Любен ДиловВ чакалнята
Вероятно ги събираха на определени групи, защото щом в чакалнята станаха шестима, из една от вътрешните врати излезе при тях дежурният служител. Изглеждаше облечен като за погребение, а ги свикваше да ги „обезсмъртява“. Той ги поздрави с делова усмивка, но не успя да скрие отегчението си от еднообразната работа, която тук вървеше на конвейер.
— Добре дошли, граждани. Едни от вас идват за първи път, други навярно вече са позабравили какво е било, ето защо, позволете ми да ви кажа няколко предварителни думи. За смисъла на вашето присъствие тук едва ли е нужно да говорим, но нека си припомним, че нашата страна е сред първите в света, която преди три десетилетия осъществи това грандиозно начинание, първо го превърна в най-висша изява на демокрацията и равенството на хората. Защото всеки човек, нека подчертаем дебело, всеки има право да остави образа си в паметта на планетата. Дори онези, които по една или друга причина стоят на по-ниските стъпала на социалната стълбица, също носят в себе си картината на своето време и всеки един от нас представлява ценен документ, който ние изпращаме на бъдещето…
— Ама и някакви документи ли трябва? — поизплаши се единственото в групата младо момиче. То и младежът до нея представляваха първия набор на двайсет и пет годишните.
Останалите се ухилиха, но то беше по-скоро от злорадство, загдето прекъсна дежурното патриотарство на чиновника. И за да облекчат собственото си напрежение. Момичето едва ли беше толкова невежо — само бе оглушало от уплаха.
— Предполагам, че в своята самовглъбеност не ме чухте добре — рече служителят с иронично търпение. — Аз казах, че всеки човек, какъвто и да е, представлява ценен документ, чрез който бъдещето може да опознае своето минало. Други документи не са нужни. Вие се намирате в сградата на Районното бюро за социално управление, където лежат всички необходими данни за вас и те автоматично ще бъдат вложени в записа. Исках само да ви напомня още, че човекът е красив и величав такъв, какъвто е, и не му е нужен никакъв патос и никакъв пиедестал, за да се изтъква специално неговата стойност…
Тоя „документ“ не само е облечен като за погребение, но и говори като на погребение — отбеляза в себе си Лазар Донин. — Вместо да каже направо, че не бива да се превземат и кълчат, и лъжат, той ще им говори за патос и за пиедестали! Но веднага усети, че несправедливата му язвителност извира от неговите напразни опити да си възвърне привичното снизходително превъзходство. Намираше се в плена на общото настроение и не успяваше да се издигне над останалите.
— Затова ви поканваме и така внезапно, чрез случаен подбор, та да ви спестим, доколкото е възможно, терзанията на дългата предварителна подготовка. А тя би била и неуместна, защото всички ние, знаете това, обичаме малко да съчиняваме себе си. — Ето че служителят деликатно изрече онова, което Донин искаше от него; той си позволи за пръв път и нещо като усмивка, но и тя излезе погребално опрощаваща. — Влизате ей там, щом ви извика репродукторът. Държите се съвсем непринудено и разказвате за себе си простичко, по най-естествения начин, какво най-значително сте преживели, кое ви вълнува, кое цените и кое отхвърляте в днешния живот. Можете да отправите и някое кратичко послание към бъдещето, към вашите далечни потомци. Разполагате с двайсет минути. Може би ще запитате защо толкова малко? Бих ви отговорил: на мнозина то се струва ужасно много. — Повторна надгробно тъжна усмивка! — А истината е, че това е компютърното изчисление на оптималното време, което можем да отделим. Не забравяйте, че милиони българи още чакат своя ред. Разбира се, тук също ще разполагате с малко време за подготовка и съсредоточаване. Ето там е и тоалетната, ако дамите желаят да проверят и коригират вида си…
— Уж служите на демокрацията, пък само дамите да коригирали вида си! А ние? — вметна шишкото с въздебелото носле и пак отприщи за миг напрежението в групата. Навярно всички си помислиха, че той най-много има нужда да коригира вида си, но е трябвало да започне поне година-две преди този исторически за всеки човек момент.
Служителят не реагира на закачката му, сякаш се опитваше да подражава на колегите си — роботи, които вършеха почти всичката административна работа в районните бюра за социално управление.
— Тайната е абсолютна. Автомати правят записа, автомати го запечатват и подреждат в бронирания архив. Човешки поглед не се докосва до вашия образ, човешко ухо не чува думите ви. А вие получавате копие от записа, което можете да завещаете на прякото си потомство. Онези пък, които се явяват за първи път, ще бъдат подложени на малка, безболезнена операцийка, за да им се вземат няколко клетки с пълната генна картина. Те ще бъдат консервирани и приложени към записа, та ако бъдещето някога пожелае, да може и физически да ги възкреси чрез клониране. Това е, което Районното студио за информация на бъдещето има в общи линии да ви каже — приключи