Стивън Кинг, Питър СтробЧерният дом
На Дейвид Гърнърт и Ралф Вичинанца
Точно тук и сега…
Отвеждаш ме, където никога не ходя,
изпращаш ми целувки от злато.
Корона върху твоите къдрици ще положа,
поклон, кралице на света!
„Джейхокс“
ПЪРВА ЧАСТДобре дошли в Кули Кънтри
Глава 1
ТОЧНО ТУК И СЕГА, както често казваше един стар приятел, се намираме в изменчивото настояще, където дори острият поглед не долавя всичко. „Тук“ е високо в небето, при орлите, на шейсет метра над западните покрайнини на щата Уисконсин, чиято граница следва лъкатушните извивки на Мисисипи. „Сега“ е ранна петъчна утрин в средата на юли, през първите години на новия век и новото хилядолетие, чиито неведоми пътища се вият тъй своенравно, че по-скоро слепец ще прозре какво предстои да се случи, отколкото ние с вас. Точно тук и сега часът е малко след шест сутринта, на изток слънцето — самоуверено бледожълто кълбо — както винаги се издига сякаш за пръв път над безоблачния хоризонт към бъдещето, а миналите дни бавно отминават и потъват в мрачни сенки, превръщайки всички ни в слепци.
Утринните лъчи нежно галят спокойните, набраздени от лекия ветрец води на широката река под нас и ги позлатяват с искрящи слънчеви зайчета. Железопътните релси на товарната корпорация „Бърлингтън Нодърн Санта Фе“ проблесват между речния бряг и задните дворове на порутените двуетажни къщи край междуградския път Оо, известен като Нейлхаус Роу — най-ниската географска точка в приятния наглед градец, който се разпростира нагоре по хълма и в източна посока. В този миг животът в Кули Кънтри сякаш е притаил дъх. Въздухът не трепва и е тъй свеж и чист, та човек би рекъл, че ароматът на току-що изскубната репичка ще се усети на цял километър разстояние.
* * *
Политаме на изток срещу слънцето и се носим над реката, над блестящите релси, над задните дворове, покривите на къщите на Нейлхаус Роу и подредени отпред мотоциклети „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките им. Тези неугледни съборетини датират от началото на току-що отминалия век и са били предназначени за жилища на формовчиците, леярите и носачите от фабриката на Педерсън Нейл. Тъй като бедняците надали Ще дръзнат да търсят недостатъци на безплатните жилища, къщурките са били построени по възможно най-икономичния начин. (Самият Педерсън Нейл след поредица кръвоизливи през петдесетте години в крайна сметка умира от загуба на кръв през 1963). Мотоциклетите подсказват, че тук вече не живеят работници, а на тяхно място са се настанили банда рокери. Свирепият външен вид на собствениците на страшните машини — рошави, брадати мъже с провиснали шкембета, обици на ушите, черни кожени якета и някой и друг липсващ зъб — потвърждава подобно предположение. Но както повечето предположения подобно умозаключение е вярно само донякъде, и то с известни уговорки.
Новодошлите — които, веднага щом се заселиха в Нейлхаус Роу, получиха от мнителните местни жители прозвището „Гърмящата петорка“ — не могат да се категоризират с две думи. Те заемат високопоставени длъжности в бирената фабрика „Кингсланд“, която се намира в южния край на града на една пресечка от източния бряг на реката. Ако извърнем поглед надясно, ще видим „най-големите бирени кутии на света“ — гигантски контейнери с изрисувани върху тях етикети на светло пиво „Кингсланд“. Настоящите обитатели на Нейлхаус Роу се познават от илинойския университет „Ърбана-Шампейн“, където всички с изключение на един са следвали английска литература или Философия. (Онзи, който правеше изключение, е специализант по хирургия и живееше в университетската болница). Прякорът „Гърмящата петорка“ ги изпълва с иронично задоволство — звучи им като хитроумна измишльотина от комикс. Самите те се наричат „Хегелианска измет“. Интересни птици са и по-нататък лично ще се запознаем с тях. Но сега нямаме време да се отбиваме и само пътьом ще обърнем внимание на ръчно изрисуваните плакати, разлепени на някои врати, на два улични стълба и по запустелите постройки. Надписът гласи: „РИБАРЮ, МОЛИ СА НА ВМИРИСАНИЯ СИ РИБЕШКИ ГОСПОД ДА НЕ ТЕ ХВАНЕМ ПЪРВИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ ЕЙМИ!“
От Нейлхаус Роу започва Чейс Стрийт и се вие стръмно нагоре между излющени, отдавна небоядисвани мръсносиви съборетини: старият хотел „Нелсън“, чиито обеднели обитатели още спят; квартална кръчма със зазидани прозорци; неугледно магазинче, на чиято изцапана витрина се мъдрят червени гумени ботуши, и още няколко невзрачни сгради с неясно предназначение, на вид странно призрачни и недействителни. Тези постройки създават впечатление за несполучливо възкресение — сякаш са били спасени от мрачните западни територии, макар да са все още мъртви. Което в известен смисъл е точно така. Жълтокафеникава линия опасва хотел „Нелсън“ на височина три метра над тротоара; върху мъртвсшкисивите сгради на стръмния склон на отсрещната
