Лоис Макмастър БюджолдСвещеният крал
1.
Принцът беше мъртъв.
Но понеже кралят не беше, мъжете на стражевите кули при портата на замъка не смееха да изпишат по лицата си непристойна радост. Само скришно облекчение, помисли си Ингрей. А дори и то угасна, докато гледаха как конниците му минават под арката на портата към тесния вътрешен двор. Бяха го познали — а следователно знаеха и кой го изпраща.
Есенното утро беше влажно и сиво и потта лепнеше неприятно под кожения му жакет. Хладът сякаш се беше втечнил в застлания с калдъръм двор, затворен от варосани стени. Куриер със скръбната вест беше стигнал от ловната обител на принца тук, в замъка Глиганска глава, до палата на свещения крал в Изтокдом само за два дни. Ингрей и неговите хора, макар и по-тежко въоръжени, бяха покрили обратния път почти за същото време. Едно конярче се затича да поеме юздите на коня му, Ингрей скочи от седлото и оправи ножницата; пръстите му за миг се задържаха върху дръжката на меча, сякаш да почерпят увереност от хладината й.
Икономът на покойния принц Болесо, конник Улкра, се появи отнякъде иззад кулата, каквото и да беше изтичал да свърши там, когато му е било докладвано, че Ингрей и хората му се изкачват по пътя. Едър и обикновено спокоен, сега той едва си поемаше дъх от бързане и лоши предчувствия. Поклони се.
— Лорд Ингрей, добре дошли. Да ви предложа питие и нещо за хапване?
— Няма нужда. Погрижете се за тях обаче. — И махна към неколцината мъже, които го следваха. Лейтенантът, конник Жеска, сведе леко глава в знак на благодарност и Улкра предаде мъжете и конете им в ръцете на прислугата.
Ингрей последва иконома по няколкото стъпала към тежките врати.
— Какво направихте досега?
Улкра сниши глас:
— Чакахме указания. — Личеше, че е разтревожен. Хората на служба при Болесо не се славеха с голяма инициативност и при нормални обстоятелства. — Е, преместихме тялото на студено. Не можехме да го оставим, където беше. И за затворничката се погрижихме.
В какъв ред да подходи при тази неприятна инспекция?
— Нека най-напред видя тялото. — реши Ингрей.
— Да, милорд. Насам. Освободихме един от складовете.
Минаха през претрупаната с мебели зала. Огънят в огромната камина едва даваше признаци на живот, тук-там по някой въглен намигаше от пепелта, но с нищо не разсейваше мрачната атмосфера на помещението. Мършава хрътка гризеше кокал до огнището и изръмжа към тях от сенките. Спуснаха се по някакво стълбище, после минаха през кухнята — готвачът и помощниците му се умълчаха и сгърбиха рамене при появата им, — после по още едно стълбище надолу: изведе ги в хладно помещение, слабо осветено от две прозорчета високо в каменните стени.
Нямаше мебелировка — само две дървени магарета и върху тях дъски, а върху дъските — покрит с чаршаф труп. Ингрей по навик направи свещения знак — докосна с пръсти челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери длан върху сърцето си. По една теологична точка за всеки от петимата богове. „Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата, Синът. И къде сте били всички вие, когато се е случило това?“
Улкра преглътна шумно и каза:
— Свещеният крал… той как прие новината?
— Трудно е да се каже. — отвърна Ингрей хладно. — Мен ме прати печатник лорд Хетвар.
— А, да.
Ингрей не долови кой знае какво в изражението на иконома, освен очевидното — че Улкра е повече от доволен да прехвърли отговорността на някой друг. Улкра неохотно смъкна светлото платно, покриващо мъртвия му господар, и при вида на тялото Ингрей се намръщи.
Принц Болесо кин Еленовшип беше най-малкият от оцелелите… от синовете на свещения крал, поправи се в движение Ингрей. Още беше млад, макар да беше достигнал пълния си ръст и сила вече от няколко години. Висок, атлетичен и с характерната за рода си издължена челюст, скрита зад къса кестенява брада. Косата му, малко по-тъмна от брадата, сега стърчеше, колосана от засъхнала кръв. Кипящата му енергия беше пресъхнала; лишено от нея, лицето му беше загубило предишното си очарование и Ингрей дори се зачуди защо ли някога е смятал принца за красавец. Приближи се и хвана главата, за да огледа раната. Раните. Разтрошените кости поддадоха под лекия натиск на палците му покрай двете дълбоки рани, почернели от засъхнала кръв.
— С какво оръжие е направено това?
— С личния боен чук на принца. Държеше го на стойката с бронята си, в собствената си спалня.
— Колко… неочаквано. Включително за самия него. — Ингрей се навъси и се замисли за съдбата на принцовете. През целия си кратък живот, поне според Хетвар, Болесо ту бил глезен, ту пренебрегван както от родителите си, така и от прислугата, и естествената арогантност на потеклото му била опетнена от опасна жажда за чест, слава и признание. Тази му арогантност — или може би неудовлетворение — в последно време се беше изродила в някаква крайна надменност, напълно лишена от равновесие. „А лишеното от равновесие… пада“.
Принцът беше облечен с