Читаем онлайн «Махалото на Фуко»

Умберто ЕкоМахалото на Фуко

Само за вас, синове на науката и на познанието, написахме този труд. Вгледайте се в книгата, съсредоточете се върху посланието, което пръснахме на различни места; това, което прикрихме на едно място, сме изразили на друго с цел да достигне само до вашата мъдрост.

(Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, „За тайната философия“, 3, с. 65)

Суеверието носи нещастие.

(Реймънд Смълиан, „5000 години преди новата ера“, 1, 3, 8)

(обратно)

I. КЕТЕР¹

1

²

И тогава видях Махалото.

Медната сфера беше окачена на дълго стоманено въже, закрепено в центъра на църковната апсида, и описваше равномерни колебания с неотклонно величие.

Аз знаех, но всеки би трябвало да го съзре, очарован от спокойното дихание на Махалото, че периодът му е управляван от отношението между квадратния корен на дължината на въжето и онова число Пи, което макар и нелогично за обикновения човек, по божествена логика задължително свързва обиколката и диаметъра на всички възможни окръжности, така че времето, за което сферата изминава разстоянието от единия до другия полюс, е резултат от тайното съзаклятничество между най-безвременните сред мерките: единичността на точката на окачване, двойствеността на едно абстрактно измерение, тройната природа на числото Пи, загадъчния четириъгълник на корена и съвършенството на кръга.

Знаех също, че в основата, по отвеса, спуснат от точката на окачване, е поставено магнитно устройство, което действува върху един цилиндър, скрит в сферата, и осигурява постоянното движение; този механизъм компенсира съпротивлението на материята, като не само не противоречи на закона на Махалото, а напротив, позволява му да се прояви, защото се знае, че една материална точка, притежаваща тегло, окачена в празно пространство на неразтегливо въже, ако няма триене в точката на окачване и не се влияе от съпротивлението на въздуха, ще се люлее равномерно до безкрай.

Осветено от последните слънчеви лъчи, които проникваха през витражите, металното кълбо хвърляше бледи променливи отблясъци. Ако докосваше с шипа си, както в миналото, слой мокър пясък, с какъвто тогава е бил застлан каменният под на апсидата, при всяко люлеене щеше да оставя лека следа и браздата, всеки миг променяйки едва забележимо посоката си, щеше да се разширява все повече във форма на процеп, на клин, внушавайки представата за лъчиста симетрия и напомняйки скелета на мандалата³, невидимата структура на пентакула⁴ или на мистичната роза. Не, по-скоро един разказ, записан върху безкрая на пустинята чрез следите, оставени от неизброими скитащи кервани. Или историята на бавни хилядолетни миграции, защото може би така са се придвижвали атлантидите от континента, наречен Му⁵, в своето упорито, алчно странствуване от Тасмания към Гренландия, от Козирога към Рака, от острова на принц Едуард към архипелага Свалбард? Шипът повтаряше, преразказваше в сгъстено време това, което те бяха извършили между два ледникови периода и навярно още вършеха вече като пратеници на Властелините; може би, пътувайки между островите Самоа и Новата Земя, шипът се докосваше в своята точка на равновесие до Агарта, Средището на Света? Интуитивно усещах, че една обща плоскост свързва полуостров Авалон в крайния север и Антарктическата пустиня, в която е скрита загадката на Ейърс Рок.

В този момент, точно в четири часа следобед на 23 юни, Махалото уби постепенно скоростта си в единия край на плоскостта, после се спусна лениво към центъра и на половината от траекторията си отново започна да набира скорост, разцепвайки послушно невидимия квадрат на силите, който бележеше неговата съдба.

Ако бях останал там, безразличен към бягащите часове, за да наблюдавам как тази птича глава, този връх на копие, този обърнат шлем очертава в празното пространство собствените си диагонали, докосвайки двете противоположни точки на своята незрима дъга, щях да стана жертва на фантастна илюзия, защото Махалото щеше да ми внуши, че плоскостта на колебанията му описва пълен кръг, като се връща в отправната си точка за тридесет и два часа, рисувайки силно сплесната елипса, която се премества около своя център с постоянна ъглова скорост, пропорционална на синуса на географската си ширина. Как би се въртяла тя, ако точката на окачване се намираше на купола на Соломоновия храм⁶? А може би Рицарите бяха опитали и там? И изчислението, крайното значение не се е променило? Може би църквата на абатство „Сен Мартен-де-Шан“ беше истинският Храм? Така или иначе, експериментът би бил съвършен само на Полюса, единственото място, където точката на окачване би лежала по продължението на оста на земното