Читаем онлайн «Дракони на есенния здрач»

Маргарет Вайс, Трейси ХикманДракони на есенния здрач

Химн за драконовото копие

Чуй заглъхващата песен на мъдреца,

тя, като дъжд сълзи небесни, отми прахта от старите легенди

и Копието на Хума блесна.

Защото някога — в отминали векове,

далеч, далеч от спомени и думите лъжовни,

когато в скута на горите изгряваха по три луни,

тогава драконите черни, страховити зли,

подпалиха в света на Крин война съдбовна.

Полетяха чудовищата страшни,

за да покрият с мрак цялата земя

и не откликна никой на воплите ужасни,

че светът е покорен от черната луна.

Тогава нова светлина изригна — Хума,

той боговете призова да изковат

за него копие и сила да дадат,

за да прониже драконите в Крин

и да прогони техните криле

далеч от просветляващите брегове.

И смелият рицар, окрилен от светлината,

величествен се понесе към тях,

пристигна в лоното на планината,

разбуди тишината в техния храм.

Повика мощта им неизразима,

поиска с божествена сила си го дарят,

за да тръгне с драконите на бой

оръжието му страшно да благословят,

и черния мрак да прогони той.

Сам Паладин, най-великият бог,

изгря до него и го озари,

омагьоса копието, ръката му,

и Хума, по-ярък от всички луни,

Кралицата на Мрака победи и прогони,

а писъците на нейните черни чада

отекнаха в кралството на смъртта,

където клетвите им страшни

не можеха да сторят никому беда.

Така със гръм завърши

Епохата на Сънищата.

Започна нова — тази на Могъществото.

Ищар на изток бързо се въздигна,

там сребърни и златни кули възвестиха

на злото края.

Настъпиха дълги и мирни лета,

а правдата грееше в небесата,

бляскава и неотразима — като ярка звезда.

Но злобни сенки се промъкваха полека,

видя ги кралят на Ищар —

дърветата като кинжали почерняха,

а ручеите в светлината на луната потъмняха.

Потърси книги за пътеките на Хума,

ръкописи, знаци, заклинания,

за да призове отново боговете с тях

и да получи помощта им свята,

с която да накаже този свят на грях.

Но те извърнали се бяха от години

и всичко се разцепи в пламъци,

ужасен огън през Ищар премина

и не остана камък върху камък.

Планините с трясък се стовариха,

моретата заляха плодородни долини

и те изсъхнаха забравени във Пустошта.

Останаха само пътеките на мъртвите —

настъпи времето на мрака и смъртта.

И възцари се Епохата на Отчаянието,

с пътища преплетени и разрушени градове.

Своята сила изгубиха боговете на знанието

и ние крещяхме от болка към сляпото небе.

Надвиквахме се с пясъците, с ветровете,

надявахме се, че ще чуят тъжния ни глас

и чакахме отговор, някакъв знак техен…

Ала мълчаха странно боговете

забравили и Крин, и нас.

(обратно)

Старецът.

Тика Уейлън въздъхна, изправи гръб и разкърши рамене, за да облекчи схванатите си мускули. Захвърли насапунисаната гъба в пълното ведро и огледа празното помещение.

Поддръжката на стария хан й отнемаше все повече усилия. Беше вложила доста грижи в топлата политура на дървото, но те и лойта не скриваха пукнатините и цепките по изхабените маси и не предпазваха посетителя от случайности като сядане върху някоя стърчаща треска. Ханът „Последен дом“ не бе лъскав като някои други в Хейвън, за които беше слушала, но беше уютен. Живото дърво, в което беше построен, го обгръщаше нежно с древните си ръце, а стените и основата бяха така внимателно положени в клоните, че не можеше да се каже къде свършваше делото на природата и къде започваше човешкото. Барът се виеше като полиран талаз около живото дърво, върху което беше закрепен. Витражите на стъклата хвърляха разноцветни трепкащи отблясъци из помещението. С наближаването на вечерта сенките се удължиха. Ханът скоро щеше да приеме посетителите си. Тика огледа помещението и се усмихна доволно. Масите бяха ти и лъснати. Оставаше й само да помете пода. Тъкмо беше започнала да размества тежките скамейки, когато от кухнята се появи Отик, обгърнат от ароматен облак пара.

— Май днес ще се скапем от работа. А и времето се разваля… — каза той, провря масивната си фигура зад бара и започна да подрежда чашите, като весело си свирукаше.

— Нямам нищо против да вали. Тъкмо работата ще е по-малко — сопна му се Тика и премести една от пейките до стената. — Вчера си потроших краката, а не получих нито благодарности, нито бакшиши! Да й се не види и мрачната сбирщина! Всички са нервни и подскачат при най-малкия звук. Миналата вечер изпуснах една чаша и, Бога ми, Ретарк си извади меча!

— Ха! — изсумтя Отик. — Ретарк е Страж на Сийкърс