Ивлин АнтъниНаследството на Пьоленберг
Глава 1
За да си купи вестници, му бяха необходими точно петнадесет минути ход от апартамента му на „Авенида де Инфанта“ до ъгъла на „Кале Роял“. Дори и през студените зимни дни, когато улиците на Мадрид биваха покрити със сняг, той пристигаше в магазинчето все по едно и също време, взимаше английски, френски и немски вестници и се прибираше у дома си, за да прекара целия следобед в четене. Италианската преса не го интересуваше. През войната италианците се бяха оказали предатели и се присъединиха към съюзниците. Той никога не им прости това.
Беше месец май и слънчева светлина заливаше града. След някоя и друга седмица температурата щеше да се покачи осезателно и да надвисне тежка задуха.
…В края на юни той бе посетил Коста дел Сол за две седмици. Беше прекарал в Швейцария десет мизерни години, лишен от възможността да се залови за каквато и да е била прилична работа, принуден да заема различни нископлатени, унизителни служби, подпомаган предимно от организацията, която уреди бягството му от Германия. По-късно му намериха работа в Испания и постепенно животът му се подобри. Тогава рискът от разкриването му беше сведен до минимум и той започна работа като инженер.
Сега, двадесет и пет години след бягството от Германия, той беше добре платен служител в една компания и имаше удобен апартамент в Мадрид. Тук бе известен като Паул Вайс. Кръгът на приятелите му бе съвсем ограничен — едно испанско семейство, което посещаваше от време на време, и две германски двойки бежанци, но значително по-млади от него. С миналото не го свързваха никакви връзки с изключение на една. Апартаментът му се намираше на третия етаж в модерен блок. Ненавиждаше асансьора и ползваше само стълбището. Цял живот бе наблягал много на физическата си закалка. Никога не пропускаше възможността да се пораздвижи.
Когато влезе в апартамента, той се отправи най-напред към кухнята, приготви кафе и седна в малката дневна с вестниците в ръка. Беше времето на четиричасовата испанска следобедна почивка — от 14:00 до 18:00 всичко се намираше в пълен покой. Мисълта да пропилее цял следобед в сън беше твърде смешна, за да му дойде наум. Започна с френските вестници, като не пропускаше нито ред и понякога възклицаваше тихо. След тях се залови за английските. На една от вътрешните страници в „Дейли Експрес“ съобщение за развод, придружено от снимка, спря вниманието му. Прочете го внимателно веднъж, а после и втори път. Прегъна по-удобно вестника и впери поглед във фотографията. Съпругата на Джеймс Стенли печели бракоразводното дело срещу мъжа си. Никога не би прочел това известие, щеше да спре само за миг поглед върху него, защото скандалите не го интересуваха, но ликът на снимката бе хванат отчетливо в едър план. Гледаше го сякаш неговото собствено лице, лицето на майка му и на сестра му, убити по време на бомбардировка през войната. Пола Стенли печелеше делото на основание извънбрачните връзки на съпруга й с мисис Фиона Харпър. Следваше кратко изложение за хода на процеса и дълго описание на съпруга и кариерата му като автомобилен състезател. Името му беше известно в спорта. Джеймс Стенли, героят от международните състезания, богаташът аматьор, който мереше сили със световноизвестни професионалисти в най-опасния спорт. Беше приложена и негова фотография, заснет до ниска спортна кола, подпрял ръка върху корпуса й, а с другата обгърнал голяма сребърна купа. Лицето му не се виждаше ясно, а надписът известяваше за някакъв триумф при Льо Ман.
Той взе чашката с кафе и понечи да отпие. После препрочете историята още веднъж. Майсторът на волана и неговите подвизи заемаха девет десети от репортажа. Малкото факти за съпругата му бяха бледи и зад тях личеше прикрита антипатия. Възрастта й беше двадесет и осем. Той хвана молива и взе да подчертава някои редове. Възрастта съвпадаше. Споменаваше се, че нямат деца, а адресът на жената бе написан изцяло. Моминското й име беше Пола Риджуей, а времетраенето на брака — пет години. Риджуей… това име също съвпадаше — името на човека, за когото собствената му съпруга се беше омъжила след войната. Организацията го бе снабдявала с информация за семейството му в периода непосредствено след военния провал на Германия. Беше научил за конфискацията на своите имоти и за заемането на жилището му от английски щабни офицери. По-късно бе дошъл и вторият брак на жена му с майор Риджуей. Младоженците бяха напуснали Германия заедно с дъщеря му и до този следобед, двадесет и пет години по-късно, той нямаше повече сведения за тях.
Той се изправи, отиде до бюрото си, където съхраняваше папки със служебната си кореспонденция, взе ножица и изряза репортажа заедно със снимките. Във вътрешния джоб на сакото му бе пъхнат стар портфейл, а в него се намираше малка, пожълтяла от времето фотография. Всичко, което можеше да представлява доказателство за разпознаването му, бе унищожено отдавна. Беше задържал само тази снимка. Тя