Читаем онлайн «Барлие и мъртвата прислужничка (или Убийство по френски)»

Йежи ШеверскиБарлие и мъртвата прислужничкаили Убийство по френски

Беше един от онези ноемврийски дни, в които облаците докосват стръмните покриви на къщите, тротоарите се покриват с тънък слой кал, а въздухът е просмукан с влага, проникваща чак под дрехите на минувачите. В такива дни лампите в помещенията на Ке де-з-Орфевр светят още от сутринта, зад прозорците Сена е обвита с воали от мъгла, а перата на гълъбите, вечно накацали по парапетите, са настръхнали и мокри.

От сутринта комисарят Барлие се чувствуваше натежал, сънлив и отпуснат. Инспекторите, които трябваше да влязат по работа в кабинета му, се оттеглиха бързо на пръсти и след малко вече всички знаеха, че днес шефът не е на кеф и не е зле човек да стои по-далечко от него.

Нямаше много работа. В последно време липсваха онези сензационни случаи, които наелектризирват репортерите и читателите на следобедните вестници. Трябваше да се извършва обикновената, всекидневна полицейска работа, сива рутина, която Барлие искрено ненавиждаше, но я вършеше съвестно, както се полага на солиден полицейски чиновник.

Като отхвърли до десет часа първата порция от най-различни скучни отчети и доклади, комисарят лениво си помисли, че сигурно вече е време да изпрати за сандвичи и бира, но, кой знае защо, не си направи труда да извика някой от младшите инспектори, които разговаряха полугласно в съседната стая.

Към единадесет часа вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Льоклерк, най-младият от инспекторите в бригадата на Барлие. Той очевидно беше забравил за лошото настроение на комисаря, защото още от вратата се провикна:

— Шефе! Убийство!

Цялата му фигура излъчваше възбуда и желание за действие. Внезапно развеселен, Барлие си припомни с носталгия, че когато самият той беше на годините на Льоклерк, изпадаше в трескава възбуда при всяко ново престъпление, с което се сблъскваше.

— Къде? — попита той. — И кой е убит?

— На улица „Сент Антоан“ — изрецитира Льоклерк. — Убито е едно младо момиче. Работело е у собственика на малко бистро.

— Като келнерка ли?

— Не, шефе, била е прислужничка в дома му. Добре са я наредили… Някой е забил нож във врата й…

— Кой е на местопрестъплението? Има ли някой от нас?

— Не, наши хора няма. Там са само момчетата от местния комисариат. Аз вече уведомих техниците н лекаря. Всеки момент ще тръгнат… — Той се запъна и погледна виновно Барлие, защото едва в този миг си даде сметка, че си е превишил правата. Никой не му беше нареждал да отменя началника си.

— Няма нищо, малкият — усмихна се Барлие, — тръгваме веднага. Извикай Жавре да дойде с нас.

Той се надигна тежко иззад бюрото, протегна се мързеливо и погледна през прозореца. Обикновено обичаше да излиза извън мрачната сграда на Ке де-з-Орфевр, но в ден като днешния би предпочел да си остане зад бюрото, потънал в морето от важни и не дотам важни документи с разноцветни парафи и виолетови печати.

По пътя все още възбуденият Льоклерк продължи да разказва какво е научил от телефонното съобщение:

— Убитото момиче било намерено от жената на собственика на бистрото. Върнала се за нещо в къщи и го видяла в кухнята. На пода, до мивката, а във врата му стърчал нож… Казват, че там всички били потресени…

Барлие много-много не го слушаше. И без това държеше да огледа всичко със собствените си очи. Не искаше предварително да си затлачва картината, която щеше да се оформи в съзнанието му, след като разгледа, без да бърза, всички помещения, свързани с героите на драмата, след като усети атмосферата на дома и разговаря с лицата, замесени в историята. Затова предпочиташе, вместо да слуша Льоклерк, да зяпа през прозореца и да се заглежда в минувачите, потопени в ноемврийската мокрота.

Колата спря рязко пред стара, висока сграда, покрита с лишеите на падаща мазилка. Наблизо бяха спрели още две полицейски коли: радиоколата на кварталния комисариат и тази на техническия екип от Ке де-з-Орфевр. Двама полицаи с подгизнали пелерини безуспешно се опитваха да отблъснат от входа тълпата напиращи сеирджии.

Барлие и инспекторите се изкачиха по мраморните стълби на втория етаж. Вратата им отвори някакъв полицай. Като видя Барлие, той се изпъна уставно — беше самият комисар от кварталния комисариат:

— Господин комисар, комисар Фошоа се намира на местопрестъплението.

Барлие се опита да прекъсне това церемониално представяне, но не успя. Комисарят Фошоа каза, каквото имаше да казва, и послушно зачака нареждания.

Твърде притеснен от ситуацията, понеже независимо от всичко комисарят Фошоа му беше равен по ранг, Барлие попита:

— Мога ли да видя жертвата?

— Разбира се, господин комисар, заповядайте…

Към кухнята водеше тесен коридор. Техниците и фотографите привършваха работата си.’ Никой не беше докосвал момичето. То лежеше на покрития с плочки под, а от врата му стърчеше, забит на дълбочина петнадесетина сантиметра, голям кухненски нож. Около шията се беше стекла голяма локва кръв. Девойката носеше