Читаем онлайн «Джими Ръчицата»

Реймънд Фийст, Стив СтърлингДжими Ръчицата

Към моите читатели:

Без вашия ентусиазъм щях да продавам коли за препитание. Благодаря ви от все сърце.

Реймънд Фийст

На Джан… и на Рей, Уил и Джоуел: единствените, които можеха да доведат нещата до успешен край.

Стив Стърлинг

Благодарности

Както винаги, първите ми благодарности са към майките и бащите на Мидкемия, които ме научиха на мъдростта да се вслушвам в чуждите гласове.

На всеки добър писател, който ме е учил как се правят нещата: все още се опитвам.

На Джонатан Матсън, отново и както винаги.

На Джейн и Дженифър, двама чудесни редактори и още по-добри приятели.

И на обичайните заподозрени — заради цялата любов, подкрепата, хумора и щедрото приятелство.

И най-вече на моята дъщеря Джесика и на моя син Джеймс за това, че вярват.

(обратно)

Глава 1Бягство

Мъжете сипеха ругатни и се млатеха.

Джими Ръчицата се промъкваше като змиорка между счепкалите се на тъмния пристан хора. Стоманата бляскаше на ръждивочервени дъги под светлината на факли и фенери в ръцете на връхлитащите конници, опитващи се да посекат неуловимите Шегаджии, които ги задържаха. Само още няколко секунди бяха нужни на принц Арута и принцеса Анита, за да успеят да избягат, и схватката бе достигнала настървената ярост на отчаянието. Крясъци на гняв и болка раздираха нощта, придружени от железния грохот на подковите, мятащи искри по камъните, в контрапункт с трясъка на стомана в стомана.

Вярно, че срещу обучените войници налитаха улични разбойници и главорези, но войнишките коне се хлъзгаха по мокрите дъски и камъни, а мигащата светлина бе по-несигурна и от стъпките на конете. Ножовете мушкаха отдолу и те се дърпаха и цвилеха уплашено; яки ръце сграбчваха обутите в ботуши крака на войниците на Батира и ги смъкваха от седлата. Рязката метално солена миризма на кръв надмогваше дори пристанищната воня на смет; някой кон току изцвилваше и рухваше с прерязано сухожилие. Ездачът, с останал в стремето крак, падаше, животното го затискаше, той изкрещяваше от болка — и млъкваше завинаги, щом дрипавите фигури скочеха върху него.

Джими залегна под свисъка на един меч, превъртя се невредим между копитата на един кон, спъна пешака, който се биеше срещу трима от Шегаджиите, и затича.

В края на кея се хвърли по корем върху мокрото дърво и извика към лодката долу:

— Сбогом!

Щом чу гласа му, принцеса Анита се обърна. Бялото й лице се виждаше смътно в предутринната светлина, но Джими знаеше, че морскозелените й очи сигурно са блеснали от удивление.

„Радвам се, че можах да дойда да се сбогуваме“, помисли си той и някакво непознато чувство стегна гърдите му. „Този палав животец си струва риска“.

Ухили й се, но малко изнервено — боят с хората на Джоко Радбърн се разгорещяваше и всеки момент някой можеше да дотича и да го нападне в гръб. От друга страна, много скоро Шегаджиите щяха да се огънат и да побегнат — позиционните боеве не бяха в техния стил.

— Дръж! — извика му принц Арута. — И я използвай добре!

Рапирата в ножницата полетя към ръката му. Джими я сграбчи във въздуха и се претърколи, тъкмо навреме, за да избегне ритника на един от бандитите на Радбърн. После запълзя по дъските на кея, понеже мъжът го подгони и вдигна крак да го стъпче като насекомо. Джими пусна рапирата, сграбчи носа и петата с кръстосани ръце, изви рязко и разбойникът изрева, залитна и след един нанесен с жестока точност ритник се прекатури с крясък през перилото във водата. Тежката броня го завлече надолу още преди крясъкът му да заглъхне.

— Време е да се махаме! — изпъшка Джими.

Скочи на крака, издърпа рапирата от ножницата и се огледа за подходяща цел — но и за най-добрия път за бягство. Чу ритмичното пляскане на греблата долу. „Сбогом“, повтори Джими в сърцето си. А после, щом пламнаха денковете, си каза: „Охо!“

По корабите наоколо се появиха запалени фенери, стражите от съседните складове се разтичаха, разнесоха се викове: „Какво става?“ и по-силното: „Пожар, пожар!“

Един войник в черно-златистия табард на Батира грабна фенера от ръцете на някакъв пазач и закрачи по кея към Джими. Ухили се, като видя мършавото дрипаво момче, и подвикна:

— Нова сабя си ми донесъл, а? Изглежда ми добра. Става да мушнеш в корема измет, чийто мустак още не е виждал бръснач. Благодаря.

И замахна с меча си — лениво и с повече сила, отколкото стил, без да пуска фенера. Явно си въобразяваше, че ще може да избие рапирата от ръката на младия крадец, а след това да го посече.

Фино изкованото оръжие оживя в ръката на Джими — все още тежко за него, но идеално балансирано и по-бързо от нападаща змия. Изсвистя сякаш от само себе си и отби тромавия удар със звънкото издрънкване на метал в метал. Войникът изпъшка изненадано, щом пренасочената сила на собствения му удар го завъртя на място, след което извика от болка, когато Джими скочи ловко встрани и го