Фредерик Пол, Джак УилямсънРифовете на космоса
ПЪРВА ГЛАВА
— Регистрирайте се незабавно! — отривисто изкомандва майора. — Ей, вие, Опове, да не заспахте?
От радарните антени той изглеждаше като сънен млад дявол с провиснала долна челюст. Но беше много, много опасен.
— Слушам, сър — отвърна Стив Рейлънд, докато се оглеждаше.
Това е то. Рейкявик. Съвършено друг свят.
Рейлънд беше пристигнал преди малко от лагер с максимално строг режим на безопасност зад Полярния кръг. Присвил очи от яркото слънце, той не можеше да откъсне поглед от тристаметровите здания и от реактивните лайнери и ракети, накацали по летището.
Ниският мъж до него кихна и го побутна.
— Всичко е наред — каза му Рейлънд и влезе в празната стаичка на Службата за Безопасност.
Както във всяка друга стая, и тук в ъгъла стоеше телетайп.
— „Информация“ — набра на клавишите Стив. — „Стивън Рейлънд, оп. АВС-38440, О.Б. Опорто, оп. XYZ-99942, пристигнаха на“… — Бърз поглед към табелката с кода, прикрепена на телетайпа, — „станция 3, радиус 4–261, Рейкявик, Исландия. Въпрос. Какви са указанията?“
Само след миг от Планиращата Машина дойде отговора — една буква: „П“. Това означаваше, че Машината е приела съобщението, разбрала го е и го е запаметила. Заповедите ще дойдат после.
Вратата се отвори и в стаята надникна една от девойките-компаньонки. Нейната професионална усмивка се скри веднага, щом забеляза железните нашийници на вратовете на Рейлънд и Опорто. Опасни. Девойката кимна на майора и затвори вратата.
Телетайпът зазвъня. Рейлънд се наведе и прочете съобщението:
„Действия. Да се отиде във влак 667, линия 6, купе 93.“
Майорът погледна към телетайпа иззад рамото на Рейлънд и се ухили:
— Директно в банките за органи, хващам бас!
— Да, сър — тихо отговори Рейлънд.
Не искаше да спори. За един оп спора с майор, на чийто шлем има радарни антени, е безпредметен.
— Тогава мърдайте — каза майорът. — Рейлънд…
— Да, сър?
— Благодаря ти за шаха — намигна майорът. — Надявам се пак да ви видя, макар и на части. — Доволен от плоската си шега, той се захили зад тях. — И без глупости, предупредени сте!
— Няма да забравя — отговори Стив, докосвайки железният обръч на шията си.
Опорто пак кихна.
— Да тръгваме — подкани той.
— Добре, — съгласи се Рейлънд. — Какъв беше номера?
Дребният се усмихна.
— Влак 667, линия 6, купе 93. Много лесно се помни… ап-чих! По дяволите! Ще настина. Давай да се махаме от тоя хладилник!
Рейлънд тръгна към изхода. Пресякоха тротоара, приближиха до чакащите в редица таксита и се настаниха в едно от свободните. Покрай тях минаваха туристи, работници, служители на летището и случайни хора, но всички спускаха непроницаеми маски на лицата си, щом забележеха железните нашийници.
Стив набра върху пулта на машината кода на местоназначението и таксито се вля в потока коли по широкия булевард, устремено към огромното мраморно здание в другия край на града.
Над входа на грандиозната сграда, директно в мрамора, бе изсечен следният надпис: „План на Човека. Гара на субметрото“.
Малката групичка пресече просторната чакалня, пълна с пътници. Въпреки тълпата те се чувствуваха самотни. Рейлънд тъжно се усмихна. И помни, без глупости! Как не! Когато имаш нашийник, не си струва да се отклоняваш от маршрута, предначертан за теб. Ако все пак се решиш, за останалите ще е много по-здравословно да се намират някъде по-надалече.
— Шеста линия търсим, нали?
— Да, влак 667, купе 93. Какво става с тебе, да не са ти изтрили паметта? — промърмори Опорто.
— Шеста линия. От тук.
Рейлънд бързо тръгна по посочения път. Той се оказа товарна рампа. Елеваторът беше изключен и се наложи да слязат по стълбите. Стигнаха до перона на субметрото.
От както подземните линии на субметрото прорязваха планетата, стана невъзможно да се определи къде отива даден влак. От Исландия можеха да отидат в Канада, Бразилия, дори в Южна Африка или Индия. Чрез чудовищни по енергия, но управляеми ядрени взривове Плана на Човека прокара идеално прави тунели в недрата на планетата. В тяхното безвъздушно пространство пътуваха влаковете на субметрото, придържани от електростатичните сили на тороидните ускорители. И понеже практически нямаше триене, скоростта беше съизмерима с тази на междупланетен полет.
— Къде ни е влака? — попита недоволно Опорто и продължи да се оглежда.
Ярка светлина заливаше неуютната товарна рампа, отразявайки се от огромни алуминиеви повърхности и дразнейки очите. Една бригада работници товареше транспорти платформи на съседната рампа с помощта на кранове и елеватори. На стотина метра от тях се показа група пътници, слизащи от ескалатора.
— Обзалагам се шест към пет, че следващият влак е нашия — предложи Опорто.
— Аз съм пас — отвърна Рейлънд, отклонявайки парите. Все пак се надяваше, че дребосъка е прав.
На рампата беше студено. Хладният въздух бучеше във вентилаторите и предизвикваше неконтролируемо трептене. Опорто пак