Читаем онлайн «Обреченият град» 3 cтраница

го сменял, калъфката на възглавницата е посивяла като партенка… А как изглеждаше лицето й? Ама че работа — лицето й съвсем не го помня. Само краката й запомних.

Той изведнъж осъзна, че всички мълчат, дори и жененият Уан, и в същия миг заговори Кенши:

— Баща ми има един братовчед, полковник Маки. Той бил адютант на господин Ошима и две години живял в Берлин. После го назначили военен аташе в Чехословакия и бил свидетел на навлизането на немците в Прага…

Уан кимна на Андрей, двамата с рязко отмерено движение вдигнаха кофата и благополучно я прехвърлиха в каросерията.

— … Сетне — палейки цигара, бавно продължи Кенши — той воювал известно време в Китай, доколкото си спомням, някъде на юг, в района на Кантон. След това командувал дивизия, която дебаркирала на Филипините, и организирал знаменития „поход на смъртта“ на петте хиляди американски военнопленници… Извинете ме, Доналд… После го изпратили в Манджурия като началник на Сахалинския укрепен район, където между другото, за да опази военната тайна, вкарал в една шахта осем хиляди китайски работници и ги взривил… Извини ме, Уан… След това попаднал в руски плен и вместо да го обесят или, което е същото, да го предадат на Китай, русите само го натикали за десет години в концлагер…

Докато Кенши разказваше, Андрей успя да се качи в каросерията на камиона, помогна на Доналд да нареди кофите, после вдигна и закрепи страничния капак, отново скочи на земята, почерпи Доналд с цигара и сега те тримата стояха пред Кенши и го слушаха. Доналд Купър, висок, прегърбен, в избелял комбинезон, дълголик, с бръчки около устата и остра брадичка, с набола като четина рядка бяла брада; и Уан, нисък, набит, почти без врат, в стара, грижливо закърпена ватенка, с широко матово лице, чип нос, доброжелателна усмивка и тъмни очи в цепките на подпухналите си клепачи; и Андрей внезапно усети как в душата му се надигна вълна от радост, че всички тези хора от различни страни и дори от различни времена са се събрали тук и заедно вършат много полезно дело, всеки на своя пост.

— … Сега той вече е старец — завърши Кенши. — И твърди, че най-хубавите жени, с които някога е имал вземане-даване, са рускините. Емигрантките в Харбин.

Кенши млъкна, пусна угарката на земята и старателно я разтри с подметката на лъснатите си обувки с кожени гети.

— Че каква рускиня е тя? — учуди се Андрей. — Селма, при това Нагел.

— Наистина тя е шведка — съгласи се Кенши. — Но няма значение. По асоциация се сетих какво разказваше братовчедът на баща ни.

— Добре, да тръгваме — каза Доналд и влезе в кабината.

— Слушай, Кенши — рече Андрей, хващайки се за дръжката на камионетката. — Ти какъв си бил по-рано?

— Контрольор в леярната, а преди това министър на комуналното…

— Не ме разбра. Не тук, а там какъв си бил?

— А-а, там ли? Там бях литературен сътрудник в издателство „Хаякава“.

Доналд запали двигателя и старият камион се разтресе и задрънча, изпускайки гъсти облаци синкав дим.

— Десният ви габарит не свети! — извика Кенши.

— Че той откакто се помня не свети — отвърна Андрей.

— Ами оправете го! Ако ви видя още веднъж така — ще ви глобя!

— Откъде се навъдихте толкова много и все на нашата глава…

— Какво? Не чувам!

— Бандитите, казвам, иди да ловиш, а не шофьорите! — изрева Андрей, за да надвика дрънченето и тракането. — Виж го ти, с габарита ни се захванал! И кога ли най-сетне ще ви разгонят, търтеи с търтеи!

— Скоро — извика Кенши. — Сега вече скоро — след стотина години!

Андрей го заплаши с юмрук, махна за сбогом на Уан и се тръшна на седалката до Доналд. Камионът рипна, одраска със страничния капак стената на арката, изскочи на Главната улица и рязко сви вдясно.

Настанявайки се по-удобно, така че щръкналата от седалката пружина да не го боде в задника, Андрей погледна под око Доналд. Сложил лявата ръка на кормилото, а дясната — на лоста за скоростите, нахлупил шапка до очите и вирнал острата си брадичка, Доналд седеше като истукан и натискаше докрай педала на газта. Той винаги караше така, „с максимално разрешената скорост“, без дори и през ум да му минава да намали пред дупките на асфалта, и във всяка такава дупка кофите с боклук в каросерията тежко се блъскаха, ръждясалият капак на двигателя издрънчаваше, а самият Андрей, колкото и да се стараеше да се опре здраво с крака, подскачаше и се стоварваше точно върху заострения край на проклетата пружина. Само че по-рано всичко това се съпровождаше от весела караница, а сега Доналд мълчеше, тънките му устни бяха плътно присвити, той изобщо не поглеждаше към Андрей и затова човек би могъл да си помисли, че в това обичайно друсане има някаква злонамереност.

— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?

Доналд сви рамене и нищо не отвърна.

— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?

— Стига, Андрей — процеди Доналд през