Пиер Певел
Остриетата на Кардинала
(книга 1 от Остриетата на Кардинала)
Посвещавам тази книга на Жан-Филип, рано починалия ми брат
Това пълно издание на моята трилогия е завършекът на приключение, което започна преди няколко години с твърдението: „Може да се смееш, но много искам да напиша авантюристичен роман за дракони и за кардинал Ришельо.“ Олимпийското спокойствие, което демонстрира Стефан Марсан1, когато чу тези думи, както и безрезервната подкрепа, която прояви след това, са причината да заслужава повече от всеки друг да му благодаря.
Пролог
Издълбан в земята, в средата на огромен пентакъл
2, гравиран направо върху студените и голи плочи, басейнът заемаше центъра на криптата, под свод, поддържан от масивни колони. Сложни, но хармонични, линиите на пентакъла се пресичаха, за да изобразят звезда с дванайсет разклонения, обогатени с драконовски руни, които повечето магьосници не познаваха или не смееха да произнесат. От нея се излъчваше злокобна мощ, която нагнетяваше атмосферата, а наоколо горяха равномерно разположени големи свещи. Черни свещи. Пламъците им, алени в мрачината, бяха същите на цвят като нагорещената кръв, която изпълваше басейна.
Една старица се приближи до пентакъла. Дългите ѝ руси коси бяха тук-там посивели. Тя свлече в нозете си воала, който я обгръщаше, и остана гола, а болезнено бледата ѝ кожа и посърналата плът на вехтото ѝ тяло проблясваха в червеникавата светлина на свещите. Влезе в басейна, за да се отдаде морно на лепкавата горещина на кръвта, която нито за миг не се охлаждаше. Със затворени клепачи, отметната назад глава и ръце, опрени на ръба на камъка, изпита миг на наслада и на върховен покой. След това, като въздъхна доволно, бавно се потопи в банята и почти изчезна.
Изминаха няколко секунди, преди пентакълът да реагира. Изведнъж алените пламъци на свещите станаха двойно по-големи, а руните и гравираните в камъка линии засветиха като жарава. Повърхността на кървавата баня се раздвижи, започна да кипи. Изскачаха мехури, които бързо се пукаха. Горящите вощеници видимо се топяха. Същевременно светлината, излъчвана от пентакъла, ставаше все по-ярка. Но тя не се разпръскваше. Представляваше непрекъснат изблик, ясен и аленочервен, който разкъсваше мрака вертикално, следвайки сложните очертания на пентакъла и криволичещия рисунък на драконовските символи.
Последва ослепителна и тиха експлозия, всичко свърши.
Когато криптата отново стана видима, пентакълът се беше върнал към минералната си студенина, повърхността на басейна беше равна и огледална, а почти изгорелите свещи едва мъждукаха.
Тази, която се изправи, беше съвсем млада жена с миловидно лице и прекрасен тен, с младежки руси коси, с гъвкаво тяло, слаба, но със закръглени форми. Кръвта се стичаше по нея като по картина с маслени бои, за да я надари с непорочна хубост. Красавицата излезе от басейна и с трепване на клепачите прикри очите си на влечуго, които ритуалът беше разкрил. Така се преобрази в очарователната виконтеса Дьо Маликорн, чиито дяволити прелести очароваха двора, а свежестта на духа ѝ толкова много се харесваше на кралицата.
Далеч от света, тя не беше принудена да се усмихва. Докато се отдалечаваше от пентакъла и вървеше към тайното стълбище, което отвеждаше до нейните покои, в погледа ѝ все още можеше да се прочете древната и жестока мъдрост, която издаваше не само възрастта, но и расата ѝ, защото драконовата кръв, която ѝ върна младостта, течеше във вените ѝ.
Мобилизация
1.
Широката стая с висок таван беше пълна с книги, чиито елегантни позлатени корици блестяха в полумрака, осветяван от пламъка на свещите. Навън, зад дебелите пердета от червен велур, Париж спеше под звездното небе и пълното спокойствие на нощните улици се предаваше и тук, където скърцането на перо едва смущаваше тишината. Слаба, мършава и бледа, ръката, която държеше перото, пишеше с фин и стегнат почерк, нервен, но овладян, без задрасквания и поправки. Често потапяше перото в мастилницата. Това ставаше с премерен жест и то бързо се връщаше към листа, продължаваше да следва мисълта, която не познаваше колебания. Нищо друго не помръдваше. Дори пурпурното драконче, свито на кълбо и скрило муцуна под крилото си, спокойно спеше близо до подложката за писане от марокен.
Някой почука на вратата.
Ръката не престана да пише, но дракончето, обезпокоено, отвори изумруденото си око. Появи се мъж с шпага и копринена яркочервена мантия, която имаше бели кръстове в четирите края. Той почтително свали шапката си.
— Какво става? — попита кардинал Ришельо и продължи да пише.
— Той пристигна, Ваше Преосвещенство.
— Сам ли е?
— Такава беше заповедта.
— Добре. Да влезе.
Господин Дьо Сен
