина литературни агенции и един ден през август бях потресен, когато отворих пощенската кутия и открих молба от една агенция в Ню Йорк да изпратя целия ръкопис. Пратих го още на следващия ден. Сорая целуна грижливо опакования ръкопис, а хала Джамила настоя да го оставим за миг под Корана. Каза ми, че ще направи за мен назр — обет да заколи овца и да раздаде месото на бедните, ако приемат романа ми.

— Моля те, хала джан, никакъв назр — казах аз и я целунах по бузата. — По-добре направи зекят, дай парите на някой бедняк, бива ли? Недей да колиш овца.

Шест седмици по-късно от Ню Йорк се обади мъж на име Мартин Грийнуолт и предложи да бъде мой литературен агент. Споделих новината само със Сорая.

— Но това, че имам агент, още не означава, че ще публикуват книгата. Ако Мартин продаде романа, тогава ще празнуваме.

След един месец Мартин се обади и ме уведоми, че скоро ще бъда автор, чийто роман е публикуван. Когато казах на Сорая, тя се разпищя от радост.

Вечерта поканихме родителите й да отпразнуваме новината. Хала Джамила сготви кюфтета с бял ориз и бяло ферни. Просълзен, генералът каза, че се гордее с мен. След като си тръгнаха, ние със Сорая отворихме бутилка скъпо мерло, която бях купил на път към къщи — генералът не одобряваше жените да пият алкохол и Сорая избягваше да го прави пред него.

— Толкова се гордея с теб — каза тя, вдигайки чашата си към моята. — Кака също би се гордял.

— Знам — казах аз. Помислих си за баба и съжалих, че не е с нас.

По-късно тази нощ, след като Сорая заспа — от виното винаги я налягаше дрямка, — аз стоях на балкона и вдишвах дълбоко прохладния летен въздух. Мислех си за Рахим хан и неговата подкрепа в онази бележка, която ми прати, след като прочете първия ми разказ. Мислех си и за Хасан. Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател, бе казал веднъж той, и хората по цял свят ще четат твоите разкази. Толкова добрина имаше в живота ми. Толкова щастие. Питах се дали ги заслужавам.

Романът излезе през лятото на следващата 1989 г. и издателството ме прати на рекламно турне в пет града. Станах малка знаменитост в афганската общност. Това бе годината, когато руснаците приключиха изтеглянето си от Афганистан. Би трябвало да е славно време за афганистанците. Но вместо това войната продължи да бушува, само че вече между афганистанци — муджахидините срещу марионетното просъветско правителство на Наджибула — и към Пакистан продължаваха да текат потоци бежанци. През тази година дойде краят на Студената война, Берлинската стена падна. Беше годината на площад „Тянанмън“. Сред всичко това хората забравиха за Афганистан. И генерал Тахери, чиито надежди се бяха разбудили след оттеглянето на руснаците, отново започна да навива джобния си часовник.

През същата тази година аз и Сорая решихме, че е време да имаме дете.



Мисълта за бащинството разбуди у мен вихър от противоречиви чувства. Намирах я едновременно за страшна, ободряваща, потискаща и опияняваща. Питах се що за баща ще излезе от мен. Исках да бъда точно като баба, а, от друга страна, не исках по нищо да приличам на него.

Но мина цяла година без резултат. След всеки месечен цикъл Сорая ставаше все по-разочарована, нетърпелива и раздразнителна. Първоначалните тънки намеци на хала Джамила отстъпиха място на по-недвусмислени, като например: „Кога ще пея алаху на малкия си внук?“ Като типичен пущун генералът не задаваше въпроси — всеки въпрос би означавал, че допуска сексуални отношения между дъщеря си и чужд мъж, дори този мъж да е женен за нея повече от четири години. Но наостряше уши всеки път, когато хала Джамила почваше да ни говори за бебе.

— Понякога трябва малко време — казах на Сорая една вечер.

— Една година не е малко време, Амир! — отвърна тя с неприсъщ за нея остър тон. — Нещо не е наред, сигурна съм.

— Тогава да отидем на лекар.



Доктор Роузън, възпълен мъж със заоблено лице и дребни равни зъби, говореше с лек източноевропейски акцент, смътно напомнящ за славянските езици. Голямата му страст бяха влаковете — кабинетът му беше пълен с книги за историята на железниците, модели на локомотиви, картини с влакове, пътуващи по мостове през зелени хълмове. Над бюрото имаше табелка с надпис: ЖИВОТЪТ Е ВЛАК, КАЧВАЙТЕ СЕ.

Той ни изложи плана си. Най-напред щях да се прегледам аз.

— С мъжете е по-лесно — каза Роузън, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро. — Мъжката напоителна инсталация е като мъжкия ум: простичка, почти без изненади. Но пък при вас, дамите… хм, Господ здравата се е постарал при сътворението ви.

Запитах се дали пробутва тия приказки с инсталациите и сътворението на всички семейни двойки.

— Какъв късмет за нас — каза Сорая.

Доктор Роузън се разсмя. Смехът му бе твърде жизнерадостен, за да е искрен. Даде ми лабораторен формуляр и пластмасово бурканче, а на Сорая връчи заявка за стандартни тестове на кръвта. Стиснахме си ръцете.

— Добре дошли на борда — каза той и ни отпрати.



От моя страна всичко мина блестящо.

Следващите няколко месеца бяха една безкрайна поредица от изследвания за Сорая: основни телесни температури, кръвни проби за всички възможни хормони, анализи на урината, нещо, наречено „тест на маточния секрет“, ултразвук, пак кръвни проби и анализи на урината. Сорая бе подложена и на процедура, наречена „хистероскопия“ — доктор Роузън вкара в матката й оптична сонда и я огледа отвътре. Не откри нищо.

— Инсталацията е чиста — заяви той, сваляйки гумените ръкавици.

Искаше ми се да престане с тия изрази — не бяхме дошли при водопроводчик.

Когато тестовете приключиха, той заяви, че не може да си обясни защо нямаме деца. И случаят явно не бе чак толкова необичаен. Наричаше се „необяснимо безплодие“.

После дойде фазата на лечението. Изпробвахме лекарство, наречено „Кломифен“, и серия инжекции за Сорая. След като пак нямаше резултат, доктор Роузън ни препоръча оплождане ин витро. От здравните си осигурители обаче получихме любезно писмо, в което изразяваха съжаление, че не могат да покрият разходите.

Платихме с аванса за моя роман. Процедурата се оказа дълга, досадна, мъчителна и в крайна сметка безрезултатна. След като месеци наред бяхме висели из разни чакални, четейки списания от рода на „Добро домакинство“ и „Ридърс Дайджест“, след безброй хартиени болнични престилки и студени, стерилни стаи за прегледи, осветени от луминесцентни лампи, след многократното унижение да обсъждаме всяка подробност от сексуалния си живот с напълно непознати хора, след инжекциите, тестовете и даването на проби, отново се върнахме при доктор Роузън.

Седнал срещу нас, той потропа с пръсти по бюрото и за пръв път употреби думата „осиновяване“. На връщане Сорая плака в колата през цялото време.



През уикенда след последното ни посещение при доктор Роузън тя съобщи на родителите си. Седяхме на сгъваеми столове в задния двор на семейство Тахери, печахме пъстърва на скарата и пиехме дог от кисело мляко. Беше ранна мартенска привечер през 1991 г. Хала Джамила бе поляла розите и новите храсти орлови нокти и техният аромат се смесваше с миризмата на печена риба. Тя вече на два пъти бе посегнала да погали Сорая по косата с думите:

— Аллах знае най-добре, бачеам. Може да не е било писано.

Сорая упорито гледаше надолу към ръцете си. Знаех, че е уморена от всичко това.

— Лекарят каза, че можем да си осиновим дете — прошепна тя.

При тия думи генерал Тахери рязко врътна глава. Затвори капака на скарата.

— Тъй ли?

— Каза, че има такава възможност — добави Сорая.

У дома бяхме разговаряли за осиновяването. Сорая изпитваше противоречиви чувства.

— Знам, че е глупаво и може би суетно — каза ми тя, докато пътувахме към родителите й, — но не мога да се променя. Винаги съм мечтала да прегърна детето си и да знам, че моята кръв го е хранила девет месеца, да погледна един ден в очите му и с изненада да открия себе си или теб, да порасне и да има твоята или моята усмивка. Без това… лошо ли е, че си мисля така?

— Не — казах аз.

— Егоистична ли съм?

— Не, Сорая.

— Защото, ако наистина искаш…

— Не — казах аз. — Ако го направим, не бива да имаме никакви съмнения и трябва да сме съгласни и двамата. Иначе няма да е честно спрямо детето.

Тя облегна глава на стъклото и не продума до края на пътуването.

Сега генералът седна до нея.

— Бачеам, тая работа с… осиновяването… струва ми се, че не е за нас, афганистанците.

Сорая ме погледна уморено и въздъхна.

— Първо, децата порастват и искат да знаят кои са истинските им родители — продължи генералът. — Не можеш да ги упрекнеш. Понякога напускат дома, където години наред си се трепал да им осигуриш всичко необходимо, и отиват да търсят хората, които са им дали живот. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, не го забравяй.

— Не ми се говори повече за това — каза Сорая.

— Само още едно ще ти кажа — настоя той. Личеше си, че започва да се разпалва; предстоеше ни да изслушаме поредната генералска реч. — Погледни Амир джан. Всички познавахме баща му. Знам кой е бил дядо му в Кабул, знам и за прадядо му. Ако искаш, мога да ти изредя цели поколения негови прадеди. Затова когато баща му — нека Аллах му дари покой — дойде на хастегари, аз не се поколебах. И повярвай ми, неговият баща не би склонил да поиска ръката ти, ако не знаеше от чий род си. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, и когато осиновяваш дете, не знаеш чия кръв вкарваш в дома си. Виж, ако беше американка, нямаше да има значение. Тук хората се женят по любов, за род и фамилия изобщо не става въпрос. По същия начин осиновяват — стига детето да е здраво, всички са щастливи. Но ние сме афганистанци, бачеам.

— Рибата май е почти готова — каза Сорая.

Генерал Тахери се вгледа в очите й. Потупа я по коляното.

— Просто се радвай, че имаш здраве и добър съпруг.

— Ти какво мислиш, Амир джан? — попита хала Джамила.

Сложих чашата си на ръба, където от нейните саксии с мушката капеше вода.

— Мисля, че съм съгласен с генерал сахиб.

Успокоен, генералът кимна и се върна при скарата.

Всички си имахме причини да отхвърлим осиновяването. Сорая имаше свои, генералът също, а моята беше следната: може би някой или нещо искаше да ме лиши от бащинство заради онова, което бях сторил. Може би това бе моето заслужено наказание. Не е било писано, казваше хала Джамила. Или пък… било е писано да не стане.



Няколко месеца по-късно с аванса за втория ми роман платихме първоначалната вноска за една хубава викторианска къща на Бърнал Хайтс в Сан Франциско. Къщата имаше островърх покрив, лакирани дъсчени подове и малко дворче, завършващо с площадка за слънчеви бани и открито огнище. Генералът ми помогна да освежа площадката и да боядисам стените. Хала Джамила се вайка почти половин час за нашето заминаване, тъй като смяташе, че точно в момента Сорая се нуждае най-много от любов и подкрепа, без да разбира, че именно нейното добронамерено, но потискащо съчувствие кара дъщеря й да се отдръпне.



Понякога, докато Сорая спеше до мен, аз лежах буден и слушах как мрежестата врата скърца от вятъра, как свирят щурците на двора. И почти осезаемо чувствах пустотата в утробата на Сорая като някаква жива, дишаща твар. Тази пустота се беше промъкнала в брака ни, в нашия смях, в любовта ни. И късно нощем, в притъмнялата стая, усещах как се надига от Сорая и застава помежду ни. Как спи между нас. Като новородено дете.

(обратно)

14

Юни 2001 г.


Оставих телефонната слушалка и дълго време я гледах. Едва след като Афлатун се разлая и ме стресна, осъзнах колко тихо е станало в стаята. Сорая бе намалила звука на телевизора.

— Виждаш ми се бледен, Амир — обади се тя откъм канапето, което родителите й ни бяха подарили за първия апартамент.

Лежеше, заровила крака под протърканите възглавници и притиснала върху гърдите си главата на Афлатун. Гледаше разсеяно някакво предаване по Пи Би Ес за съдбата на вълците в Минесота и същевременно проверяваше съчинения от летния курс — вече от шест години преподаваше в едно и също училище. Надигна се и Афлатун скочи от канапето. Генералът бе дал това име на нашия кокер-шпаньол — Афлатун, както се произнася на фарси Платон, защото твърдеше, че ако се вгледаш по-задълго в лъскавите му черни очи, ще бъдеш готов да се закълнеш, че съзираш мъдри мисли.

Под брадичката на Сорая вече имаше едва забележима възглавничка. Изминалите десет години бяха позаоблили извивките на бедрата й, а в черната й коса се мяркаха пепеляви нишки. Но тя все още имаше лице на принцеса с вежди като летяща птица и елегантно извит нос като буква от старинен арабски ръкопис.

— Виждаш ми се бледен — повтори тя и остави купчината съчинения на масата.

— Трябва да замина за Пакистан.

Сорая се изправи.

— За Пакистан?

— Рахим хан е много болен.

При тия думи невидим юмрук стегна сърцето ми.

— Някогашният делови съдружник на кака?

Сорая не познаваше лично Рахим хан, но й бях разказвал за него. Кимнах.

— О — каза тя. — Толкова съжалявам, Амир.

— С него бяхме много близки — добавих аз. — В детството ми той беше първият възрастен, когото приех като приятел.

Отново видях как Рахим хан и баба пият чай в кабинета, после пушат до прозореца, а откъм градината долита вятър с аромат на шипки и полюшва двете струйки дим.

— Помня, казвал си ми — отвърна Сорая. Помълча. — Колко време ще отсъстваш?

— Не знам. Той иска да ме види.

— А дали е…

— Да, безопасно е. Всичко ще бъде наред, Сорая. — Отговарях на въпроса, който бе искала да зададе през цялото време. След петнайсет години брак умеехме да четем мислите си. — Излизам да се поразходя.

— Да дойда ли с теб?

— Не, предпочитам да бъда сам.



Подкарах към Голдън Гейт Парк, спрях колата и тръгнах покрай езерото Спрекълс. Беше чудесен неделен следобед, слънчевите лъчи искряха по водата, където плаваха десетки миниатюрни платноходки, тласкани от свежия вятър на Сан Франциско. Седнах на една пейка и загледах как някакъв мъж хвърля топка на сина си и го учи да не я мята странично, а през рамо. Вдигнах очи и видях в небето две хвърчила, червени, с дълги сини опашки. Те се рееха високо над дърветата и вятърните мелници в западните покрайнини на парка.

Мислех си за нещо, което Рахим хан подхвърли в самия край на разговора. Казано мимоходом, сякаш между другото. Затворих очи и го видях в другия край на пращящата телефонна линия, видях го с леко разтворени устни и склонена настрани глава. И отново нещо в бездънните му черни очи намекна за неизречена тайна между нас. Ала сега знаех, че знае. През всичките тия години подозренията ми бяха верни. Той знаеше за Асеф, за хвърчилото, за парите, за часовника със стрелки като светкавици. Знаеше открай време.

Ела. Има начин отново да бъдем добри, бе казал по телефона Рахим хан точно преди да затвори. Каза го мимоходом, сякаш между другото.

Начин отново да бъдем добри.



Когато се прибрах, Сорая говореше с майка си по телефона.

— Няма да се бави много, мамо. Седмица, може би две… Да, ти и татко можете да дойдете при мен…

Преди две години генералът си бе счупил дясното бедро. Излизайки замаян и сънен от стаята си след поредния пристъп на мигрена, се спънал в подгънатия край на килима. Щом чула писъците му, хала Джамила дотичала от кухнята. „Костта му изпращя така, сякаш се счупи дръжка на метла“, обичаше да повтаря тя, макар лекарят да твърдеше, че едва ли е чула нещо подобно. Строшеното бедро на генерала — заедно с всички последвали усложнения, пневмонията, отравянето на кръвта, дългият престой в болница — сложи край на непрестанните монолози на хала Джамила по повод собственото й здраве. И даде начало на нови — за здравето на мъжа й. Разправяше на всички наоколо, че според лекарите бъбреците на генерала били в критично състояние. И гордо добавяше: „Само че те не са виждали афгански бъбреци, нали?“ Запомнил съм болничния престой на генерала най-вече с това, че хала Джамила го чакаше да заспи, после му пееше песни, които някога бях слушал в Кабул по раздрънкания транзистор на баба.

Крехкото здраве на генерала и времето изгладиха отношенията му със Сорая. Двамата се разхождаха заедно, в събота излизаха на обяд и понякога той посещаваше нейните уроци. Сядаше най-отзад, облечен във вехтия си, излъскан сив костюм, слагаше бастуна в скута си и се усмихваше. Понякога дори си водеше записки.



Тази нощ двамата със Сорая лежахме един до друг. Тя притискаше гръб към гърдите ми, аз бях заровил лице в косите й. Спомних си как по-рано притискахме чело в чело, разменяхме уморени целувки и си шепнехме, докато сънят ни обори — шепнехме си за мънички пръстчета, първи усмивки, първи думи, първи стъпки. Все още го правехме понякога, но вече шепнехме за училището, за моя нов роман, присмивахме се на нечия смешна рокля на празненство. Продължавахме да се любим с удоволствие, понякога дори с върховна наслада, но имаше вечери, когато изпитвах облекчение, че сме приключили, че съм свободен да се унеса и да забравя поне за малко безсмислието на онова, което вършим. Знаех, че и Сорая изпитва същото, макар да не го казваше. В такива вечери се търкулвахме към срещуположните краища на леглото и всеки от нас търсеше сам спасението си. Сорая го намираше в съня. Аз, както винаги, в някоя книга.

През нощта след разговора с Рахим хан лежах в тъмното и следях с поглед успоредните сребристи линии по стената, очертани от лунните лъчи, прозиращи през щорите. По някое време, може би малко преди разсъмване, се унесох в дрямка. И сънувах как Хасан тича през снега, който хрущи под черните му гумени ботуши. Крещеше през рамо: За теб и хиляда пъти!



Една седмица по-късно седях до прозореца в самолет на пакистанските международни линии и гледах как двама механици отстраняват клиновете, подпиращи колелата. Самолетът се отдалечи от терминала, не след дълго вече бяхме във въздуха и порехме облаците. Облегнах глава на стъклото. Зачаках да заспя, но напразно.

(обратно)

15

Три часа след кацането в Пешавар аз седях на протърканата задна седалка в едно задимено такси. Шофьорът — потен дребосък, който ми се представи с името Голам — палеше цигара от цигара, караше рисковано и нехайно и се разминаваше на косъм с насрещните коли, а от устата му се лееше неспирен поток от думи:

— … ужасни работи стават в твоята страна, яр. Афганистанците и пакистанците са като братя, от мен да го знаеш. Мюсюлманите трябва да си помагат…

Престанах да го слушам и само кимах любезно. Помнех Пешавар много добре — през 1981 г. двамата с баба бяхме живели тук няколко месеца. Сега пътувахме на запад по шосето Джамруд, покрай военния квартал и неговите разкошни къщи с високи огради. Градското гъмжило, прелитащо покрай нас, ми приличаше на малко по-оживен и пренаселен вариант на онзи Кабул, който познавах, особено Птичия пазар, където двамата с Хасан си купувахме вишнев сироп и картофи с чътни. Навсякъде гъмжеше от велосипедисти, пешеходци и мотоциклетни рикши, бълващи синкав пушек, и цялото това множество сновеше из лабиринти от тесни улички. Брадати търговци, загърнати с тънки одеяла, продаваха кожени абажури, килими, бродирани шалове и медни съдове върху малки сергии, плътно натъпкани една до друга. Градът кипеше от звуци; виковете на продавачите кънтяха в ушите ми, смесени с гърмяща индийска музика, пърпорене на рикши и звън на звънчета откъм минаващите конски каруци. През отворения страничен прозорец към мен нахлуваха безброй миризми, едни приятни, други не чак толкова, острият аромат на пакора и на нихари, който баба обичаше толкова много, се смесваше с вонята на дизелов пушек, изгнили зеленчуци, боклук и животински изпражнения.

Малко след червените тухлени сгради на Пешаварския университет навлязохме в район, който моят словоохотлив шофьор нарече „Афганистанският квартал“. Видях сладкарници, килимарски дюкяни, закусвални, невръстни продавачи на цигари с мръсни ръце, миниатюрни ресторантчета с карти на Афганистан върху витрините — и сред всичко това се мяркаха невзрачни агенции за социални помощи.

— Много от братята ти живеят тук, яр. Мъчат се да завъртят търговия, но повечето са бедни. — Шофьорът зацъка с език и въздъхна. — Както и да е, вече наближаваме.

Спомних си как видях за последен път Рахим хан през 1981 г. Той бе дошъл да се сбогува през онази нощ, когато аз и баба избягахме от Кабул. Помня как двамата с баба се прегръщаха в коридора и тихо плачеха. Когато пристигнахме в Щатите, баба и Рахим хан продължиха да поддържат връзка. Разговаряха по телефона четири-пет пъти годишно и понякога баба ми подаваше слушалката. За последен път се чух с Рахим хан малко след смъртта на баба. Новината бе стигнала до Кабул и той се обади. Разговаряхме само няколко минути, после връзката се разпадна.

Шофьорът спря пред тясна сграда на оживен ъгъл, където се пресичаха две криви улици. Платих му, взех единствения си куфар и се изкачих до вратата, покрита с изящна дърворезба. Сградата имаше дървени балкони с широко разтворени врати. На някои от тях висеше простряно пране. Изкачих се по скърцащите стъпала до втория етаж и продължих по сумрачен коридор до последната врата отдясно. Отново проверих адреса на листчето в ръката си. Почуках.

Отвори ми съсухрено създание, само кожа и кости, смътно напомнящо Рахим хан.



В университета преподавателят по творческо писане често казваше за клишетата: „Пазете се от тях като от чума.“ После се смееше на собствената си шега. Целият курс се смееше заедно с него, но аз винаги съм смятал, че лошата слава на клишетата е незаслужена. Защото те често бият безпогрешно в целта. Например изразът „слон в стъкларски магазин.“ Нищо не би могло да определи по-точно смущението в първите мигове от срещата ми с Рахим хан.

Седнахме на раздърпан дюшек до стената срещу прозореца, гледащ към шумната улица. Косо падащите слънчеви лъчи хвърляха светъл триъгълник върху афганския килим на пода. До едната стена бяха подпрени два сгъваеми стола, в отсрещния ъгъл имаше малък меден чайник. Налях две чаши чай от него.

— Как ме откри? — попитах аз.

— Не е трудно да откриеш човек в Америка. Купих си карта на САЩ и се обаждах на справочните бюра в градовете на Северна Калифорния — каза той. — Странно и чудесно е да те видя като възрастен мъж.

Усмихнах се и пуснах в чая си три бучки захар. Помнех, че той го пие горчив.

— Баба не успя да ти каже, но съм женен вече от петнайсет години.

Истината беше, че ракът в мозъка на баба го направи разсеян и небрежен.

— Значи си женен? За кого?

— Казва се Сорая Тахери.

Помислих си как сега тя седи у дома и се тревожи за мен. Радвах се, че не е сама.

— Тахери… чия дъщеря е?

Казах му. Очите на Рахим хан засияха.

— О, да, сега си спомням. Генерал Тахери не е ли женен за сестрата на Шариф джан? Как й беше името…

— Джамила джан.

— Балай! — усмихна се той. — Познавах Шариф джан в Кабул, много преди да замине за Америка.

— Той работи в Имиграционните служби от години, занимава се предимно с афганистанци.

— Ееех! — въздъхна Рахим хан. — Със Сорая джан имате ли си дечица?

— Не.

— Ооо!

Той отпи от чая си и не попита повече; Рахим хан беше един от най-деликатните хора, които познавах.

Разказах му надълго и нашироко за баба, за работата му, за битпазара и как в крайна сметка умря щастлив. Разказах му за колежа, за книгите си — вече имах четири издадени романа. Той се усмихна и каза, че никога не се е съмнявал. Споменах, че съм писал разкази в бележника с кожени корици, който ми подари, но той не го помнеше. Разговорът неизбежно се насочи към талибаните.

— Толкова ли е зле, колкото разправят? — попитах аз.

— Не, по-зле. Много по-зле — каза той. — Те не ти позволяват да бъдеш човек. — Посочи над дясното си око назъбен белег, пресичащ накриво рошавата му вежда. — През 1998 г. бях на футболен мач на стадион „Гази“. Мисля, че играеха Кабул срещу Мазари-Шариф, и между другото на играчите не се разрешаваше да носят къси гащета. Сигурно го смятаха за неприлично. — Той се изсмя унило. — Както и да е, Кабул отбеляза гол и човекът до мен се развика от възторг. Изведнъж един брадат младок, който патрулираше по трибуните, сигурно нямаше повече от осемнайсет години, пристъпи към мен и ме удари по челото с приклада на автомата си. Каза: „Направиш ли го пак, ще ти отрежа езика, дърто магаре!“ — Рахим хан разтърка белега със съсухрения си пръст. — Можех да му бъда дядо, а седях там с окървавено лице и се извинявах на кучия син.

Налях му още чай. Рахим хан продължаваше да разказва. Някои от нещата вече ми бяха известни, други не. Каза ми, че както се бяха споразумели с баба, след 1981 г. той заживял в нашата къща — това го знаех. Баба „продаде“ къщата на Рахим хан малко преди да избягаме от Кабул. По онова време той смяташе, че афганистанските събития са само временно прекъсване на нашия начин на живот — дните на празненствата в къщата ни и пикниците в Пагман непременно щяха да се завърнат. Затова остави къщата на Рахим хан, да я пази, докато дойде това време.

Рахим хан ми разказа как, когато Северният съюз завзел Кабул между 1992 и 1996 г., различни фракции претендирали за отделни кабулски квартали.

— Тръгнеше ли човек от Шар-е-нау за Кертех парван да купува килим, рискуваше да го застреля снайперист или да го взриви ракета, ако изобщо успееше да мине през контролните постове. На практика ти трябваше виза, за да минеш от един квартал в друг. Тъй че хората просто се спотайваха по домовете си и се молеха следващата ракета да ги отмине.

Разказа ми и как хората пробивали дупки в стените на домовете си, за да избягнат опасните улици, и се движели през квартала от дупка на дупка. Другаде използвали подземни тунели.

— Защо не замина? — попитах аз.

— Кабул беше мой дом. И все още е. — Той се засмя. — Помниш ли улицата, която водеше от твоята къща към казармата до училището „Истиклял“?

— Да.

Оттам минаваше прекият път за училището. Спомних си онзи ден, когато двамата с Хасан тръгнахме по него и войниците го подиграваха заради майка му. По-късно Хасан се разплака в киното, а аз го прегърнах.

— Когато талибаните дойдоха и изтласкаха Северния съюз от Кабул, аз танцувах на тази улица — продължи Рахим хан. — И повярвай ми, не бях само аз. Празнуваха хората из цялата страна, кварталите Чаман и Дех-Мазанг, приветстваха талибаните по улиците, катереха се по танковете им и се снимаха с тях. Толкова им бяха омръзнали непрестанните битки, ракетите, престрелките, експлозиите, толкова им беше омръзнало да гледат как Гулбудин и неговите отряди стрелят по всичко, което се движи. Съюзът причини на Кабул повече злини, отколкото шоравите. Знаеш ли, че унищожиха сиропиталището на баща ти?

— Защо? — попитах аз. — Защо им е трябвало да унищожават сиропиталището?

Спомних си как седях зад баба в деня, когато откриха сиропиталището. Вятърът събори шапката му от каракул и всички се разсмяха, а после станаха и заръкопляскаха, когато той привърши речта си. А сега не бе останало нищо, освен поредната купчина развалини. Всички пари, които бе похарчил баба, всичките безсънни нощи, които бе прекарал, приведен над чертежите, всичките посещения на строителната площадка, за да се увери, че всяка тухла и всяка греда ще легнат на точното място…

— Не ти трябва да знаеш, Амир джан, какво беше да се ровим из останките от сиропиталището. Навсякъде имаше разкъсани детски тела…

— И когато талибаните дойдоха…

— Бяха герои — каза Рахим хан.

— Най-сетне мир.

— Да, странно нещо е надеждата. Най-сетне мир. Но на каква цена?

Жестока кашлица разтърси изпитото му тяло. Когато се изплю в кърпичката си, тя се обагри в червено. Реших, че е крайно време да престана да се чувствам като слон в стъкларски магазин и да събера малко смелост.

— Как си? — попитах аз. — Как си наистина?

— Всъщност умирам — изхъхри той.

Нов пристъп на кашлица. Още кръв по кърпичката. Рахим хан избърса устата си, попи с ръкав потта по челото си от едното хлътнало слепоочие до другото и бързо се озърна към мен. Когато кимна, разбрах, че е прочел по лицето ми следващия въпрос.

— Скоро — прошепна той.

— Още колко?

Той сви рамене. Пак се закашля.

— Едва ли ще дочакам края на лятото.

— Нека да те взема при мен. Мога да ти намеря добър лекар. Постоянно откриват нови методи за лечение. Появяват се нови лекарства и експериментални терапии, можем да те включим в някоя програма…

Сам знаех, че дрънкам глупости. Но все пак беше по-добре, отколкото да се разплача, което навярно, така или иначе, щеше да се случи.

Той се изсмя глухо, разкривайки липсващите си долни резци. По-уморен смях не бях чувал в живота си.

— Виждам, че Америка е вляла в теб оптимизма си, който я направи велика. Много добре. Ние, афганистанците, сме меланхоличен народ, нали? Често се отдаваме на прекалено самосъжаление. Вдигаме ръце пред загубите и страданията, приемаме ги като част от живота, дори като необходимост. Зендаги мигзара, казваме ние, животът продължава. Но аз не се предавам пред съдбата, просто съм прагматичен. Посетих тук неколцина добри лекари и всички отговориха едно и също. Вярвам им. Такава е волята на Аллах.

— Всичко е в собствените ни ръце — отвърнах аз.

Рахим хан се разсмя.

— Говориш досущ като баща си. Толкова ми липсва. Но такава е волята на Аллах, Амир джан. Наистина. — Той помълча. — Освен това има и друга причина да те повикам тук. Да, исках да те видя, преди да си ида, но исках и още нещо.

— Само кажи.

— Нали знаеш, че след като си заминахте, дълги години живях в къщата на баща ти?

— Да.

— Не бях сам през цялото време. Хасан дойде да живее с мен.

— Хасан — повторих аз.

Кога бях изрекъл за последен път това име? Острите тръни на старата вина отново се впиха в мен, сякаш името на Хасан като по магия ги бе освободило да ме измъчват отново. Изведнъж въздухът в дома на Рахим хан стана твърде горещ и задушен, наситен с уличните миризми.

— Често се канех да ти пиша, да ти разкажа всичко, но не бях сигурен, че искаш да знаеш. Сбърках ли?

Не, подсказа ми истината. Да, прошепна лъжата. Избрах компромиса.

— Не знам.

Той изкашля още една кървава храчка в кърпичката. Когато наведе глава да плюе, видях по главата му язви с жълтеникави корички.

— Повиках те тук, защото имам една молба. Искам да направиш нещо за мен. Но преди това ми се ще да ти разкажа за Хасан. Разбираш ли?

— Да — прошепнах аз.

— Искам да ти разкажа за него. Да ти кажа всичко. Ще ме изслушаш ли?

Кимнах.

Тогава Рахим хан отпи глътка чай. Облегна глава на стената и заговори.

(обратно)

16

През 1986 г. имах много причини да замина за Хазарджат и да потърся Хасан. Най-важната, нека Аллах ми прости, бе, че се чувствах самотен. Дотогава повечето ми приятели и познати бяха убити или се преселиха в Пакистан и Иран. Вече не познавах почти никого в Кабул, където бе минал целият ми живот. Всички бяха избягали. Излизах да се разходя из Картех парван, където някога търгуваха с пъпеши, нали помниш мястото, и не виждах познато лице. Нямах кого да поздравя, нямах с кого да седна на чай, нямах с кого да си кажа две думи, само руски патрули обикаляха по улиците. Накрая престанах да слизам в града. Дните ми минаваха в къщата на баща ти, горе, в кабинета. Четях книгите на майка ти, слушах новините, гледах комунистическата пропаганда по телевизията. После извършвах намаз, готвех си нещо за ядене, пак четях, пак се молех и си лягах. На сутринта ставах, молех се и всичко започваше отначало.

А с моя артрит ставаше все по-трудно да поддържам къщата. Гърбът и коленете постоянно ме боляха — сутрин ставах и ми трябваше поне час, за да раздвижа вдървените си стави, особено през зимата. Не исках да занемаря бащината ти къща; толкова приятни мигове бяхме преживели в нея, толкова хубави спомени, Амир джан. Не беше редно — баща ти сам бе проектирал тази къща; тя означаваше толкова много за него, а и му бях обещал да се грижа за нея, когато вие двамата заминахте за Пакистан. А сега бях сам с тази голяма къща и… правех каквото можех. Опитвах се редовно да поливам дърветата, да се грижа за цветята, да поправям каквото се е повредило, но дори и тогава вече не бях млад.

И все пак сигурно щях да се справя. Поне за известно време. Но когато узнах новината за смъртта на баща ти… за пръв път почувствах ужасна самота в тази къща. Непоносима пустота.

Затова един ден налях бензин в буика и подкарах към Хазарджат. След като Али напусна дома ви, баща ти ми каза, че двамата с Хасан се преселили в някакво селце близо до Бамиян. Доколкото си спомнях, Али имаше там братовчед. Нямах представа дали Хасан още живее в селото и дали някой ще знае кой е и къде се намира. В края на краищата бяха минали десет години, откакто той и Хасан си тръгнаха. През 1986 г. Хасан трябваше вече да е зрял мъж — на двайсет и две-три. Ако още бе жив, разбира се — шоравите, дано да горят в ада заради всичко, дето сториха на народа ни, бяха убили толкова много младежи. Едва ли има смисъл да ти обяснявам.

Но с помощта на Аллах го открих там. Почти не се наложи да разпитвам — трябваше само да задам няколко въпроса в Бамиян и хората ме насочиха към неговото село. Не помня как се казваше то и дали изобщо имаше име. Но помня, че беше жарък летен ден и карах по разбит черен път, а от двете страни нямаше нищо освен прегорели храсти, бодливи дънери от дребни, криви дръвчета и суха като слама трева. Минах покрай магарешки труп, гниещ близо до пътя. После направих завой и насред голия пущинак зърнах няколко кирпичени колиби, а отвъд тях нямаше нищо друго освен необятното небе и планинските зъбери.

Хората в Бамиян ми казаха, че ще го открия лесно — само неговата къща имала оградена градина. Кирпиченият зид — нисък и целият на дупки — опасваше малка постройка, която всъщност не заслужаваше да се нарече и къщурка. На улицата босоноги деца гонеха с пръчки парцалива топка за тенис и всички се изблещиха, когато спрях отпред и изключих двигателя. Почуках на дървената портичка и прекрачих в двора, където нямаше почти нищо, освен леха завехнали ягоди и безплодно лимоново дръвче. В ъгъла, под сянката на една акация, имаше тандур и до него клечеше млад мъж. Човекът слагаше тесто върху широка дървена лопатка и го лепеше по вътрешните стени на тандура. Когато ме видя, той изтърва лопатката. Едва го удържах да не ми целуне ръцете.

— Дай да те погледна — казах аз.

Той се отдръпна. Беше толкова висок — дори и да се изправех на пръсти, едва стигах до брадичката му. От бамиянското слънце кожата му бе станала груба и доста по-тъмна, отколкото я помнех. Липсваха му няколко предни зъба. По брадичката му растяха редки кичури косъмчета. Но иначе имаше все същите присвити зелени очи, същия белег на устната, същото кръгло лице и същата добродушна усмивка. Ти щеше да го познаеш веднага, Амир джан. Сигурен съм.

Влязохме вътре. В ъгъла млада хазарка със светла кожа плетеше шал. Личеше си, че чака дете.

— Това е съпругата ми, Рахим хан — гордо каза Хасан. — Името й е Фарзана.

Жената беше плаха, от почтителност говореше почти шепнешком и не смееше да вдигне към мен красивите си лешникови очи. Но гледаше Хасан тъй, сякаш го виждаше седнал на трон.

— Кога очаквате детето? — попитах аз, след като се настанихме в кирпичената стаичка. Вътре нямаше нищо освен протрит килим, няколко паници, два дюшека и фенер.

— Ако е рекъл Аллах, тази зима — каза Хасан. — Моля се за момче, та да носи името на баща ми.

— Като стана дума за Али, къде е той?

Хасан сведе очи. Каза ми, че Али и братовчед му — чиято била тази къща — загинали преди две години от противопехотна мина в покрайнините на Бамиян. Противопехотна мина. Има ли по-афганистански начин да умреш, Амир джан? И макар да звучи налудничаво, бях твърдо уверен, че именно десният крак на Али — осакатеният от детски паралич крак — най-сетне го е подвел и е стъпил върху онази мина. Дълбоко се наскърбих, като чух за смъртта му. Както знаеш, аз и баща ти израснахме заедно, а Али беше с него, откакто се помня. Бяхме съвсем малки, когато Али се разболя от детски паралич и едва не умря. Баща ти по цял ден обикаляше около къщата и плачеше.

Фарзана ни приготви шорва с боб, ряпа и картофи. Измихме си ръцете и седнахме да обядваме. Топяхме в шорвата топъл наан — от месеци не бях хапвал нещо тъй вкусно. Тогава помолих Хасан да дойде в Кабул при мен. Разказах му за къщата и че не мога вече сам да се грижа за нея. Обещах, че ще му плащам добре и че двамата с жена му ще се настанят удобно. Те се спогледаха, но не казаха нищо. По-късно, след като си измихме ръцете и Фарзана ни поднесе грозде, Хасан каза, че сега селото е негов дом; двамата с Фарзана си били уредили живота там.

— А Бамиян е толкова близо. Познаваме тамошните хора. Прости ми, Рахим хан. Моля те да ни разбереш.

— Естествено — казах аз. — Няма за какво да се извиняваш. Разбирам те.

По някое време, докато пиехме чай, Хасан попита за теб. Казах му, че си в Америка, но не знам почти нищо друго. Хасан имаше толкова много въпроси. Женен ли си? Имаш ли деца? Колко си висок? Още ли обичаш да пускаш хвърчила и да ходиш на кино? Щастлив ли си? Каза, че в Бамиян се сприятелил с един стар учител по фарси, който го научил да чете и пише. Ако напише писмо, ще ти го изпратя ли? И дали смятам, че ще му отговориш? Казах му каквото бях чувал за теб в оскъдните телефонни разговори с баща ти, но най-често не знаех какво да отговоря. После той попита за баща ти. Когато му казах, Хасан зарови лице в шепите си и се разрида. Плака като дете до края на вечерта.

Двамата настояха да нощувам при тях. Фарзана ми приготви постелката и остави чаша кладенчова вода за в случай, че ожаднея. През цялата нощ я чувах как шепне на Хасан, чувах и неговите ридания.

На сутринта Хасан ми каза, че двамата с Фарзана са решили да дойдат с мен в Кабул.

— Не биваше да идвам — казах аз. — Ти беше прав, Хасан джан. Тук имаш свой живот. Беше нахално от моя страна да се появя изневиделица и да те карам да зарежеш всичко. Не ти, а аз трябва да моля за прошка.

— Няма кой знае какво за зарязване, Рахим хан — каза Хасан. Очите му още бяха подпухнали и зачервени. — Ще дойдем с теб. Ще ти помагаме да се грижиш за къщата.

— Сигурен ли си?

Той кимна и наведе глава.

— Ага сахиб ми беше като втори баща… Нека Аллах му дари покой.

Събраха си вещите в няколко вързопа, които натоварихме в буика. Хасан застана на прага и вдигна Корана, а ние целунахме книгата и минахме под нея. После потеглихме за Кабул. Спомням си, че Хасан се обърна да погледне дома си за последен път.

Когато пристигнахме в Кабул, открих, че Хасан няма намерение да се настанява в къщата.

— Но всички тия стаи са празни, Хасан джан — казах аз. — Никой не живее в тях.

Той обаче не прие. Двамата с Фарзана пренесоха нещата си в къщичката отзад, където беше роден. Умолявах ги да се настанят в една от стаите за гости, но Хасан не искаше и да чуе.

— Какво ще си помисли Амир ага? — рече ми той. — Какво ще си помисли, когато се върне в Кабул след войната и открие, че съм заел мястото му в къщата?

В знак на скръб за смъртта на баща ти, през следващите четирийсет дни Хасан се обличаше само в черно.

Макар че не бях съгласен, двамата поеха цялата домакинска работа. Хасан се грижеше за цветята в градината, поливаше ги, късаше пожълтелите листа и садеше розови храсти. Боядиса стените. Измете стаите, в които никой не бе спал от години, и изми баните, където никой не се бе къпал. Сякаш подготвяше къщата за нечие завръщане. Помниш ли стената зад царевичната леха, която бе насадил баща ти, Амир джан? „Стената на болната царевица“, нали така я наричахте с Хасан? През една нощ в началото на онази есен снаряд бе срутил голяма част от нея. Хасан я възстанови със собствените си ръце, тухла по тухла, докато не остана и следа от разрушенията. Не знам какво щях да правя без него.

В късната есен Фарзана роди мъртво момиченце. Хасан целуна безжизненото лице на детето и го погреба в задния двор, близо до шипковите храсти. Покрихме малкото гробче с листа от тополите. Аз се помолих за детето. Фарзана остана през целия ден в къщичката и плака.

Отвъд зидовете бушуваше война. Но ние тримата бяхме превърнали бащиния ти дом в свое уютно пристанище. Към края на осемдесетте почнах да недовиждам, затова молех Хасан да ми чете книгите на майка ти. Сядахме долу до камината и той ми четеше Маснави или Хаям, а Фарзана готвеше в кухнята. И всяка сутрин Хасан слагаше цвете на гробчето до шипките.

В началото на 1990 година Фарзана забременя отново. Пак през същата година, една сутрин в средата на лятото, на портата почука жена, наметната с небесносиня бурка. Когато отидох да отворя, тя залиташе, сякаш едва се държеше на крака. Попитах я какво иска, но не ми отговори.

— Коя си ти? — попитах аз.

Наместо отговор тя се свлече на алеята. Извиках Хасан и той ми помогна да я пренесем в къщата. Сложихме я върху канапето и свалихме бурката й. Видяхме беззъба жена с чорлава прошарена коса и язви по ръцете. Личеше си, че не е яла от дни. Но най-страшно беше лицето й. Някой бе взел нож и… Амир джан, белезите се кръстосваха насам и натам. Единият минаваше от скулата до линията на косата и попътно не бе пощадил лявото й око. Избърсах челото й с влажна кърпа и жената отвори очи.

— Къде е Хасан? — прошепна тя.

— Тук съм — каза Хасан.

Хвана ръката й и я стисна. Здравото й око се извъртя към него.

— Дълго вървях и много път минах, за да видя дали наяве си също тъй хубав, както в сънищата ми. И наистина си такъв. Дори по-хубав. — Тя дръпна ръката му към обезобразеното си лице. — Усмихни ми се. Моля те.

Хасан се усмихна и старицата заплака.

— Ти се усмихна, когато излезе от мен, казвали ли са ти? А аз дори не те прегърнах. Аллах да ми прости, дори не те прегърнах.

Никой от нас не бе виждал Санобар, откакто избяга с трупа певци и танцьори през 1964 г., веднага след раждането на Хасан. Ти не си я виждал, Амир, но на младини тя беше вълшебно видение. Когато се усмихваше, на бузите й изникваха трапчинки, а походката й подлудяваше мъжете.

Разминеше ли се с някого на улицата, всеки, бил той мъж или жена, извръщаше глава подир нея. А сега…

Хасан пусна ръката й и се втурна навън. Изтичах след него, но той беше по-бърз. Видях го да бяга нагоре по хълма към мястото, където двамата си играехте някога, а нозете му вдигаха облаци прах. Оставих го. Седях при Санобар цял ден, докато небето стана пурпурно. После падна нощ и лунни лъчи обляха облаците, а Хасан още не се завръщаше. Санобар хленчеше, че завръщането й било грешка, може би дори по-лоша от бягството. Но аз я накарах да остане. Знаех, че Хасан ще се върне.

Той се върна на другата сутрин. Изглеждаше грохнал от умора, сякаш не бе спал цяла нощ. Хвана ръката на Санобар и й каза, че може да плаче, ако иска, но вече няма защо, вече е у дома, при семейството си. Докосна белезите по лицето й, сетне погали косата й.

Хасан и Фарзана се грижиха за нея, докато оздравя. Хранеха я, перяха дрехите й. Аз я настаних в една от стаите за гости на горния етаж. Понякога поглеждах през прозореца към двора и виждах как Хасан и майка му, коленичили един до друг, берат домати или подрязват розов храст и разговарят. Сигурно си наваксваха за изгубените години. Доколкото знам, той нито веднъж не я попита къде е била или защо е избягала, а и тя не пожела да му разкаже. Навярно е по-добре някои истории да останат неизказани.

Санобар помогна при раждането на сина на Хасан през зимата на 1990 г. Още нямаше сняг, но зимните ветрове фучаха из двора, превиваха цветята и подмятаха сухи листа. Помня как Санобар излезе от къщичката, прегърнала внука си, увит във вълнено одеяло. Стоеше усмихната и щастлива под навъсеното сиво небе, по бузите й се стичаха сълзи, пронизващият леден вятър развяваше косата й, а тя стискаше бебето тъй, сякаш не искаше никога да го пусне. Не и този път. Накрая го даде на Хасан, а той го подаде на мен и аз запях молитвата в ухото на новороденото момченце.

Нарекоха го Сухраб, на любимия герой на Хасан от „Шах-наме“, както знаеш, Амир джан. Беше красиво момченце, сладко като захар, и имаше същия нрав като баща си. Да беше видял Санобар с бебето, Амир джан. То стана център на нейното съществуване. Шиеше му дрешки, правеше му играчки от парчета дърво, парцали и суха трева. Когато бебето хвана треска, тя не спа цяла нощ и три дни нищо не хапна. Още преди да навърши две годинки, Сухраб вече я наричаше саса. Двамата бяха неразделни.

Тя доживя до четвъртата му година, сетне една сутрин просто не се събуди. Изглеждаше спокойна и умиротворена, сякаш вече нямаше нищо против смъртта. Погребахме я в гробището на хълма до нара и аз изрекох молитва за нея. Хасан понесе тежко загубата, но още по-зле я понесе малкият Сухраб. Непрекъснато обикаляше къщата да търси саса, но нали знаеш какви са децата, лесно забравят.

По това време — трябва да е било през 1995 г. — шоравите отдавна бяха победени и прогонени, а Кабул принадлежеше на Масуд, Рабани и муджахидините. Въоръжените схватки между отделните фракции бяха жестоки и никой не знаеше дали ще доживее до вечерта. Ушите ни свикнаха със свистенето на снаряди и грохота на престрелките, очите ни свикнаха да виждат как хората вадят трупове изпод развалините. През онези дни, Амир джан, Кабул беше истинско въплъщение на пословичния израз „ад на земята“. Аллах обаче се смили над нас. Нападенията срещу Уазир Акбар хан бяха по-редки, тъй че не страдахме толкова, колкото някои други квартали.

През онези дни, когато ракетният обстрел поотслабнеше и стрелбата се разредеше, Хасан водеше Сухраб в зоологическата градина да види лъва Марджан, или на кино. Учеше го да стреля с прашка и когато навърши осем години, Сухраб стана безпогрешен. От терасата можеше да уличи шишарка, сложена върху кофа в средата на двора. Хасан го научи да чете и пише — синът му нямаше да порасне неграмотен като него. Много се привързах към това момченце — бях го видял да прохожда, чух го да произнася първата си дума. Купувах му детски книжки от книжарницата до Синема Парк — по-късно унищожиха и нея — и Сухраб ги изчиташе тъй бързо, че не успявах да му насмогна. Напомняше ми за теб. Като малък и ти много обичаше да четеш. Вечер му четях приказки, задавах му гатанки, учех го на фокуси с карти. Ужасно ми липсва.

През зимата Хасан водеше сина си да пуска хвърчила. Вече нямаше толкова състезания както някога — никой не смееше да остане навън задълго, — но от време на време все още имаше по някой турнир. Хасан вдигаше Сухраб на раменете си и двамата търчаха по улиците да ловят хвърчила, понякога им се налагаше да ги свалят и от дърветата. Помниш ли, Амир джан, колко добър ловец на хвърчила беше Хасан? Такъв си остана. В края на зимата Хасан и Сухраб окачаха всички уловени хвърчила по стените на коридора. Сякаш правеха картинна изложба.

Вече ти разказах как празнувахме, когато през 1996 г. талибаните пристигнаха и сложиха край на всекидневните сражения. Помня, че онази вечер се прибрах и заварих Хасан да слуша радиото в кухнята. Очите му бяха мрачни. Попитах го какво има, а той само поклати глава и рече:

— Сега Аллах да се смили над нас, хазарите, Рахим хан сахиб.

— Войната свърши, Хасан — казах аз. — Ще има мир и щастие, и спокойствие. Край на ракетите, край на убийствата, край на погребенията!

Но той само изключи радиото и попита дали искам нещо, преди да си легне.

Няколко седмици по-късно талибаните забраниха пускането на хвърчила. А след две години, през 1998-а, избиха хазарите в Мазари-Шариф.

(обратно)

17

Рахим хан бавно размърда кръстосаните си крака и се облегна на голата стена с пресметливите, плахи движения на човек, за когото всяко помръдване означава нов изблик на болка. Навън ревеше магаре, някой крещеше нещо на урду. Слънцето клонеше към залез, червените му лъчи струяха в пролуките между порутените сгради.

Отново ме порази чудовищната същност на онова, което бях сторил през онази зима и следващото лято. Имената кънтяха в главата ми: Хасан, Сухраб, Али, Фарзана и Санобар. Да чуя как Рахим хан изрича името на Али, бе като да намеря стара, прашна музикална кутийка, която не е отваряна от години. Мелодията се раздаде веднага: Кого изяде днес, Бабалу? Кого изяде, тесноок Бабалу? Помъчих се да прогоня спомена за застиналото лице на Али, да видя наистина спокойните му очи, но времето може да бъде алчно — понякога то прибира всички подробности само за себе си.

— Хасан още ли живее в онази къща? — попитах аз.

Рахим хан вдигна чаената чаша към съсухрените си устни и отпи глътка. После извади от вътрешния джоб на сакото си плик и ми го подаде.

— За теб.

Разкъсах запечатания плик. Вътре намерих полароидна снимка и сгънато писмо. Гледах снимката цяла минута.

Пред порта от ковано желязо стояха момченце и висок мъж с бял тюрбан и чапан на зелени ивици. Слънчевите лъчи падаха косо отляво, хвърляйки сянка върху половината му кръгло лице. Момченцето присвиваше очи и се усмихваше към обектива, разкривайки два липсващи предни зъба. Дори на снимка мъжът с чапана излъчваше усещане за увереност и спокойствие. Личеше по стойката му — леко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце, с отметната срещу слънцето глава. И най-вече по усмивката. Гледайки снимката, човек би си казал, че за този мъж светът е хубаво място. Рахим хан имаше право: бих го познал веднага, ако се срещнехме на улицата. Момченцето стоеше босо, прегърнало с една ръка бедрото на баща си, и подпираше глава на кръста му. То също присвиваше очи и се усмихваше.

Разгънах писмото. Беше написано на фарси. Нямаше нито пропуснати точки, нито грешки, а почеркът беше почти по детински спретнат. Зачетох:

„В името на Аллах, всеблагия и всемилостивия,

Амир ага, приеми най-дълбоките ми почитания.

Фарзана джан, Сухраб и аз се молим това писмо да те завари в добро здраве и озарен от милостта на Аллах. Моля те, предай най-сърдечните ми благодарности на Рахим хан сахиб, че се е погрижил то да стигне до теб. Надявам се някой ден да държа в ръцете си твоето писмо и да чета за твоя живот в Америка. Може би дори една твоя снимка ще напълни очите ми. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!

Амир ага, уви, Афганистан от твоята младост отдавна е мъртъв. Добрината напусна земята ни и човек не може да се спаси от убийствата. Непрестанни убийства. В Кабул страхът е навсякъде, по улиците, на стадиона, из пазарите, той е част от живота ни тук, Амир ага. Диваците, които управляват нашия уатан, не дават пет пари за човечността. Онзи ден придружих Фарзана джан до пазара да купи картофи и наан. Тя попита търговеца колко струват картофите, но той не я чу, мисля, че беше глух. Тогава тя повиши глас и изведнъж един млад талибан дотича и я удари през краката с тоягата си. Удари я толкова силно, че тя падна. Крещеше и я ругаеше, казвайки, че Министерството на порока и добродетелта не разрешава на жените да говорят високо. След това дни наред на крака й имаше грамадна виолетова синина, но какво можех да направя, освен да стоя и да гледам как бият жена ми? Ако се бях опитал да се боря, онова псе на драго сърце щеше да ми тегли куршума! Тогава какво щеше да стане с моя Сухраб? Улиците вече са пълни с гладни сираци и всеки ден благодаря на Аллах, че съм жив не защото ме е страх от смъртта, а защото жена ми има съпруг и синът ми не е сирак.

Иска ми се да видиш Сухраб. Той е добро момче. Рахим хан сахиб и аз го научихме да чете и да пише, та да не порасне глупав като баща си. А как само стреля с прашката! Понякога го извеждам из Кабул и му купувам бонбони. На Шар-е-нау все още има човек с маймунка и ако минем край него, плащам му да накара маймунката да танцува за Сухраб. Да го видиш само как се смее! Двамата често се качваме до гробището на хълма. Помниш ли как някога сядахме под нара и четяхме «Шах-наме»? Жегите пресушиха хълма и дървото не е давало плод от години, но ние със Сухраб все още сядаме на сянка под него и аз му чета от «Шах-наме». Едва ли има смисъл да ти казвам, че любимата му част е онази за неговия съименник, срещата на Рустам и Сухраб. Скоро ще може да си чете сам. Аз съм много горд и много щастлив баща.

Амир ага, Рахим хан сахиб е много болен. Кашля по цял ден и когато бърше устни, виждам кръв по ръкава му. Много е отслабнал и ми се ще да хапва поне мъничко, когато Фарзана джан му сготви шорва или ориз. Но той едва докосва храната, а ми се струва, че и това прави само за да не оскърби Фарзана джан. Толкова се тревожа за този скъп човек, че се моля за него всеки ден. След няколко дни той заминава за Пакистан да се прегледа при тамошните доктори и, иншалла, дано се върне с добри новини. Но сърцето ми се тревожи за него. Ние с Фарзана джан казахме на малкия Сухраб, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Какво друго да сторим? Той е само на десет години и го обожава. Толкова се сближиха. По-рано Рахим хан сахиб често го водеше на пазара да му купува балони и бисквити, но вече е твърде слаб за това.

Напоследък много сънувам, Амир ага. Някои сънища са кошмари, например обесени тела, гниещи на стадион с окървавена трева. Събуждам се от тях задъхан и облян в пот. По-често обаче сънувам хубави неща, хвала на Аллах за това. Сънувам, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Сънувам, че синът ми ще порасне добър, свободен и важен човек. Сънувам, че цветята лаула отново ще разцъфнат по улиците на Кабул, а в чайните ще звучи музика и из небето ще летят хвърчила. И сънувам, че някой ден ти ще се върнеш в Кабул, за да посетиш отново земята на нашето детство. Ако го направиш, ще завариш да те чака стар и верен приятел.

Дано Аллах бъде винаги с теб.

Хасан“
Прочетох писмото два пъти. Сгънах листовете и пак се вгледах задълго в снимката. После я прибрах в джоба си заедно с писмото и попитах:

— Как е той?

— Това писмо беше написано преди шест месеца, няколко дни преди да замина за Пакистан — отговори Рахим хан. — Снимката направих в деня, преди да потегля. Един месец след като пристигнах в Пешавар, по телефона ми се обади един съсед от Кабул. Ето какво ми разказа. Скоро след моето заминаване плъзнал слух, че някакво хазарско семейство се шири в голяма къща в Уазир Акбар хан, или поне така твърдели талибаните. Двама талибански служители дошли да проверят и разпитали Хасан. Когато им казал, че живее с мен, те го обвинили в лъжа, макар че мнозина от съседите потвърдили, включително и онзи, който ми се обади. Талибаните рекли, че е лъжец и крадец като всички хазари, и му заповядали до залез слънце да изведе семейството си от къщата. Хасан възразил. Но моят съсед разправяше, че талибаните гледали голямата къща като… как го рече? Да, като вълци пред стадо овце. Казали на Хасан, че ще се нанесат вътре, уж да я пазят, докато се върна. Хасан пак възразил. Тогава го извели на улицата…

— Не — прошепнах аз.

— … заповядали му да коленичи…

— Не. Аллах, не.

— … и го застреляли в тила.

— Не.

— Фарзана изскочила с писъци и се нахвърлила върху тях…

— Не.

— … застреляли и нея. По-късно твърдели, че било при самозащита.

Можех само да шепна отново и отново:

— Не. Не. Не.



Мислите ми непрестанно се връщаха към онзи ден в болничната стая през 1974 г., веднага след като оперираха заешката устна на Хасан. Баба, Рахим хан и аз се бяхме събрали около леглото му и го гледахме как проучва с огледалце новата си устна. Сега всички от онази стая бяха мъртви или скоро щяха да бъдат. Освен мен.

После в мислите си видях още нещо: мъж с жилетка „рибена кост“ притиска дулото на автомата си към тила на Хасан. Гърмежът отеква из улицата пред бащиния ми дом. Хасан рухва на асфалта и неговият живот, изпълнен с безрезервна преданост, отлита от него по вятъра като хвърчилата, които някога гонеше.

— Талибаните се настанили в къщата — продължи Рахим хан. — Твърдели, че са прогонили нарушител на закона. Убийствата на Хасан и Фарзана били оправдани като самозащита. Никой не посмял да каже и дума. Най-вече от страх пред талибаните, предполагам. Но, така или иначе, никой не би рискувал заради двама слуги хазари.

— Какво е станало със Сухраб? — попитах аз.

Чувствах се уморен, опустошен. Нов пристъп на кашлица разтърси Рахим хан. Когато най-сетне вдигна поглед към мен, лицето му бе пламнало, а очите кръвясали.

— Чух, че бил в сиропиталище някъде в Картех сех. Амир джан…

Той пак се разкашля. Когато спря, изглеждаше много по-стар, отколкото преди минути, сякаш всеки пристъп го състаряваше.

— Амир джан, повиках те, защото исках да те видя, преди да умра, но това не е всичко.

Мълчах. Мисля, че вече знаех какво ще ми каже.

— Искам да отидеш в Кабул — каза той. — Искам да доведеш Сухраб тук.

Помъчих се да намеря подходящите думи. Едва бях успял да преглътна факта, че Хасан е мъртъв.

— Моля те, чуй ме. Познавам едно американско семейство тук, в Пешавар, Томас и Бети Колдуел. Християни са и имат малка благотворителна организация, която поддържат с частни дарения. Подслоняват и хранят афганистански деца, загубили родителите си. Видях заведението. То е чисто и безопасно, за децата се полагат грижи, а мистър и мисис Колдуел са добри хора. Те вече ми казаха, че Сухраб ще е добре дошъл в техния дом и…

— Рахим хан, не говориш сериозно.

— Децата са крехки, Амир джан. Кабул вече е пълен с осакатени деца и не искам Сухраб да стане като тях.

— Рахим хан, не искам да ходя в Кабул — казах аз. — Не мога!

— Сухраб е даровито момче. Можем да му дадем нов живот тук, нова надежда сред хора, които ще го обичат. Томас ага е добър човек, а Бети ханъм е толкова мила, трябва да видиш как се отнася с онези сираци.

— Защо аз? Защо не платиш на някого да отиде? Ако е до парите, мога да платя аз.

— Не е до парите, Амир! — изрева Рахим хан. — Аз съм на смъртно легло и не позволявам да ме обиждаш! Никога не ми е било до парите, знаеш го. А защо ти? Мисля, че и двамата знаем защо трябва да си ти, нали?

Не исках да разбера последната забележка, но я разбрах. Дори прекалено добре.

— Аз имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Кабул е опасно място, знаеш това, а искаш от мен да рискувам всичко заради…

Не довърших.

— Знаеш ли — каза Рахим хан, — веднъж, докато те нямаше, баща ти и аз разговаряхме. Сигурно помниш колко се тревожеше за теб по онова време. Спомням си как ми каза: „Рахим, от момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.“ Питам се наистина ли си станал такъв.

Наведох глава.

— Това, за което те моля — изрече тържествено той, — е да изпълниш предсмъртното желание на един старец.

С тия думи той залагаше всичко на карта. Хвърляше най-силния си коз. Или поне така си мислех тогава. Думите му увиснаха в пустотата между нас, но той поне знаеше какво да каже. А аз, макар да бях писател, все още търсех точните думи. Накрая изрекох:

— Може баба да е бил прав.

— Съжалявам, че мислиш така, Амир.

Не смеех да го погледна.

— А ти не си ли на същото мнение?

— Ако бях, нямаше да те повикам тук.

Разсеяно опипвах венчалната си халка.

— Винаги си ме оценявал твърде високо, Рахим хан.

— А ти винаги си бил твърде строг към себе си. — Той се поколеба. — Но има и още нещо. Нещо, което не знаеш.

— Моля те, Рахим хан…

— Санобар не беше първата жена на Али.

Този път вдигнах очи.

— Преди това той беше женен за хазарка от област Джагори. Много преди да се родиш. След три години тя го напусна бездетна и си взе нов мъж в Хост. От него роди три дъщери. Това се опитвам да ти кажа.

Започнах да виждам накъде бие. Но не исках да чуя останалото. Имах си хубав живот в Калифорния, красива викторианска къща с островърх покрив, добър брак, многообещаваща писателска кариера, тъстът и тъщата ме обичаха. Не ми трябваха тия неприятности.

— Али беше безплоден — каза Рахим хан.

— Не, не е бил. Той и Санобар си имаха Хасан, нали? Хасан беше тяхно дете…

— Не, не беше — каза Рахим хан.

— Да, тяхно дете беше!

— Не, не беше, Амир.

— Тогава кой…

— Мисля, че знаеш кой.

Почувствах се като човек, който пада надолу по стръмна скала, вкопчва се в храсти и трънаци, но не намира опора. Стаята подскачаше, люшкаше се насам-натам.

— Хасан знаеше ли? — избъбрих аз с устни, които сякаш не бяха мои.

Рахим хан затвори очи. Поклати глава.

— Мръсници — прошепнах аз. Изправих се и изкрещях: — Проклети мръсници! Всички сте гадни лъжци и негодници!

— Седни, моля те — каза Рахим хан.

— Как можахте да скриете това от мен? — изревах аз. — От него?

— Моля те, помисли си, Амир джан. Положението беше позорно. Хората щяха да се разприказват. По онова време честта беше всичко за един мъж и ако тръгнеха клюки… Не можехме да кажем на никого, навярно разбираш.

Той посегна към мен, но аз отблъснах ръката му. Тръгнах към вратата.

— Амир джан, моля те, не си тръгвай.

Отворих вратата и се обърнах към него.

— Защо? Какво би могъл да ми кажеш? На трийсет и осем години съм, а току-що научих, че целият ми живот е една голяма, проклета лъжа! Какво могат да променят думите ти? Нищо. Нищо, по дяволите!

И с тия думи се втурнах навън.

(обратно)

18

Залязващото слънце обливаше небосвода с лилави и червени петна. Отдалечавах се от сградата, където живееше Рахим хан, по тесните, многолюдни улички. Шумната главна улица сред лабиринт от пресечки беше претъпкана с пешеходци, велосипеди и рикши. По ъглите висяха реклами на кока-кола и цигари; на афишите за индийски филми знойни красавици танцуваха с красиви смугли мъже сред ливади с разцъфнали цветя.

Влязох в малка, опушена чайна и си поръчах чаша чай. Килнах назад сгъваемия стол и разтърках лице. Чувството, че се свличам към пропаст, постепенно отминаваше. Но на негово място идваше друго — сега бях като човек, който се събужда в собствения си дом и открива, че всички мебели са разместени и всичко, до най-дребната позната подробност, изглежда чуждо. Напълно объркан, той се мъчи да прецени отново своето обкръжение, да се ориентира.

Как съм могъл да бъда толкова сляп? Всички признаци са били пред очите ми през цялото време; сега те ме връхлитаха като лавина. Баба нае доктор Кумар да оперира заешката устна на Хасан. Баба никога не пропускаше рождените му дни. Спомних си деня, когато садяхме лалета и аз го попитах мислил ли е някога да наеме нови слуги. Хасан няма да ходи никъде, кресна той. Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. И заплака със сълзи, когато Али съобщи, че двамата с Хасан ни напускат.

Келнерът сложи пред мен чаша чай. Там, където краката на сгъваемата маса се кръстосваха, имаше кръг от бронзови топчета колкото лешници. Едното се беше развинтило. Приведох се и го завинтих. Как исках и моят живот да може да се поправи тъй лесно. Отпих глътка от най-черния чай, който бях пил от години насам, и се помъчих да мисля за Сорая, за генерала и хала Джамила, за романа, който трябваше да довърша. Мъчех се да гледам трескавото движение по улицата, хората, влизащи и излизащи от тесните магазинчета. Мъчех се да слушам музиката, звучаща от транзистора на съседната маса. Да се вкопча в каквото и да било. Но непрестанно виждах как вечерта след моето дипломиране баба, лъхащ на бира, седи във форда, който ми бе подарил и казва: Как бих искал и Хасан да е с нас сега.

Как бе могъл да ме лъже през всичките тия години? Как бе лъгал Хасан? Та нали когато бях малък, той ме взе в скута си, погледна ме право в очите и каза: Има само един грях. И това е кражбата… Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Нали това бяха собствените му думи? А сега, петнайсет години след като го погребах, научавах, че е бил крадец. И то от най-лошите, защото бе откраднал нещо свещено: от мен — правото да знам, че имам брат, от Хасан — истинската му същност, а от Али — неговата чест. Неговият нанг. Неговият намос.

Въпросите продължаваха да се сипят. Как баба е намерил сили да погледне Али в очите? Как Али е живял в онзи дом ден след ден, знаейки, че е бил опозорен от господаря си по най-страшния начин за един афганец? И как да обединя този нов образ на баба с другия, запечатан в мен тъй отдавна, докато куцаше с кафявия си костюм към дома на семейство Тахери, за да поиска ръката на Сорая?

Ето още едно клише, което моят преподавател по творческо писане би отхвърлил с презрение: какъвто бащата, такъв и синът. Но беше вярно, нали? Оказваше се, че двамата с баба си приличаме повече, отколкото бях подозирал. И двамата бяхме предали хората, които биха се жертвали за нас. И тогава осъзнах още нещо: Рахим хан ме бе призовал не само заради собствените ми грехове, но и заради тези на баба.

Рахим хан казваше, че винаги съм бил твърде строг към себе си. Но се питах… Вярно, не аз бях накарал Али да стъпи върху мината и не аз бях довел талибаните да застрелят Хасан. Но аз прогоних Али и Хасан от дома им. Не бе трудно да се предположи, че нещата щяха да се развият другояче, ако не бях постъпил така. Може би баба щеше да отведе и тях в Америка. Може би Хасан щеше да има свой собствен дом, работа, семейство, живот в страна, където никой не се интересува от факта, че е хазарин, където хората дори не са чували за хазарите.

Не мога да отида в Кабул, бях казах на Рахим хан. Имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Но как можех да си събера багажа и да се прибера у дома, когато постъпките ми навярно бяха лишили Хасан от шанса да има всичко това?

Съжалявах, че Рахим хан ме бе повикал. Съжалявах, че не ме остави да живея в неведение. Но той ме повика. И онова, което ми разкри, промени всичко. Накара ме да осъзная, че целият мой живот, много преди зимата на 1975 г., още по времето, когато пеещата хазарка още ме е кърмила, е представлявал една безкрайна верига от лъжи, предателства и тайни.

Има начин отново да бъдем добри, бе казал той. Начин да разкъсаме веригата.

Чрез едно малко момче. Един сирак. Синът на Хасан. Някъде в Кабул.

* * *
Докато пътувах с рикшата обратно към дома на Рахим хан, аз си припомних какво бе казал баба: моят проблем е, че винаги се намира кой да се бие вместо мен. Сега бях на трийсет и осем. Косата ми оредяваше, започваше да се прошарва, а напоследък забелязвах и ситни бръчици край ъгълчетата на очите си. Бях по-стар, но може би не прекалено, за да застана сам срещу злото. Баба бе излъгал за много неща, но не и за това.

Отново погледнах кръглото лице върху снимката, огряно от слънцето. Лицето на моя брат. Някога Хасан ме обичаше така, както никой друг. Вече го нямаше, но частица от него все още живееше. Тя беше в Кабул.

Чакаше.



Заварих Рахим хан да се моли в ъгъла на стаята. Виждах го като неясен силует, който се кланяше на изток срещу кървавото небе. Изчаках го да приключи с молитвата.

После му казах, че отивам в Кабул. Казах му утре сутрин да се обади на семейство Колдуел.

— Ще се моля за теб, Амир джан — рече той.

(обратно)

19

Отново ми призляваше в колата. Докато минем надупчената от куршуми табела с надпис ПРОХОДЪТ КИБЕР ВИ ПОЗДРАВЯВА, устата ми взе да се пълни със слюнка. В стомаха ми нещо кипеше и се въртеше. Шофьорът Фарид ми хвърли хладен поглед. В очите му нямаше съчувствие.

— Може ли да свалим стъклото? — попитах аз.

Той запали цигара и я пъхна между двата оцелели пръста на лявата си ръка, с която държеше волана. Приведе се напред, без да откъсва черните си очи от пътя, взе отверка от пода между краката си и ми я подаде. Пъхнах я в дупката на мястото на лостчето за сваляне на стъклото и я завъртях.

Фарид ми хвърли още един презрителен поглед, сега изпълнен и с едва сдържано раздразнение, и продължи да пуши. Не бе изрекъл и десетина думи, откакто потеглихме от крепостта Джамруд.

— Ташакор — измънках аз.

Подадох глава през прозореца и хладният следобеден въздух облъхна лицето ми. Пътуването през прохода Кибер, където пътят лъкатушеше сред сипеи и варовикови канари, беше точно както го помнех — през 1974 г. двамата с баба бяхме минали оттам. Пустите внушителни планини, увенчани с остри зъбери, се извисяваха над дълбоки клисури. По хребетите стърчаха древни крепости с порутени кирпичени стени. Мъчех се да прикова поглед към заснежения Хиндукуш на север, но всеки път щом стомахът ми вземеше да се успокоява, джипът правеше нов остър завой, надигайки поредната вълна в стомаха ми.

— Опитай с лимон.

— Какво?

— Лимон — повтори Фарид. — Против прилошаване. По този маршрут винаги си нося лимони.

— Не, благодаря.

От самата мисъл да прибавя в стомаха си нова киселина ми призля още повече. Фарид се изсмя презрително.

— Е, не е модерна измишльотина като американските хапчета, просто изпитан лек, знам го от майка си.

Вече съжалявах, че съм пропуснал шанса да подобря отношенията ни.

— В такъв случай сигурно трябва да ми дадеш едно резенче.

Той взе от задната седалка книжна торба и измъкна отвътре половин лимон. Отхапах, изчаках няколко минути и излъгах:

— Прав беше, поолекна ми.

Като афганистанец знаех, че е по-добре да страдаш, отколкото да проявиш неучтивост.

— Старо средство, не ти трябват модерни лекарства — заяви той.

Гласът му звучеше едва ли не враждебно. Той тръсна пепелта от цигарата и хвърли доволен поглед в огледалцето. Беше таджик — мършав, смугъл мъж с обветрено лице, тесни рамене и дълга шия с щръкнала адамова ябълка, която се подаваше изпод брадата му само когато извръщаше глава. Облечен бе почти като мен, макар че навярно би трябвало всъщност да кажа обратното: грубо вълнено одеяло, наметнато върху сив пирхан-шумбан, и елек. На главата си носеше кафяв пакол, килнат настрани като този на таджикския герой Ахмад шах Масуд, наричан от тях „Лъва на Панджар“.

Рахим хан ме бе запознал с Фарид в Пешавар. Каза ми, че е на двайсет и девет, макар че недоверчивото му сбръчкано лице изглеждаше поне с двайсет години по-възрастно. Бил роден в Мазари-Шариф и живял там до десетата си година, когато се преместили в Джелалабад. На четиринайсет Фарид се включил заедно с баща си в джихада срещу шоравите. Две години се сражавали в долината на Панджар, докато един ден картечен залп от хеликоптер разкъсал баща му на парчета. Фарид имал две съпруги и пет деца. Били седем, обясни Рахим хан с печална усмивка, но преди няколко години загубил двете най-малки момичета при взрив на противопехотна мина в покрайнините на Джелалабад. Същата експлозия откъснала всички пръсти на единия му крак и три пръста от лявата му ръка. След това се преселил с жените и децата си в Пешавар.

— Контролен пост — изръмжа Фарид.

Аз се посвих на седалката с кръстосани на гърдите ръце и за момент забравих, че ми е лошо. Но тревогата се оказа излишна. Двама пакистански доброволци се приближиха към нашия раздрънкан джип, хвърлиха към купето небрежен поглед и ни махнаха да продължаваме.

Фарид стоеше на първо място в списъка със задачите по подготовката, който бяхме съставили с Рахим хан и който включваше такива неща като например да обменя долари срещу пакистанска и афганистанска валута, да си осигуря подходящо облекло и пакол — звучи иронично, но докато живеех в Афганистан, никога не бях обличал национална носия, — да взема снимката на Хасан и Сухраб, и накрая, може би най-важното — да си осигуря изкуствена брада, черна и дълга до гърдите, както повеляваше шариатът, поне според разбирането на талибаните за шариат. Рахим хан познаваше един майстор от Пешавар, който ги изработваше, понякога за западни журналисти, отразяващи войната.

Рахим хан искаше да остана с него още няколко дни, за да разработим по-добре плана. Но аз знаех, че трябва да тръгна час по-скоро. Боях се да не размисля. Боях се, че ще почна да протакам, да се колебая, да се тревожа, да разсъждавам и да се убеждавам да не замина. Боях се, че зовът на живота в Америка ще ме дръпне назад, че ще нагазя отново в онази дълбока река и ще си позволя да забравя, да оставя нещата, научени през последните дни, да потънат към дъното. Боях се, че ще позволя на течението да ме отклони от онова, което трябваше да извърша. От Хасан. От миналото, което бе почукало на вратата. И от този последен шанс за изкупление. Затова тръгнах, преди да съм се разколебал. Колкото до Сорая, за нищо на света не бих й казал, че отивам в Афганистан. Ако беше узнала, щеше да долети с първия полет за Пакистан.

Още щом прекосихме границата, бедността ни посрещна отвсякъде. От двете страни на пътя видях селца, изникнали като разхвърляни играчки между скалите, порутени глинени постройки и колиби от четири кола с разпънато върху тях платнище. Видях дрипави деца да ритат футболна топка между колибите. Няколко километра по-нататък зърнах група мъже, наклякали като гарвани върху останките от обгорял съветски танк. Вятърът развяваше краищата на одеялата, с които се бяха загърнали. Зад тях жена с кафява бурка и голяма делва на рамо слизаше по разровена от дъждовете пътека към групичка глинени колиби.

— Странно — казах аз.

— Кое?

— Чувствам се като турист в собствената си родина — отвърнах аз, докато отминавахме един козар, подкарал край пътя пет-шест изпосталели кози.

Фарид се изсмя. Метна цигарата си навън.

— Още ли смяташ това място за своя родина?

— Мисля, че за една част от мен то винаги ще си остане родина — отвърнах малко по-неуверено, отколкото ми се искаше.

— След двайсет години в Америка — рече той и рязко свърна, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.

Кимнах.

— Израснал съм в Афганистан.

Фарид пак се изсмя.

— Защо се смееш?

— Няма значение — промърмори той.

— Не, искам да знам. Защо се смееш?

В огледалото зърнах как нещо просветна в очите му.

— Искаш да знаеш? — озъби се той. — Чакай да отгатна, ага сахиб. Сигурно си живял в къща на два или три етажа, с красив заден двор, където градинарят е посадил цветя и плодни дръвчета. Със зид и желязна порта, разбира се. Баща ти е карал американска кола. Имали сте слуги, вероятно хазари. Родителите ти са наемали хора да украсяват къщата за пищните мехмани, които са устройвали, та техните приятели да дойдат да пият и да се хвалят с пътешествията си из Европа и Америка. И се кълна в очите на първородния си син, че за пръв път носиш пакол. — Той се ухили, разкривайки два реда преждевременно прогнили зъби. — Познах ли?

— Защо казваш всичко това? — попитах аз.

— Защото искаше да знаеш — изсъска той. Посочи ми дрипав старец, който слизаше по надолнището, мъкнейки на гръб грамаден чувал със суха трева. — Това е истинският Афганистан, ага сахиб. Този Афганистан познавам. А ти? Ти винаги си бил турист тук, но просто не си го знаел.

Рахим хан ме бе предупредил да не очаквам в Афганистан топло посрещане от онези, които са останали да се сражават.

— Съжалявам за баща ти — казах аз. — Съжалявам за двете ти дъщери и за ръката ти.

— Това не значи нищо за мен — отсече той. Тръсна глава. — И изобщо за какво си дошъл? Да продадеш бащините си имоти? Да прибереш парите и да избягаш обратно при майка си в Америка?

— Майка ми е умряла при раждането ми — казах аз.

Той въздъхна и мълчаливо запали нова цигара.

— Спри.

— Какво?

— Спри, по дяволите — казах аз. — Ще повърна.

И се изтърсих от кабината, докато джипът спираше върху крайпътния чакъл.



Късно следобед напечените от слънцето зъбери и голите скали на прохода отстъпиха място на по-зелен селски пейзаж. Слизахме към Ландихана. Навлязохме в Афганистан през Торхам. Крайпътните борове ми се сториха по-малко, отколкото ги помнех, много от тях бяха изсъхнали, но бе приятно отново да видя дървета след мъчителното пътуване през Кибер. Наближавахме Джелалабад, където Фарид имаше брат, при когото щяхме да пренощуваме.

Слънцето още не бе залязло, когато влязохме в града, известен някога с плодовете и топлия си климат. Фарид караше покрай сградите и каменните къщи в центъра. Нямаше толкова палми, колкото помнех, а някои от зданията се бяха превърнали в стърчащи самотни стени или безформени купища кирпич.

Фарид зави по тесен черен път и спря джипа до една пресъхнала вада. Слязох долу, разкърших се и дълбоко си поех дъх. Някога вятърът долиташе откъм напоените равнини около Джелалабад, където селяните отглеждаха захарна тръстика, и изпълваше въздуха над града със сладък аромат. Затворих очи и потърсих сладостта. Не я открих.

— Да вървим — подкани ме нетърпеливо Фарид.

Тръгнахме по неравния път покрай няколко изсъхнали тополи и редица порутени глинени стени. Пред една разнебитена едноетажна къща Фарид спря и почука на дъсчената врата.

Отвътре надникна млада жена с морско зелени очи и бяла забрадка около лицето. Най-напред зърна мен и трепна, после видя Фарид и очите й грейнаха.

— Селам алейкум, кака Фарид!

— Селам, Мариам джан — отвърна Фарид и й предложи нещо, което ми бе отказвал през целия ден: сърдечна усмивка. Целуна я по челото.

Младата жена ни стори път и ме изгледа с лека боязън, докато влизах след Фарид в малката къща.

Кирпиченият таван беше нисък, глинените стени съвсем голи и единствената светлина идваше от два фенера, закачени в ъгъла. Събухме си обувките и прекрачихме върху сламената рогозка, която покриваше пода. До едната стена три млади момчета седяха с кръстосани крака на дюшек, покрит с разръфано одеяло. Висок брадат мъж с широки плещи стана да ни посрещне. Двамата с Фарид се прегърнаха и разцелуваха. Фарид ми го представи с името Уахид, негов по-голям брат.

— Човекът е от Америка — каза той на Уахид, сочейки с палец към мен.

После ни остави и отиде да поздрави момчетата.

Уахид ме настани до стената срещу децата, които бяха нападнали Фарид и се катереха по раменете му. Въпреки възраженията ми Уахид нареди на едното момче да донесе одеяло, та да седна по-удобно на пода, и помоли Мариам да ми налее чай. Попита за пътуването от Пешавар през прохода Кибер.

— Дано да не сте се натъкнали на доздове — каза той. Проходът бе печално известен както с лошия път, така и с бандитите, които използваха терена, за да ограбват пътниците. Преди да отговоря, Уахид ми намигна и добави на висок глас: — Естествено, никой дозд няма да си губи времето за толкова грозна кола като тая на брат ми.

Фарид повали най-малкото момче на пода и го погъделичка по ребрата със здравата си ръка. Хлапето взе да се кикоти и да рита.

— Аз поне имам кола — изпъшка Фарид. — А твоето магаре как е напоследък?

— Вози по-добре от колата ти.

— Магаре магарето разпознава — моментално отвърна Фарид.

Двамата се разсмяха, разсмях се и аз. Откъм съседната стая дочух женски гласове. От мястото си виждах половината стая. Мариам и една по-възрастна жена с кафяв хиджаб — навярно майка й — разговаряха тихо и наливаха чай от котле в чайника.

— Какво работиш в Америка, Амир ага? — попита Уахид.

— Писател съм — казах аз.

Стори ми се, че чух как Фарид тихичко се изкиска.

— Писател? — повтори Уахид, явно впечатлен. — Пишеш ли за Афганистан?

— Е, писал съм — казах аз. — Но не в момента.

Последният ми роман „Сезонът на пепелта“ разказваше за университетски преподавател, който тръгва с циганско племе, след като заварва жена си в леглото с един от своите студенти. Не беше лоша книга. Някои рецензенти я нарекоха „добра“, а един дори използва думата „увлекателна“. Но изведнъж ме хвана срам от нея. Надявах се Уахид да не попита за какво се разказва.

— Може би трябва пак да напишеш за Афганистан — каза той. — Да разкажеш на целия свят какво вършат талибаните със страната ни.

— Ами, аз… аз не съм точно от тия писатели.

— Ооо. — Уахид кимна и леко се изчерви. — Ти си знаеш най-добре, разбира се. Не е моя работа да те съветвам…

Точно тогава Мариам и другата жена влязоха в стаята с две чашки и чайник върху малък поднос. Почтително се изправих, притиснах ръка към гърдите си, наведох глава и казах:

— Селам алейкум.

Жената, която бе повдигнала хиджаба, за да закрие долната част на лицето си, също сведе глава.

— Селам — отвърна тя с едва доловим глас.

Изобщо не се погледнахме в очите. Тя наля чая, докато стоях прав. После остави димящата чаша пред мен и напусна стаята, без да издаде нито звук с босите си нозе. Седнах и отпих от силния черен чай. Най-сетне Уахид наруши дългото мълчание.

— Е, какво те води в Афганистан?

— Какво ги води всички в Афганистан, скъпи братко — намеси се Фарид.

Говореше на Уахид, но не откъсваше от мен презрителния си поглед.

— Бас! — повиши глас Уахид.

— Все едно и също — продължи Фарид. — Да продадат тази земя, да продадат онази къща, да приберат парите и да избягат като плъхове. Да се върнат в Америка и да похарчат парите за семейна почивка в Мексико.

— Фарид! — изрева Уахид. Децата подскочиха, дори Фарид трепна. — Забрави ли що е приличие? Това е моят дом! Амир ага е мой гост тази вечер и няма да ти позволя да ме позориш така!

Фарид отвори уста да проговори, но размисли и се въздържа. Облегна се на стената, тихичко промърмори нещо и преметна осакатения си крак върху здравия. Не откъсваше от мен обвинителен поглед.

— Прости ни, Амир ага — каза Уахид. — Още от детство езикът му е бил по-бърз от главата.

— Всъщност вината е моя — отвърнах аз, опитвайки се да се усмихна под втренчения поглед на Фарид. — Не се обиждам. Трябваше да му обясня за какво съм дошъл в Афганистан. Не дойдох да продавам имоти. Отивам в Кабул да търся едно момче.

— Едно момче — повтори Уахид.

— Да.

Извадих снимката от джоба на ризата си. Лицето на Хасан отново разчопли в душата ми прясната рана от вестта за неговата смърт. С усилие извърнах очи. Подадох снимката на Уахид. Той я огледа. Завъртя поглед към мен, после отново към нея.

— Това момче ли?

Кимнах.

— Хазарче ли е?

— Да.

— Какво означава то за теб?

— Баща му означаваше много за мен. Той е мъжът от снимката. Сега е мъртъв.

Уахид примига.

— Бил ти е приятел?

Инстинктът ме подтикваше да отговоря „да“, сякаш дълбоко в душата си аз също исках да скрия тайната на баба. Но вече се бяха натрупали твърде много лъжи.

— Той ми беше полубрат. — Преглътнах с усилие. Добавих: — Незаконен син на баща ми.

Смутено завъртях чаената чаша. Опипах дружката.

— Не исках да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казах аз.

— Какво ще правиш с момчето?

— Ще го отведа в Пешавар. Там има хора, които ще се погрижат за него.

Уахид върна снимката и положи тежката си ръка на рамото ми.

— Ти си благороден човек, Амир ага. Истински афганистанец.

Едва не се свих като от плесница.

— Горд съм да те приема тази вечер в дома си — каза Уахид.

Благодарих му и крадешком хвърлих поглед към Фарид. Той бе навел глава и опипваше разръфания край на рогозката.



След малко Мариам и майка й донесоха две паници гореща зеленчукова шорва и две питки хляб.

— Съжалявам, че не можем да ви предложим месо — каза Уахид. — Сега само талибаните могат да си го позволят.

— Шорвата ми се струва чудесна — отвърнах аз.

И наистина беше така. Предложих на него и на децата, но Уахид заяви, че семейството е вечеряло, преди да дойдем. Двамата с Фарид запретнахме ръкави, натопихме хляба в шорвата и се захванахме да ядем с ръце.

Докато се хранех, забелязах, че момчетата на Фарид — и трите мършави, с мърляви лица и късо подстригани кестеняви коси под калпачетата — хвърлят крадешком погледи към дигиталния ми часовник. Най-малкото прошепна нещо на брат си. Братът кимна, без да откъсва очи от часовника ми. Най-голямото момче — трябва да беше на дванайсет — се люшкаше напред-назад, приковало поглед към китката ми. След като се нахраних и Мариам ми поля от делвата да си измия ръцете, аз помолих Уахид за разрешение да дам на децата подарък. Той отказа, но когато настоях, неохотно склони. Разкопчах часовника и го подадох на най-малкото момче. То плахо измънка:

— Ташакор.

— Показва часа във всеки град по света — обясних му аз.

Момчетата кимнаха любезно, после взеха да прехвърлят часовника от ръка на ръка и да го пробват. Но скоро загубиха интерес и подаръкът остана да лежи върху рогозката.



— Можеше да ми кажеш — рече по-късно Фарид.

Двамата лежахме един до друг на рогозките, които ни бе постлала съпругата на Уахид.

— Кое?

— Защо си дошъл в Афганистан.

В гласа му вече липсваше онази груба нотка, която чувах, откакто се запознахме.

— Не ме попита — отвърнах аз.

— Трябваше да ми кажеш.

— Не ме попита.

Той се извъртя към мен. Подложи ръка под бузата си.

— Може би ще ти помогна да намериш това момче.

— Благодаря ти, Фарид — казах аз.

— Не бях прав да прибързвам с изводите.

Въздъхнах.

— Не се безпокой. Беше по-прав, отколкото предполагаш.



Ръцете му са вързани зад гърба с грубо въже, което се впива в плътта на китките. Ивица черен плат закрива очите му. Коленичил е със сведена глава до канавката, пълна със застояла вода. Коленете му се трият в коравата земя и през плата на панталоните протича кръв, докато той се люшка напред-назад, унесен в молитва. Денят преваля и дългата му сянка подскача по чакъла. Той тихо нашепва нещо. Пристъпвам напред. За теб и хиляда пъти, повтаря той. За теб и хиляда пъти. Клати се напред-назад. Вдига лице. Виждам стария белег на горната му устна.

Не сме сами.

Най-напред виждам цевта. После мъжа, застанал зад него. Той е висок, с жилетка „рибена кост“ и черен тюрбан. Гледа отвисоко коленичилия човек пред себе си и в очите му няма нищо освен огромна, необятна пустота. Той отстъпва крачка назад и вдига цевта. Опира я в тила на коленичилия мъж. За миг гаснещите слънчеви лъчи заиграват по метала.

Автоматът издава оглушителен трясък.

Следвам с поглед цевта, докато се издига нагоре. Виждам лицето зад струйката дим, излетяла от дулото. Аз съм мъжът с жилетката и черния тюрбан.

Събуждам се, а в гърлото ми напира крясък.



Излязох навън. Застанах под мътните сребристи лъчи на полумесеца и вдигнах очи към звездното небе. В мрака свиреха щурци, вятърът шушнеше из клоните на дърветата. Земята бе хладна под босите ми крака и изведнъж, за пръв път откакто пресякохме границата, усетих, че съм се завърнал. След толкова много години отново си бях у дома, стоях върху земята на своите прадеди. На тази земя прадядо ми бе взел третата си съпруга една година преди да умре от холера, поразила Кабул през 1915 г. Тя най-сетне го бе дарила с онова, което първите две не бяха успели — син. На тази земя дядо ми бе тръгнал на лов с Надир шах и бе застрелял елен. На тази земя бе умряла майка ми. И пак на тази земя аз се борих за обичта на баща си.

Седнах до глинената стена на къщата. Внезапното чувство за близост с тази земя ме изненадваше. Бях отсъствал достатъчно дълго, за да забравя и да бъда забравен. Имах си дом в страна, далечна като чужда галактика за хората, спящи зад стената, на която се бях облегнал. Мислех си, че съм забравил тази страна. Но не беше така. И под призрачното сияние на полумесеца усетих как Афганистан тихо напява под нозете ми. Може би и Афганистан не ме бе забравил.

Погледнах на запад и се учудих, че някъде отвъд тия планини Кабул все още съществува. Съществува наистина, а не само като стар спомен или като заглавие на статия от Асошиейтед Прес на петнайсета страница в „Сан Франциско Кроникъл“. Някъде отвъд тия планини на запад спеше градът, където аз и моят приятел със заешката устна пускахме хвърчила. Там бе загинал безсмислено мъжът с превързаните очи от моя сън. Отвъд тия планини някога бях направил избор. А сега, четвърт век по-късно, същият избор ме връщаше пак тук.

Канех се да вляза, когато дочух откъм къщата гласове. Разпознах единия — беше гласът на Уахид.

— … нищо не остана за децата.

— Гладни сме, но не сме диваци! Той е гост! Какво да правя? — рече Уахид със задавен глас.

— … да намериш нещо утре. — Жената беше готова да се разплаче. — С какво да ги храня…

Промъкнах се през вратата на пръсти. Сега разбрах защо момчетата не проявиха интерес към часовника. Изобщо не гледаха него. Гледаха паницата ми.



Призори се сбогувахме. Преди да се кача в джипа, благодарих на Уахид за гостоприемството. Той посочи малката къща зад себе си и каза:

— Това е твой дом.

Тримата му синове стояха на прага и ни гледаха. Малкият носеше часовника — верижката провисваше около мършавата му китка.

Докато потегляхме, погледнах в страничното огледало. Обкръжен от децата, Уахид стоеше сред облака прах, вдигнат от джипа. Хрумна ми, че в един друг свят тия деца нямаше да са толкова гладни, че да не хукнат след колата.

По-рано тази сутрин, когато никой не ме гледаше, извърших нещо, което бях направил и преди двайсет и шест години. Пъхнах под един дюшек шепа смачкани банкноти.

(обратно)

20

Фарид ме бе предупредил. Недвусмислено. Но се оказа, че напразно си е хабил приказките.

Карахме по осеяното с дупки като кратери шосе, лъкатушещо от Джелалабад към Кабул. За последен път бях минал оттук в обратна посока, скрит под брезента на един разнебитен камион. Баба едва не бе загинал от куршума на пеещ и надрусан руски офицер. През онази нощ му бях толкова сърдит, толкова се изплаших… и в крайна сметка толкова се гордеех с него. Пътят от Кабул до Джелалабад, убийствено неравен и криволичещ между канарите, бе съвсем разнебитен от двете войни. Преди двайсет години бях видял със собствените си очи част от първата война. Около пътя се нижеха мрачни спомени за нея: обгорели корпуси на съветски танкове, преобърнати и ръждясали военни камиони, смачкан руски автомобил на дъното на дълбока пропаст. Втората война бях гледал само по телевизията. А сега я виждах през очите на Фарид.

Лъкатушейки без усилие покрай дупките по разбития път, той се чувстваше като риба във вода. След нощувката при Уахид бе станал много по-приказлив. Сложи ме да седна отпред до него и ме гледаше, когато говорех. Веднъж-дваж дори се усмихна. Държейки волана с осакатената си ръка, той сочеше крайпътните кирпичени селца, където някога имал познати. Сега повечето били мъртви или някъде из бежанските лагери в Пакистан.

— Понякога мъртвите имат по-голям късмет — добави той.

Посочи ми обгорелите руини от едно селце. Сега там стърчаха само няколко почернели стени. До една от тях спеше куче.

— Някога имах приятел тук — каза Фарид. — Беше голям майстор, поправяше велосипеди. И на барабаните беше факир. Талибаните го убиха заедно със семейството му и подпалиха селото.

Отминахме опожареното село, а кучето не помръдна.



Някога пътуването от Джелалабад до Кабул отнемаше два часа, може би малко повече. На нас с Фарид ни трябваха над четири часа. А когато пристигнахме… Фарид ме предупреди малко след като минахме язовира при Махипар.

— Кабул не е какъвто го помниш — каза той.

— Чувал съм.

Фарид ме изгледа, сякаш искаше да каже: да чуеш не е като да видиш. И имаше право. Защото, когато най-сетне Кабул се разкри пред нас, бях сигурен, че сме объркали пътя. Фарид навярно видя смаяното ми изражение; превозвайки хора до Кабул и обратно, трябва да бе свикнал с това изражение по лицата на хора, виждащи града за пръв път от много време насам.

Потупа ме по рамото и мрачно каза:

— Добре дошъл у дома.



Развалини и просяци. Накъдето и да погледнех, виждах само това. Помнех, че и някога имаше просяци — баба винаги носеше в джоба си шепа дребни банкноти за тях; не го бях виждал да отказва на просяк. Сега обаче те клечаха на всеки ъгъл, облечени с дрипави парчета зебло, и протягаха мръсни ръце за милостиня. При това днес просяците бяха предимно деца, изпити и унили, някои на не повече от пет-шест години. Майките, наметнати с бурки, ги държаха в скутовете си край канавките на оживените улични ъгли и монотонно нареждаха: „Бакшиш, бакшиш!“ И още нещо, което не бях забелязал веднага: рядко се виждаше дете с възрастен мъж — войната бе превърнала бащите в лукс за Афганистан.

Продължихме на запад към квартала Картех сех по Джаде Мейуанд, която помнех от седемдесетте години като широка и оживена улица. На север от нас бе пресъхналото корито на река Кабул. Върху хълмовете на юг стърчеше полуразрушената старинна градска стена. На изток беше крепостта Бала Хисар — древната цитадела, която генерал Достум бе окупирал през 1992 г. — изградена върху хълмовете на Ширдарваза, откъдето между 1992 и 1996 г. муджахидините бяха обсипвали с ракети Кабул, причинявайки голяма част от щетите, които виждах сега. Ширдарваза се простираше далеч на запад. Помнех как някога от тази планина гърмеше обедното оръдие. С него всеки ден отбелязваха пладне, а също и даваха сигнал за края на постите през месеца на Рамадана. По онова време грохотът му се чуваше из целия град.

— Като дете често идвах на Джаде Мейуанд — промърморих аз. — Тук имаше магазини и хотели. Неонови светлини и ресторанти. Купувах хвърчила от един старец на име Сайфо. Той имаше работилничка близо до стария полицейски участък.

— Полицейският участък още е там — каза Фарид. — Полицаи в града не липсват. Но работилници за хвърчила няма да намериш нито на Джаде Мейуанд, нито където и да било в Кабул. Тия времена отминаха.

Джаде Мейуанд се беше превърнала в гигантски пясъчен замък. Сградите, които не бяха напълно рухнали, едва се крепяха с хлътнали покриви и надупчени от снаряди стени. Цели квартали бяха изравнени със земята. Видях над купчина развалини да стърчи килната табела, осеяна с дупки от куршуми: ПИЙТЕ КОКА-КО… Видях деца да играят из руините сред остри парчета камъни и тухли. Велосипедисти и магарешки каручки лъкатушеха между дечурлига, бездомни псета и купища развалини. Прашна мараня бе надвиснала над града, а отвъд реката се издигаше самотен стълб дим.

— Къде са дърветата? — попитах аз.

— Хората ги изсякоха, за да се топлят през зимата — отговори Фарид. — Шоравите също изсякоха доста.

— Защо?

— Из клоните им се криеха снайперисти.

Налегна ме печал. Завръщането в Кабул бе като да срещнеш стар, забравен приятел и да видиш, че животът е бил жесток към него и сега се скита без дом и постеля.

— Баща ми построи сиропиталище в стария град южно оттук — казах аз.

— Помня го — кимна Фарид. — Разрушено е от години.

— Може ли да спреш? — помолих аз. — Искам да походя.

Фарид паркира на една тясна пресечка близо до запустяла и порутена сграда без врата.

— Тук имаше аптека — промърмори той, докато слизахме от джипа.

Върнахме се на Джаде Мейуанд, завихме надясно и продължихме на запад. Усетих, че ми залютя на очите.

— Каква е тази миризма? — попитах аз.

— Дизел — обясни Фарид. — Градските генератори непрекъснато се повреждат, електроснабдяването е нестабилно и хората използват дизелово гориво.

— Дизел. А помниш ли на какво миришеше някога тази улица?

Фарид се усмихна.

— На кебап.

— Агнешки кебап — уточних аз.

— Агнешки — повтори Фарид с носталгия. — Сега в Кабул агнешко ядат само талибаните. — Той ме дръпна за ръкава. — И като стана дума за тях…

Към нас се приближаваше кола.

— Патрул на брадатите — прошепна Фарид.

За пръв път срещах талибани. Бях ги виждал по телевизията, по интернет, във вестници и по кориците на списания. Но сега стоях само на десетина метра от тях и се опитвах да се убедя, че внезапният вкус в устата ми не е вкусът на чист, неподправен страх. Че кожата ми не настръхва и сърцето ми не подскача бясно. Ето ги, приближаваха се. С цялото си величие.

Червеният пикап тойота бавно мина край нас. В каросерията клечаха неколцина млади мъже със сурови лица и преметнати през рамо автомати „Калашников“. Всички бяха с бради и черни тюрбани. Един от тях, смугъл младеж малко над двайсет, с гъсти сраснали вежди, държеше камшик и ритмично потрепваше с дръжката му по ръба на каросерията. Погледът му шареше насам-натам и изведнъж падна върху мен. Впи се в очите ми. Никога не се бях чувствал тъй разголен. Сетне талибанът изплю жълта тютюнева храчка и отмести поглед. Открих, че отново мога да дишам. Пикапът продължи по Джаде Мейуанд, оставяйки подир себе си облак прах.

— Какви ги вършиш? — изсъска Фарид.

— Какво?

— Никога не ги гледай! Разбра ли? Никога!

— Без да искам — промърморих аз.

— Приятелят ти е напълно прав, ага. Все едно да сръчкаш с тояга бясно псе — обади се някой.

Видях стар просяк, седнал бос върху стъпалата на някаква сграда, надупчена от куршуми. Носеше излинял чапан и прокъсан мръсен тюрбан. Левият му клепач провисваше над празна орбита. С изкривена от артрит ръка старецът посочи след отминалия червен пикап.

— Обикалят и гледат. Гледат и се надяват някой да ги предизвика. Рано или късно все се намира жертва. Тогава псетата пируват, а дневната скука най-сетне отминава и всички казват: „Аллах да ни е на помощ!“ А ако никой не ги предизвика… Е, могат да убиват и без причина, нали?

— Когато талибаните са наблизо, гледай в земята — каза Фарид.

— Добър съвет ти дава твоят приятел — подкрепи го старият просяк. Закашля се и плю в мръсна кърпа. После изпъшка: — Извинявай, би ли ми дал няколко афгана?

— Бас. Да вървим — рече Фарид и ме дръпна за ръката.

Подадох на стареца сто хиляди афгана, които се равняваха на около три долара. Когато се наведе напред да вземе парите, вонята му — като от вкиснато мляко и отдавна немити крака — нахлу в ноздрите ми тъй силно, че едва не повърнах. Той бързо прибра парите в пояса си, шарейки наоколо с единственото си око.

— Хиляди благодарности за великодушието, ага.

— Знаеш ли къде е сиропиталището в Картех сех? — попитах аз.

— Не е трудно да го намериш, точно на запад от булевард Даруламан — отвърна той. — Преместиха там децата, след като ракетите сринаха старото сиропиталище. Все едно да спасиш някого от клетката на лъва и да го хвърлиш при тигъра.

— Благодаря ти, ага — казах аз и понечих да тръгна.

— Беше ти за пръв път, нали?

— Моля?

— За пръв път ли видя талибани?

Не отговорих. Старият просяк кимна и се усмихна, разкривайки няколко оцелели зъба, пожълтели и криви.

— Помня как ги видях за пръв път да влизат в Кабул. Колко радостен ден беше! Край на убийствата! Но както е рекъл поетът: „Как безупречна изглеждаше любовта, а след туй дойдоха бедите!“

На устните ми трепна усмивка.

— Знам този газал. От Хафез е.

— Да, вярно. Така е — отвърна старецът. — Кой ще го знае, ако не аз. Някога преподавах в университета.

— Така ли?

Старецът се разкашля.

— От 1958 до 1986 година. Разказвах на студентите за Хафез, Хаям, Руми, Бейдел, Джами, Саади. Веднъж дори бях гостуващ лектор в Техеран, през 1971 година. Изнесох лекция за мистика Бейдел. Помня как всички станаха на крака и ръкопляскаха. Ха! — Той поклати глава. — Но нали ги видя онези младежи в камионетката. Според теб виждат ли нещо ценно в суфизма?

— Майка ми е преподавала в университета — казах аз.

— Как се казваше?

— София Акрами.

Окото му намери сили да заблещука през мътилката на пердето.

— „Пустинните бурени оцеляват, а пролетното цвете разцъфва и повяхва.“ Толкова изящество, толкова достойнство и такава трагедия.

— Познавал си майка ми? — възкликнах аз и коленичих пред стареца.

— Да, познавах я — отвърна старият просяк. — Често сядахме да си поговорим след лекциите. Последния път беше в един дъждовен ден малко преди изпитите. Поделихме си парче чудесна бадемова торта. Бадемова торта с горещ чай и мед. Тогава вече бременността й личеше, но от това беше още по-хубава. Никога няма да забравя какво ми каза през онзи ден.

— Какво? Моля те, кажи ми.

Баба описваше майка ми само в най-общи линии, например „Тя беше невероятна жена“. Но аз винаги жадувах за подробности: как е блестяла косата й под слънчевите лъчи, какъв сладолед е предпочитала, какви песни е обичала да тананика, дали си е гризала ноктите. Баба отнесе в гроба спомените си за нея. Може би изричането на нейното име му напомняше за вината, за стореното тъй скоро след нейната смърт. Или пък загубата му беше толкова тежка, болката толкова жестока, че не понасяше да говори за нея. Може би и едното, и другото.

— Тя каза: „Толкова се страхувам.“ — „Защо?“, попитах аз, а тя отговори: „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш толкова щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо“, а аз я сгълчах: „Млъквай сега. Стига глупости.“

Фарид ме хвана за ръката.

— Трябва да тръгваме, Амир ага — тихо каза той.

Дръпнах се.

— Какво още? Какво друго каза?

Лицето на стария просяк омекна.

— Бих искал да помня, за да ти кажа. Но не си спомням. Майка ти почина отдавна, а паметта ми е съсипана като тия сгради. Съжалявам.

— Поне нещо дребно, каквото и да е.

Старецът се усмихна.

— Ще опитам да си припомня, обещавам. Ела пак да се видим.

— Благодаря — казах аз. — Благодаря от сърце.

И наистина бях благодарен. Сега знаех, че майка ми е обичала бадемова торта с мед и горещ чай, че е използвала думата „безгранично“, че се е тревожела от своето щастие. Току-що бях узнал от този старец за майка си повече, отколкото от баба.

Докато вървяхме обратно към джипа, не си продумахме за това, което някой чужденец би сметнал за невероятно съвпадение: един уличен просяк да се окаже познат на майка ми. Защото и двамата знаехме, че в Афганистан, особено пък в Кабул, подобни абсурди са всекидневие. Баба често казваше: „Хвани двама афганистанци, които се срещат за пръв път, вкарай ги в една стая и след десет минути ще открият, че са роднини.“

Оставихме стареца на стъпалата пред разрушената сграда. Наистина смятах да се възползвам от обещанието му, да се върна и да разбера дали помни още нещо за майка ми. Но така и не го видях повече.



Открихме новото сиропиталище в северната част на Картех сех, край брега на пресъхналата река Кабул. Оказа се широка и ниска казармена сграда с напукани стени и шперплат вместо стъкла на прозорците. По пътя Фарид ми разказа, че някога Картех сех бил един от най-пострадалите кабулски квартали, и когато слязохме от джипа, гледката категорично потвърди думите му. Улиците бяха осеяни с ями от снаряди, а около тях имаше само разрушени сгради и изоставени къщи. Минахме край ръждясалия скелет на преобърнат автомобил, край телевизор без екран, стърчащ от купчина тухли, край стена, върху която бе изписано с черен спрей „Да живеят талибаните!“.

Отвори ни нисък, мършав мъж с оредяла коса и прошарена чорлава брада. Беше облечен с прокъсано вълнено сако, носеше платнено кепе, а на върха на носа му се крепяха очила с едно пукнато стъкло. Иззад очилата дребни очички като черни грахчета шареха ту към мен, ту към Фарид.

— Селам алейкум — рече човекът.

— Селам алейкум — отвърнах аз. Показах му снимката. — Търсим това момче.

Той почти не я погледна.

— Съжалявам. Никога не съм го виждал.

— Та ти едва погледна снимката, приятелю — намеси се Фарид. — Няма ли да я разгледаш по-внимателно?

Човекът зад вратата взе снимката. Вгледа се. Върна ми я.

— Не, съжалявам. Знам всяко дете в сиропиталището, но това не ми се вижда познато. А сега, ако разрешите, имам си работа.

Той затвори вратата. Щракна резето. Почуках отново.

— Ага! Ага, моля те, отвори. Ние му желаем доброто.

— Казах ви. Няма го тук — долетя глас отвътре. — А сега си вървете, моля.

Фарид пристъпи напред и опря чело във вратата.

— Приятелю, ние не сме с талибаните — изрече той с глух, предпазлив глас. — Човекът до мен иска да отведе момчето на сигурно място.

— Идвам от Пешавар — казах аз. — Един мой добър приятел познава семейство американци, които са създали благотворителен дом за деца.

Усещах присъствието на онзи човек зад вратата. Усещах го как стои там, слуша и се колебае, разкъсван между подозрението и надеждата.

— Чуй ме, познавах бащата на Сухраб — казах аз. — Името му беше Хасан. Майка му се казваше Фарзана. Знае да чете и пише. Много е добър с прашката. Има надежда за това момче, ага, има изход. Моля те, отвори.

Отговори ми само мълчание.

— Аз съм брат на баща му.

Още мълчание. После в ключалката изтрака ключ. Костеливото лице на мъжа изникна в процепа. Той ни огледа внимателно.

— Само в едно сбърка.

— Кое?

— Не е много добър, а е страхотен с прашката.

Усмихнах се.

— Никога не се разделя с нея — добави човекът. — Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.

* * *
Човекът, който ни пусна да влезем, се представи с името Заман, директор на сиропиталището.

— Ще ви отведа в кабинета си — каза той.

Последвахме го по мрачни, зацапани коридори, където бродеха босоноги деца, облечени с раздърпани пуловери. Минавахме покрай стаи без друго обзавеждане освен протрити килими на пода, парчета найлон на прозорците и ръждиви железни легла, натъпкани едно до друго — повечето от тях без дюшеци.

— Колко сираци живеят тук? — попита Фарид.

— Повече, отколкото можем да настаним — подхвърли през рамо Заман. — Около двеста и петдесет. Но не всички са кръгли сираци. Много от тях са загубили бащите си през войната, а майките не могат да ги изхранват, защото талибаните не им разрешават да работят. Затова ги водят тук. — Той завъртя ръка наоколо и печално добави: — Тук е по-добре, отколкото на улицата, но не много по-добре. Тая сграда не е предвидена за хора — била е склад за килими. Няма бойлер, а кладенецът е пресъхнал. — Той сниши глас. — Вече не помня колко пъти съм молил талибаните да дадат пари за нов кладенец, а те само въртят броениците и казват, че няма пари. Няма пари. — Той се изсмя горчиво. Посочи ред легла край стената. — Не ни достигат легла, дюшеците са още по-малко. И което е най-лошото, не ни достигат завивки. — Заман кимна към едно момиченце, което скачаше на въже заедно с още две деца. — Виждате ли това момиче? Миналата зима децата трябваше да се завиват по две с едно одеяло. Брат му умря от студ. — Той продължи напред. — Според последната проверка имаме в склада ориз за по-малко от месец, а когато свърши, децата ще трябва да ядат само хляб и чай сутрин и вечер.

Забелязах, че за обяд изобщо не спомена. Заман спря и се обърна към мен.

— Тук почти няма подслон, храна, дрехи, чиста вода. В изобилие има само деца, загубили детството си. Но трагедията е, че на тези тук им е провървяло. Претъпкани сме до краен предел и всеки ден отпращам майки с деца. — Той пристъпи към мен. — Казваш, че за Сухраб има надежда? Моля се на Аллах да не ме лъжеш, ага. Но… може би си закъснял.

— Как така?

Заман извърна глава.

— Последвай ме.



Директорският кабинет не предлагаше нищо друго освен четири голи стени, рогозка на пода, маса и два сгъваеми стола. Докато със Заман сядахме, видях как един сив плъх подаде глава от дупка в стената и притича през стаята. Потръпнах, когато той подуши краката ми, после краката на Заман и изчезна през отворената врата.

— Защо каза, че може да съм закъснял? — попитах аз.

— Искаш ли чай? Мога да сваря.

— Не, благодаря. Предпочитам да поговорим.

Заман се облегна назад и скръсти ръце.

— Това, което трябва да ти кажа, не е приятно. Да не говорим, че може да бъде много опасно.

— За кого?

— За теб. За мен. И, разбира се, за Сухраб, ако вече не е твърде късно.

— Трябва да знам — казах аз. Той кимна.

— Така казваш. Но първо трябва да ти задам един въпрос: много ли искаш да откриеш племенника си?

Спомних си колко битки бяхме водили по улиците като деца и колко пъти Хасан се застъпваше за мен, заставайки срещу двама, срещу трима противници. А аз се свивах и гледах, изкушавах се да изляза напред, но винаги спирах, винаги ме удържаше нещо.

Озърнах се към коридора. Група деца танцуваха в кръг.

Едно малко момиче с ампутиран до коляното крак седеше на прокъсан дюшек, гледаше, усмихваше се и пляскаше с ръце заедно с другите деца. Фарид също ги гледаше, отпуснал осакатената си ръка. Спомних си момчетата на Уахид и… осъзнах нещо: нямаше да напусна Афганистан, без да намеря Сухраб.

— Кажи ми къде е — изрекох аз.

Заман се вгледа в мен. После кимна, взе молив и почна да го върти между пръстите си.

— Не си го чувал от мен.

— Обещавам.

Той почука с молива по масата.

— Въпреки обещанието ти, мисля, че ще съжаляваш, но може би няма значение. Тъй или иначе, съм обречен. Но ако можеш да сториш нещо за Сухраб… Ще ти кажа, защото ти вярвам. Виждам, че си отчаян. — Той млъкна задълго. Накрая прошепна: — Има един високопоставен талибан. През месец-два идва тук. Носи пари. Не много, но все е по-добре, отколкото нищо. — Боязливите му очи спряха върху мен, после бързо се стрелнаха настрани. — Обикновено взема момиче. Но невинаги.

— И ти позволяваш това? — изрече Фарид зад гърба ми.

Заобиколи масата и се приближи към Заман.

— Какъв избор имам? — отвърна Заман.

Отдръпна се от масата.

— Ти си директорът тук — каза Фарид. — Работата ти е да бдиш над тия деца.

— С нищо не мога да попреча.

— Продаваш деца! — кресна Фарид.

— Фарид, седни! — намесих се аз. — Остави го!

Но вече бе късно. Защото Фарид изведнъж прескочи масата. Столът на Заман отхвръкна, а Фарид се стовари върху него и го прикова на пода. Директорът се мяташе и издаваше приглушени писъци. Кракът му блъсна едно чекмедже и на пода се разпиляха хартии.

Заобиколих бюрото и разбрах защо писъците на Заман са толкова глухи — Фарид го душеше. Сграбчих Фарид за раменете и го дръпнах с всичка сила. Той ме отблъсна.

— Стига! — викнах аз.

Но озъбеното лице на Фарид пламтеше от ярост.

— Ще го убия! — изръмжа той. — Не можеш да ме спреш! Ще го убия.

— Пусни го!

— Ще го убия!

Нещо в гласа на Фарид ми подсказа, че ако не му попреча веднага, ще видя убийство за пръв път в живота си.

— Децата гледат, Фарид — казах аз. — Гледат те.

Мускулите на раменете му се обтегнаха под пръстите ми и за миг си помислих, че все пак ще продължи да стиска шията на Заман. После той извърна глава и видя децата. Те стояха безмълвно на прага, хванати за ръце. Някои плачеха. Усетих как мускулите на Фарид омекнаха. Той разтвори пръсти. Изправи се. Сведе очи към Заман и го заплю в лицето. После отиде да затвори вратата.

Заман с усилие стана. Попи с ръкав кръвта от прехапаните си устни, избърса храчката от бузата си. Кашляйки задавено, сложи кепето на главата си, взе очилата, видя, че и двете стъкла са спукани, и ги остави настрани. Закри лицето си с длани. Дълго мълчахме и двамата.

— Той взе Сухраб преди месец — изпъшка най-сетне Заман, без да повдига лице.

— И ти се наричаш учител? — рече Фарид.

Заман отпусна ръце.

— Не съм вземал заплата повече от половин година. Разорен съм, защото хвърлих всичките си спестявания за това сиропиталище. Продадох всичко, което съм имал или наследил заради това забравено от Аллах място. Мислиш ли, че нямам роднини в Пакистан и Иран? Можех да избягам като другите. Но не го направих. Останах. Останах заради тях. — Той посочи вратата. — Ако му откажа едно дете, ще вземе десет. Затова му давам едно и оставям присъдата на Аллах. Преглъщам гордостта и вземам тия проклети, гнусни… мръсни пари. После отивам на пазара да купя храна за децата.

Фарид наведе глава.

— Какво става с децата, които отвежда? — попитах аз.

Заман разтърка очите си с два пръста.

— Понякога се връщат.

— Кой е той? Как да го намерим?

— Идете утре на стадион „Гази“. На полувремето ще го видите. Носи черни очила. — Заман взе счупените си очила и ги огледа. — Сега искам да си вървите. Децата се страхуват.

Той ни придружи до вратата.

Докато потегляхме с джипа, видях в огледалото Заман да стои на прага. Децата го бяха обкръжили и стискаха края на раздърпаната му риза. Забелязах, че си е сложил строшените очила.

(обратно)

21

Прекосихме реката и поехме на север през оживения площад Пущунистан. Някога баба ме водеше там да ядем кебап в ресторант „Кибер“. Сградата още стоеше, но вратите бяха заключени с катинари, прозорците изпотрошени, а от името липсваха буквите К и Р.

Близо до ресторанта видях труп. Наскоро бе имало екзекуция. Мъртвецът с подпухнало, посиняло лице висеше на въже, вързано за една стърчаща греда. По парцаливите дрехи, които бе носил през последния ден от живота си, се тъмнееха кървави петна. Почти никой не му обръщаше внимание.

Мълчаливо пресякохме площада и се насочихме към квартал Уазир Акбар хан. Накъдето и да погледнех, прашна мараня прихлупваше града и напечените от слънцето тухлени къщи. Няколко пресечки след площад Пущунистан Фарид ми посочи двама мъже, които говореха оживено на ъгъла. Единият беше с отрязан до коляното крак. В ръцете си държеше протеза.

— Знаеш ли какво правят? Пазарят се за изкуствения крак.

— Човекът си продава крака?

Фарид кимна.

— Могат да му се вземат добри пари на черния пазар. Поне две седмици ще си изхранва децата.



За моя изненада повечето къщи в Уазир Акбар хан все още имаха здрави покриви и стени. Дори изглеждаха в доста добро състояние. Иззад зидовете все още надничаха дървета, а улиците не бяха чак толкова задръстени с тухли и камъни, както в Картех сех. Избелелите пътни знаци, някои от тях криви и надупчени от куршуми, все още сочеха пътя.

— Не е много зле — отбелязах аз.

— Нищо чудно. Повечето големци живеят тук.

— Талибаните ли?

— И те — отвърна Фарид.

— Кои други?

Фарид подкара по широка улица със сравнително чисти тротоари и оградени къщи от двете страни.

— Хората зад талибаните. Истинските мозъци на това правителство, ако може да се нарече правителство — араби, чеченци, пакистанци. — Той посочи на северозапад. — Нататък е Петнайсета улица. Наричат я Сарак-е-Мехмано, Улица на гостите. Така ги наричат тук — гости. Струва ми се, че някой ден тия гости ще ни опикаят килимите.

— Мисля, че наближаваме! — възкликнах аз. — Ето там!

Посочих ориентира, който използвах като дете. Ако някога се загубиш, казваше баба, помни, че нашата улица е онази с розовата къща на края. Розовата къща със стръмен покрив някога бе единствената цветна сграда в квартала. И си оставаше единствена.

Фарид зави по улицата. Веднага видях къщата на баба.



Намираме малката костенурка зад шипковите гъсталаци на двора. Не знаем как е попаднала там, а и не ни интересува — прекалено сме развълнувани. По предложение на Хасан боядисваме корубата й в яркочервено. Умна идея — така няма да я изгубим в храстите. Представяме си, че сме двама дръзки изследователи, че сме открили в далечните джунгли грамаден праисторически звяр и го водим за изумление на целия свят. Слагаме костенурката в дървената количка, която Али измайстори миналата зима за рождения ден на Хасан, и си представяме, че е грамадна стоманена клетка. Вижте огнедишащото чудовище! Маршируваме по тревата и теглим количката около ябълкови и вишневи дръвчета, които се превръщат в небостъргачи, пронизващи облаците, и от всички прозорци надничат хиляди хора да видят невероятната гледка. Минаваме по извитото мостче, което баба построи близо до групичката финикови палми; то се превръща в огромен висящ мост, съединяващ два града, а езерцето под него — в бурно море. Над могъщите колони на моста избухват фойерверки, въоръжени войници козируват от двете ни страни, а дебелите стоманени въжета се извисяват към небето. Малката костенурка се лашка насам-натам, а ние мъкнем количката по завоя на тухлената алея пред желязната порта и отвръщаме на поздравите на световните лидери, които ни ръкопляскат, изправени на крака. Ние сме Хасан и Амир, прославените авантюристи и най-великите изследователи на света. Отиваме да получим почетни медали за доблестния си подвиг…

* * *
Плахо тръгнах напред по алеята, където сега между избелелите от слънцето тухли растяха буренаци. Застанах като чужденец пред портата на бащината си къща. Положих длани върху ръждивите решетки и си спомних как в детството бях притичвал хиляди пъти през същата тази порта по задачи, които сега нямаха ни най-малко значение, а тогава ми се струваха безкрайно важни. Надникнах в двора.

Продължението на алеята към къщата, където двамата с Хасан редовно падахме през онова лято, когато се учехме да караме велосипед, не изглеждаше тъй широко, както го помнех. Назъбени пукнатини разсичаха асфалта и от тях също стърчаха плевели. Повечето тополи бяха изсечени — тополите, по които се катерехме, за да хвърляме слънчеви зайчета в къщите на съседите. Оцелелите бяха останали почти без листа. „Стената на болната царевица“ още си бе на място, но не видях край нея царевица — нито болна, нито здрава. Боята започваше да се рони и на места липсваше напълно. Моравата имаше същия кафеникав цвят като прашната мараня, надвиснала над града; тук-там се тъмнееше оголена пръст.

На алеята бе паркиран джип и това ми се стори нередно: там трябваше да е черният мустанг на баба. Години наред осемте цилиндъра на мустанга оживяваха с рев всяка сутрин и ме будеха от сън. Забелязах, че от двигателя на джипа е протекло масло и зацапва алеята като голямо петно от теста на Роршах. Зад джипа лежеше прекатурена ръчна количка. Не видях и следа от розовите храсти, които баба и Али бяха засадили покрай лявата страна на алеята. Сега там имаше само гола земя и плевели.

Зад мен Фарид натисна двукратно клаксона.

— Трябва да тръгваме, ага — подвикна той. — Ще привлечем внимание.

Самата къща нямаше нищо общо с просторната бяла сграда, която помнех от детството си. Изглеждаше по-малка. Покривът бе хлътнал, мазилката напукана. Стъклата на прозорците във всекидневната, преддверието и банята за гости на горния етаж бяха счупени и нескопосно заменени с парчета шперплат или прозрачен найлон. Някогашната искрящо бяла боя бе излиняла до призрачно сиво и на места се лющеше, разкривайки тухлената зидария. Предните стъпала бяха хлътнали и нащърбени. Както почти всичко в Кабул, бащината ми къща бе олицетворение на рухналото великолепие.

Открих прозореца на някогашната си спалня на втория етаж, третият на юг от главното стълбище. Надигнах се на пръсти, но не видях зад стъклата нищо освен сенки. Преди двайсет и пет години стоях зад същия този прозорец, по който се стичаха плътни дъждовни струи, и дъхът ми замъгляваше стъклото. Гледах как Хасан и Али товарят имуществото си в багажника на бащината ми кола.

— Амир ага — подвикна отново Фарид.

— Идвам — отвърнах аз.

Обзе ме безумното желание да вляза. Исках да се изкача по стъпалата отпред, където през зимата Али ни караше да си обуем ботушите. Исках да вляза в преддверието, да вдъхна мириса на портокаловите кори, които Али хвърляше в печката заедно с дървените стърготини. Да седна на кухненската маса, да пийна чай с парче наан, да чуя как Хасан пее стари хазарски песни.

Нов сигнал на клаксона. Върнах се при джипа, паркиран до тротоара. Фарид седеше зад волана и пушеше.

— Трябва да видя още нещо — казах му аз.

— Нали няма да се бавиш?

— Дай ми десет минути.

— Тръгвай. — И докато се обръщах, той добави: — Просто забрави всичко. Така ще ти е по-лесно.

— За какво?

— Да продължиш. — Фарид метна цигарата си навън. — Колко още ти трябва да гледаш? Нека ти спестя труда: нищо от спомените ти не е оцеляло. По-добре забрави.

— Вече не искам да забравям — казах аз. — Дай ми десет минути.



Някога аз и Хасан почти не се изморявахме, когато изкачвахме хълма на север от къщата на баба. Търчахме по нагорнището, гонехме се, сядахме на хребета, откъдето чудесно се виждаше летището в далечината. Гледахме как самолетите излитат и кацат. После пак хуквахме.

Днес едва се добрах до върха на каменистия хълм, а дъхът ми пареше като огън. По лицето ми се стичаше пот. Постоях запъхтян, усещайки как в ребрата ми се впива невидимо острие. После се озърнах за старото гробище. Не ми трябваше много време, за да го открия. То си беше тук, както и старото нарово дърво.

Подпрях се на сивата каменна порта на гробището, където Хасан бе погребал майка си. Крилата на старата желязна врата висяха накриво, пантите бяха изчезнали, а надгробните камъни едва се виждаха през гъсталака от плевели. Два гарвана бяха кацнали върху ниския каменен зид около гробището.

Хасан споменаваше в писмото си, че нарът не е давал плод от години. Като го гледах, съсухрен и гол, не ми се вярваше това да стане някога. Спомних си колко пъти сме се катерили тук, колко пъти сме сядали по клоните с провесени крака, докато слънчевите лъчи проблясваха през листата и хвърляха по лицата ни мозайка от светлина и сянка. В устата си усетих стипчивия вкус на нар.

Коленичих и плъзнах длани по дънера. Открих каквото търсех. Надписът бе избледнял, почти напълно изчезнал, но все още го имаше: „Амир и Хасан, султани на Кабул“.

Седнах с кръстосани крака пред дървото и се загледах на юг към града на моето детство. През ония дни иззад оградата на всяка къща надничаха дървесни корони. Небето се простираше необятно и синьо, простряното пране искреше под слънцето. Ако човек напрегнеше слух, можеше дори да чуе призивите на търговеца на плодове, минаващ с магарето си през Уазир Акбар хан: Череши! Кайсии! Грозде!

Чух клаксон и видях Фарид да ми маха. Време бе да си тръгвам.



Отново поехме на юг, обратно към площад Пущунистан. Край нас минаха още няколко червени пикапа с въоръжени брадати младежи в каросериите. При всяка среща Фарид почваше да ругае тихичко.

Наех стая в малък хотел близо до площад Пущунистан. Три момиченца, облечени в еднакви черни рокли и бели забрадки, стояха плътно до слабия очилат мъж на рецепцията. Той ми поиска седемдесет и пет долара — невъобразима цена, като се има предвид жалкият и занемарен вид на хотела, но аз не възразих. Едно е да скубеш клиентите, за да си построиш вила на Хавайските острови. Съвсем друго — да го правиш, за да изхраниш децата си.

Нямаше топла вода, а казанчето на пукнатата тоалетна чиния не работеше. Обзавеждането на стаята се изчерпваше с един дървен стол в ъгъла и единично желязно легло с протрит дюшек и излиняло одеяло. Прозорецът към площада беше счупен. Докато оставях куфара си, забелязах на стената зад леглото петно от засъхнала кръв.

Дадох пари на Фарид и той отиде да купи храна. Върна се с четири шиша цвърчащ кебап, пресен наан и паница бял ориз. Седнахме на леглото и лакомо се нахвърлихме върху храната. Все пак имаше нещо непроменено в Кабул. Кебапът си оставаше все тъй сочен и вкусен, както го помнех.

Тази нощ аз спах на леглото, а Фарид легна на пода, увит в допълнително одеяло, за което собственикът поиска да му доплатим. Единствената светлина в стаята идваше от лунните лъчи, нахлуващи през счупения прозорец. Фарид ми предаде какво е казал собственикът: че в Кабул нямало ток от два дни, а генераторът на хотела бил повреден и се нуждаел от поправка. Поговорихме си. Той ми разказа за детството си в Джелалабад. Разказа ми как двамата с баща му се включили в джихада срещу шоравите в долината Панджар. Останали без храна и трябвало да ядат скакалци, за да оцелеят. Разказа ми за деня, когато обстрел от хеликоптер убил баща му, и за деня, когато двете му дъщери загинали от противопехотна мина. Попита ме за Америка. Казах му, че там можеш да влезеш в магазина и да си купиш за ядене какво ли не. Агнешкото е винаги прясно, плодове има в изобилие, а водата е чиста. Всяка къща има телевизор, всеки телевизор е с дистанционно и ако искаш, можеш да си купиш сателитна антена. Така ще хващаш над петстотин канала.

— Петстотин? — възкликна Фарид.

— Петстотин.

Замълчахме. Точно когато си мислех, че е заспал, Фарид се изкиска.

— Ага, чувал ли си какво направил Настрадин ходжа, когато дъщеря му дошла и се оплакала, че мъжът й я бие?

Усетих го как се усмихва в тъмното, и по моите устни също плъзна усмивка. Нямаше афганец, който да не знае поне няколко весели истории за остроумния ходжа.

— Какво?

— Набил я на свой ред и я пратил да каже на съпруга си, че Настрадин ходжа не е глупак. Ако онзи бие дъщеря му, той пък ще бие жена му.

Разсмях се. Отчасти на шегата, отчасти на мисълта, че афганският хумор никога не се променя. Войните бушуваха, изобретиха интернет, по повърхността на Марс се движеше робот, а в Афганистан продължавахме да си разказваме истории за Настрадин ходжа.

— А ти чувал ли си как молла Настрадин метнал на гръб тежък чувал и яхнал магарето си? — попитах аз.

— Не.

— На улицата един човек му рекъл: защо не сложиш чувала върху магарето? А той отговорил: „Това ще е жестоко, и бездруго съм твърде тежък за горкото добиче.“

Разказвахме си такива истории, докато се изчерпахме и пак замълчахме.

— Амир ага — сепна ме Фарид от дрямката.

— Да?

— Защо си тук? Кажи ми честно, защо си тук?

— Казах ти.

— Заради момчето?

— Заради момчето.

Фарид се размърда на пода.

— Не е за вярване.

— Понякога и на мен ми е трудно да повярвам, че съм тук.

— Не… Исках да те попитам защо точно това момче. Идваш чак от Америка заради… един шиит?

Тия думи прогониха предишното ми веселие. И съня.

— Уморен съм — казах аз. — Хайде да спим.

Скоро хъркането на Фарид огласи празната стая. Аз лежах буден със скръстени на гърдите ръце, гледах звездната нощ през счупения прозорец и си мислех, че може би онова, което хората говорят за Афганистан, е вярно. Може би наистина бе безнадеждно място.



Когато минахме през входните тунели на стадион „Гази“, видяхме, че оживената тълпа е изпълнила трибуните. Хиляди хора кръжаха по претъпканите бетонни тераси. Деца играеха и се гонеха по пътеките и стълбищата. Из въздуха се носеше ароматът на фасул с лют сос, смесен с миризмата на нечистотии и пот. Двамата с Фарид минахме покрай редица амбулантни търговци, продаващи цигари, кедрови ядки и бисквити.

Мършаво момче с вълнено яке ме хвана за лакътя и шепнешком попита дали искам да си купя „секси снимки“.

— Много секси, ага — рече то, озъртайки се тревожно. Напомни ми за момчето, което преди няколко години се опита да ми продаде крек в Сан Франциско. Хлапето разгърна якето си и ми даде да зърна за миг въпросните „секси снимки“ — пощенски картички с кадри от индийски филми, на които съвсем прилично облечени знойни красавици с очи на кошути примираха в прегръдките на смугли мъже.

— Страшно секси — повтори момчето.

— Не, благодаря — казах аз и се проврях покрай него.

— Ако го хванат, такъв бой ще му теглят, че и баща му ще се вдигне от гроба — промърмори Фарид.

Естествено, нямаше обозначени места. Нямаше кой да ни упъти любезно към сектор, ред и седалка. Такова чудо не се помнеше дори и по време на монархията. Намерихме свободни места малко вляво от средата, макар че за целта се наложи Фарид доста активно да действа с гърди и лакти.

Спомних си колко зелено беше игрището през седемдесетте години, когато баба ме водеше на мачове тук. Сега теренът беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше дупки, да не говорим за двете дълбоки ями зад южната врата. И не се виждаше стръкче трева, само утъпкана пръст. Когато двата отбора най-сетне излязоха на терена — всички до един с дълги панталони въпреки жегата — и играта започна, едва различавах топката сред облаците прах, вдигани от футболистите. Млади талибани с камшици обикаляха между редовете и удряха всеки зрител, дръзнал да повиши глас.

Доведоха ги малко след като свирката отбеляза края на полувремето. Два прашни червени пикапа като онези, които бях виждал да сноват из града, навлязоха през портала на стадиона. Тълпата се изправи на крака. В каросерията на единия пикап седеше жена със зелена бурка, в другия — мъж със завързани очи. Колите бавно обиколиха игрището, сякаш за да дадат на тълпата възможност да види жертвите по-добре. Това постигна желания ефект. Хората се надигаха на пръсти, сочеха, изпъваха шии. До мен Фарид се молеше тихичко и адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Червените коли излязоха на терена и се насочиха към единия край, вдигайки зад себе си облаци прах. Слънцето блестеше по джантите им. В края на игрището ги посрещна трети пикап. Каросерията му беше натоварена с нещо и аз изведнъж разбрах за какво са онези две ями зад футболната врата. Свалиха товара. Тълпата зашепна развълнувано.

— Искаш ли да останеш? — мрачно попита Фарид.

— Не — казах аз. Никога през живота си не бях искал толкова силно да се махна отнякъде. — Но се налага.

Двама талибани с автомати на рамо помогнаха на мъжа с превързаните очи да слезе от първата кола, други двама свалиха жената с бурката. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на земята. Войниците я вдигнаха, но жената пак падна. Когато се опитаха да я вдигнат отново, тя се разрита и изпищя. Докато съм жив, докато дишам, не ще забравя този писък — на диво животно, опитващо се да измъкне осакатената си лапа от мечия капан. Още двама талибани се присъединиха към първите и помогнаха да вкарат жената в една от ямите. Мъжът с превръзката обаче покорно се остави да го свалят в дупката. Сега над земята се подаваха само главите и част от гърдите на двамата обвиняеми.

Шишкав, белобрад проповедник със сиви одежди застана до вратата с микрофон в ръка и се изкашля. Зад него жената в ямата продължаваше да пищи. Той подхвана дълга молитва от Корана и гъгнивият му глас закънтя над тълпата в настаналата мъртва тишина. Спомних си какво ми бе казал баба преди много години: Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни. Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират.

Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан падне в техни ръце.

Когато молитвата свърши, проповедникът пак се изкашля.

— Братя и сестри! — провикна се той на фарси и гласът му прогърмя над стадиона. — Събрали сме се днес, за да изпълним закона на шариата. Събрали сме се да раздадем правосъдие. Събрали сме се, защото волята на Аллах и словото на пророка Мохамед, нека почиват в мир, са живи и силни тук, в любимата ни родина Афганистан. Ние слушаме какво казва Аллах и се подчиняваме, защото сме само смирени, безсилни създания пред неговото величие. А какво казва Аллах? Питам ви! КАКВО КАЗВА АЛЛАХ? Аллах казва, че всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин. Това не са мои думи, нито думите на моите братя. Това е словото на АЛЛАХ!

Той посочи със свободната си ръка към небето. В главата ми тътнеше тъпа болка, слънцето напичаше безмилостно.

— Всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин — повтори проповедникът в микрофона, като сниши глас. Сега изричаше всяка дума бавно и драматично. — А какво наказание, братя и сестри, подобава на прелюбодееца? Как да накажем ония, които оскверняват свещената чистота на брака? Как да се справим с ония, които плюят в лицето на Аллах? Как да отговорим на ония, които хвърлят камъни по прозорците на Божия дом? ДА ВЪРНЕМ КАМЪНИТЕ ОБРАТНО!

Той изключи микрофона. Над тълпата се разнесе глух ропот.

До мен Фарид поклати глава.

— И тия хора се наричат мюсюлмани — прошепна той.

Внезапно от пикапа излезе висок, широкоплещест мъж.

Неколцина зрители нададоха приветствени възгласи. Този път никой не получи удар с камшик за това, че е повишил глас. Снежнобялата дреха на високия мъж искреше под слънчевите лъчи. Краищата на широката му риза пърхаха от лекия вятър; беше разперил ръце като Исус на кръста. Той приветства тълпата, като бавно се завъртя в кръг. Когато се обърна към нас, видях, че носи кръгли черни очила като на Джон Ленън.

— Това трябва да е нашият човек — каза Фарид.

Високият талибан с черните очила пристъпи към купчината камъни, която бяха разтоварили от третия пикап. Взе един и го показа на тълпата. Шумът стихна, заменен от странно бръмчене, което затрептя над целия стадион. Огледах се и видях, че всички цъкат с език. Със замах, който нелепо напомняше удар на бейзболист, талибанът метна камъка към мъжа с превързаните очи в ямата. Улучи го отстрани по главата. Жената пак изпищя. Тълпата смаяно ахна. Затворих очи и закрих лицето си с длани. Дружното „Ох!“ на публиката следваше всеки хвърлен камък и това трая дълго. Когато хората млъкнаха, аз попитах Фарид дали е свършило. „Не“, каза той. Не знам колко още седях със закрито лице. Знам само, че отново отворих очи, когато чух хората около мен да питат: „Мъртъв ли е?“

Мъжът в ямата се беше превърнал на пихтия от кръв и парцали. Главата му висеше пред гърдите. Талибанът с кръглите очила подхвърляше камък на дланта си и гледаше някакъв друг човек, клекнал до ямата. Човекът преслушваше със стетоскоп гърдите на нещастника в ямата. После отдръпна стетоскопа и поклати глава към талибана. Тълпата изстена.

Джон Ленън се върна към купчината камъни.

Когато всичко свърши, когато окървавените трупове бяха захвърлени безцеремонно в каросериите на червените пикапи — поотделно, няколко души с лопати набързо запълниха ямите. Един от тях се опита да прикрие големите кървави петна, като ритна пръст върху тях. След няколко минути отборите излязоха на терена. Започна второто полувреме.

Уредихме си среща за три следобед. Бързината на уговорката ме порази. Бях очаквал отсрочки, купища въпроси, може би проверка на документите. Но сега отново видях колко неофициално се решават в днешно време дори официалните въпроси в Афганистан. Фарид трябваше само да каже на най-близкия талибан, че имаме да обсъдим личен въпрос с човека в бяло. Размениха си няколко думи. После талибанът кимна и се провикна на пущу към един младеж долу до игрището. Онзи изтича към южната врата, където талибанът с черните очила бъбреше с дебелия проповедник. Тримата заговориха. Видях, че мъжът с очилата се огледа. Кимна. Каза нещо в ухото на пратеника. Младежът се върна с посланието.

Срещата бе уредена. В три следобед.

(обратно)

22

Фарид зави по алеята пред една голяма къща в Уазир Акбар хан. Паркира джипа в сянката на върба, разстлала клони над оградата. Намирахме се на някогашната Петнайсета улица, наричана днес Улица на гостите. Поседяхме мълчаливо минута-две, слушайки тихото звънтене на изстиващия двигател. Фарид се размърда и опипа ключовете, висящи от таблото. Усетих, че събира смелост да ми каже нещо.

— Май ще е по-добре да те изчакам в колата — рече накрая той малко виновно. Не смееше да ме погледне. — В края на краищата това си е твоя работа. Аз…

Потупах го по ръката.

— Ти направи много повече, отколкото очаквах. Не държа да дойдеш с мен.

Но никак не ми се искаше да вляза сам. Въпреки всичко, което бях узнал за баба, съжалявах, че сега не е тук.

Баба би нахълтал вътре, би настоял да го отведат при началника и би се изпикал на брадата на всеки, който му се изпречи на пътя. Но сега можех да разчитам единствено на себе си.

Слязох от колата и тръгнах към високата дървена порта. Натиснах звънеца, но не се чу звън — още нямаше ток — и трябваше да думкам с юмрук. След малко отвътре долетяха резки гласове и двама души с автомати застанаха на портата.

Озърнах се към Фарид, който седеше в колата, и беззвучно изрекох: Ей сега ще се върна. Всъщност съвсем не бях сигурен.

Въоръжените мъже ме претърсиха от глава до пети, опипаха краката и слабините ми. Единият каза нещо на пущу и двамата се изкикотиха. Прекрачихме вътре. Поведоха ме през отлично поддържана морава с цветя и храсти покрай зида. В края на двора имаше кладенец със стара ръчна помпа. Спомних си, че и в къщата на кака Хомаюн в Джелалабад имаше такъв. Понякога заедно с близначките Фазила и Карима пускахме вътре камъчета и ги слушахме как цамбурват във водата.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в голяма, оскъдно обзаведена къща. Прекосихме преддверието — на едната стена висеше голям афганистански флаг — и мъжете ме отведоха на горния етаж в стая с две зелени канапета и голям телевизор в отсрещния ъгъл. На стената до него беше заковано молитвено килимче. По-възрастният пазач посочи едното канапе с цевта на автомата си. Седнах. Двамата излязоха.

Кръстосах крака. Разделих ги. Опрях потни длани на коленете си. Дали личеше, че съм нервен? Сплетох пръсти, реших, че така е още по-зле, и кръстосах ръце на гърдите си. Кръвта бучеше в слепоочията ми. Чувствах се безкрайно сам. Мислите прелитаха през главата ми, но изобщо не исках да мисля, защото една трезва частица от мен знаеше, че съм се забъркал в безумна ситуация. Бях на хиляди километри от съпругата си, седях в стая, приличаща на затворническа килия, и чаках човек, който днес пред очите ми уби двама души. Имаше голяма вероятност да оставя Сорая вдовица на трийсет и шест години. Това не си ти, Амир, шепнеше някакъв вътрешен глас. Ти си страхливец. Така си създаден. И това не е толкова зле, защото поне можеш да кажеш с чиста съвест, че никога не си се самозалъгвал. Не и в това отношение. В страха няма нищо лошо, стига да върви ръка за ръка с предпазливостта. Но когато един страхливец забрави какво представлява… Аллах да му е на помощ.

До канапето имаше масичка за кафе. Краката й се кръстосваха като буквата Х, а в пресечната им точка ги крепеше метален пръстен, осеян с бронзови топчета колкото орехи. Вече бях виждал подобна маса. Къде? И изведнъж си спомних — в шумната чайна в Пешавар онази вечер, когато излязох да се разходя. На масата имаше купа с грозде. Откъснах едно зърно и го подхвърлих в устата си. Трябваше да се занимавам с нещо, с каквото и да било, за да заглуша гласа в главата си. Гроздето беше сладко. Лапнах още едно зърно, без да подозирам, че това е последната твърда храна, която хапвам за дълго време напред.

Вратата се отвори и двамата въоръжени мъже отново се появиха. Между тях вървеше високият талибан в бяло, все още с тъмните очила. Приличаше на широкоплещест мистик гуру от нюейдж.

Той седна срещу мен и подпря длани на канапето. Дълго мълча. Просто мълчеше, гледаше ме и барабанеше с едната си ръка по тапицерията, а с другата взе да прехвърля тюркоазените зърна на молитвена броеница. Сега бе с черен елек върху бялата риза, а на китката му имаше златен часовник. Видях на ръкава му петно от засъхнала кръв. Мазохистично отбелязах наум, че не се е преоблякъл след днешната екзекуция.

От време на време той плавно вдигаше ръка и дебелите му пръсти опипваха нещо във въздуха. Бавно се плъзгаха нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш галеха невидим домашен любимец. При тези движения единият му ръкав се повдигна към лакътя и аз видях ситни белези от убождания — бях виждал същите по ръцете на бездомниците, живеещи из крайните квартали на Сан Франциско.

Кожата му беше много по-светла, отколкото на другите двама, почти болнаво бледа, а по челото му под ръба на черния тюрбан лъщяха ситни капчици пот. Дългата до гърдите брада също бе по-светла на цвят.

— Селам алейкум — изрече той.

— Селам.

— Знаеш ли, това вече не ти трябва.

— Моля?

Той завъртя ръка към един от въоръжените мъже и после ме посочи. Пррр. Изведнъж бузите ми пламнаха, а пазачът със смях подметна на длан фалшивата ми брада. Талибанът се усмихна.

— Отдавна не бях виждал толкова сполучлива. Но според мен така е много по-добре. Не смяташ ли? — Той размърда пръсти, свивайки и разтваряйки юмруците си. — Е, хареса ли ти днешното представление?

— Представление ли беше? — попитах аз, като разтривах бузи и се надявах гласът ми да не издава страха, надигнал се в гърдите ми.

— Публичното правосъдие е най-великото представление, братко. Драма. Напрежение. И което е най-хубаво — групово възпитание. — Той щракна с пръсти. — По-младият пазач му поднесе огънче. Талибанът се разсмя. Промърмори нещо неясно. Ръцете му трепереха и той едва не изпусна цигарата. — Но ако искаш истинско представление, трябваше да си с мен в Мазари. През август 1998 година.

— Моля?

— Знаеш ли, оставихме ги на кучетата.

Осъзнах за какво говори.

Той стана и закрачи напред-назад. Отново седна.

— Минавахме от врата на врата, викахме мъжете и момчетата. Разстрелвахме ги на място, пред роднините им. Да гледат. Да помнят кои са, къде им е мястото. — Задъхваше се. — Понякога разбивахме вратите и нахълтвахме в домовете им. И… аз… аз въртях цевта на автомата из стаята и стрелях, стрелях, докато димът ме заслепи. — Той се приведе към мен, сякаш искаше да ми разкрие голяма тайна. — Няма да разбереш истинския смисъл на думата „разкрепостяване“, докато не изпиташ това. Да застанеш сред стая, пълна с мишени, да пуснеш куршумите, свободен от вина и угризения, като знаеш, че си добродетелен, достоен и праведен. — Той целуна броеницата и отметна глава. — Помниш ли, Джавид?

— Да, ага сахиб — отвърна по-младият пазач. — Как бих могъл да забравя?

Бях чел във вестниците за клането на хазарите в Маза-ри-Шариф. То бе станало веднага след като талибаните превзеха града — един от последните, оказали съпротива. Помнех как една сутрин Сорая ми подаде статията с пребледняло лице.

— От врата на врата. Спирахме само за храна и молитва — продължи талибанът. Говореше с лека носталгия, сякаш разказваше на какво прекрасно празненство е присъствал. — Оставяхме телата на улицата и ако близките им се опитваха тайно да ги придърпат в къщите, убивахме и тях. Оставяхме ги да лежат с дни. Оставяхме ги на кучетата. Кучешко месо за кучетата. — Той смачка цигарата. Разтърка очите си с треперещи ръце. — От Америка ли идваш?

— Да.

— Как е напоследък дъртата курва?

Изведнъж ме обзе напън да уринирам. Молех се да отмине.

— Търся едно момче.

— Че кой не търси? — отвърна той.

Мъжете с калашниците се разсмяха. Зъбите им бяха позеленели от насвар.

— Разбрах, че било тук, при теб — казах аз. — Името му е Сухраб.

— Ще те попитам нещо. Какво търсиш при дъртата курва? Защо не си тук, при своите братя мюсюлмани, да служиш на родината?

Не ми хрумна друго, освен да кажа:

— Отдавна напуснах страната.

Имах чувството, че главата ми е нагорещена. Събрах колене, за да стисна мехура си. Талибанът се обърна към другите двама до вратата.

— Това отговор ли е? — попита той.

Те се усмихнаха и отвърнаха в хор:

— Не, ага сахиб.

Талибанът завъртя поглед към мен. Сви рамене.

— Не е отговор, казват. — Той смукна цигарата. — В моите кръгове някои хора смятат, че да изоставиш своя уатан, когато се нуждае от теб, е равносилно на предателство. Мога да те арестувам за измяна, мога дори да те разстрелям. Плаши ли те това?

— Дошъл съм само да взема момчето.

— Плаши ли те?

— Да.

— Така и трябва — рече той.

Облегна се назад. Смачка цигарата.

Помислих си за Сорая. Това ме успокои. Спомних си нейната бенка с форма на полумесец, изящната извивка на шията й, блестящите й очи. Спомних си как двамата танцувахме в кръг под звуците на стара афганска песен, всички гледаха и ръкопляскаха, а светът се превръщаше в неясна вихрушка от цветя, рокли, смокинги и усмихнати лица.

Талибанът говореше нещо.

— Моля?

— Попитах искаш ли да го видиш. Искаш ли да видиш моето момче?

При последните две думи горната му устна се повдигна в злорада усмивка.

— Да.

Единият пазач напусна стаята. Чух скърцане на врата. Чух как пазачът грубо каза нещо на пушу. После стъпки, съпроводени от дрънкане на звънчета. Звукът ми напомни за човека с маймунката, при когото ходехме с Хасан в Шар-е-нау. Плащахме му по една рупия от джобните си пари, за да кара маймунката да танцува. Звънчето на шията й издаваше същия звук.

После вратата се отвори и пазачът влезе. Носеше стар касетофон. След него вървеше момче, облечено с широк сапфирено син пирхан-тумбан.

Приликата беше поразителна. Зашеметяваща. Снимката на Рахим хан изобщо не ме бе подготвила за това.

Момчето имаше бащиното си кръгло лице с щръкнала брадичка, същите извити като раковини уши и същото крехко телосложение. Беше лицето, наподобяващо китайска кукла, което помнех от детството си, лицето, което ме гледаше иззад избелелите карти за игра през зимните дни, лицето зад мрежата против комари, когато през лятото спяхме на покрива. Главата му беше избръсната, очите гримирани, а бузите пламтяха с неестествена червенина. Когато спря насред стаята, звънчетата около глезените му престанаха да звънят.

Погледът му спря върху мен. Задържа се. После момчето извърна очи. Сведе ги към босите си крака.

Единият пазач включи касетофона и из стаята се разнесе пущунска музика. Барабанче, хармоника, дил-роба. Тримата запляскаха с ръце.

— Давай! Машалла! — заподвикваха те.

Сухраб вдигна ръце и бавно се обърна. Застана на пръсти, изящно се завъртя, падна на колене, изправи се и пак се завъртя. Малките му ръце се кършеха в китките, пръстите щракаха, главата му се люшкаше като махало. Краката му потропваха, звънчетата дрънкаха в съвършено съзвучие с ритъма на барабанчето. Беше затворил очи.

— Машалла! — подвикваха тримата. — Шахбас! Браво!

Двамата пазачи подсвиркваха и се смееха. Талибанът в бяло клатеше глава напред-назад в такт с музиката и се усмихваше похотливо.

Сухраб продължи да танцува в кръг със затворени очи, докато музиката спря. Звънчетата дръннаха за последен път, когато той тропна в крак заедно с финалната нота на песента. Сетне застина по средата на танца.

— Биа, биа, момчето ми — повика го талибанът.

Сухраб се приближи до него с наведена глава и застана между разтворените му крака. Талибанът го прегърна.

— Колко ми е талантливо хазарчето, нали? — рече той.

Ръцете му плъзнаха надолу по гърба на момчето, върнаха се нагоре, опипаха го под мишниците. Единият пазач смушка другия с лакът и се изкиска. Талибанът им нареди да ни оставят сами.

— Да, ага сахиб — отвърнаха те и излязоха.

Талибанът завъртя момчето към мен. Прегърна Сухраб през корема и отпусна брада на рамото му. Сухраб бе свел очи, но крадешком се озърташе към мен. Мъжът плъзна ръка по корема му. Нагоре-надолу, бавно, лекичко.

— Всъщност, чудех се — каза талибанът, като ме гледаше с пламнали очи през рамото на Сухраб. — Какво стана със стария Бабалу?

Въпросът ме блъсна като чук между очите. Усетих как кръвта напуска лицето ми. Краката ми изстинаха. Вцепениха се.

Той се разсмя.

— Какво си мислеше? Че като сложиш фалшива брада, няма да те позная? Бас държа, че изобщо не ме познаваш: аз никога не забравям лица. Никога. — Без да откъсва поглед от мен, той плъзна устни по ухото на Сухраб. — Чух, че баща ти умрял. Тц-тц-тц. Винаги съм искал да ми падне в ръцете. Но май ще трябва да се задоволя с калпавия му син.

После той свали тъмните очила и впери кръвясалите си сини очи в моите.

Опитах се да си поема дъх, но не можех. Опитах се да мигна, но не можех. Моментът изглеждаше нереален — не, направо абсурден — и това спря дъха ми, замрази целия свят около мен. Лицето ми пламтеше. Какво казваше старата поговорка за черния гологан? Миналото ми беше същото — не се губеше. Името му изплува от дълбините, а аз не исках да го изрека, сякаш звукът би го призовал от небитието. Но той вече бе тук от плът и кръв, седеше само на два метра от мен след толкова много години. И името му се изплъзна от устните ми.

— Асеф.

— Амир джан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Знаех колко нелепо звучи въпросът, но не ми хрумваше нищо друго.

— Аз ли? — Асеф вдигна вежди. — Аз съм в стихията си. Въпросът е какво правиш ти тук.

— Вече ти казах — отвърнах аз.

Гласът ми трепереше. Не исках да трепери, не исках кожата ми да е настръхнала.

— Момчето?

— Да.

— Защо?

— Ще платя за него — казах аз. — Мога да се обадя да ми изпратят пари.

— Пари? — повтори Асеф. Изкиска се. — Чувал ли си за Рокингам? Късче от рая в Западна Австралия. Би трябвало да го видиш. Безкрайни километри плаж. Зелена вода, синьо небе. Нашите живеят там, във вила на плажа. Зад вилата има игрище за голф и малко езеро. Баща ми играе голф всеки ден. Майка ми предпочита тениса — баща ми казва, че имала жесток бекхенд. Притежават афгански ресторант и два бижутерски магазина; бизнесът им върви великолепно. — Той откъсна зърно грозде. Нежно го пъхна в устата на Сухраб. — Тъй че ако ми трябват пари, ще поискам от тях да изпратят. — Целуна Сухраб по шията. Момчето леко трепна и пак затвори очи. — Освен това не се бих с шоравите за пари. И към талибаните не се присъединих за пари. Искаш ли да знаеш защо го направих?

Устните ми бяха пресъхнали. Облизах ги и открих, че и езикът ми е пресъхнал.

— Жаден ли си? — подсмихна се Асеф.

— Не.

— Мисля, че си жаден.

— Добре ми е — казах аз.

Истината бе, че стаята изведнъж ми се стори прекалено гореща — бликналата от порите пот гъделичкаше кожата ми. Реално ли бе всичко това? Наистина ли седях срещу Асеф?

— Както искаш — рече той. — Докъде бях стигнал? А, да, как се присъединих към талибаните. Може би помниш, че не бях от най-набожните. Но един ден получих просветление. В затвора. Искаш ли да чуеш?

Не отговорих.

— Добре, ще ти разкажа — продължи той. — След като Бабрак Кармал взе властта през 1980 година, известно време лежах в затвора „Поле-чархи“. Попаднах там една нощ, когато група войници парчами нахълтаха в нашата къща и под дулата на автоматите наредиха на мен и баща ми да ги последваме. Мръсниците дори не обясниха защо и не отговориха на въпросите на майка ми. Не че беше голяма тайна: всички знаеха, че комунистите са отрепки. Произлизаха от бедни, никому неизвестни семейства. Същите псета, на които не бих позволил дори да ми лижат обувките, преди да дойдат шоравите, сега ме командваха с оръжие в ръка. Пъчеха се с парчами значки на реверите, дрънкаха глупости за падането на буржоазията и се правеха на началници. Навсякъде едно и също: прибират богатите и ги хвърлят в затвора за назидание на другарите. — Асеф помълча, след това продължи: — Както и да е, натъпкаха ни по шестима в килии с размерите на хладилник. Всяка нощ комендантът — беше наполовина хазарин, наполовина узбек и вонеше като умряло магаре — нареждаше да измъкнат някого от килията и го биеше, докато тлъстото му лице плувнеше в пот. После палеше цигара, пукаше със ставите на пръстите си и излизаше. На следващата нощ избираше някой друг. Една нощ избра мен. По-лош момент не можеше да се случи. От три дни пикаех кръв. Имах камъни в бъбреците. Ако не ти се е случвало, повярвай ми, по-страшна болка не можеш да си въобразиш. Но какво можех да направя? Измъкнаха ме и онзи почна да ме рита. Имаше високи ботуши със стоманени върхове, обуваше ги всяка вечер за забавлението, и ме подхвана с тях. Аз пищях ли, пищях, а той продължаваше да рита, после изведнъж заби крак в левия ми бъбрек и камъкът мина. Хей така! О, какво облекчение! — Асеф се разсмя. — И извиках: „Аллах да ни е на помощ“, а онзи ме зарита още по-силно и аз се разсмях. Той побесня, но колкото по-жестоко ме риташе, толкова по-силно се смеех. Продължавах да се смея, когато ме хвърлиха в килията. Не можех да спра, защото внезапно разбрах, че това е било послание от Аллах. Той беше на моя страна. Искаше да живея за някаква цел… Знаеш ли, няколко години по-късно се сблъсках на бойното поле със същия комендант — незнайни са пътищата на Аллах. Намерих го в един окоп край Меймене да лежи окървавен, с шрапнел в гърдите. Още носеше онези ботуши. Попитах го дали ме помни. „Не“, рече той. Казах му каквото казах и на теб преди малко — че никога не забравям лица. После го прострелях в топките. От тогава изпълнявам своята мисия.

— Що за мисия е това? — чух аз собствения си глас. — Да убиваш прелюбодейците с камъни? Да изнасилваш деца? Да бичуваш жени, задето носят високи токчета? Да избиваш хазари? Всичко това в името на исляма?

Думите излетяха от устата ми ненадейно, преди да успея да ги удържа. Искаше ми се да ги върна. Да ги преглътна. Но вече бяха изречени. Бях прекосил чертата и нищожната ми надежда да се измъкна жив отлетя заедно с тях.

За миг по лицето на Асеф се изписа изненада, после изчезна.

— Виждам, че срещата ни все пак може да се окаже приятна — злобно се изсмя той. — Но има неща, които предатели като теб просто не разбират.

— Например?

Веждата на Асеф трепна.

— Например гордостта от своя народ и език, от своите обичаи. Афганистан е като красива къща, препълнена с боклук, който някой трябва да изрине.

— Затова ли обикаляше от врата на врата в Мазари? Да изринеш боклука?

— Именно.

— На запад имат израз за това — казах аз. — Наричат го етническо прочистване.

— Тъй ли? — Лицето на Асеф грейна. — Етническо прочистване. Харесва ми. Приятно звучи.

— Искам само момчето.

— Етническо прочистване — промърмори с наслада Асеф.

— Искам момчето — повторих аз.

Сухраб стрелна поглед към мен. Имаше очи на жертвено агне. Дори бяха гримирани — спомних си как на Ид-е-курбан моллата почерняше очите на овцата и й даваше бучка захар, преди да й пререже гърлото. Стори ми се, че виждам в очите на Сухраб мълчалива молба.

— Кажи ми, защо? — попита Асеф.

Стисна със зъби ухото на Сухраб. Пусна го. По челото му се стичаха капки пот.

— Това си е моя работа.

— Какво ще правиш с него? — Асеф се усмихна лукаво. — Или… какво ще му направиш?

— Това е отвратително — казах аз.

— Откъде знаеш? Опитвал ли си?

— Искам да го отведа на по-добро място.

— Кажи ми защо.

— Това си е моя работа — повторих аз.

Не знаех откъде черпя смелостта да бъда толкова рязък. Може би защото усещах, че, така или иначе, ще умра.

— Чудя се — каза Асеф. — Чудя се защо си бил толкова път, Амир, толкова път заради един хазарин. Защо си тук? Каква е истинската ти цел?

— Имам си причини.

— Много добре.

Асеф се ухили. Бутна Сухраб назад, към масата. Момчето се блъсна в нея, събори я и гроздето се разпиля. После падна по очи и гроздовите зърна обагриха ризата му в тъмночервено. Сега пръстенът от бронзови топчета върху кръстосаните крака на масата сочеше към тавана.

— Вземи го тогава — каза Асеф.

Помогнах на Сухраб да се изправи и изтръсках смачканите зърна, полепнали по панталона му като раковини по кей.

— Хайде, вземи го — повтори Асеф и посочи вратата.

Хванах ръката на Сухраб. Беше малка, суха и мазолеста. Пръстите му помръднаха, сплетоха се с моите. Отново видях Сухраб от снимката — как прегръщаше крака на баща си и опираше глава на бедрото му. Двамата се усмихваха. Докато пресичахме стаята, звънчетата тихо дрънчаха.

Стигнахме до вратата.

— Разбира се — подхвърли Асеф зад мен, — не съм казал, че можеш да го вземеш безплатно.

Обърнах се.

— Какво искаш?

— Трябва да го заслужиш.

— Какво искаш?

— Двамата с теб имаме недовършена работа — каза Асеф. — Помниш, нали?

Излишно беше да пита. Никога нямаше да забравя деня, когато Дауд хан свали краля. През целия си живот като възрастен, щом чуех името на Дауд хан, неизменно виждах Хасан да се цели с прашката в лицето на Асеф, чувах Хасан да казва, че ще трябва да му сменят прякора от Асеф Гошкор на Асеф Едноокия. Помня колко завиждах на храбростта на Хасан. Тогава Асеф отстъпи със заканата, че някой ден ще види сметката и на двама ни. Беше изпълнил заканата си към Хасан. Сега идваше мой ред.

— Добре — рекох аз, защото не знаех какво друго да кажа.

Нямаше да се моля; това само би му доставило още по-голямо удоволствие.

Асеф отново повика пазачите.

— Искам да ме изслушате — каза той. — След малко ще затворя вратата. После двамата с него ще довършим един стар спор. Каквото и да чуете, не влизайте! Чухте ли ме? Не влизайте!

Пазачите кимнаха. Погледнаха Асеф, после мен.

— Да, ага сахиб.

— Когато всичко свърши, само един от нас ще излезе жив — продължи Асеф. — Ако е той, значи си е заслужил свободата и ще го пуснете да си върви, разбрахте ли?

По-възрастният пазач пристъпи от крак на крак.

— Но, ага сахиб…

— Ако е той, пуснете го да си върви! — изкрещя Асеф.

Двамата трепнаха уплашено и кимнаха. Обърнаха се.

Единият посегна към Сухраб.

— Остави го — каза Асеф. Ухили се. — Нека гледа. Уроците са полезни за малките момчета.

Пазачите излязоха. Асеф остави молитвената броеница.

Бръкна във вътрешния джоб на черния си елек. Онова, което измъкна отвътре, не ме изненада ни-най малко — бокс от стомана и бронз.



Косата му е намазана с гел, а над дебелите му устни се чернеят мустачки като на Кларк Гейбъл. Гелът е попил през зелената хирургическа шапка и е оставил тъмно петно с формата на Африка. Само това помня за него. Това и златната верижка с името на Аллах върху мургавата му шия. Той ме гледа от горе на долу и бързо говори на непознат за мен език, може би урду. Не мога да откъсна очи от адамовата му ябълка, която подскача нагоре-надолу. Иска ми се да го попитам на колко години е — изглежда твърде млад, като артист от някаква чуждестранна сапунена опера — но успявам да измънкам само едно: Мисля, че се бих мъжки. Мисля, че се бих мъжки.



Не знам дали се бих мъжки. Едва ли. Как бих могъл? За пръв път се биех с някого. През целия си живот дори не бях замахвал с юмрук.

Спомените ми за боя с Асеф са откъслечни, но удивително ярки. Помня как той пусна музиката, преди да надене бокса. По някое време молитвеното килимче се откачи от стената и падна на главата ми; прахът ме накара да кихна. Помня как Асеф натискаше грозде върху лицето ми, оголените му зъби лъщяха от слюнка, а кръвясалите му очи се въртяха безумно. В един момент тюрбанът му падна и по раменете му се разпиляха дълги кичури руса коса.

И краят, разбира се. Още го виждам съвършено ясно. Винаги ще го виждам.

Най-често си спомням как бронзовият бокс проблясваше в лъчите на следобедното слънце; колко студен беше при първите няколко удара и колко бързо се затопли от моята кръв. Как отхвръквам към стената и в гърба ми се впива гвоздей, на който може би някога е висяла картина. Писъците на Сухраб. Барабанче, хармоника, дил-роба. Боксът троши челюстта ми. Задавям се със собствените си зъби, преглъщам ги, мисля за безкрайните часове, през които съм ги четкал и чистил с конец. Пак отхвръквам към стената. Лежа на пода, кръв от сцепената ми горна устна зацапва кафявия килим, остра болка раздира корема ми и се питам кога ще мога отново да си поема дъх. Строшените ми ребра изпукват досущ като клоните, които двамата с Хасан откършвахме от дърветата, за да се дуелираме като Синдбад от старите филми. Сухраб пищи. Бузата ми се удря в ъгъла на телевизора. Нов пукот, този път под лявото ми око. Музика. Сухраб пищи. Яки пръсти ме сграбчват за косата, отмятат главата ми назад, виждам блясъка на стомана. Удар. Нов пукот — този път е носът ми. Стискам зъби от болка и забелязвам, че на места се разминават. Ритници. Сухраб пищи.

Не знам точно кога, но по някое време почнах да се смея. Беше болезнено, боляха ме челюстите, ребрата, гърлото. Но аз продължавах да се смея. А колкото по-силно се смеех, толкова по-жестоки ставаха ритниците и юмруците.

— КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — ревеше Асеф след всеки удар. Пръски слюнка падаха в очите ми. Сухраб пищеше. — КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — изкрещя пак Асеф.

Още едно ребро се строши, този път долу вляво. Смешното беше, че за пръв път след зимата на 1975 г. се чувствах умиротворен. Смеех се, защото виждах, че в някакво скрито кътче на душата си дори съм очаквал това. Спомнях си онзи ден на хълма, когато замерях Хасан с плодове и се опитвах да го предизвикам. А той просто стоеше и червеният сок попиваше в ризата му като кръв. После взе нара от ръката ми и го смачка върху челото си. Доволен ли си сега? — изстена той. — Олекна ли ти? Не бях доволен и изобщо не ми олекна. Но сега се почувствах щастлив. Тялото ми беше смазано — едва по-късно щях да разбера колко жестоко, — но се чувствах изцелен. Най-сетне изцелен. И се смеех.

После краят. Ще го помня до гроб.

Лежах на пода и се смеех. Асеф ме беше възседнал с безумно изкривено лице и сплъстената му коса се люшкаше на сантиметри от очите ми. Свободната му ръка стискаше гърлото ми. Другата, ръката с бокса, беше над рамото му. Той отметна юмрук още назад за поредния удар.

И тогава се раздаде тъничък глас:

— Бас.

Озърнахме се и двамата.

— Моля те, стига.

Спомних си какво бе казал директорът на сиропиталището, когато ни отвори вратата. Как му беше името? Заман? Никога не се разделя с нея. Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.

— Стига.

Две вадички черен грим, смесен със сълзи, се стичаха по бузите му и зацапваха ружа. Долната му устна трепереше. От носа му течаха сополи.

— Бас — изстена той.

Ръката му беше вдигната високо и опъваше ластика на прашката. В чашката имаше нещо жълто и лъскаво. Примигах, за да изчистя кръвта от очите си, и видях, че е бронзово топче от пръстена на масата. Сухраб се целеше с прашката в лицето на Асеф.

— Стига, ага. Моля те — изрече той с дрезгав, треперещ глас. — Не го мъчи повече.

Устните на Асеф помръднаха беззвучно. Той понечи да каже нещо, удържа се и накрая попита:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Моля те, спри.

Нови сълзи бликнаха от зелените очи на Сухраб и се смесиха с грима.

— Остави я, хазарче — изсъска Асеф. — Остави я, инак това, дето му причиних, ще е като кротко подръпване на ухо в сравнение с онова, което те чака.

Сълзите бликнаха още по-силно. Сухраб поклати глава.

— Моля те, ага. Спри.

— Остави я.

— Не го мъчи повече.

— Остави я.

— Моля те.

— ОСТАВИ Я!

— Бас.

— ОСТАВИ Я!

Асеф пусна гърлото ми. Хвърли се към Сухраб.

Прашката издаде звънко свистене, когато Сухраб пусна ластика. После Асеф изпищя. Вдигна ръка към мястото, където само преди миг беше лявото му око. Между пръстите му се процеждаше кръв. Кръв и още нещо, лепкаво и белезникаво. Нарича се стъкловидно тяло, помислих аз съвършено ясно. Чел съм го някъде. Стъкловидно тяло.

Асеф рухна на килима. Затъркаля се с писъци насам-натам, продължавайки да притиска с длан кървавата очна кухина.

— Да вървим! — каза Сухраб.

Хвана ме за ръка. Помогна ми да се изправя. Всяка клетка в смазаното ми тяло крещеше от болка. Зад нас Асеф продължаваше да пищи:

— МАХНЕТЕ ГО! ИЗВАДЕТЕ ГО!

Залитайки, отворих вратата. Когато пазачите ме видяха, очите им се разшириха и аз неволно се запитах как ли изглеждам. Коремът ме болеше при всяко вдишване. Единият пазач каза нещо на пущу, после двамата се втурнаха покрай нас към стаята, където Асеф продължаваше да пищи:

— ИЗВАДЕТЕ ГО!

— Биа — дръпна ме за ръката Сухраб. — Да вървим!

Запрепъвах се по коридора, стискайки ръчичката на Сухраб. Хвърлих последен поглед през рамо. Пазачите се бяха привели над Асеф и правеха нещо с лицето му. После разбрах: бронзовото топче беше заседнало в празната очна кухина.

Целият свят се люлееше нагоре-надолу, наляво-надясно, аз куцах по стъпалата, подпрян на Сухраб. Отгоре като вой на ранен звяр долитаха писъците на Асеф. Измъкнахме се навън, на светло и видях Фарид да тича към нас.

— Бисмиллах! Бисмиллах! — възкликна той с разширени очи, като ме видя.

Метна ръката ми през рамото си и ме повдигна. Отнесе ме на бегом до джипа. Мисля, че крещях. Чувах как сандалите му шляпат по паважа. Всяко вдишване беше болка. После видях над себе си тавана на джипа. Лежах на задната седалка, върху прокъсаната бежова тапицерия, и чувах тихото писукане на сигнала за отворена врата. Тичащи стъпки край колата. Фарид и Сухраб забързано си казаха нещо. Вратите се затръшнаха, двигателят изрева. Джипът се стрелна напред и аз усетих една малка ръка върху челото си. Чух гласове на улицата, чух викове и видях как зад стъклото прелитат дървета. Сухраб хълцаше. Фарид продължаваше да повтаря:

— Бисмиллах! Бисмиллах!

Мисля, че тогава загубих съзнание.

(обратно)

23

От мъглата изникват лица, задържат се, избледняват. Гледат ме отвисоко, задават въпроси. Всички задават въпроси. Знам ли кой съм? Боли ли ме някъде? Знам кой съм и навсякъде ме боли. Искам да им го кажа, но от говоренето също боли. Знам, защото някога, може би преди година, две или десет, се опитах да кажа нещо на едно дете с руж по бузите и размазан грим по очите. Детето. Да, сега го виждам. Намираме се в някаква кола и не вярвам Сорая да е зад волана, защото тя никога не кара толкова бързо. Искам да кажа нещо на това дете — нещо много важно. Но не помня какво е то и защо е толкова важно. Може би искам да му кажа да спре да плаче, защото всичко ще бъде наред. Но най-много искам да му благодаря.

Лица. Всичките са със зелени шапки. Появяват се в полезрението ми и пак изчезват. Разговарят забързано, използват непознати за мен думи. Чувам други гласове, други шумове, електронно писукане и тревожни сигнали. И лица, нови и нови лица. Надвесени над мен. Не помня да съм ги виждал друг път, освен онова на човека с гела в косата и му стачките на Кларк Гейбъл. С петното във формата на Африка върху шапката. Мистър Сапунена опера. Смешно. Искам да се разсмея. Но и от смеха ме боли.

Потъвам в мрак.



Тя казва, че името й е Айша, „като на съпругата на пророка“. Прошарената й коса е разделена по средата и вързана на опашка, на носа й има мъничка обица с формата на слънце. Носи бифокални очила, от които очите й изглеждат изпъкнали. И тя е облечена в зелено, а ръцете й са меки. Вижда ме, че я гледам, и се усмихва. Казва нещо на английски. Усещам бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.



До леглото ми стои мъж. Познавам го. Той е мургав и мършав, има дълга брада. Носи шапка… как се наричаха тия шапки? Паколи? Носи я килната настрани като една знаменита личност, за чието име не мога да се сетя. Познавам този човек. Преди няколко години ме откара някъде.

Познавам го. Нещо не е наред с устата ми. Чувам бълбукащ звук.

Потъвам в мрак.



Дясната ми ръка гори. Жената с бифокалните очила и обицата слънце се е навела над нея и прикрепва прозрачна пластмасова тръбичка. Обяснява, че това е „калият“.

— Като при ужилване от пчела, нали? — казва тя.

Така си е. Как й беше името? Нещо свързано с някакъв пророк. И нея познавам от няколко години. По-рано носеше косата си на опашка. Сега я е събрала на кок. Сорая имаше същата прическа, когато разговаряхме за пръв път. Кога беше това? Миналата седмица?

Айша! Да!

Нещо не е наред с устата ми. И този бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.



Намираме се в планините на Белуджистан и баба се бори с черната мечка. Баба от моето детство. Туфан ага, живото олицетворение на пущунската мощ, а не онзи съсухрен мъж под завивките с хлътнали бузи и безжизнени очи. Човек и звяр се търкалят по зелената трева, къдравата кестенява коса на баба се развява. Мечката реве, а може би е баба. Хвърчат пръски слюнка и кръв, сблъскват се човешка ръка и ноктеста лапа. Падат на земята с глух тътен и баба възсяда гърдите на мечката, забива пръсти в муцуната й. Вдига очи и ме вижда. Той и аз сме едно. Аз се боря с мечката.

Събуждам се. Смуглият мършав мъж отново стои до леглото ми. Името му е Фарид. Сега си спомням. С него е и детето от колата. Лицето му ми напомня за подрънкващи звънчета. Жаден съм.

Потъвам в мрак.

Непрестанно изплувам от мрака и пак потъвам.

* * *
Човекът с мустачките на Кларк Гейбъл се оказа доктор Фаруки. В крайна сметка излезе, че не е артист от сапунена опера, а специалист по лицева хирургия, макар че непрестанно го бърках с някой си Арман от досадна сапунена опера, чието действие се развиваше на тропически остров.

Исках да попитам къде съм. Но устата ми не се отваряше. Смръщих вежди. Изръмжах. Арман се усмихна; зъбите му бяха ослепително бели.

— Още не, Амир — каза той. — Но скоро и това ще стане. Когато свалим телта.

Говореше английски със силен гърлен акцент.

Телта?

Арман скръсти косматите си ръце; носеше златна халка.

— Сигурно се питаш къде си, какво е станало с теб. Напълно нормално, състоянието след операция винаги е объркано. Затова ще ти кажа каквото знам.

Исках да го попитам за телта. След операция? Къде е Айша? Исках тя да ми се усмихне, исках да усетя меките й ръце върху своите.

Арман се навъси, вдигна вежда малко самодоволно.

— Намираш се в болница в Пешавар. Лежиш тук от два дни. Трябва да ти кажа, Амир, че имаш много сериозни травми. Според мен е истинско чудо, че си жив, приятелю. — При тия думи той разклати пръст напред-назад като махало. Далакът ти беше разкъсан. За твой късмет е станало постепенно, предполагам, защото имаше признаци за начало на кръвоизлив в коремната кухина. Наложи се колегите от общата хирургия спешно да го отстранят. Ако се беше разкъсал по-рано, щеше да умреш от кръвоизлив. — Той ме потупа по ръката със системата и се усмихна. — Освен това имаш седем счупени ребра. Едното е предизвикало пневмоторакс.

Намръщих се. Опитах се да отворя уста. Спомних си за телта.

— Това означава пробит бял дроб — обясни Арман. Подръпна прозрачната пластмасова тръбичка от лявата страна на ребрата ми. Отново усетих бодеж в гърдите. — Запечатахме пробива с тази тръба.

Тръбичката излизаше измежду превръзките на гърдите ми и водеше към контейнер, пълен наполовина със стълбчета вода. Бълбукащият звук идваше оттам.

— Имаш също така множество разкъсвания. Най-сериозното е на горната устна — каза Арман. — Ударът я е разцепил на две точно по средата. Но не се тревожи, пластичните хирурзи зашиха раната и се надяват на отличен резултат, макар че ще остане белег. Неизбежно е. Имаше и орбитална фрактура от лявата страна; това е костта на очната кухина, трябваше да се погрижим и за това. Ще свалим телта от челюстите ти след около шест седмици. Дотогава си изцяло на течна храна. Ще поотслабнеш и известно време ще говориш като Ал Пачино в „Кръстникът“. — Той се разсмя. — Но за днес имаш задача. Знаеш ли каква е?

Поклатих глава.

— Днешната ти задача е да изкараш газове. Направиш ли го, започваме да ти даваме течности. Не пръднеш ли, няма храна.

Той пак се разсмя.

По-късно, след като Айша смени венозната система и повдигна задната част на леглото, както я помолих, аз се замислих за онова, което ме бе сполетяло. Разкъсан далак. Избити зъби. Пробит бял дроб. Фрактура на челната кост. Но докато гледах как гълъбите кълват трохи на перваза, мислех си и за още нещо, казано от Арман/доктор Фаруки: Ударът е разцепил горната ти устна на две точно по средата.

Точно по средата. Като заешка устна.

* * *
На другия ден Фарид и Сухраб дойдоха на свиждане.

— Днес знаеш ли кои сме? — попита Фарид на шега, но и с лека тревога. — Спомняш ли си?

Кимнах.

— Ал хамдулеллах! — възкликна той с широка усмивка. — Няма повече да говориш глупости.

— Благодаря, Фарид — изрекох аз през плътно стегнатите си челюсти. Арман беше прав — наистина говорех като Ал Пачино в „Кръстникът“. А езикът ме изненадваше всеки път, когато попадаше в някоя от дупките на мястото на липсващите зъби. — Наистина ти благодаря. За всичко.

Той махна с ръка и се поизчерви.

— Бас, не си струва да благодариш.

Обърнах се към Сухраб. Беше облечен с нови дрехи — светлокафяв пирхан-тумбан, който изглеждаше малко широк за него, и черно кепе. Стоеше с наведена глава и смутено опипваше навитата върху леглото тръбичка на венозната система.

— Така и не ни запознаха — казах и му протегнах ръка. — Аз съм Амир.

Той погледна ръката ми, после вдигна очи към мен.

— Онзи ли Амир ага, за който ми разказваше татко?

— Да.

Спомних си думите от писмото на Хасан. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!

— И на теб дължа благодарност, Сухраб джан — казах аз. — Ти ми спаси живота.

Той замълча. Не пое ръката ми и аз я отпуснах.

— Харесват ми новите ти дрехи — промърморих аз.

— На сина ми са — каза Фарид. — За него вече са малки, но на Сухраб стоят чудесно, струва ми се. — После добави, че Сухраб може да живее при него, докато намерим къде да го настаним. — Малко е тясно, но какво да правя? Не мога да го оставя на улицата. Освен това децата ми го харесват. Ха, Сухраб?

Но момчето все тъй стоеше с наведена глава и въртеше тръбичката около пръста си.

— Искам да те попитам — рече Фарид малко колебливо. — Какво стана в онази къща? Какво стана между теб и талибана?

— Нека кажем, че и двамата си получихме заслуженото — отвърнах аз.

Фарид кимна, без да разпитва повече. Изведнъж осъзнах, че с това пътуване неусетно сме станали приятели.

— И аз искам да те питам нещо.

— Какво?

Всъщност не исках да питам. Боях се от отговора.

— За Рахим хан — изрекох аз.

— Отишъл си е.

Сърцето ми се сви.

— Да не би…

— Не, просто… просто е заминал нанякъде. — Фарид ми подаде сгънат лист хартия и малък ключ. — Хазаинът ми даде това, когато отидох да го търся. Каза, че Рахим хан си отишъл един ден след нашето заминаване.

— Къде?

Фарид сви рамене.

— Хазаинът не знаеше. Каза, че се сбогувал и оставил за теб ключа и писмото. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Биа, Сухраб.

— Може ли да остане още малко? — помолих аз. — Да го вземеш по-късно. — Обърнах се към Сухраб. — Искаш ли да поседиш още малко при мен?

Той мълчаливо сви рамене.

— Разбира се — каза Фарид. — Ще мина да го взема преди вечерния намаз.

* * *
В стаята ми имаше още трима пациенти. Двама по-възрастни, единият със счупен крак, другият с астма, и младеж на петнайсетина години с опериран апандисит. Старецът с гипса ни гледаше, без да мига, само прехвърляше поглед ту към мен, ту към хазарското момче, седнало на табуретка. Роднините на моите съквартиранти — старици с пъстри шалвари, деца и мъже с кепета — шумно пристигаха и си отиваха. Носеха пакора, наан, самоса, биряни. Понякога хората просто влизаха като онзи висок брадат мъж, който бе дошъл малко преди да пристигнат Фарид и Сухраб. Беше наметнат с кафяво одеяло. Айша го попита нещо на урду. Той не й обърна внимание и продължи да оглежда стаята. Мисля, че спря очи на мен по-задълго, отколкото трябваше. Когато сестрата го заговори отново, той просто се завъртя и излезе.

— Как си? — попитах аз.

Сухраб сви рамене и се вгледа в ръцете си.

— Гладен ли си? Онази жена ми остави чиния биряни, но аз не мога да ям. — Не знаех какво друго да кажа. — Искаш ли?

Той поклати глава.

— Искаш ли да си поговорим?

Той пак поклати глава.

Дълго седяхме така безмълвни — аз подпрян на леглото с две възглавници зад гърба, Сухраб на трикраката табуретка до леглото. По някое време задрямах и когато се събудих, денят бе почнал да гасне, сенките се удължаваха, а Сухраб още седеше до мен. Продължаваше да се взира в ръцете си.



Тази вечер, след като Фарид отведе Сухраб, аз разгърнах писмото на Рахим хан. Бях отлагал четенето му, доколкото бе възможно. Ето какво пишеше в него:

Амир джан,

Иншалла, дано получиш това писмо жив и здрав Моля се да не съм ти навредил и Афганистан да не е бил жесток към теб. Откакто замина, ти си непрестанно в молитвите ми.

Прав беше през всички тези години да подозираш, че знам. Скоро след станалото Хасан ми разказа всичко. Ти си постъпил нередно, Амир джан, но не забравяй, че тогава беше още момче. Момче с объркана душа. Беше твърде строг към себе си тогава и продължаваш да бъдеш — видях го в очите ти в Пешавар. Но се надявам да ме послушаш: човек без съвест и доброта не страда. Дано страданията ти да свършат с това пътуване в Афганистан.

Амир джан, срамувам се, че те лъгахме толкова много години. Прав беше да се гневиш в Пешавар. Ти имаше право да знаеш. Хасан също. Знам, че това не опрощава никого и нищо, но онзи Кабул, в който живеехме тогава, бе странно място, където някои неща струваха повече от истината.

Амир джан, знам колко жесток бе баща ти към теб, докато растеше. Видях те как страдаше и копнееше за неговата обич и сърцето ми кървеше за теб. Но баща ти бе човек, разкъсван между двете си половини, Амир джан — между теб и Хасан. Той обичаше и двама ви, но не можеше да обича Хасан както му се искаше, открито, като баща. Затова си го изкарваше на теб — Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Когато те виждаше, виждаше себе си. И своята вина. Още си гневен и аз разбирам, че е твърде рано да очаквам от теб да го приемеш, но може би някой ден ще видиш, че когато се държеше жестоко с теб, баща ти всъщност бе жесток към себе си. И твоят баща беше измъчена душа, Амир.

Не мога да ти опиша дълбината и мрака на скръбта, която ме обзе, когато узнах за кончината му. Обичах го, защото бе мой приятел, но и защото бе добър, може би дори велик човек. И затова искам да разбереш, че доброто, истинското добро, се раждаше от угризенията му. Понякога си мисля, че всичко което направи — това, че хранеше бездомните бедняци, че построи сиропиталището, че заемаше пари на приятели в нужда, — всичко това бе неговото изкупление. И според мен, Амир джан, точно това е истинското изкупление: когато вината води към добро.

Знам, че в крайна сметка Аллах ще прости. Ще прости на баща ти, на мен и на теб също. Дано и ти да го направиш. Прости на баща си, ако можеш. Прости на мен, ако искаш. В Пешавар има една банка; Фарид знае къде се намира. Парите са в депозитен сейф. Оставям ти ключа.

Колкото до мен, време е да си отида. Остава ми малко време и искам да го прекарам в самота. Моля те, недей да ме търсиш. Това е последната ми молба.

Оставям те в ръцете на Аллах.

Твой приятел завинаги,
Рахим
Избърсах очи, сгънах писмото и го пъхнах под дюшека.

Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Запитах се дали точно това не бе причината двамата с баба да сме в тъй добри отношения, след като емигрирахме в Щатите. Продавахме вехтории на безценица, работехме, живеехме в мизерен апартамент — американският вариант на кирпичена колиба; може би когато ме поглеждаше в Америка, баба виждаше частица от Хасан.

И твоят баща беше измъчена душа, пишеше Рахим хан. Може би. И двамата бяхме грешили и предавали близки хора. Но баба бе открил начин да превърне угризенията в добро. А какво сторих аз, освен да си изкарам гнева от вината върху същите хора, които предадох, а после да се помъча да ги забравя? Какво направих, освен че си докарах безсъние?

Какво направих, за да поправя злото?

Когато сестрата — този път не Айша, а червенокоса жена, чието име не помнех — влезе със спринцовка в ръка и ме попита дали искам морфин, аз казах „да“.



Рано на другата сутрин свалиха тръбичката от гърдите ми и Арман разреши на сестрите да ми дават ябълков сок. Докато Айша слагаше пълна чаша на шкафчето до леглото ми, помолих за огледало. Тя вдигна бифокалните очила на челото си, дръпна завесата и утринното слънце нахлу в стаята.

— Запомни едно — подхвърли Айша през рамо, — след няколко дни ще изглеждаш по-добре. Зет ми катастрофира с мотоциклет миналата година. От триенето в асфалта красивото му лице стана мораво като патладжан. Сега пак е хубав като индийска кинозвезда.

Въпреки нейните уверения дъхът ми спря, когато надникнах в огледалото и видях онова, което би трябвало да е моето лице. Сякаш някой бе пъхнал под кожата въздушна помпа. Клепачите ми бяха подпухнали и посинели. Но най-страшна беше устата — безформена маса от синьо-морави буци и шевове. Опитах се да се усмихна и остра болка проряза устните ми. Скоро нямаше пак да опитам. Имаше и още шевове — по лявата ми буза, под брадичката, в горната част на челото.

Старецът с гипсирания крак каза нещо на урду. Погледнах го, свих рамене и поклатих глава. Той посочи лицето си, потупа го, ухили се беззъбо и каза:

— Very good. Иншалла.

— Благодаря — прошепнах аз.

Фарид и Сухраб влязоха тъкмо когато оставях огледалото. Сухраб седна на табуретката и подпря брадичката си върху страничната табла на леглото.

— Знаеш ли, колкото по-скоро се махнеш оттук, толкова по-добре — заяви Фарид.

— Доктор Фаруки казва…

— Не говоря за болницата. Имам предвид Пешавар.

— Защо?

— Не вярвам задълго да си в безопасност — поясни Фарид и добави с по-тих глас: — Талибаните имат приятели тук. Ще почнат да те търсят.

— Мисля, че вече са почнали — промърморих аз.

Изведнъж се сетих за брадатия мъж, който влезе в стаята и мълчаливо се вторачи в мен.

Фарид се приведе по-близо.

— Щом стъпиш на крака, ще те откарам в Исламабад. И там няма да бъде съвсем безопасно — никъде в Пакистан не е сигурно, — но ще е по-добре, отколкото тук. Поне ще спечелим време.

— Фарид джан, и за теб е опасно. Може би не бива да те виждат с мен. Трябва да мислиш за семейството си.

Фарид небрежно махна с ръка.

— Моите момчета са млади, но много умни. Знаят как да се погрижат за майка си и сестрите си. — Той се усмихна. — Освен това не съм казал, че ще го направя безплатно.

— И да беше предложил, нямаше да приема — казах аз. Забравих, че не мога да се усмихна, и пак опитах. По брадата ми протече струйка кръв. — Може ли да те помоля за още една услуга?

— За теб и хиляда пъти — отвърна Фарид.

И аз изведнъж се разплаках. Разтърсвах се от ридания, а по бузите ми течаха сълзи и пареха разранените ми устни.

— Какво има? — стреснато попита Фарид.

Закрих лицето си ръка и вдигнах другата. Знаех, че цялата стая ме гледа. Сетне се почувствах безсилен, опустошен.

— Извинявайте — казах накрая.

Сухраб ме гледаше озадачено.

Когато най-сетне се успокоих, обясних на Фарид какво искам.

— Рахим хан каза, че живеят тук, в Пешавар.

— Може би ще е по-добре да ми запишеш имената им — рече Фарид, като ме гледаше предпазливо, сякаш се чудеше какво ли ме е разплакало.

Записах имената върху парче книжна салфетка „Джон и Бети Колдуел“.

Фарид прибра сгънатата хартия.

— Ще ги потърся при първа възможност — обеща той. Обърна се към Сухраб. — Колкото до теб, ще те взема довечера. Не досаждай много на Амир ага.

Но Сухраб се бе отдалечил до прозореца, където пет-шест гълъба крачеха напред-назад по перваза, кълвейки дървото и сухи трохи.



В средното чекмедже на шкафчето до леглото бях открил стар брой на „Нашънъл Джеографик“, парче молив, гребен с липсващи зъби и онова, към което посягах сега, облян в пот от усилието — тесте карти. Вече ги бях преброил и за мое учудване не липсваше нито една. Попитах Сухраб иска ли да поиграем. Не се надявах да отговори, камо ли да играе. Откакто избягахме от Кабул, все мълчеше. Но сега обърна гръб на прозореца и каза:

— Знам само панджпар.

— Вече те съжалявам, защото съм велик майстор на тая игра. Прославен в цял свят.

Той седна до мен. Раздадох картите.

— Когато бяхме колкото теб, двамата с баща ти редовно играехме панджпар. Особено през зимата, когато валеше сняг и не можехме да излезем навън. Играехме, докато се стъмни.

Той ми подаде карта и изтегли една от купчината. Докато размишляваше, аз го гледах крадешком. Приличаше на баща си по толкова много неща: по това как разперваше картите с две ръце, как ги проучваше с присвити очи, как избягваше да ме поглежда в очите.

Играхме мълчаливо. Спечелих първата игра, втората му отстъпих, а следващите пет загубих позорно.

— Играеш отлично като баща си, може би дори по-добре — казах аз след последната загуба. — Понякога го биех, но мисля, че нарочно се оставяше. — Помълчах и добавих: — С баща ти сме кърмени от една и съща жена.

— Знам.

— Какво… какво ти е разказвал за нас?

— Че си най-добрият приятел, който е имал — отвърна Сухраб.

Повъртях между пръстите си валето каро.

— Боя се, че не бях чак толкова добър. Но искам да стана твой приятел. Мисля, че ще ти бъда добър приятел. Съгласен ли си? Искаш ли?

Плахо сложих ръка върху неговата, но той трепна. Пусна картите и се отдръпна заедно с табуретката. После пак отиде до прозореца. Слънцето залязваше над Пешавар и обагряше небето с червени и пурпурни ивици. От улицата под нас долитаха клаксони, магарешки рев, полицейски свирки. Сухраб стоеше в алената светлина, пъхнал юмруци под мишниците си, и притискаше чело към стъклото.



Тази вечер един санитар ми помогна да направя първите си стъпки. Обиколих стаята само веднъж, като стисках с една ръка стойката на венозната система, а с другата ръката на санитаря. Трябваха ми десет минути, за да я обиколя цялата. Към края се обливах в пот, а в шева на корема ми тръпнеше пареща болка.

Лежах задъхан, слушах как пулсът бучи в слепоочията ми и си мислех колко много ми липсва Сорая.

На следващия ден отново играхме панджпар почти до вечерта, пак мълчаливо. И на по-следващия. Не говорехме, само играехме — аз подпрян в леглото, той седнал на трикраката табуретка. Спирахме само за да се разходя из стаята или да отида до тоалетната в коридора.

През нощта сънувах, че Асеф стои на прага на болничната стая. Бронзовото топче все още беше в очната му кухина.

— Ние с теб сме еднакви — каза той. — Откърмен си с него, но всъщност си мой близнак.



Рано на другата сутрин казах на Арман, че напускам.

— Още е рано за изписване — възрази той. Този път не беше облечен с лекарски халат, а с тъмносин костюм и жълта вратовръзка. Отново си бе сложил гел на косата. — Още си на системи с антибиотици и…

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Благодарен съм за всичко, което направихте за мен. Наистина. Но трябва да напусна.

— Къде ще отидеш? — попита Арман.

— Предпочитам да не казвам.

— Та ти едва ходиш.

— Мога да стигна до края на коридора и обратно — отвърнах аз. — Ще се справя.

Планът беше такъв: напускаме болницата. Вземаме парите от сейфа и плащаме сметките за лечението. Отиваме до приюта и оставяме Сухраб при Джон и Бети Колдуел. После заминаваме за Исламабад и проучваме възможностите за пътуване. Изчаквам още няколко дни, докато се възстановя. После отлитам за Щатите.

Поне засега планът беше такъв. Докато не дойдоха Фарид и Сухраб.

— Твоите приятели Джон и Бети Колдуел не са в Пешавар — каза Фарид.

Бях загубил цели десет минути, докато си облека пирхан-тумбана. Раната на гърдите, през която бяха вкарали маркуча, почваше да боли, щом повдигнех ръце, а когато се навеждах, болката се прехвърляше в корема. Задъхвах се от усилието да събера оскъдните си вещи в книжна торба. Но бях успял да се приготвя и седях на ръба на леглото, когато Фарид дойде с новината. Сухраб седна до мен.

— Къде са отишли? — попитах аз.

Фарид поклати глава.

— Не разбираш…

— Защото Рахим хан каза…

— Ходих в американското консулство — каза Фарид, вземайки книжната торба. — В Пешавар никога не е имало Джон и Бети Колдуел. Според хората от консулството те изобщо не съществуват. Поне тук, в Пешавар.

До мен Сухраб прелистваше стария брой на „Нашънъл Джеографик“.



Взехме парите от банката. Управителят — шишкав мъж с потни петна под мишниците — непрекъснато се усмихваше и ме уверяваше, че никой не ги е докосвал.

— Абсолютно никой — важно повтори той и размаха пръст точно като Арман.

Беше малко страшничко да пътуваме през Пешавар с толкова много пари в книжна торба. Освен това подозирах, че всеки брадат мъж, който се заглежда в мен, е наемен убиец на талибаните, пратен от Асеф. Две неща подсилваха страховете ми: в Пешавар имаше много брадати мъже и всички ме зяпаха.

— Какво да правим с него? — попита Фарид, докато ме съпровождаше от болничното счетоводство обратно към джипа.

На задната седалка Сухраб бе подпрял с юмрук брадичката си и гледаше уличното движение през отворения прозорец.

— Не може да остане в Пешавар — казах задъхано аз.

— Не може, Амир ага — отвърна Фарид. Бе доловил въпроса в думите ми. — Съжалявам. Иска ми се да можеше…

— Няма нищо, Фарид. — Намерих сили да се усмихна. — Имаш гърла за хранене.

Едно куче се бе изправило на задни лапи до джипа и въртеше опашка. Сухраб го погали.

— Май засега ще дойде в Исламабад — казах аз.



Спах почти през цялото четиричасово пътуване. Много сънувах, но доколкото си спомням, сънищата бяха просто смесица от картини, късчета спомени, прелитащи през главата ми. Баба маринова агнешко за празненството по случай тринайсетия ми рожден ден. Със Сорая се любим за пръв път, слънцето изгрява на изток, в ушите ни още кънти сватбената музика, боядисаните й с къна ръце се преплитат с моите. Сънувах още как баба ни отведе с Хасан в една ягодова градина до Джелалабад. Собственикът бе казал, че можем да ядем колкото си искаме, стига да купим поне четири килограма — и в резултат ни хвана разстройство. Сънувах колко тъмна, почти черна изглеждаше върху снега кръвта на Хасан, капеща от панталона му. Кръвта е могъщо нещо, бачеам. Хала Джамила гали Сорая по коляното и казва: Аллах знае най-добре, може да не е било писано. Двамата с Хасан спим на покрива на бащината ми къща. Баба казва, че единственият истински грях е кражбата. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Рахим хан ми казва по телефона, че има начин отново да бъдем добри. Начин отново да бъдем добри…

(обратно)

24

Ако Пешавар бе градът, който ми напомняше за някогашния Кабул, то Исламабад ми показваше какъв би могъл да стане Кабул някой ден. Улиците бяха по-широки, отколкото в Пешавар, по-чисти и оградени с хибискус и декоративни дървета. Пазарите изглеждаха по-добре организирани и не толкова задръстени с рикши и пешеходци. Архитектурата също бе по-елегантна, по-модерна и видях паркове, където в сянката на дърветата цъфтяха рози и жасмин.

Фарид намери малък хотел на една тиха уличка в подножието на хълмовете Маргала. По пътя натам минахме покрай знаменитата джамия „Шах Фейсал“, за която казваха, че била най-голямата джамия в света, с грамадни бетонни опори и невъобразимо високи минарета. При вида й Сухраб се ободри, подаде глава през прозореца и не откъсна очи от нея, докато не завихме зад ъгъла.



Хотелската стая се оказа несравнимо по-хубава от онази в Кабул, където бяхме отседнали двамата с Фарид. Чаршафите бяха прани и гладени, килимът почистен, банята искреше. Имаше шампоан, сапун, самобръсначки, вана и кърпи с лимонов аромат. И нямаше кървави петна по стената. Още нещо: телевизор на шкафчето срещу двете единични легла.

— Гледай! — посочих го аз на Сухраб.

Включих телевизора ръчно — нямаше дистанционно — и завъртях ключа за каналите. Открих детско предаване с две пухкави кукли агнета, пеещи на урду. Сухраб седна на едното легло и сви колене пред гърдите си. Образите от телевизора се отразяваха в зелените му очи, а той гледаше с каменно лице и се клатеше напред-назад. Спомних си как някога обещах на Хасан, когато пораснем, да купя на семейството му цветен телевизор.

— Аз ще тръгвам, Амир ага — каза Фарид.

— Остани да пренощуваш — предложих аз. — Пътят е дълъг. Тръгни утре сутрин.

— Ташакор — отвърна Фарид. — Но искам да се прибера довечера. Мъчно ми е за децата. — Докато излизахме, той спря на прага. — Сбогом, Сухраб джан.

Изчака отговор, но Сухраб не му обърна внимание. Само се люшкаше напред-назад и образите от екрана хвърляха по лицето му трептящи сребристи отблясъци.

Навън му подадох плик. Фарид го отвори и зяпна.

— Не знаех как да ти благодаря — казах аз. — Ти направи толкова много за мен.

— Колко има тук? — попита зашеметеният Фарид.

— Малко над две хиляди долара.

— Две хи…

Долната му устна затрепери. По-късно, когато потегли, той натисна двукратно клаксона и размаха ръка. Аз също му махнах. Повече не го видях.

Върнах се в хотелската стая и заварих Сухраб да лежи свит на леглото. Очите му бяха затворени, но усетих, че не спи. Беше изключил телевизора. Седнах на леглото, примижах от болка и избърсах студената пот от челото си. Питах се докога ли ще ме боли при всяко ставане, сядане и обръщане в леглото. Питах се кога ще мога да ям твърда храна. И се питах какво да правя с нараненото малко момче на леглото, макар че една част от мен вече знаеше отговора.

На шкафчето имаше гарафа с вода. Налях една чаша и глътнах две от болкоуспокояващите хапчета на Арман. Водата беше топла и тръпчива. Пуснах завесите, приседнах внимателно на леглото и легнах. Имах чувството, че гърдите ми ще се разпорят. Когато болката поспадна и можех отново да дишам, придърпах одеялото до гърдите си и зачаках хапчетата да подействат.

* * *
Когато се събудих, в стаята бе притъмняло. През процепа между завесите видях ивица небе, в което пурпурът на залеза се смесваше с мрака на идващата нощ. Чаршафите бяха мокри от пот, в главата ми тръпнеше тъпа болка. Отново бях сънувал, но не помнех какво.

Сърцето ми изстина, когато погледнах към леглото на Сухраб и открих, че е празно. Повиках го. Собственият ми глас ме стресна. Беше безкрайно объркващо да седя в мрачна хотелска стая на хиляди километри от дома и да викам името на едно момче, което познавах едва от няколко дни. Пак го повиках, но нямаше отговор. С усилие се надигнах от леглото, проверих банята, надникнах отвън в коридора. Нямаше го.

Заключих вратата и закуцах към стаичката на собственика във фоайето, стискайки здраво парапета, за да не падна. В ъгъла на фоайето имаше прашна изкуствена палма, а тапетите бяха с изображения на летящи птици. Заварих собственика да чете вестник зад пластмасовия плот на рецепцията. Описах му Сухраб и попитах дали го е виждал. Той остави вестника и свали очилата. Имаше мазна коса и квадратни прошарени мустачки. Миришеше на някакъв тропически плод.

— Момчетата обичат да тичат насам-натам — въздъхна той. — Имам ги три. По цял ден търчат и тревожат майка си.

Размаха вестника пред лицето си и се вторачи в челюстта ми.

— Не вярвам да тича насам-натам — казах аз. — Освен това не сме тукашни. Боя се, че може да се изгуби.

Той поклати глава.

— Тогава трябва да го държите под око, господине.

— Знам — казах аз. — Но бях заспал, а когато се събудих, вече го нямаше.

— За момчетата трябва грижа, ще знаете.

— Да — казах аз и пулсът ми се ускори.

Как можеше да е толкова безчувствен пред моята тревога?

Човекът прехвърли вестника в другата ръка и пак го размаха.

— А сега искат велосипеди.

— Кои?

— Моите момчета — обясни собственикът. — Казват: „Тате, тате, купи ни велосипеди и няма да те ядосваме. Молим те, тате!“ — Той се изсмя. — Велосипеди. Майка им ще ме убие, кълна ви се.

Представих си Сухраб, проснат в някоя канавка. Или в багажника на нечия кола. Не исках кръвта му върху ръцете си. Не и неговата.

— Моля ви… — казах аз. — Присвих очи и прочетох значката с името върху яката на синята му памучна риза с къси ръкави. — Господин Фейяз, видяхте ли го?

— Момчето ли?

Стиснах зъби.

— Да, момчето! Момчето, което дойде с мен. В името на Аллах, видяхте ли го, или не?

Вестникът спря. Човекът присви очи.

— Недей да ми се правиш на хитър, приятел. Не съм го изгубил аз.

Прав беше, но това не попречи на кръвта да нахлуе в лицето ми.

— Вярно е, грешката е моя. Виновен съм. А сега кажете, видяхте ли го?

— Съжалявам — рязко отсече той. Сложи си очилата. Разгърна вестника. — Не съм виждал такова момче.

Цяла минута стоях пред плота и се мъчех да не изкрещя. Докато излизах от фоайето, онзи подхвърли зад гърба ми:

— Нямате ли идея накъде може да е тръгнало?

— Не — казах аз.

Чувствах се уморен. Уморен и изплашен.

— Има ли някакви интереси? — попита собственикът. Видях, че е сгънал вестника. — Моите момчета например са готови на всичко за американски екшън, особено с участието на онзи Арнолд, как му беше името…

— Джамията! — възкликнах аз. — Голямата джамия.

Спомних си как джамията изтръгна Сухраб от вцепенението, докато минавахме покрай нея, как подаде глава през прозореца да я огледа.

— „Шах Фейсал“ ли?

— Да. Можете ли да ме откарате дотам?

— Знаете ли, че е най-голямата джамия в света? — попита човекът.

— Не, но…

— Дворът й може да побере четирийсет хиляди души.

— Можете ли да ме откарате дотам?

— Тя е само на километър — каза собственикът.

Но вече се измъкваше иззад плота.

— Ще ви платя — казах аз.

Той въздъхна и поклати глава.

— Чакайте тук.

Изчезна в задната стаичка и след малко се върна с нови очила и връзка ключове, следван от нисичка пълна жена с оранжево сари. Тя зае мястото му на рецепцията.

— Ще ви откарам, защото и аз съм баща като вас.



Мислех си, че в крайна сметка ще обикаляме из града до късна нощ. Представих си как се обаждам в полицията и описвам по телефона Сухраб под осъдителния поглед на Фейяз. Чувах как дежурният полицай задава стандартните въпроси с уморен и отегчен глас. И между тях още един, неизказан: на кого му пука, по дяволите, за поредното мъртво афганистанско хлапе?

Но не стана така. Намерихме го на стотина метра от джамията да седи на тревната площ до един полупразен паркинг. Фейяз спря наблизо и аз слязох.

— Трябва да се връщам — каза той.

— Добре — кимнах. — Ще се върнем пеш. Благодаря ви, господин Фейяз. Благодаря от сърце.

Той се наклони към мен.

— Може ли да ви кажа нещо?

— Разбира се.

Лицето му се губеше в здрача, виждах само чифт очила, отразяващи светлината на залеза.

— Едно ви е лошо на вас, афганистанците… малко сте неспокойни.

Бях уморен и измъчен. В челюстта ми тръпнеше болка. А тия проклети рани на гърдите и корема бяха като бодлива тел, зашита под кожата. Въпреки това се разсмях.

— Какво… какво казах… — обърка се Фейяз.

Но аз вече се превивах от гърлен смях, излитащ през скованите ми челюсти.

— Луди хора — промърмори той и потегли със скърцане на гуми.

Червените светлинки на колата му примигваха в настъпващата вечер.



— Здравата ме изплаши — казах аз.

Седнах до него и примижах от болка.

Сухраб гледаше джамията. Тя имаше формата на огромна шатра. Наоколо пристигаха и потегляха коли; богомолци в бяло влизаха и излизаха. Седяхме мълчаливо. Аз се подпирах на едно дърво, Сухраб седеше до мен с колене пред гърдите. Слушахме призива за молитва, гледахме как в сградите пламват хиляди светлини с идването на нощта. Джамията искреше като диамант в тъмното. Озаряваше небето и лицето на Сухраб.

— Бил ли си някога в Мазари-Шариф? — попита Сухраб, подпрял брадичка на коленете си.

— Отдавна. Не си спомням много.

— Татко ме заведе там, когато бях малък. Мама и саса също дойдоха. Татко ми купи от пазара маймунка. Не истинска, а от онези, дето се надуват. Беше кафява и имаше папийонка.

— Като малък май и аз имах такава.

— Татко ме заведе в Синята джамия — продължи Сухраб. — Помня, че имаше страшно много гълъби и не се бояха от хората. Идваха направо при нас. Саса ми даваше парченца наан да ги храня. Скоро отвсякъде ме обкръжиха гукащи гълъби. Беше много весело.

— Сигурно ти е мъчно за родителите си — казах аз.

Питах се дали е видял как талибаните измъкват родителите му на улицата. Надявах се, че не е.

— А на тебе мъчно ли ти е за твоите? — попита той и опря буза на коленете си, за да ме погледне.

— Дали ми е мъчно? Е, майка си не съм виждал никога. Баща ми умря преди няколко години. Да, за него тъгувам. Понякога много ми липсва.

— Помниш ли как изглеждаше?

Представих си масивния врат на баба, черните му очи, буйната кестенява коса. На коленете му се чувствах като върху два дънера.

— Да, помня как изглеждаше — казах аз. — И миризмата му помня.

— А аз почвам да забравям лицата им — каза Сухраб. — Лошо ли е това?

— Не — успокоих го аз. — Винаги става така след време. Сетих се за нещо. Бръкнах в джоба на сакото си. Извадих полароидната снимка на Хасан и Сухраб. — Заповядай.

Той приближи снимката на два-три сантиметра от лицето си, завъртя я така, че светлината от джамията да пада върху нея. Дълго я гледа. Мислех, че ще заплаче, но не познах. Той само държеше снимката с две ръце и плъзгаше палец по гланцовата повърхност. Спомних си нещо, което бях чел или може би чул от някого: в Афганистан има много деца, но малко детство.

Сухраб посегна да ми върне снимката.

— Задръж я — казах аз. — Твоя е.

— Благодаря.

Той пак погледна снимката и я прибра в джоба си. Край нас по паркинга затрополи конска каруца. Звънчетата по шията на коня дрънчаха на всяка стъпка.

— Напоследък често си мисля за джамии — каза Сухраб.

— Тъй ли? Какво си мислиш за тях?

Той сви рамене.

— Просто си мисля. — Вдигна глава и ме погледна в очите. Сега плачеше, кротко и безмълвно. — Може ли да те питам нещо, Амир ага?

— Разбира се.

— Дали Аллах… — започна той и се задави. — Дали Аллах ще ме прати в ада за онова, което правех с онзи човек?

Посегнах към него и той се сви. Отдръпнах ръка.

— Не. Разбира се, че не — казах аз.

Исках да го прегърна, да го притисна към себе си, да му кажа, че светът е бил зъл към него, а не обратното.

Лицето му се изкриви от усилието да запази спокойствие.

— Татко казваше, че е грешно да причиняваш зло дори на лоши хора. Защото те не разбират и защото понякога лошите могат да станат добри.

— Не винаги, Сухраб.

Той ме погледна въпросително.

— Преди много години познавах човека, който ти стори зло — казах аз. — Сигурно си се досетил от разговора ни. Веднъж, когато бях на твоите години, той… той се опита да ме нарани, но баща ти ме спаси. Баща ти бе много храбър, винаги ме спасяваше от беди, застъпваше се за мен. И затова един ден лошият човек му причини зло. Нарани го много зле, а аз… аз не можах да спася баща ти, както той спасяваше мен.

— Защо хората са искали да сторят зло на баща ми? — попита Сухраб със задавен и изтънял глас. — Той вършеше само добро.

— Прав си. Баща ти беше добър човек. Но точно това се опитвам да ти кажа, Сухраб джан. На този свят има зли хора и понякога те си остават завинаги зли. Понякога трябва да се опълчиш срещу тях. Ти причини на онзи човек онова, което трябваше да направя аз преди много години. Даде му заслуженото, а той заслужава дори много повече.

— Мислиш ли, че татко е разочарован от мен?

— Знам, че не е — казах аз. — В Кабул ти спаси живота ми. Знам, че той се гордее с теб заради това.

Сухраб избърса лице с ръкава на ризата си. Движението пукна мехурчето от слюнка, което се бе оформило върху устните му. Той зарови лицето си в шепи и дълго плака, преди да заговори отново.

— Мъчно ми е за татко, и за мама също. Мъчно ми е за саса и за Рахим хан сахиб. Но понякога се радвам, че вече ги няма.

— Защо? — попитах аз и докоснах ръката му.

Той се отдръпна.

— Защото — задавено изрече Сухраб… — защото не искам да ме видят… толкова съм мръсен. — Той пое дъх и от гърдите му излетя дълго, глухо ридание. — Толкова съм мръсен и грешен.

— Не си мръсен, Сухраб — казах аз.

— Онези хора…

— Изобщо не си мръсен.

— … те вършеха такива неща… лошият човек и другите двама… вършеха разни неща… с мен.

— Не си мръсен и не си грешен. — Пак докоснах ръката му и той се отдръпна. Посегнах отново, съвсем леко, и го притеглих към себе си. — Няма да те нараня — прошепнах аз. — Обещавам.

Той пак се дръпна, но по-слабо. Отпусна се. Позволи ми да го прегърна и сложи глава на гърдите ми. Телцето му подскачаше в прегръдката ми при всяко ридание.

Между хора, откърмени от една гръд, има родство. Сега, докато болката на момчето попиваше през ризата ми, аз разбрах, че родството е пуснало корени и в нас двамата. Станалото в онази стая с Асеф ни бе обвързало безвъзвратно.

Отдавна чаках подходящото време, подходящия момент, за да задам въпроса, който непрестанно се въртеше из главата ми и ме държеше буден по цели нощи. Реших, че мигът е дошъл — тук и сега, под ярките светлини на Божия дом.

— Искаш ли да дойдеш в Америка и да живееш с мен и жена ми?

Той не отговори. Само продължи да хълца върху ризата ми, а аз не настоях.



Цяла седмица никой от двама ни не спомена за въпроса, сякаш изобщо не го бях задавал.

Един ден хванахме такси до местността Даман-е-кох — Полите на планината. Разположена върху склона на хълмовете Маргала, наблюдателната площадка разкрива панорамна гледка към Исламабад с неговите чисти зелени булеварди и бели къщи. Шофьорът ни каза, че отгоре можем да видим президентския дворец.

— След дъжд, когато въздухът е чист, се вижда отвъд Равалпинди — добави той.

В огледалото забелязах как непрестанно прехвърля поглед от мен към Сухраб и обратно. Видях и собственото си лице. Не беше чак толкова подпухнало както преди, но избледняващите синини му придаваха жълтеникав оттенък.

На мястото за пикник седнахме на една пейка под клонесто дърво. Денят беше топъл, слънцето се издигаше високо в топазено синьото небе. На съседните пейки седяха семейства и похапваха самоса и пакора. От нечие радио долиташе индийска песен, която ми се стори позната от някакъв стар филм, може би „Пакиза“. Връстници на Сухраб ритаха топка, смееха се, крещяха. Мислех си за сиропиталището в Картех сех и за онзи плъх, който пробяга между краката ми в канцеларията на Заман. Гърдите ми се стегнаха от внезапен гняв към начина, по който моите сънародници унищожаваха собствената си родина.

— Какво? — попита Сухраб.

Усмихнах се насила и му казах, че няма значение.

Разпънахме върху масата за пикник една от хотелските кърпи и седнахме да играем панджпар. Приятно беше да съм в планината със сина на моя брат, да играем карти и да усещам как слънцето напича врата ми. Песента свърши и почна нова, непозната за мен.

— Гледай! — възкликна Сухраб.

Сочеше с картите си нагоре. Вдигнах очи и видях в необятното синьо небе да кръжи ястреб.

— Не знаех, че в Исламабад има ястреби — казах аз.

— И аз — рече Сухраб, следейки с поглед кръговете на птицата. — А има ли ги там, където живееш?

— В Сан Франциско? Сигурно. Но не съм виждал.

— О — каза Сухраб.

Надявах се да пита още, но той раздаде нова ръка и попита дали ще ядем. Отворих книжната торба и му подадох сандвич с кюфте. Моят обяд се състоеше от поредната чаша смлени банани и портокали — бях наел за една седмица миксера на госпожа Фейяз. Засмуках през сламката и устата ми се напълни със сладкия смесен нектар. Няколко капки протекоха от ъгълчето на устните ми. Сухраб ми подаде салфетка и се загледа как бърша сока. Усмихна се и аз отвърнах на усмивката.

— С баща ти бяхме братя. — Думите сами излетяха от устните ми. Исках да му кажа още за онази нощ, когато седяхме до джамията, но не посмях. Той обаче имаше право да знае. Вече не исках да крия каквото и да било. — Всъщност полубратя. Имахме един и същ баща.

Сухраб спря да дъвче. Остави сандвича.

— Татко никога не е казвал, че има брат.

— Защото не знаеше.

— Защо не знаеше?

— Никой не му е казал — отвърнах. — И на мен не казаха. Узнах го едва наскоро.

Сухраб примига. За пръв път ме гледаше истински.

— Но защо са го крили от теб и от татко?

— Знаеш ли, и аз си зададох същия въпрос. Отговор има, но не е хубав. Нека просто да кажем, че криеха, защото на нас с баща ти… не ни се полагаше да сме братя.

— Защото беше хазарин?

Заставих се да го погледна в очите.

— Да.

— А баща ти — започна той и наведе очи към сандвича… — баща ти еднакво ли ви обичаше?

Спомних си онзи отдавнашен ден край езерото Гарка, когато баба си позволи да потупа Хасан по гърба, защото неговото камъче направи повече отскоци. Отново го видях как стои с грейнало лице в болничната стая, докато лекарят сваля превръзките от устните на Хасан.

— Мисля, че ни обичаше еднакво, но по различен начин.

— Срамуваше ли се от баща ми?

— Не — казах аз. — Мисля, че се срамуваше от себе си.

Сухраб взе сандвича и го захапа мълчаливо.



Тръгнахме си късно следобед, уморени от жегата, но умората беше приятна. През целия път усещах как Сухраб ме наблюдава. Помолих шофьора да спре пред магазин, където продаваха фонокарти. Дадох му пари и бакшиш, за да влезе и да ми купи една.

Вечерта лежахме и гледахме по телевизията религиозно предаване. Двама проповедници с прошарени дълги бради и бели тюрбани разговаряха по телефона с мюсюлмани от цял свят. Някой си Аюб от Финландия попита дали синът му ще иде в ада, задето носи торбестите си панталони толкова смъкнати, че се вижда ръбът на бельото му.

— Веднъж видях снимка на Сан Франциско — каза Сухраб.

— Наистина ли?

— На снимката имаше червен мост и сграда с остър връх.

— Да беше видял улиците — казах аз.

— Какви са?

Сега Сухраб ме гледаше. На екрана двамата проповедници обсъждаха трудния въпрос.

— Толкова са стръмни, че като караш нагоре, не виждаш нищо освен небето и предния капак на колата.

— Малко е страшно — каза той.

Завъртя се към мен и обърна гръб на телевизора.

— Да, отначало — съгласих се аз. — Но скоро свикваш.

— Там вали ли сняг?

— Не, но има много мъгла. Сещаш ли се за онзи мост от снимката?

— Да.

— Понякога сутрин мъглата е толкова гъста, че виждаш само върховете на двете кули да се подават от нея.

В усмивката му имаше изумление.

— О.

— Сухраб.

— Да.

— Мислил ли си за онова, което те попитах?

Усмивката му посърна. Той се търкулна по гръб. Сплете ръце под главата си. Проповедниците решиха, че в крайна сметка синът на Аюб ще иде в ада. Твърдяха, че го пишело в хадисите.

— Мислих — каза Сухраб.

— И какво?

— Страх ме е.

— Знам, че е малко страшно — вкопчих се аз в нишката на надеждата. — Но бързо ще научиш английски и ще свикнеш с…

— Не е това. То също ме плаши, но…

— Какво?

Той пак се завъртя към мен. Сви колене пред гърдите си.

— Ами ако ти омръзна? Ами ако жена ти не ме хареса?

С усилие се изправих и прекосих пространството между нас. Седнах до него.

— Никога няма да ми омръзнеш, Сухраб. Никога. Обещавам. Ти си мой племенник, забрави ли? А Сорая джан е много добра жена. Повярвай ми, ще те обикне. И това ти го обещавам.

Събрах смелост. Посегнах и хванах ръката му. Той малко се стегна, но не я дръпна.

— Не искам пак да отида в приют — каза Сухраб.

— Няма да го допусна. Обещавам ти. — Обгърнах дланта му с две ръце. — Ела у дома с мен.

Сълзите му попиваха във възглавницата. Сухраб дълго мълча. После ръката му стисна моята. И той кимна. Кимна!



Свързах се от четвъртия опит. След третия сигнал тя вдигна слушалката.

— Ало?

В Исламабад беше седем и половина вечерта — също като в Калифорния, но сутринта. Това означаваше, че Сорая е станала преди час и се подготвя за училище.

— Аз съм.

Седях на леглото и гледах спящия Сухраб.

— Амир! — изпищя тя. — Добре ли си? Къде си?

— В Пакистан.

— Защо не се обади по-рано? Поболях се от притеснения! Майка ми се моли и прави назр всеки ден.

— Извинявай, че не се обадих. Вече съм добре.

Бях й казал, че заминавам за седмица, най-много две. А отсъствах вече почти цял месец. Усмихнах се.

— И предай на хала Джамила да не коли повече овце.

— Как тъй „вече си добре“? И защо ти е такъв гласът?

— Недей да се тревожиш. Добре съм. Наистина. Сорая, имам да ти разкажа една история, която трябваше да чуеш отдавна, но първо трябва да знаеш едно.

— Какво? — попита тя, вече с по-тих, предпазлив глас.

— Няма да се върна сам. Ще доведа едно момченце. — Помълчах. — Искам да го осиновим.

— Какво?

Погледнах часовника си.

— В тая глупава фонокарта остават още петдесет и седем минути, а имам толкова много за казване. Седни някъде.

Чух я как набързо придърпва стол по паркета.

— Започвай — каза тя.

И аз направих онова, което не бях сторил за петнайсет години брак: разказах й всичко. Всичко. Толкова пъти си бях представял този момент, боях се от него, но докато говорех, усетих как от гърдите ми пада невидим товар. Навярно Сорая бе изпитала нещо подобно през вечерта на нашето хастегари, когато ми разказа за миналото си.

Когато привърших изповедта си, тя плачеше.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Не знам какво да мисля, Амир. Ти ми разказа наведнъж толкова много.

— Разбирам.

Чух как избърса носа си.

— Но едно знам: трябва да доведеш това дете у дома. Искам го.

Затворих очи и се усмихнах.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — повтори тя. — Амир, той е твой каом, твой роднина, значи е и мой каом. Много ясно, че съм сигурна. Не можеш да го оставиш на улицата. — Кратко мълчание. — Как изглежда?

Погледнах спящия Сухраб.

— Много сладък, но тъжен.

— Кой би го упрекнал? — рече тя. — Искам да го видя, Амир. Много искам.

— Сорая?

— Да.

— Достет дарум. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя. Усетих усмивката в думите й. — Да се пазиш.

— Непременно. И още нещо. Не казвай на вашите кой е. Ако трябва да знаят, нека го чуят от мен.

— Добре.

Затворихме.



Тревата пред американското посолство в Исламабад беше окосена и осеяна с кръгли цветни лехи, а живите плетове бяха изпънати като по конец. Самото здание бе като повечето сгради тук — ниско и бяло. За да стигнем до посолството, минахме през няколко контролни пункта и трима различни служители от охраната ме претърсиха, след като телта в челюстите ми задейства металодетектора. Когато най-сетне се отървахме от жегата и влязохме вътре, прохладният въздух ме плисна в лицето като ледена вода. Дежурната секретарка във фоайето — жена на петдесетина години с костеливо лице — се усмихна, когато й съобщих името си. Беше облечена с бежова блуза и черни панталони — за пръв път от седмици насам виждах жена да носи нещо друго освен бурка или шалвари. Почуквайки с гумичката на молива си по бюрото, тя прегледа списъка за посещения. Откри името ми и ме покани да седна.

— Ще желаете ли лимонада? — попита жената.

— За мен не, благодаря — казах аз.

— А за сина ви?

— Моля?

— За красивия млад господин — каза тя и се усмихна на Сухраб.

— О. Да, благодаря.

Седнахме на черното кожено канапе срещу бюрото й, до американското знаме. Сухраб взе някакво списание от стъклената масичка. Запрелиства го, но всъщност не гледаше снимките.

— Какво? — попита той по някое време.

— Моля?

— Усмихваш се.

— Мислех си за теб — казах аз.

Той се усмихна нервно. Взе друго списание и го прелисти до края за по-малко от трийсет секунди.

— Не бой се — казах аз и докоснах ръката му. — Тези хора са дружелюбни. Отпусни се.

Бих могъл да кажа същото и на себе си. Непрекъснато се въртях, разпусках и пак стягах връзките на обувките си. Секретарката сложи на масичката висока чаша лимонада с лед.

— Заповядай.

Сухраб се усмихна плахо.

— Thank you very much.

Прозвуча малко неясно, но както ми бе признал, той знаеше на английски само два израза: „много благодаря“ и „приятен ден“.

— Моля — разсмя се жената и тръгна обратно към бюрото, потраквайки с високите токчета.

— Have a nice day — рече Сухраб.



Реймънд Андрюс беше нисък мъж с малки ръце, идеално поддържани нокти и халка на безименния пръст. Ръкува се отривисто с мен; имах чувството, че съм стиснал врабче. Но тези крехки ръце държат съдбата ни, помислих си аз, докато сядахме срещу бюрото му. На стената зад Андрюс висеше плакат на мюзикъла „Клетниците“, а до него топографска карта на САЩ. На прозореца имаше саксия с декоративни доматчета.

— Цигара? — попита той с плътен баритон, малко странен за дребната му фигура.

— Не, благодаря — казах аз.

Тревожеше ме, че Андрюс почти не погледна Сухраб. Не гледаше и мен, докато говореше. Той отвори едно чекмедже, извади наченат пакет цигари и запали. От същото чекмедже измъкна и шишенце с крем. Гледаше доматчетата и мажеше крем по ръцете си, а цигарата висеше в ъгълчето на устните му. После затвори чекмеджето, опря лакти върху бюрото и бавно издиша.

— Е — каза той, присвивайки сивите си очи от дима, — разкажете ми историята си.

Чувствах се като Жан Валжан, седнал срещу Жавер. Напомних си, че сега съм на американска територия, че този човек е на моя страна, че му плащат, за да помага на хора като мен.

— Искам да осиновя това момче и да го отведа със себе си в Щатите — казах аз.

— Разкажете ми историята си — повтори Андрюс. Малко пепел бе паднала върху грижливо подреденото бюро и той я избута с пръст в кошчето.

Разказах му версията, която бях съчинил след разговора със Сорая. Отишъл съм в Афганистан да намеря сина на моя брат. Открил съм момчето в ужасни условия. Платил съм на директора на сиропиталището, за да го взема. После съм го довел в Пакистан.

— Значи сте чичо на момчето?

— Да.

Той погледна часовника си. Посегна и завъртя саксията върху перваза.

— Някой може ли да го потвърди?

— Да, но не знам къде е сега.

Андрюс се обърна към мен и кимна. Помъчих се да разгадая изражението му, но не успях. Питах се дали тези малки ръце някога са опитвали да държат карти за покер.

— Предполагам, че телта в челюстите ви не е последен писък на модата — каза той.

Тогава разбрах, че сме загазили. Казах му, че са ме ограбили и пребили в Пешавар.

— Разбира се — кимна той. Изкашля се. — Мюсюлманин ли сте?

— Да.

— Практикуващ?

— Да.

Всъщност не помнех кога за последен път съм свеждал чело за молитва. После се сетих: в деня, когато доктор Амани съобщи на баба прогнозата си. Тогава коленичих на молитвеното килимче, но си припомних само откъслеци от училищните молитви.

— Това донякъде е в полза на молбата ви, но не много — каза той и приглади безупречно сресаната си тъмноруса коса.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

Посегнах към ръката на Сухраб и преплетох пръсти с неговите. Момчето смутено гледаше ту мен, ту Андрюс.

— Това е дълъг отговор и съм сигурен, че в крайна сметка ще стигнем до него. Искате ли първо да започнем с краткия?

— Мисля, че да — казах аз.

Андрюс изгаси цигарата и подви устни.

— Откажете се.

— Моля?

— Откажете се от молбата за осиновяване. Това е моят съвет.

— Ще го имам предвид — казах аз. — А сега ще ми обясните ли защо?

— Значи искате дългия отговор — каза безстрастно той, без изобщо да се засегне от резкия ми тон. Събра длани, сякаш бе коленичил пред Дева Мария. — Да допуснем, че разказът ви отговаря на истината, макар да се обзалагам, че или сте го измислили, или пропускате нещо. Не че това ме засяга. Вие сте тук, момчето е тук, другото няма значение. И все пак пред вашата молба има сериозни препятствия, включително факта, че детето не е сирак…

— Напротив, сирак е.

— Не и според закона.

— Родителите му бяха екзекутирани на улицата. Съседите са видели — казах аз и неволно се зарадвах, че говорим на английски.

— Имате ли смъртни актове?

— Смъртни актове? Говорим за Афганистан. Там повечето хора нямат и акт за раждане.

Лъскавите му очи дори не мигнаха.

— Не аз пиша законите, сър. Независимо от възмущението си, трябва да докажете, че родителите са починали. Момчето трябва официално да бъде обявено за сирак.

— Но…

— Поискахте дългия отговор и аз ви го давам. Следващият проблем е, че ще ви трябва съдействие от родината на момчето. Това е трудно дори при най-добри обстоятелства, а както сам казахте, говорим за Афганистан. В Кабул няма американско посолство. Това извънредно много усложнява нещата. Прави ги почти невъзможни.

— Значи казвате да го изхвърля обратно на улицата?

— Не съм казал това.

— Той е жертва на сексуално насилие — казах аз.

Спомних си звънчетата по глезените на Сухраб, грима по очите му.

— Много съжалявам — изрекоха устните на Андрюс. Но ме гледаше тъй, сякаш си говорехме за времето. — Това обаче няма да накара имиграционната служба да издаде на момчето виза.

— Какво ми казвате?

— Казвам ви, че ако искате да помогнете, можете да пратите пари на някоя международна организация. Да идете доброволец в бежански лагер. Но в момента категорично съветваме американските граждани да избягват осиновяване на деца от Афганистан.

Изправих се.

— Да вървим, Сухраб — казах аз на фарси.

Сухраб пристъпи до мен и облегна глава на бедрото ми. Спомних си снимката — на нея двамата с Хасан стояха по същия начин.

— Може ли да ви попитам нещо, мистър Андрюс?

— Да.

— Имате ли деца?

Той мигна за пръв път.

— Е, имате ли? Въпросът е лесен.

Той мълчеше.

— Така си и мислех — казах аз и хванах Сухраб за ръката. — Би трябвало да настанят зад това бюро човек, който знае какво е да искаш дете.

Завъртях се. Сухраб ме последва.

— Може ли и аз да попитам нещо? — обади се Андрюс зад гърба ми.

— Питайте.

— Обещахте ли на това дете да го вземете със себе си?

— И какво, ако съм обещал?

Той поклати глава.

— Опасно нещо са обещанията пред деца. — Въздъхна, пак отвори чекмеджето и се разрови из документите вътре. — Смятате ли да продължите?

— Да, смятам да продължа.

Андрюс извади визитна картичка.

— Тогава ви съветвам да си намерите добър адвокат по въпросите на имиграцията. Омар Фейсал работи тук, в Исламабад. Кажете, че аз ви пращам.

Взех картичката и промърморих:

— Благодаря.

— Успех — каза той.

На излизане се озърнах през рамо. Андрюс стоеше сред правоъгълник от слънчева светлина и разсеяно гледаше през прозореца, а ръцете му извъртаха саксията към слънцето и нежно галеха доматените стъбла.



— Всичко хубаво — каза секретарката, докато минавахме край бюрото й.

— Вашият шеф не е много любезен — подхвърлих аз. Очаквах я да вдигне очи към тавана или да кимне в смисъл „Знам, всички го казват“. Но вместо това тя сниши глас.

— Горкият Рей. Не е същият, откакто дъщеря му почина.

Вдигнах вежди.

— Самоуби се — прошепна жената.



На връщане към хотела Сухраб бе притиснал лице до прозореца на таксито и гледаше прелитащите край нас дървета и сгради. Мъгливото петънце от дъха му по стъклото нарастваше, свиваше се и пак растеше. Чаках да ме попита за срещата, но той мълчеше.



Зад затворената врата на банята течеше вода. Откакто пристигнахме в хотела, Сухраб се къпеше всяка вечер преди лягане. В Кабул топлата вода беше рядък лукс, също като бащите. Сега Сухраб оставаше във ваната почти по цял час — лежеше в сапунената вода и се търкаше. Седнал на ръба на леглото, аз набрах номера на Сорая. Озърнах се към тънката ивица светлина под вратата на банята. Чувстваш ли се вече чист, Сухраб?

Обясних на Сорая какво ми каза Реймънд Андрюс.

— Е, какво мислиш? — попитах накрая.

— Да се надяваме, че греши.

Сорая ми каза на свой ред, че се свързала с няколко агенции, които уреждат международни осиновявания. Никъде не се съгласявали да работят с Афганистан, но тя продължавала да търси.

— Вашите как приеха новината?

— Майка ми е щастлива. Знаеш какво изпитва към теб, Амир, според нея просто не можеш да сбъркаш. Баща ми… е, за него никога не се знае. Мълчи си.

— А ти? Щастлива ли си?

Чух как прехвърли слушалката в другата ръка.

— Знам, че звучи налудничаво, но се чудя каква точно курма обича и кой учебен предмет харесва най-много. Представям си как му помагам да си пише домашните…

Тя се разсмя. Водата в банята бе спряла да тече. Чух как Сухраб се размърда във ваната и през ръба плисна вода.

— Ще бъдеш чудесна — казах аз.

— Без малко да забравя! Обадих се на кака Шариф.

Спомних си го как на нашата ника четеше стихове от лист хотелска хартия за писма. Синът му държеше Корана над главите ни, докато вървяхме към подиума и се усмихвахме на фотоапаратите.

— Какво каза той?

— Обеща да проучи въпроса. Ще поразпита приятелите си от имиграционните служби.

— Чудесна новина — казах аз. — С нетърпение чакам да видиш Сухраб.

— Аз пък чакам с нетърпение да видя теб — отвърна тя.

Оставих слушалката с усмивка.

Няколко минути по-късно Сухраб излезе от банята. След срещата с Андрюс не бе казал почти нито дума, а опитите ми да го заприказвам срещаха само кимване или едносричен отговор. Настани се в леглото и придърпа одеялото до брадичката си. След броени минути заспа.

Избърсах запотеното огледало в банята и се избръснах със старомодната хотелска самобръсначка — от онези, които се развинтват, за да сложиш ножчето. После на свой ред се изкъпах. Лежах във ваната, докато горещата вода изстина и кожата ми настръхна. Лежах, унесен във въпроси и спомени…



Омар Фейсал се оказа възпълен мургав мъж с трапчинки на бузите, малки черни очички и добродушна усмивка, разкриваща процепа между двата му предни зъба. Оредялата му прошарена коса беше вързана на опашка. Носеше кафяв кадифен костюм с кожени кръпки на лактите, а в ръцете си държеше ожулено издуто куфарче. Дръжката липсваше, затова го притискаше към гърдите си. Изглеждаше от ония хора, които започват много от изреченията си със смях и излишни извинения, като: Извинявайте, ще дойда в пет. Смях. Когато му се обадих, той настоя да дойде при нас.

— Извинявайте, в този град шофьорите на таксита са същински акули — каза Фейсал на перфектен английски без следа от акцент. — Надушат ли чужденец, вдигат тарифите тройно.

Облян в пот, той прекрачи прага, продължавайки да ръси усмивки и извинения. Избърса челото си с кърпа, отвори куфарчето, изрови от него бележник и се извини за хартиите, които се разсипаха по леглото. Седнал с кръстосани крака на леглото, Сухраб гледаше с едно око телевизора, с другото наблюдаваше притеснения адвокат. Сутринта му бях казал, че Фейсал ще дойде. Той кимна, едва не попита нещо, но премълча и продължи да гледа някакво детско предаване с говорещи животни.

— Готово — каза Фейсал, разгръщайки бележника. — Дано по отношение на реда децата ми да приличат на майка си. Извинявайте, сигурно не е редно да чувате подобно нещо от бъдещия си адвокат.

И пак се разсмя.

— Е, мистър Реймънд Андрюс има много високо мнение за вас.

— Мистър Андрюс. Да, да. Свестен човек. Всъщност той се обади да ми разкаже за вас.

— Тъй ли?

— О, да.

— Значи сте запознат с положението.

Фейсал попи потта по горната си устна.

— Запознат съм с положението, както сте го представили на мистър Андрюс — каза той. Усмихна се срамежливо и на бузите му изникнаха трапчинки. Погледна Сухраб и добави на фарси: — А това трябва да е младежът, заради когото са всички тези вълнения.

— Това е Сухраб — казах аз. — Сухраб, запознай се с господин Фейсал, за когото ти говорих.

Сухраб стана от леглото и му протегна ръка.

— Селам алейкум — тихо изрече той.

— Алейкум селам, Сухраб — отвърна Фейсал. — Знаеш ли, че носиш името на велик воин?

Сухраб кимна. Покатери се пак на леглото и легна на една страна да гледа телевизия.

— Не знаех, че говориш фарси толкова добре — казах аз. — В Кабул ли си израснал?

— Не, роден съм в Карачи. Но доста години живях в Кабул. В Шар-е-нау, близо до голямата джамия — обясни Фейсал. — Всъщност израснах в Бъркли. Баща ми отвори там музикален магазин към края на шейсетте. Свободна любов, дълги коси, ризи на цветчета и какво ли не още. — Той се приведе напред. — Бях на фестивала в Удсток.

— Голяма работа си — казах аз.

От смях Фейсал отново почна да се поти.

— Както и да е — продължих аз, — онова, което казах на мистър Андрюс, е чистата истина, само пропуснах едно-две неща. Или може би три. Сега ще ти разкажа пълната версия.

Той отгърна нова страница. Развинти капачката на писалката си.

— Ще ти бъда благодарен, Амир. Защо да не продължим на английски?

— Добре.

Разказах му всичко. За срещата с Рахим хан, за пътуването до Кабул, за сиропиталището и убийството с камъни на стадиона.

— Аллах — прошепна той. — Извинявай, имам толкова хубави спомени от Кабул. Не мога да повярвам, че ми говориш за същото място.

— Бил ли си там напоследък?

— Опазил ме Аллах.

— Само едно ще ти кажа — не е като Бъркли.

— Продължавай.

Разказах му и останалото — срещата с Асеф, боят, Сухраб и неговата прашка, бягството ни към Пакистан. Когато привърших, той си записа нещо, въздъхна дълбоко и ме погледна замислено.

— Е, Амир, чака те тежка битка.

— Мога ли да я спечеля?

Той завинти капачката на писалката.

— С риск да ти заприличам на Реймънд Андрюс, ще отговоря направо: едва ли. Не е невъзможно, но шансовете са нищожни.

Добродушната усмивка и закачливият поглед бяха изчезнали.

— Но деца като Сухраб най-много се нуждаят от дом — казах аз. — Тия закони и правилници ми се виждат напълно безсмислени.

— Не го казвай на мен, Амир — отвърна той. — Но фактът е, че сегашните имиграционни закони, правилата за осиновяване и политическата обстановка в Афганистан обръщат цялата игра срещу теб.

— Не разбирам — казах аз. Искаше ми се да ударя нещо. — Тоест ясно ми е, но не разбирам.

Омар кимна и сбръчка чело.

— Е, така е. След катастрофа, била тя природна или причинена от хората — а талибаните са истинска катастрофа, Амир, повярвай ми, — винаги става трудно да се докаже, че едно дете е сирак. Хлапетата изчезват по бежанските лагери или родителите просто ги изоставят, защото не могат да се грижат за тях. Случва се непрекъснато. Затова имиграционните власти няма да издадат виза, докато не стане ясно, че детето е сирак и отговаря на условията за осиновяване. Съжалявам, знам, че звучи нелепо, но ще ти трябват смъртни актове.

— Бил си в Афганистан — казах аз. — Знаеш, че е невъзможно.

— Знам. Но да речем, че докажем смъртта на родителите. Дори и тогава имиграционните власти смятат, че е най-добре детето да бъде осиновено в собствената си страна, за да запази културното си наследство.

— Какво наследство? — възкликнах аз. — Талибаните унищожиха цялото културно наследство на Афганистан. Видял си какво направиха с гигантските статуи на Буда в Бамиян.

— Съжалявам, Амир, просто ти обяснявам как действат имиграционните власти. — Омар ме потупа по ръката. Озърна се към Сухраб и се усмихна. Отново ме погледна. — Всяко дете трябва да бъде осиновено според законите и правилата на своята страна. Но когато става дума за страна в хаос като Афганистан, правителствените служби са претоварени със спешни случаи и едно осиновяване ще им бъде последна грижа.

Въздъхнах и разтърках очи. Усетих как зад тях се надига нов пристъп на главоболие.

— Но да допуснем, че положението в Афганистан се оправи — продължи Омар и скръсти ръце върху издутия си корем. — Дори и тогава властите може да не разрешат осиновяване. Всъщност дори по-умерените мюсюлмански нации подхождат колебливо към тия въпроси, защото ислямският закон, шариатът, не признава осиновяването.

Аз притиснах длан към челото си.

— Значи ме съветваш да се откажа?

— Аз израснах в Америка, Амир. Ако Америка ме е научила на нещо, то е, че няма по-голям грях от това да се откажеш. Но като твой адвокат съм длъжен да те запозная с фактите. И накрая, службите за осиновяване редовно пращат свои сътрудници да се запознаят със средата на детето, но никоя здравомислеща организация няма да прати човек в Афганистан.

Озърнах се към Сухраб, който гледаше ту нас, ту телевизора. Седеше като баща си — с брадичка, подпряна на коляното.

— Аз съм му чичо, това няма ли значение?

— Има, ако можеш да го докажеш. Извинявай, разполагаш ли с документи или поне със свидетели?

— Нямам документи — признах уморено аз. — Никой не знаеше. Сухраб не знаеше, докато не му казах, а аз самият узнах съвсем наскоро. Единственият свидетел си замина, може вече да е умрял.

— Хммм.

— Какви са възможностите, Омар?

— Ще бъда откровен. Нямаш голям избор.

— Добре де, за бога, какво да правя?

Омар въздъхна и потупа с писалката по брадичката си.

— Все пак можеш да напишеш молба да го признаят за сирак и да се надяваш на шанса. Можеш да извършиш независимо осиновяване. Това означава, че през следващите две години ще трябва да живееш от време на време със Сухраб тук, в Пакистан. Можеш да подадеш от негово име молба за политическо убежище. Това е дълъг процес и ще трябва да докажеш, че е преследван по политически причини. Можеш да поискаш хуманитарна виза. Това е в правомощията на главния прокурор и не става лесно. — Той помълча. — Има още един вариант, навярно най-добрият.

Аз се приведох напред.

— Можеш да го настаниш в тукашен приют, после да предприемеш постъпки да бъде признат за сирак. Започваш с формуляр I–600 и молба да проучат семейството ти, докато той е на сигурно място.

— Какво означава всичко това?

— Извинявай, I–600 е формалност на имиграционните служби — обясни Омар. — Семейството ти ще бъде проучено от агенцията за осиновяване, която избереш. Нали разбираш, да видят дали не сте смахнати или нещо подобно.

— Не искам да го правя — казах аз и пак се озърнах към Сухраб. — Обещах му да не го пращам в приют.

— Както казах, това навярно е най-добрият ти шанс.

Поговорихме още малко. После го изпратих до колата му — стар фолксваген. Слънцето вече залязваше над Исламабад, обагряйки с огнени петна небосвода на запад. Гледах как колата се люшка под тежестта на Омар, който се опитваше да се настани зад волана. Той свали страничното стъкло.

— Амир.

— Да.

— Още одеве исках да ти го кажа. Мисля, че постъпваш страхотно.

Той размаха ръка и потегли. Аз стоях пред хотела, махах му и ми се искаше Сорая да е до мен.



Когато се върнах в стаята, Сухраб бе изключил телевизора. Седнах на ръба на леглото и го помолих да дойде при мен.

— Господин Фейсал смята, че има начин да те взема в Америка — казах аз.

Сухраб се усмихна едва-едва — за пръв път от много дни насам.

— Тъй ли? Кога заминаваме?

— Там е цялата работа. Може да отнеме доста време. Но той каза, че е възможно и ще ни помогне.

Сложих длан на врата му. Откъм улицата долиташе призивът за молитва.

— Кога заминаваме? — повтори Сухраб.

— Не знам. Няма да е скоро.

Сухраб сви рамене и пак се усмихна, този път по-широко.

— Нищо. Мога да чакам. То е като киселите ябълки.

— Кисели ябълки ли?

— Когато бях много малък, веднъж се качих на дървото и ядох зелени, кисели ябълки. Коремът ми се поду и стана твърд като барабан. Много болеше. Мама ми каза, че ако бях изчакал ябълките да узреят, нямаше да се разболея. И сега, когато много искам нещо, винаги си спомням какво каза тя.

— Кисели ябълки — повторих аз. — Машалла, ти си най-умното момче, което познавам, Сухраб джан.

Ушите му пламнаха.

— Ще ме заведеш ли на червения мост? — попита той. — Онзи с мъглата.

— Непременно — казах аз. — Непременно.

— И ще караме по онези улици, където виждаш само небето и предния капак на колата?

— Ще ги обиколим една по една — обещах аз.

Примигах. В очите ми пареха сълзи.

— Английският труден ли е за учене?

— Според мен след една година ще го говориш не по-зле от фарси.

— Наистина ли?

— Да. — Сложих пръст под брадичката му и вдигнах лицето му към моето. — Но има и още нещо, Сухраб.

— Какво?

— Ами… господин Фейсал смята, че ще е от голяма полза, ако те помолим и се съгласиш да останеш известно време в дом за деца.

— Дом за деца? — Усмивката му изчезна. — Искаш да кажеш приют?

— Само за малко.

— Не — каза той. — Не, моля те.

— Сухраб, ще бъде само за малко. Вярвай ми.

— Ти обеща никога да не ме пращаш на такова място, Амир ага.

Гласът му пресекваше, в очите му напираха сълзи. Чувствах се пълен негодник.

— Това е различно. Ще бъде тук, в Исламабад, а не в Кабул. И аз ще те посещавам непрекъснато, докато успеем да те прехвърлим в Америка.

— Моля те! Моля те, недей! — изхълца той. — Страх ме е от онова място. Ще ме измъчват! Не искам да ходя там.

— Никой няма да ти стори зло. Никога вече.

— Винаги казват, че няма, но лъжат. Лъжат! Аллах, моля те!

Избърсах с палец сълзата, бликнала по бузата му.

— Кисели ябълки, помниш ли? — тихо казах аз. — То е като киселите ябълки.

— Не, не е. Не и онова място. О, Аллах. Моля те, недей!

Сухраб трепереше цял, по лицето му се смесваха сълзи и сополи.

— Шшшт — притеглих го по-близо до себе си, обгърнах с ръце треперещото му телце. — Шшшт. Всичко ще бъде наред. Ще си заминем заедно. Ще видиш, всичко ще бъде наред.

Той бе притиснал лице към гърдите ми и гласът му звучеше приглушено, но въпреки това долових паниката в него.

— Моля те, обещай да не ме пращаш там! О, Аллах, Амир ага! Обещай да не ме пращаш!

Как можех да му обещая? Притисках го силно до себе си и се люшках напред-назад. Той плака върху ризата ми, докато сълзите пресъхнаха, треперенето спря и трескавите му молби заглъхнаха до неясно мънкане. Аз чаках, люлеех го, докато започна да диша по-равномерно и тялото му се отпусна. Преди много време го бях чел някъде: Така се справят децата с ужаса. Заспиват.

Пренесох го върху неговото легло. После легнах на моето и се загледах в пурпурното небе над Исламабад.



Небето бе непрогледно черно, когато телефонът ме събуди. Разтърках очи и щракнах нощната лампа. Минаваше десет и половина. Бях спал около три часа. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Обаждане от Америка — съобщи отегченият глас на господин Фейяз.

— Благодаря — казах аз.

В банята светеше. Сухраб си вземаше вечерната вана. В слушалката нещо прещрака и чух гласа на Сорая:

— Здравей!

Стори ми се развълнувана.

— Здрасти.

— Как мина срещата с адвоката?

Разказах й за предложението на Омар Фейсал.

— Е, можеш да го забравиш — каза тя. — Няма да се наложи.

Трепнах.

— Защо, какво става?

— Пак се чух с кака Шариф. Той каза, че важното е да вкараме Сухраб в страната. Влезе ли веднъж, има начини да го задържим. Обадил се е на своите приятели от имиграционните служби. Снощи ми позвъни да каже, че почти със сигурност ще осигури на Сухраб хуманитарна виза.

— Без майтап? — възкликнах аз. — О, слава на Аллах! Добрият стар Шариф джан!

— Знам. Както и да е, ние поемаме ролята на спонсори. Той каза, че визата ще е едногодишна — предостатъчно време да подадем молба за осиновяване.

— Наистина ли ще стане, Сорая?

— Така изглежда — отвърна тя.

Личеше си, че е щастлива. Казах й, че я обичам, тя също отвърна, че ме обича, и приключихме разговора.

— Сухраб! — извиках аз, ставайки от леглото. — Сорая джан току-що се обади от Калифорния. Няма да се наложи да те настаняваме в приют, Сухраб. Отиваме в Америка заедно. Чу ли? Отиваме в Америка!

Бутнах вратата. Прекрачих в банята.

Изведнъж паднах на колене и закрещях. Крещях през стиснати зъби. Крещях до скъсване на гърлото, до раздиране на гърдите.

По-късно ми казаха, че още съм крещял, когато дошла линейката.

(обратно)

25

Не ме пускат да вляза.

Виждам как вкарват носилката през двойната врата и се втурвам след тях. Нахълтвам вътре, лъхва ме мирис на йод и дезинфекция, но аз успявам само да видя как двама мъже с хирургически шапки и една жена в зелено се скупчват край носилката. Дръпват около нея бяла завеса, чийто край се влачи по зацапаните карирани плочки. Изпод завесата стърчат две окървавени крачета и аз забелязвам, че нокътят на левия палец е нащърбен. После едър мускулест мъж в синьо опира длан върху гърдите ми и ме избутва назад през вратата. Усещам с кожата си хладното докосване на венчалната му халка. Блъскам се и го ругая, но той казва, че не мога да бъда там, казва го на английски, с любезен, но твърд тон.

— Трябва да чакате — казва той и ме повежда към чакалнята, после двойната врата се затваря зад него с въздишка и сега през тесните правоъгълни прозорчета виждам само върховете на хирургическите шапки.

Оставя ме в широк коридор без прозорци, претъпкан с насядали хора — някои на сгъваеми столове покрай стените, други върху протрития тънък килим. Отново искам да закрещя и си спомням, че за последен път се чувствах така, докато пътувах с цистерната, погребан в мрака заедно с баба и другите бежанци. Искам да се изтръгна от това място, от тази реалност, да се издигна като облак и да отлетя, да се слея с влажната лятна нощ и да се разтворя някъде далеч над хълмовете. Но не мога да мръдна оттук, краката ми тежат като бетонни блокове, в дробовете ми няма въздух, гърлото ми изгаря. Няма начин да отлетя. Няма да има друга реалност. Затварям очи и в ноздрите ми нахлуват миризмите на коридора — пот и амоняк, медицински спирт и къри. Заблудени пеперуди се блъскат в мътните луминесцентни лампи на тавана и аз чувам сухото хартиено шумолене на крилете им. Чувам разговори, приглушени ридания, подсмърчане, някой стене, друг въздиша, вратите на асансьора се отварят със звън, по високоговорителите обявяват нещо на урду.

Отново отварям очи и знам какво трябва да направя. Оглеждам се, сърцето ми бие в гърдите като парен чук, кръвта бучи в ушите ми. Отляво има мрачно килерче. Вътре откривам каквото ми трябва. Ще свърши работа. Грабвам един от сгънатите чаршафи и се връщам в коридора. Виждам до дежурната стая една сестра да говори с полицай. Хващам жената за лакътя и я дръпвам, искам да знам накъде е запад. Тя не разбира, навъсва се и бръчките по лицето й стават по-дълбоки. Гърлото ме боли, в очите ми парят капки пот, всяко вдишване е като глътка огън. Може би плача. Отново питам. Умолявам. Най-сетне полицаят посочва.

Хвърлям на пода своето импровизирано молитвено килимче и падам на колене, притискам чело към земята и сълзите ми попиват в чаршафа. Кланям се към запад. После си спомням, че не съм го правил над петнайсет години. А сега се моля на Аллах да ми изпълни една-едничка молба: ръцете ми са опетнени с кръвта на Хасан; моля се Аллах да не позволи да ги опетня и с кръвта на сина му.

Чувам хлипане и осъзнавам, че излита от моето гърло, устните ми са солени от сълзите, капещи по лицето ми. Усещам погледите на всички в коридора, но продължавам да се кланям към запад. Моля се. Моля се греховете ми да не са ме догонили по онзи начин, от който винаги съм се страхувал най-много.



Над Исламабад се спуска черна, беззвездна нощ. Минали са няколко часа и сега седя на пода в миниатюрно салонче до коридора, водещ към спешното отделение. Пред мен има ниска кафеникава масичка, отрупана с вестници и оръфани списания — „Тайм“ от април 1996 г.; пакистански вестник със снимката на младо момче, блъснато от влак миналата седмица; развлекателно списание със снимки на усмихнати индийски артисти върху гланцовата корица. Срещу мен в инвалиден стол дреме старица. От време на време тя трепва, събужда се и мърмори молитви на арабски. Питам се уморено чии молитви ще бъдат чути тая нощ, нейните или моите. Представям си лицето на Сухраб, щръкналата месеста брадичка, малките му уши с формата на раковини, скосените му очи като бамбукови листа, тъй силно напомнящи очите на баща му. Изпълва ме скръб, по-черна от нощта навън, и усещам как гърлото ми се стяга.

Ставам и отварям прозорците. Нахлулият през мрежата въздух е горещ и задушен — мирише на тор и презрели фурми. С усилие го поемам на големи глътки, но той не отпуска железния обръч, стегнал гърдите ми. Поглеждам стенния часовник. Минава четири сутринта, вече пет часа откакто ме прогониха отвъд двойната врата. Все още нямам никакви новини.

Почвам да усещам пода като част от собственото си тяло, дишането ми става по-тежко, по-бавно. Искам да заспя, да затворя очи и да отпусна глава на този студен, мръсен под. Да се унеса. Когато се събудя, може би ще открия, че всичко, което видях в хотелската баня, е било само сън: капките от крана, падащи тихо и звънко в окървавената вода; лявата ръка, провиснала през ръба на ваната; кървавата самобръсначка върху казанчето на тоалетната — същата самобръсначка, с която се бръснах предния ден — и очите му, все още полуотворени, но изгаснали. Това най-много искам да забравя — очите.

Скоро сънят идва и аз го оставям да ме обори. Сънувам неща, които по-късно не успявам да си спомня.



Някой ме потупва по рамото. Отварям очи. До мен е коленичил мъж. Носи шапка като на мъжете зад двойната врата и хартиена хирургическа маска. Сърцето ми се свива, когато виждам върху маската капка кръв. На пейджъра си е залепил снимка на малко момиченце с огромни черни очи. Той сваля маската и аз се радвам, че вече не се налага да гледам кръвта на Сухраб. Кожата му е смугла, почти черна, като швейцарския шоколад, който двамата с Хасан си купувахме от пазара в Шар-е-нау; има оредяла коса и кафяви очи с дълги, извити ресници. С британски акцент обяснява, че името му е доктор Наваз, и изведнъж ми се иска да избягам от този човек, защото не вярвам да понеса онова, което е дошъл да ми каже. Той казва, че момчето се е срязало дълбоко и е загубило много кръв, та трябвало да му прелеят няколко банки…

Как ще кажа на Сорая? На два пъти се наложило да го реанимират… Нямало да издържи, ако сърцето му не било младо и силно… Жив е.

Доктор Наваз се усмихва. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная последните му думи. После той казва още нещо, но аз не го чувам. Защото съм сграбчил ръцете му и ги вдигам към лицето си. Плача върху малките пухкави длани на този непознат и той спира да говори. Чака.



Интензивното отделение е Г-образно и сумрачно, плетеница от писукащи монитори и бръмчаща апаратура. Доктор Наваз ме води между две редици легла, разделени с бели найлонови завеси. Леглото на Сухраб е последното зад ъгъла, най-близо до дежурната стая, където две сестри със зелени хирургически престилки пишат нещо и тихо си бъбрят. Докато мълчаливо пътувахме с асансьора нагоре, аз си мислех, че отново ще се разплача, щом видя Сухраб. Но когато сядам на стола край леглото и виждам бялото му лице зад плетеницата от лъскави найлонови маркучи и венозни системи, очите ми остават сухи. Гледайки как гърдите му се повдигат и отпускат в такт със съскането на машината за изкуствено дишане, усещам, че ме обзема странно вцепенение, каквото навярно изпитва човек броени секунди след като е успял рязко да завърти волана, разминавайки се на косъм с челния удар.

Задрямвам, а когато се събуждам, виждам през прозореца до дежурната стая слънцето да изгрява в млечнобялото небе. Полегатите му лъчи падат в стаята и хвърлят сянката ми към Сухраб. Той не е помръднал.

— Добре ще е да поспите — казва ми една сестра.

Не я познавам — сигурно е постъпила на смяна, докато дремех. Тя ме отвежда в друга чакалня, пред самия вход на интензивното отделение. Вътре няма жива душа. Жената ми дава възглавница и болнично одеяло. Благодаря й, после лягам на дивана с пластмасова тапицерия в ъгъла. Заспивам почти веднага.

Сънувам. Отново съм долу в салончето. Доктор Наваз влиза и аз ставам да го посрещна. Той сваля книжната маска, ръцете му изведнъж се оказват по-бели, отколкото ги помня, ноктите му са грижливо поддържани, косата му е сресана на път и виждам, че всъщност не е доктор Наваз, а Реймънд Андрюс. Дребният мъж със саксията от посолството. Андрюс накланя глава настрани. Присвива очи.



През деня болницата представляваше истински лабиринт от многолюдни ъгловати коридори с ослепително бели луминесцентни лампи. Опознах го добре. Научих, че бутонът за четвъртия етаж в асансьора на източното крило не свети, че вратата на мъжката тоалетна на същия етаж заяжда и трябва да я отваряш с рамо. Научих, че болничният живот има свой ритъм: трескавата активност точно преди сутрешната смяна, покоят и тишината на късните нощни часове, прекъсвани понякога от групички лекари и сестри, тичащи да съживят някого. Денем бдях над леглото на Сухраб, нощем обикалях болничните коридори, слушайки как подметките ми тракат по плочките, и се питах какво да кажа на Сухраб, когато се свести. Накрая отново се озовавах в интензивното, до пухтящата машина край леглото му, а отговорът на този въпрос така и не идваше.

След три дни в интензивното лекарите спряха машината за изкуствено дишане и прехвърлиха Сухраб на партера. Не видях как стана. Онази нощ се бях върнал в хотела да поспя и цяла нощ се мятах в леглото. На сутринта се мъчех да не поглеждам към банята. Сега тя беше чиста, някой бе избърсал кръвта от ваната и стените, на пода имаше ново килимче. Но не се удържах и седнах на хладния порцеланов ръб. Представих си как Сухраб пълни ваната с топла вода. Как се съблича. Как развинтва дръжката на самобръсначката, разделя двете метални пластини, вади ножчето и го хваща с палец и показалец. Представих си как се отпуска във водата и известно време лежи със затворени очи. Питах се каква ли е била последната му мисъл, преди да вдигне бръснарското ножче и да замахне.

Тъкмо излизах от фоайето на хотела, когато управителят господин Фейяз ме догони.

— Много ми е мъчно за вас — каза той, — но ви моля да напуснете моя хотел. Лошо е за бизнеса, много лошо.

Казах му, че разбирам, и се изнесох. Той не включи в сметката трите дни, които прекарах в болницата. Докато чаках такси пред хотела, аз си мислех за онова, което ми бе казал господин Фейяз през нощта, когато търсехме Сухраб: Едно ви е лошо на вас, афганците… малко сте неспокойни. Тогава му се изсмях, но сега ме обземаха съмнения. Наистина ли бях легнал да спя, след като съобщих на Сухраб новината, от която се боеше най-много?

В таксито попитах шофьора дали знае някоя персийска книжарница. Той каза, че имало една на два километра в южна посока. Спряхме там по пътя към болницата.



Новата стая на Сухраб имаше кремави стени, нащърбени тъмносиви корнизи и под от керамични плочки — може би някога бели на цвят. В съседното легло лежеше момче от Панджаб, за което по-късно узнах от сестрата, че си счупило крака, падайки от покрива на автобус в движение. Сега кракът му беше гипсиран и висеше във въздуха, поддържан с противотежести.

Леглото на Сухраб беше до прозореца и слънчевите лъчи, нахлуващи през правоъгълните стъкла, го огряваха наполовина. Край прозореца униформен пазач дъвчеше печени семки от диня — като самоубиец Сухраб се намираше под денонощно наблюдение. Така изисква правилникът, беше ми обяснил доктор Наваз. Когато ме видя, пазачът килна фуражката си и излезе от стаята.

Облечен в болнична пижама с къси ръкави, Сухраб лежеше по гръб с придърпано до брадичката одеяло и извърнато към стъклото лице. Отначало помислих, че спи, но когато приближих стол до леглото, клепките му трепнаха и се разтвориха. Той ме погледна, сетне извърна очи. Въпреки кръвопреливането беше ужасно блед, а на сгъвката на дясната му ръка имаше голяма морава синина.

— Как си? — попитах аз.

Той не отговори. Гледаше през прозореца към болничната градина, където имаше детска площадка, оградена с мрежа. Деца с кофички и лопатки играеха в пясъчника на площадката. През този ден небето беше безоблачно синьо и аз видях един малък реактивен самолет да оставя зад себе си двойна бяла следа. Пак се обърнах към Сухраб.

— Преди няколко минути разговарях с доктор Наваз и той смята, че след два дни ще те изпишат. Добра новина, нали?

Отново мълчание. Момчето в другия край на стаята се размърда насън и промърмори нещо.

— Харесва ми стаята ти — казах аз, като се мъчех да не гледам бинтованите китки на Сухраб. — Светла е, имаш хубава гледка.

Тишина. Минаха още няколко неловки минути. По челото и горната ми устна изби пот. Посочих недокоснатата паничка грахово пюре на нощното му шкафче и неизползваната пластмасова лъжица.

— Опитай се да хапнеш нещо. Трябва да събереш сила. Искаш ли да ти помогна?

Той ме погледна в очите, после извърна глава със застинало, вкаменено лице. Видях, че очите му още са помръкнали и безжизнени, както ги бях заварил, когато го измъкнах от ваната. Бръкнах в книжната торба до краката си и извадих стария екземпляр на „Шах-наме“, който купих от персийската книжарница. Извъртях корицата към Сухраб.

— Когато бяхме деца, четях това на баща ти. Качвахме се на хълма зад нашата къща и сядахме под нара… — Думите заглъхнаха в гърлото ми. Сухраб отново гледаше през прозореца. Усмихнах се насила. — Баща ти харесваше най-много историята за Рустам и Сухраб, оттам идва и името ти. Знам, че го знаеш. — Чувствах се малко глупаво. — Както и да е, той споменава в писмото си, че и ти обичаш тази история, затова реших да ти почета от нея. Искаш ли?

Сухраб затвори очи. Закри ги с ръка — онази със синината.

Разгърнах на страницата, която бях подгънал в таксито.

— Започваме — казах аз и за пръв път се запитах какви ли мисли са минали през главата на Хасан, когато най-сетне е прочел сам „Шах-наме“ и е открил колко пъти съм го заблуждавал. Изкашлях се и зачетох:

Рустам се вдигна от съня дълбок,
ливадата оледа с поглед строг,
но не видя дори следа позната.
При него бе пристигнала бедата…
Прочетох му по-голямата част от тази глава — до момента, когато младият воин Сухраб отива при майка си Тахмине, принцеса на Саманган, и настоява да узнае името на баща си. Затворих книгата.

— Искаш ли да продължа? Тепърва ще има битки, помниш ли? Сухраб повежда войската си към Бялата крепост в Иран. Да чета ли още?

Той бавно поклати глава. Върнах книгата в торбата.

— Добре — казах аз, насърчен от факта, че все пак е реагирал. — Утре може да продължим. Как се чувстваш?

Сухраб отвори уста и отвътре излетя дрезгав звук. Доктор Наваз ме беше предупредил, че ще стане така, защото дихателната тръба е разранила гласните струни. Сухраб облиза устни и опита отново.

— Уморен.

— Знам. Доктор Наваз каза, че това може да се очаква…

Той поклати глава.

— Какво, Сухраб?

Той примижа болезнено, когато заговори отново с дрезгав глас, почти шепнешком.

— Уморен съм от всичко.

Въздъхнах и се свих на стола. На леглото между нас имаше огряна от слънцето ивица и за миг в пепелявото лице, което ме гледаше иззад нея, зърнах призрака на Хасан — не онзи Хасан, с когото играех на топчета, докато откъм джамиите долети вечерният азан на моллите, не онзи Хасан, с когото тичах надолу по нашия хълм, докато слънцето залязваше зад глинените покриви на запад, а другият Хасан, когото видях жив за последен път, докато влачеше вещите си подир Али под топлия пролетен дъжд и ги товареше в багажника на бащината ми кола, а аз гледах през мокрите прозорци на спалнята си.

Той бавно поклати глава и повтори:

— Уморен съм от всичко.

— Какво да направя, Сухраб. Моля те, кажи ми.

— Искам… — започна Сухраб. Пак примижа и вдигна ръка към гърлото си, сякаш за да отстрани онова, което заглушаваше гласа му. Очите ми неволно се приковаха към китката, здраво стегната с марлени превръзки. — Искам си предишния живот — прошепна той.

— О, Сухраб.

— Искам татко и мама джан. Искам саса. Искам да си играя с Рахим хан сахиб в градината. Искам пак да живея в нашата къща. — Той прокара лакът над очите си. — Искам си предишния живот.

Не знаех какво да кажа, накъде да погледна, затова сведох очи към ръцете си. Предишният ти живот, помислих си аз. И моят предишен живот. Аз също съм си играл в онзи двор, Сухраб. Живеех в същата къща. Но тревата е мъртва, а на алеята пред нашата къща има чужд джип и маслото му зацапва асфалта. Предишният ни живот отмина, Сухраб, и всички от него са мъртви или умират. Сега останахме само ти и аз. Само ти и аз.

— Не мога да ти го върна — казах.

— Иска ми се да не беше…

— Моля те, не го казвай.

— …да не беше… да беше ме оставил във водата.

— Не си го и помисляй, Сухраб — промълвих аз и се приведох напред. — Не бих понесъл да говориш така.

Докоснах рамото му и той трепна. Отдръпна се. Отпуснах ръка и печално си помислих как през последните дни, преди да наруша обещанието си, той най-сетне бе свикнал с докосването ми.

— Сухраб, не мога да ти върна предишния живот. Аллах ми е свидетел, че искам, но не мога. Мога обаче да те взема със себе си. Точно това бях дошъл да ти кажа в банята. Имаш виза да дойдеш в Америка, да живееш с мен и жена ми. Истина е. Честна дума.

Той въздъхна през носа и затвори очи. Съжалих за последните думи.

— Знаеш ли, през живота си съм извършил много неща, за които съжалявам — продължих аз, — и може би най-много съжалявам, че наруших обещанието си пред теб. Но това няма да се повтори и съжалявам от все сърце. Моля те за бахшиш, за прошка. Можеш ли? Можеш ли да ми простиш? — Сниших глас. — Ще дойдеш ли с мен?

Докато чаках отговора, умът ми литна към един отдавнашен зимен ден, в който двамата с Хасан седяхме на снега под голата вишна. През онзи ден си бях направил с Хасан жестока шега, бях го попитал дали би ял пръст, за да докаже верността си към мен. Сега бе мой ред да стоя под същия микроскоп и да доказвам, че съм достоен. Така ми се падаше.

Сухраб се извъртя на една страна, с гръб към мен. Дълго време не каза нищо. И точно когато си мислех, че може да е задрямал, той дрезгаво проговори:

— Толкова съм изтощен.

Седях до леглото му, докато заспа. Нещо между двама ни се беше изгубило. Преди срещата ми с адвоката Омар Фейсал в очите на Сухраб, като плаха гостенка, бе почнала да проблясва надежда. Сега светлинката я нямаше, гостенката беше избягала и аз се питах дали ще посмее да се завърне. Питах се кога ли Сухраб ще се усмихне отново. Кога ли ще ми повярва? И дали изобщо ще ми повярва.

Напуснах стаята и тръгнах да търся друг хотел, без да подозирам, че ще мине почти година, преди пак да чуя дума от устните на Сухраб.



В крайна сметка той така и не прие моето предложение. Не го и отхвърли. Но знаеше, че когато му свалят превръзките и болничната пижама, ще се превърне в обикновен хазарски сирак. Какъв избор имаше? Къде можеше да отиде? Онова, което приех като „да“, бе по-скоро тихо примирение, не толкова съгласие, колкото капитулация на едно същество, твърде уморено, за да вземе решение, и още по-изморено, за да повярва. Той копнееше за предишния си живот. Вместо това получаваше мен и Америка. Общо взето, не чак толкова лоша съдба, но можех ли да му го кажа? Перспективата е лукс, когато из главата ти непрестанно бръмчат рояци демони.

И тъй, около седмица по-късно пресякохме ивица топъл черен асфалт и аз доведох сина на Хасан от Афганистан в Америка. Измъкнах го от сигурния ужас и го захвърлих в ужаса на несигурността.

* * *
Един ден, може би през 1983 или 1984 г., бях влязъл в една фримонтска видеотека. Стоях пред раздела за уестърни, когато човекът до мен, отпивайки глътка кока-кола от пластмасова чаша, посочи „Великолепната седморка“ и ме попита дали съм го гледал.

— Да, тринайсет пъти — казах аз. — Чарлс Бронсън умира накрая. Джеймс Кобърн и Робърт Вон също.

Човекът ме изгледа кисело, сякаш му бях плюл в чашата.

— Много ти благодаря, мой човек — рече той и се отдалечи, като клатеше глава и си мърмореше нещо.

Така научих, че в Америка не бива да разкриваш как свършва филмът, а ако го направиш, ще бъдеш заклеймен и принуден да се извиняваш, задето си извършил непростимия грях, наречен „съсипване на края“.

В Афганистан единствено краят е важен. Когато с Хасан се прибирахме след някой индийски филм, Али, Рахим хан, баба или някой от безбройните му приятели — втори или трети братовчеди, сновящи постоянно из къщата — искаха да знаят само едно: дали момичето от филма е намерило щастие. Дали младежът от филма е постигнал мечтите си, или се е оказал неудачник.

Има ли щастие в края, това искаха да знаят.

Ако някой днес ме попита дали историята за мен, Хасан и Сухраб свършва щастливо, не знам какво да му отговоря.

Знае ли някой?

В края на краищата животът не е индийски филм. Зендаги мигзара, казват афганците, животът продължава, без да се интересува от начало и край, криза или катарзис — влачи се напред като бавен, прашен керван.

Не знам как да отговоря на този въпрос. Въпреки малкото чудо от миналата неделя.

* * *
Пристигнахме у дома преди около седем месеца, през един топъл августовски ден на 2001 г. Сорая ни посрещна на летището. Никога не се бях разделял с нея за толкова дълго и когато обви с ръце врата ми, когато усетих аромата на ябълки в косата й, осъзнах колко ми е липсвала.

После тя коленичи, за да погледне Сухраб в очите. Хвана го за ръката и му се усмихна.

— Селам, Сухраб джан, аз съм твоята хала Сорая. Всички те чакахме.

Сухраб пристъпи от крак на крак и извърна глава.



Сорая бе превърнала кабинета на горния етаж в спалня за Сухраб. Въведе го и той седна на ръба на леглото. По чаршафите пъстри хвърчила летяха из индигово синьо небе. На стената до гардероба Сорая бе начертала линия с футове и инчове, за да мери растежа му. До леглото видях ракитов панер, пълен с книги, локомотив, комплект водни бои.

Сухраб беше облечен с бялата тениска и новите джинси, които му купих в Исламабад малко преди заминаването — тениската провисваше от костеливите му отпуснати рамене. Лицето му все още не си бе възвърнало цвета, само около очите се синееха тъмни кръгове. Той ни гледаше също тъй безизразно, както гледаше чиниите с варен ориз, които болничната сестра слагаше пред него.

Сорая го попита дали харесва стаята. Забелязах, че се мъчи да не гледа китките му, но очите й непрестанно се връщаха към назъбените розови линии по тях. Сухраб наведе глава. Скри ръце под бедрата си и не каза нищо. После просто отпусна глава на възглавницата. След по-малко от пет минути той вече спеше, докато аз и Сорая го гледахме от прага.

По-късно лежах в тъмната спалня с поредния пристъп на безсъние. Буден. И сам със собствените си демони.

По някое време тихичко се измъкнах от леглото и отидох до стаята на Сухраб. Застанах над него и видях нещо да се подава изпод възглавницата. Извадих го. Видях, че е полароидната снимка на Рахим хан, която му бях дал. Запитах се колко ли време е лежал, загледан в нея, колко ли време я е прехвърлял от ръка в ръка.

Върнах снимката откъдето я бях взел. И тогава осъзнах нещо, което не ме жегна. Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.



На другия ден генералът и хала Джамила дойдоха на вечеря. С късо подстригана и малко по-тъмночервена от обичайното коса, хала Джамила подаде на Сорая тавичка магут с бадеми, който носеше за десерт. Видя Сухраб и засия.

— Машалла! Сорая джан ни каза колко си хубав, но както те гледам, излиза, че си още по-хубав, Сухраб джан. — Подаде му син пуловер с висока яка. — За теб го изплетох. За идната зима.

Сухраб взе пуловера.

— Здравей, младежо — отсече лаконично генералът, като се подпираше с две ръце на бастуна и гледаше Сухраб тъй, сякаш виждаше в нечий дом странно украшение.

Отговарях до втръсване на безбройните въпроси на хала Джамила за раните ми — бях помолил Сорая да им каже, че съм бил нападнат и ограбен, — уверявах я, че всичко е минало, че след няколко седмици ще свалят телта и ще мога отново да ям от нейните гозби, и, да, непременно ще мажа белезите със сок от ревен и захар, за да избледнеят по-бързо.

Докато Сорая и майка й слагаха масата, ние с генерала седяхме в хола и пиехме вино. Разказах му за Кабул и талибаните. Той слушаше с бастун в скута, кимаше и зацъка с език, когато му описах как съм видял човек да си продава протезата. Не споменах за екзекуциите на стадиона и Асеф. Той попита за Рахим хан, когото бил срещал в Кабул няколко пъти, и тъжно поклати глава, когато му казах, че е тежко болен. Но докато разговаряхме, забелязах как постоянно хвърля погледи към Сухраб, който спеше на дивана. Сякаш заобикаляхме разговора за онова, което наистина искаше да узнае.

Недомлъвките най-сетне приключиха на масата, когато генералът остави вилицата си и попита:

— Е, Амир джан, ще ни кажеш ли защо доведе това момче със себе си?

— Що за въпрос е това? — обади се хала Джамила.

— Докато ти си заета да плетеш пуловери, скъпа моя, аз трябва да се погрижа за обществения образ на нашето семейство. Хората ще питат. Ще искат да знаят защо при дъщеря ни живее хазарско момче. Какво да им кажа?

Сорая пусна лъжицата. Обърна се към баща си.

— Можеш да им кажеш…

Хванах я за ръката.

— Няма нищо, Сорая джан. Няма нищо. Генерал сахиб е съвсем прав. Хората наистина ще питат.

— Амир… — започна тя.

— Няма нищо. — Обърнах се към генерала. — Разбираш ли, генерал сахиб, баща ми е спал с жената на своя слуга. Тя му родила син на име Хасан. Сега Хасан е мъртъв. Това момче, което спи на дивана, е син на Хасан. Мой племенник. Ето, това кажи на хората, когато питат.

Всички се бяха вторачили в мен.

— И още нещо, генерал сахиб — казах аз. — Вече никога не го наричай пред мен „хазарско момче“. Името му е Сухраб.

Остатъкът от вечерята мина в пълно мълчание.

* * *
Би било грешка да кажа, че Сухраб беше кротък. Кротостта е покой. Мир. Кротостта е като бутон, намаляващ силата на звука в мелодията на живота.

Тишината е бутон за изключване. Пълно изключване.

Тишината на Сухраб не бе като съзнателното мълчание на човек с убеждения, който се опитва да протестира чрез самото мълчание. Беше тишина на човек, потърсил убежище в най-тъмното кътче и прекъснал всякакви връзки със света.

Всъщност той не живееше с нас, а само заемаше място. И то съвсем малко. Понякога на пазара или в парка усещах, че хората почти не го забелязват, все едно не съществуваше. Случваше се да чета книга и когато вдигна глава, да открия, че Сухраб е влязъл в стаята и е седнал срещу мен, без да усетя. Крачеше така, сякаш се боеше да не остави следи. Или сякаш не смееше да раздвижи въздуха. През повечето време спеше.

Мълчанието му тежеше и на Сорая. По време на онзи телефонен разговор в Пакистан тя ми бе разказала колко неща е планирала за Сухраб. Плуване. Футбол. Боулинг. Сега минаваше край стаята на Сухраб и виждаше, че книгите лежат в панера неразгърнати, на стената няма отметки за ръст, пъзелът не е докоснат.

Сухраб си мълчеше, но не и светът. През един вторник миналия септември кулите близнаци рухнаха и светът мигновено се промени. Американското знаме изведнъж се появи навсякъде — по антените на такситата, лъкатушещи из натовареното движение, по реверите на хората в пешеходния поток по тротоарите, дори по смачканите каскети на уличните търговци, насядали под навесите на малките художествени галерии и магазинчета. Един ден минах край бездомната Идит, която всеки ден свири на акордеон на ъгъла на „Сътър“ и „Стоктън“, и зърнах лепенка с американския флаг върху калъфа на акордеона до краката й.

Скоро след атаките Америка бомбардира Афганистан.

Северният съюз нахлу и талибаните избягаха като плъхове в пещерите. Изведнъж хората по опашките в магазините почнаха да говорят за градовете на моето детство — Кандахар, Херат, Мазари-Шариф. Когато бях много малък, баба ни заведе с Хасан в Кундуз. Спомням си само как седяхме на сянка под една акация, редувахме се да пием от паница свеж сок от диня и се състезавахме кой ще изплюе семките по-далеч. Сега Дан Радър, Том Брокоу и хората, пиещи кафе с мляко в „Старбъкс“, говореха за битката за Кундуз, последната северна твърдина на талибаните. През онзи декември пущуни, таджики, узбеки и хазари се събраха в Бон и под бдителното око на ООН започнаха процеса, който може би някой ден щеше да сложи край на двайсетте години беди за техния уатан. Каракуленият калпак и зеленият чапан на Хамид Карзай станаха знаменити.

Сухраб мина през всичко това като сомнамбул. Аз и Сорая се включихме в афганистански проекти както от чувство за граждански дълг, така и за да запълним с нещо — каквото и да било — мълчанието в горната стая, мълчанието, което поглъщаше всичко като черна дупка. Не бях активист по характер, но когато един човек на име Кабир, бивш афганистански посланик в София, ми позвъни и попита дали искам да му помогна в проект за болница, веднага се съгласих. Малката болница се намираше близо до афганистанско-пакистанската граница и хирургичното й отделение бе лекувало афганистаски бежанци, пострадали от мини. Но сега беше затворена поради липса на средства. Аз станах председател на проекта, Сорая — моя заместничка. По цели дни седях в кабинета и пращах по цял свят имейли с молби за дарения, организирах мероприятия за събиране на помощи. И си казвах, че правилно съм постъпил, като доведох Сухраб.

В края на годината аз и Сорая седяхме на канапето с одеяло върху коленете и гледахме Дик Кларк по телевизията. Хората крещяха и се целуваха, когато кристалната топка падна, облаци конфети замъглиха екрана. В нашата къща новата година започна почти по същия начин, както свърши предишната. В мълчание.



И ето че преди четири дни, през един хладен дъждовен ден на март 2002 г., се случи малко вълшебство.

Заведох Сорая, хала Джамила и Сухраб на афганско събиране в Лейк Елизабет Парк във Фримонт. Предния месец генералът най-сетне бе призован за министерски пост в Афганистан и отлетя преди две седмици, като остави зад себе си сивия костюм и джобния часовник. Планът бе хала Джамила да иде при него след няколко месеца. Тя ужасно тъгуваше за него — и се тревожеше за здравето му, — затова настояхме известно време да поживее у нас.

Предният четвъртък, първият ден на пролетта, беше афганската Нова година — Саул-е-нау — и афганците от района на Залива бяха подготвили празници покрай целия Източен залив и на полуострова. Кабир, Сорая и аз имахме допълнителен повод за радост: нашата малка болница в Равалпинди бе отворила врати преди седмица — не хирургията, само детското отделение, но всички смятахме, че това е добро начало.

От няколко дни грееше слънце, но в неделя сутринта, докато се надигах от леглото, чух по стъклото да барабанят дъждовни капки. Афгански късмет, помислих си аз.

Пристигнахме около пладне и заварихме шепа хора да се крият под голям найлон, закрепен върху шест кола. Някой вече пържеше болани; струйки пара се вдигаха над чашите чай и котлето с ауш от карфиол. От нечий касетофон гърмеше стар запис на Ахмад Захир. Усмихнах се леко, докато четиримата тичахме през мократа трева — аз и Сорая начело, хала Джамила по средата и последен Сухраб с подскачаща зад гърба качулка на жълтото яке.

— На какво се смееш? — попита Сорая, прикривайки главата си с вестник.

— Можеш да прогониш афганците от Пагман, но не можеш да прогониш Пагман от афганците — казах аз.

Пъхнахме се под импровизираната шатра. Сорая и хала Джамила се отправиха към една дебела жена, която пържеше болани от спанак. Сухраб постоя под навеса, после пак излезе под дъжда с ръце в джобовете на дъждобрана. Косата му — вече кестенява и права като на Хасан — полепваше по главата. Спря до една кафеникава локва и се загледа в нея. Сякаш никой не забеляза. Никой не го повика на сухо. За щастие с времето въпросите за нашето осиновено — и явно ексцентрично — момче постепенно секнаха и това бе голямо облекчение, като се има предвид колко нетактични могат да бъдат понякога въпросите на афганците. Хората вече не питаха защо не говори. Защо не играе с другите деца. И което бе най-хубаво — престанаха да ни обсипват с прекомерното си съчувствие, да клатят бавно глави и да повтарят: „Горкото нямо дете.“ Интересът им се изчерпи. Сухраб бе станал част от картината като стар, избледнял тапет.

Ръкувах се с Кабир, дребен мъж с посребрена коса. Той ме запозна с десетина мъже — един от тях пенсиониран учител, друг инженер, трети бивш архитект, четвърти хирург, който сега продаваше хот-дог на количка в Харвард. Всички казаха, че са познавали баба в Кабул и говореха за него почтително. По един или друг начин той бе докоснал живота на всеки от тях. Казваха, че съм щастлив да бъда син на такъв велик човек.

Побъбрихме за тежката и може би неблагодарна задача, с която се наема Карзай, за предстоящата Лоя джирга и очакваното завръщане на краля в родината след двайсет и осем години изгнание. Спомних си онази нощ през 1973 г., когато братовчедът на Захир шах го свали от трона; спомних си стрелбата и сребърното зарево в небето. Тогава Али ни прегърна и каза да не се боим, просто някакви хора били тръгнали на лов за патици.

После някой подхвърли шега за Настрадин ходжа и всички се разсмяхме.

— Знаеш ли, баща ти беше и голям веселяк — каза Кабир.

— Тъй ли? — отвърнах с усмивка аз.

Спомних си как скоро след пристигането ни в Щатите баба взе да мърмори за американските мухи. Седеше в кухнята с палка в ръка и ги гледаше как прехвърчат от стена на стена, бръмчат ту тук, ту там, вечно устремени нанякъде.

— В тая страна дори и мухите все бързат — възмущаваше се той.

Колко се смях тогава. Усмихнах се и сега.

Към три следобед дъждът спря и над нас увисна белезникаво сиво небе, отрупано с тежки облаци. Из парка по-духна прохладен вятър. Започнаха да прииждат нови семейства. Афганистанци се поздравяваха, прегръщаха се, целуваха се, разменяха си храна. Някой запали барбекю и скоро усетих мирис на чесън и морг кебап. Звучаха песни на някакъв нов, непознат за мен певец, отекваше детски смях. Видях Сухраб, все още с жълтия дъждобран, да се подпира на една кофа за смет и да гледа към пустото игрище за бейзбол в другия край на парка.

Малко по-късно, докато разговарях с бившия хирург, който ми каза, че в осми клас бил съученик на баба, Сорая ме дръпна за ръкава.

— Амир, гледай!

Сочеше към небето. Високо горе летяха пет-шест хвърчила — ярки жълти, червени и зелени петна сред сивия небосвод.

— Виж там — рече отново Сорая.

Този път сочеше близката сергия, където някакъв мъж продаваше хвърчила.

— Подръж това — казах аз.

Подадох чашата чай на Сорая. Извиних се и тръгнах към сергията за хвърчила. Обувките ми тихичко жвакаха в мократа трева. Посочих едно жълто хвърчило.

— Двайсет долара — каза търговецът, взе парите и ми подаде хвърчилото заедно с макара остъклен канап.

Благодарих и също му честитих новата година. Изпробвах канапа, както правехме някога с Хасан — хванах го с палец и показалец, после дръпнах силно. Канапът почервеня от кръв и търговецът се усмихна. Аз също.

Отнесох хвърчилото до Сухраб, който още се подпираше със скръстени ръце на кофата за боклук. Гледаше небето.

— Харесваш ли това хвърчило? — попитах аз и го повдигнах, като го държах за краищата на летвите.

Погледът му прескочи от небето към мен, после към хвърчилото и отново се зарея нагоре. Тънки струйки дъждовна вода се стичаха по лицето му.

— Веднъж четох, че в Малайзия използвали хвърчила за риболов — казах аз. — Бас държа, че го чуваш за пръв път. Връзват рибарска корда за хвърчилото и го пускат отвъд плитчините, та да не плаши рибата със сянката си. А в древен Китай пускали хвърчила над бойните полета, за да пращат известия на войските си. Вярно е. Не те будалкам. — Показах му окървавения си палец. — И канапът е наред.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая ни наблюдава изпод шатрата, тревожно притиснала длани под мишниците си. За разлика от мен, тя постепенно бе изоставила опитите да го разбуди. Въпросите без отговор, безизразните погледи, мълчанието — всичко това много я измъчваше. Сега бе превключила в режим на изчакване — чакаше зелена светлина от Сухраб.

Чакаше.

Наплюнчих показалец и го вдигнах.

— Помня как баща ти проверяваше вятъра — вдигаше с крак облак прах и гледаше накъде ще го отвее. Той имаше цял куп такива хитрини — казах аз и отпуснах пръст. — Май че е западен.

Сухраб избърса една капка от ухото си и пристъпи от крак на крак. Мълчеше. Спомних си как преди няколко месеца Сорая ме попита какъв е гласът му. Отговорих й, че вече не помня.

— Казвал ли съм ти, че баща ти беше най-добрият ловец на хвърчила в Уазир Акбар хан? Може би дори в цял Кабул — казах аз, докато връзвах края на канапа за малкия клуп в пресечната точка на летвите. — И колко му завиждаха съседските момчета. Преследваше хвърчилата, без дори да поглежда небето, и хората казваха, че гонел сянката на хвърчилото. Но те не го познаваха като мен. Баща ти не гонеше сенки. Той просто… знаеше.

Бяха излетели още шест хвърчила. Хората започваха да се сбират на групички с чаени чаши в ръце, приковали очи към небето.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.

Сухраб огледа хвърчилото, после мен. Пак вдигна очи нагоре.

— Добре. — Аз свих рамене. — Май ще трябва да го пусна сам.

Наместих макарата в лявата си ръка и отпуснах около метър канап. Жълтото хвърчило провисна, почти докосвайки мократа трева.

— Последен шанс — казах аз.

Но Сухраб гледаше две хвърчила, които танцуваха едно срещу друго високо над дърветата.

— Добре. Започвам.

Побягнах напред. Маратонките ми разплискваха локвите, ръката с хвърчилото се вдигна високо над главата ми. От толкова много години не бях вършил това и се питах дали няма да стана за смях. Пуснах с лява ръка макарата да се размотава и усетих как канапът поряза дясната ми длан, минавайки през нея. Хвърчилото зад гърба ми вече излиташе, вдигаше се, кръжеше и аз побягнах още по-бързо. Въртенето на макарата се ускори и остъкленият канап остави още една кървава резка върху дясната ми длан. Спрях и се обърнах. Погледнах нагоре. Усмихнах се. Високо горе хвърчилото ми се люшкаше насам-натам като махало, издавайки онзи познат пърхащ хартиен звук, който винаги ми е напомнял за зимните утрини в Кабул. От четвърт век не бях пускал хвърчило, но изведнъж отново станах дванайсетгодишно хлапе и старите инстинкти се върнаха като с магическа пръчка.

Усетих до себе си някого и сведох очи. Видях Сухраб. С ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана. Беше ме последвал.

— Искаш ли да опиташ? — попитах аз.

Той не отговори. Но когато му подадох канапа, едната ръка се измъкна от джоба. Поколеба се. Пое го. Сърцето ми заподскача, докато намотавах на макарата разхлабения канап. Стояхме безмълвно един до друг, вирнали глави към небето.

Около нас децата се гонеха, плъзгаха се по тревата. Някой бе пуснал музика от едновремешен индийски филм. Група старци бе коленичила за следобедната молитва върху разпънат найлон. Из въздуха се носеше мирис на мокра трева, дим и печено месо. Искаше ми се времето да спре.

После видях, че си имаме компания. Едно зелено хвърчило наближаваше нашето. Проследих с поглед канапа му до някакво момче, застанало на около трийсет метра от нас. Имаше къса подстрижка и тениска с голям черен надпис РОКЪТ Е НА ВЛАСТ. Видя, че го гледам, и се усмихна. Размаха ръка. Аз също му махнах.

Сухраб ми подаде канапа.

— Сигурен ли си? — попитах аз, докато го поемах.

Той мълчаливо взе макарата.

— Добре — казах аз. — Хайде сега да му дадем урок, бива ли?

Озърнах се към него. Изцъкленият, безизразен поглед бе изчезнал. Очите му шареха от зеленото хвърчило към нашето и обратно. Лицето му бе леко поруменяло, погледът внезапно изпълнен с внимание. Буден. Жив. Запитах се кога ли съм забравил, че въпреки всичко той все пак е още дете.

Зеленото хвърчило преминаваше в настъпление.

— Да изчакаме — казах аз. — Ще го оставим да се приближи още малко.

Хвърчилото направи две гмуркания и запълзя към нас.

— Хайде — възкликнах аз. — Ела при мен.

Зеленото хвърчило идваше, започна да се издига, без да подозира какъв капан съм му приготвил.

— Гледай, Сухраб, ще ти покажа един от любимите трикове на баща ти, стария номер с издигането и спускането.

До мен Сухраб дишаше развълнувано през носа. Макарата се въртеше в ръцете му, под белезите по китките му сухожилията се изпъваха като струни на рубаб. После примигах и за един кратък миг около макарата се появиха мазолестите ръце с нащърбени нокти на едно момче със заешка устна. Чух как някъде изграчи гарван и се озърнах нагоре. Паркът искреше, покрит с толкова свеж и ослепително бял сняг, че очите ми пареха. Снегът безшумно се ръсеше от клоните на побелелите дървета. Сега усещах мирис на курма със зеле. На сушени черници. На кисели портокали. На стърготини и орехи. Необятното снежно безмълвие бе оглушително. После през покоя долетя глас, който ни викаше за вечеря — гласът на един мъж със сакат десен крак.

Зеленото хвърчило вече се рееше точно над нас.

— Ще атакува. Всеки момент — казах аз, шарейки с поглед ту към Сухраб, ту към нашето хвърчило.

Зеленото хвърчило се поколеба. Замръзна. После се стрелна надолу.

— Ето го, идва! — казах аз.

Изпълних маневрата съвършено. След толкова много години. Старият капан с подскока и спускането. Разхлабих хватка и дръпнах канапа, за да се гмурна и да избягам от зеленото хвърчило. Няколко бързи странични отскока, и нашето хвърчило описа светкавичен полукръг срещу часовниковата стрелка. Изведнъж се озовах отгоре. Зеленото хвърчило се бореше панически. Но вече бе твърде късно. Бях му приложил трика на Хасан. Дръпнах рязко и нашето хвърчило тежко рухна надолу. Сякаш с цялото си тяло усетих как нашата връв срязва неговата. Почти я чух как се скъсва.

После зеленото хвърчило просто се запремята, останало без контрол.

Хората зад нас нададоха възторжени възгласи. Свиркане, ръкопляскания. Аз се задъхвах. За последен път бях изпитал подобно опиянение през онзи зимен ден на 1975 г., миг след като срязах последното хвърчило и видях усмихнатият баба да ръкопляска на покрива.

Сведох очи към Сухраб. Единият край на устните му лекичко се подвиваше нагоре.

Усмивка.

Крива.

Едва забележима.

Но истинска.

Зад нас хлапетата се пръснаха из парка и тълпа шумни ловци хукна след безпомощното хвърчило, понесено от вятъра високо над дърветата. Мигнах и усмивката изчезна. Но знаех, че е била истинска. Бях я видял.

— Искаш ли да хвана това хвърчило за теб?

Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи. Вятърът разроши косата му. Стори ми се, че го видях да кима.

— За теб и хиляда пъти — чух собствения си глас.

После се обърнах и хукнах.

Беше само усмивка, нищо повече. Не можеше да поправи всичко. Нищо не можеше да поправи. Само усмивка.

Дреболия. Самотен лист в гората, трепнал от крилото на подплашена птица.

Но ще я приема. С разтворени обятия. Защото, когато дойде пролет, снегът се топи снежинка по снежинка и може би току-що бях видял как се топи първата.

Тичах. Възрастен мъж сред рояк крещящи деца. Но не давах пет пари за това. Тичах, а вятърът облъхваше лицето ми, върху което сияеше усмивка, широка като долината Панджар.

Тичах.

(обратно)

Информация за текста

© 2003 Халед Хосейни

© 2006 Любомир Николов, превод от английски


Khaled Hosseini

The Kite Runner, 2003


Сканиране, разпознаване и редакция Alegria, 2008


Издание:

Халед Хосейни. Ловецът на хвърчила

Американска. Второ издание

Издателство Обсидиан

ISBN: 978–954–769–168–1


Редактор Матуша Бепатова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска


Формат 84×108/32. Печатни коли 22

Печат и подвързия: „Абагар“, В. Търново

За корицата е използван кадър от едноименния филм на режисьора Марк Форстър.


Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10179]

Последна редакция: 2009-01-06 21:23:22

(обратно)

1

Татко. — Б.пр.

(обратно)

2

Фирдоуси. Шах-наме. С: Народна култура, 1977 г.

(обратно)

3

Или рамазан в други мюсюлмански страни. — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
  • 11
  • 12
  • 13
  • 14
  • 15
  • 16
  • 17
  • 18
  • 19
  • 20
  • 21
  • 22
  • 23
  • 24
  • 25
  • Информация за текста
  • *** Примечания ***
    • Скачано с КулЛиб, CoolLib.net