Рачо-ВрачувачоСловашка народна приказка
Живял преди години в някакво моравско селце един момък на име Ян. Той останал от невръстно дете кръгъл сирак; бил много сиромах, защото и родителите му не били но богати от него, та освен една схлупена къщурка нищо друго не му оставили. Трудно живеел Ян — кога ял, кога гладен спял, та се извишил един тънък-дълъг като върлина. За това селяните го прекоросали Рачо-Дългокрачо. И този прякор така здраво му прилегнал, че скоро всички забравили кръщелното му име и го наричали само Рачо-Дългокрачо. Така и ние ще го наричаме оттук нататък.
Карал Рачо така бедно до някое време. Е, омръзнало му на момъка това тегло и намислил да тръгне но белия свят да си дири късмета. Събрал си парцалите и туй-онуй, което ще му потрябва из пътя; като отворил раклата в къта, из мъкнал от нея една дебела стара книга с кожена подвързия. Взел я и отишъл при селския даскал. Подал му книгата. Даскалът запрелиствал пожълтелите страници, като клател глава. Накрай рекъл:
— Не зная каква ще да е тая книга — не е написана на наш език. А ти откъде си я намерил?
— В раклата ни — заобяснявал Рачо. — Лежи там отпреди аз да се родя. Може да е от дядо, а може и от прадядо ми да е останала. Ала по всичко личи, че това ще да е мъдра книга: сигурно в нея е написано всичко, каквото е било и каквото ще бъде занапред.
— Защо мислиш така, Рачо? — запитал учителят.
— Ясно: книгата е много дебела, значи в нея много нещо има написано; тя е стара, а в старото време людете не са си губили времето да пишат глупости, а само мъдрости; пък виж и тая подвързия от телешка кожа! Щяха ли да я хабят за разни гламавщини, а?
Учителят вдигнал рамене, поклатил глава, нищо не отвърнал.
Рачо си взел книгата под мишница и на сбогуване до бавил:
— С нея, ако човек има ум в главата си, ще може да си изкарва хляба. Ще стана аз гадател-врачувач!
— На добър час, Рачо-Врачувачо! — пошегувал се учи телят.
А момъкът както решил, тъй и сторил. Напъхал си имуществото в една торбичка и тръгнал накъдето го понесли нозете.
Вървял, вървял, прекосил едно поле, прехвърлил една планина, навлязъл в една гора; сетне пак поле, пак планина, пак гора… Стигнал до един могъщ стар дъб, чиято сянка запречвала пътя. Ненадейно дочул някакво козе блеене на близо. Отбил се момъкът да види каква беда се е случила на животното — може пък вълк да го дебне! Наближил, гледа в един дълбок трап паднала коза и не може да излезе. Как да и помогне? — Трябва въже, а Рачо-Дългокрачо въже не носи. Насъбрал той няколко хватки трева и клонки, хвърлил ги на козата — да не гладува, додето й дойде някой на помощ.
Продължил си пътя и скоро стигнал до околностите на престолния град, където се гушат най-сиромасите. Гледа Рачо — скупчили се неколцина, размахват ръце и се над викват. Отишъл при тях и видял в средата една старица — плаче, кърши ръце и си скубе косите:
— Ох, ох, миличката ми виторожка! Вълците са я изяли. Тебе не пожалиха, мене без млечице оставиха, проклетниците! … Ох, ох!
Изстъпил се Рачо пред насъбраните и почнал да утешава старицата:
— Не плачи, бабо! Разбрах, че козичката ти се е загубила. Чакай, сега ще разбера какво е станало с нея!
Седнал Рачо на един камък, разтворил книгата връз коленете си и почнал важно-важно с пръст да се разхожда по редовете. Людете го гледат — нищо не разбират. Подир малко Рачо изрекъл изтежко:
— Който иска да помогне на бабата, нека тръгне по широкия горски път все направо. Като стигне до един стар, висок и клонест дъб, да свърне наляво; скоро ще дойде до един дълбок трап — там долу, на дъното е паднала козата и блее горкичката жалостно-жалостно, защото е жадна и се бои да остане сама в гората. Засега е още жива и здрава…
Людете хем вярват, хем не вярват, гледат го изкриво:
— Да не ни залъгваш, брей?
— Вярвайте ми! Аз съм гадател-врачувач. В тая книга всичко е записано — каквото е станало и каквото тепърва ще стане. — И им показал книгата. — Нося я чак от далечната страна Персия, където съм изучил тайните науки. Много път съм изминал — през планини и морета, през пустини и полета, през камънаци и храсталаци, дорде дойда при вас…
— Затуй ли дрехите ти са толкоз изпокъсани? — питат го.
— Затуй ами! И за да разберете, че не ви лъжа, дордето се завърнете, аз ще седя ей тук, на този камък, да почивам. У мене няма лъжа, няма измама. Само че побързайте, защото, ако не я доведете до залез слънце, през нощта вълците ще й видят сметката.
Мъжете се размърдали. А Рачо-Врачувачо:
— Хем не забравяйте да вземете въже, че инак няма да можете да я извадите…
Подир час време, ето че се връщат спасителите, водят козата. Всички присъствуващи, колкото се зарадвали, дваж повече се удивили. Почнали един през друг да се надпреварват: едни го дърпат да нощува у тях, други го канят на честна трапеза — имали кнедли, кренделчета с бира, кренвирши… — шега ли е такъв изкусен врачувач, дошъл чак от далечна Персия? Нагостили го, настанили го, гълтат думите му с широко отворени уста. Пък Рачо, като видял, че