Любен ДиловСъдебно дело: Целувката
Съдиите бяха трима, обвиняемите също трима, а делото носеше кодовото название „Целувката“. С него то щеше да остане на съхранение в гигантската памет на съдебния компютър.
Кръстен полу на шега „Темида“ заради божественото му равнодушие към човешката съдба, той стоеше край съдийската маса, поемаше в Себе си всяка дума, произнесена в малката зала и мълниеносно я съотнасяше към всички заложени в него юридически и нравствени закони, за да произнесе своето категорично „виновен“ или „невинен“. Едва тогава, в случай че заключението на този неподкупен и неподвластен на човешките страсти съдебен заседател е „виновен“, съдиите се заемаха да определят размера на наказанието. Крайната присъда можеше да бъде дело само на човешкия ум и човешкото сърце.
Ако съдебният компютър притежаваше човешки ум и човешко сърце, сигурно би признал, че това е най-странното дело, с което някога хората са го занимавали. И всъщност нещата опираха не толкова до противозакония, колкото до нарушения на правилника за поведение в Космоса. В живота на извънземните колонии обаче по необходимост космическият кодекс бе равностоен на неумолим закон.
Присъствуваха малко хора: близки на обвиняемите и загиналите, и което подчертаваше важността на делото — почти целият планетарен съвет начело с координатора му. Иначе освен няколкото скамейки, заличката беше гола и сурова на вид като истините, които трябваше тук да излизат наяве.
— Вие сте щурман на разузнаваческия кораб — обърна се председателят на съда след началните формалности към едрия красавец, нервно пристъпващ от крак на крак пред масата на съдийската тройка. — Следователно вторият след командира по отговорност. Седнете на стола и ни разкажете в пълни подробности какво знаете за случилото се.
— Но нали вече го продиктувах на следствието! — смути се обвиняемият.
— Следствието си е следствие, тук е съдът. Седнете и започвайте!
— Разрешете да не сядам! В кораба толкова време…
— Добре — каза съдията и щурманът, след като си пое дълбоко въздух, кой знае колко кубика въздух натъпка в грамадния си гръден кош, започна:
— Планетата достигнахме в края на двайсет и първия месец от полета. Десет дена останахме в далечна орбита, защото ни се видя подозрителна.
— Какво й беше подозрителното? — запита председателят на съда.
— Амиии… много приличаше на Земята.
— Вие били ли сте на Земята?
— Не съм, но нали се изучава в училище.
— И ви се вижда подозрителна, така ли?
— Исках да кажа, че щом приличаше на Земята, би могло да има на нея и разумни същества, макар да не уловихме никакви технически излъчвания. Още първата сонда, която пуснахме, съвсем ни побърка. Съставът на атмосферата, почва, пейзаж — досущ Земята в ранните й епохи. Целият екипаж настояваше веднага да кацаме, но само слязохме на най-ниската орбита.
— Кой ви спря, командирът ли?
— Докторът. Той искаше да пусне друга сонда, биологическа, а нейните изследвания траят повече, посевни се правят и така нататък. Данните ат нея също бяха успокоителни. Не можете да си представите каква красива планета! Направо да се събуеш бос и да хукнеш по ливадите й…
— Пак ще ви прекъсна, щурмане. Нормално ли беше настроението на кораба, когато наближихте планетата?
— Е, вярно, бяха ни стегнали вече шлемовете…
— Та вие с шлемовете ли летите?
— Не, не, такъв е изразът. Искам да кажа: гладът на сетивата и затвореното пространство причиняват разни неврози и депресии, кавги за най-малките дреболии и изведнъж — такава планета! Как да не обезумееш?
— Имаше ли психическа несъвместимост сред екипажа? Двайсет месеца не е чак толкова много, били сте все опитни космонавти, всички сте били със съпругите си.
Красивият щурман наново си пое дъх — шумно като някаква засмукваща машина.
— Екипажът беше добър, понасяхме се. Всичко започна изведнъж, щом наближихме планетата, щом и, през илюминаторите можеше вече да се види какъв рай е, а като се появиха и хората…
— Значи потвърждавате изявлението си пред следователя, че на нея има хора, приличащи на нас?
— Има — отвърна щурманът.
— На следствието лекарят е казал, че не ги е видял. Апаратурата не ги е заснела, кому да вярваме?!
— Знам. Но той остана в асансьорната ракета. А записната апаратура… Вероятно не са попаднали в обсега й. Всичко стана и много бързо.
— Разкажете точно как вие сте видели нещата!
— Цяло денонощие изучавахме планетата от най-ниската орбита и повече нищо не бе в състояние да ни задържи. Приказен свят! Разкошни гори и поляни, реки и рекички, езера и океани, и цветя, цветя, цветя! До един се натъпкахме в асансьорната ракета…
— Първо нарушение на кодекса! — обади се съдията, който седеше отдясно на председателя.
— И вие бихте го направили! — озъби му се щурманът. — Дори командирът не пое риска да принуди някого да остане. Нетърпението ни да се слеем с простора, да тичаме и да крещим, да изкрещим от себе си всичката мъка по простора,