Читаем онлайн «Немезида» 2 cтраница

планетата и искаше да бъде там — на Еритро.

Майка й не разбираше защо иска да отиде на една пуста, неплодородна планета и тя не можеше да й обясни. Не знаеше. „Просто искам“ отвръщаше тя.

Сега беше сама на наблюдателната платформа и съзерцаваше Еритро. Роторианците почти не идваха тук. Марлейна предполагаше, че е така, защото гледката им беше позната и по една или друга причина Еритро не ги вълнуваше така, както нея.

Той стоеше в небето — едната му част осветена, другата тъмна. Марлейна смътно си спомняше как някога две ръце я повдигаха, за да види Еритро и всеки път той ставаше по-голям с приближаването на Ротор към него.

Истински ли беше този спомен? Все пак тогава тя беше почти четиригодишна, така че това беше напълно възможно.

Но сега този спомен, независимо дали беше истински или не, бе изместен от други мисли, от все по-ясното осъзнаване на това, колко голяма бе всъщност една ПЛАНЕТА. Диаметърът на Еритро беше не осем, а повече от дванадесет хиляди километра. Тя не можеше да проумее тези размери. На екрана той не изглеждаше толкова голям и тя не можеше да си представи да стои на него и да вижда на стотици, дори хиляди километри. Но силно желаеше това.

Оринел не се интересуваше от Еритро и това я разочароваше. Той казваше, че има да мисли за други неща, като например подготовката за университета. Той беше на седемнадесет години и половина, а Марлейна току-що беше навършила петнадесет. Но това няма голямо значение, мислеше си гневно тя, тъй като момичетата се развиват по-бързо.

Поне би трябвало да е така. Тя се погледна и не за пръв път си помисли разочаровано и смутено, че все още е ниска и набита като дете.

Тя отново погледна към Еритро. Той беше голям и красив и на места отразяваше мека червена светлина. Беше достатъчно голям, за да бъде планета, но Марлейна знаеше, че е спътник. Той обикаляше около Мегас и в действителност Мегас (който беше още по-голям) беше планетата, въпреки че всички наричаха Еритро така. Те двете, Мегас и Еритро, както и Ротор, обикаляха звездата Немезида.

— Марлейна.

Тя позна гласа на Оринел. Напоследък се притесняваше да разговаря с него и причината за това я смущаваше. Харесваше й начинът, по който той произнася името й. Произнасяше го правилно. Три срички: Мар-ЛЕЙ-на, с леко вибриране на „р“-то. Само като го чуеше й ставаше хубаво.

Тя се обърна и смотолеви:

— Здравей, Оринел, — и се опита да не се изчервява.

Той се ухили.

— Гледаш Еритро, нали?

Тя не отговори. Естествено, че гледаше Еритро. Всички знаеха какво чувствува тя към него.

— А ти какво правиш тук? — (Кажи, че ме търсиш, помисли си тя.)

— Майка ти ме изпраща, — отговори Оринел.

(Е, нищо.)

— Защо?

— Каза, че си в лошо настроение и че всеки път, когато изпитваш самосъжаление, идваш тук, а аз трябваше да дойда и да те взема, защото тя каза, че ако останеш тук, ще станеш още по-кисела. А ти защо си в лошо настроение?

— Не съм. А дори и да съм, си имам причини.

— Какви причини? Хайде, вече не си малко дете. Трябва да умееш да се изразяваш.

Марлейна вдигна вежди.

— Благодаря, но мога да се изразявам достатъчно ясно. Причината е, че ми се пътува.

Оринел се засмя.

— Ти си пътувала, Марлейна. Пропътувала си повече от две светлинни години. Никой в цялата история на Слънчевата Система не е пропътувал дори и малка част от една светлинна година. Освен нас. Така че нямаш право да се оплакваш. Ти си Марлейна Инсиня Фишър, галактически пътешественик.

Марлейна подтисна смеха си. Инсиня беше моминското име на майка й и винаги, когато Оринел казваше трите й имена, той козируваше и правеше гримаса, а отдавна не го беше правил. Марлейна предполагаше, че това се дължи на неговото израстване и че той трябваше да се упражнява да се държи като голям.

— Изобщо не си спомням това пътуване, — каза тя. — Знаеш, че не го помня, а това означава, че то не се брои. Ние сме тук, на повече от две светлинни години от Слънчевата Система и никога няма да се върнем там.

— Откъде знаеш?

— Хайде, Оринел. Чувал ли си някой да говори за връщане?

— Дори и да не се върнем, какво от това? Земята е един пренаселен свят и цялата Слънчева Система все повече се пренаселва и изхабява. По-добре ни е тук, като господари на всичко наоколо.

— Само че не сме. Ние наблюдаваме Еритро, но не слизаме там долу, за да му бъдем господари.

— Разбира се, че слизаме. На Еритро имаме един добър базов Купол и ти знаеш това.

— Да, но той не е предназначен за нас, а за някакви си учени. Аз говоря за НАС. Те не ни позволяват да слизаме долу.

— След време ще ни позволят — каза весело Оринел.

— Да, когато остарея. Или когато умра.

— Нещата не са чак толкова лоши. Както и да е. Излез оттук и зарадвай майка си. Аз не мога да остана. Имам работа. Долорет…

Марлейна усети бръмчене в ушите си и не успя да чуе какво точно каза Оринел. Достатъчно беше, че чу — Долорет!

Тя МРАЗЕШЕ Долорет, която беше висока и… и ПРАЗНОГЛАВА.

Но