Робърт ШеклиЗагиването на Атлантида
Преди безброй много векове, още преди създаването на Египет, преди континентите да са заели сегашните си форми, преди океаните и планините да са застанали по местата си, съществувала земя и цивилизация, от която не е останал и помен. Всичко било загубено при пропадането и нагъването на планинските вериги, в новите океански дълбини, които някога били плодородни равнини и някога пак може да станат такива. Единственото, което знаем за тази земя, е почти всеобщия спомен за нещо, което е станало преди да сме започнали да документираме събитията. Тя се наричала Атлантида, но това е само името на една цивилизация, която знаем, че някога е съществувала и е изчезнала безследно.
В Атлантида прекрасните дни се редували така, че само един неблагодарник би могъл да нарече последователността им монотонна. Всъщност климатът на Атлантида и всичките й прилежащи земи приличал много на този в днешния Маями. Било топло, влажно, изтощително. През цялата година Атлантида живеела като в тропически сън и това продължавало без промяна дълги векове.
Атлантида била управлявана от велик крал. Кралството му било прорязано от много реки. Някои малки, други големи. Свързвали ги канали и водни пътища, нивото на които се поддържало от шлюзове, в които водата се наливала чрез огромни колела, задвижвани от роби. Кралството било обширно и всичко в него било свързано чрез мрежа от реки, езера и канали.
Само кралската флота и търговските му кораби можели да плуват из кралските води. На селяните се разрешавало срещу заплащането на такса да ловят риба от бреговете. Плуването било разрешено, но по-скоро ходенето, тъй като плуването било монопол на кралските командоси.
Оттатък граничната река се простирала огромна пустиня, достигаща до непознати земи. Колкото и странно да било, но от време на време откъм пустинята идели безименни племена, понякога на големи, въоръжени орди. Но те винаги се връщали, спрени от водните бариери, тъй като онзи, който владеел водите пътища и реките, владеел и Атлантида. Това била аксиома, стара като времето. Природен закон, на който не можело да се противоречи.
И затова кралят не се разтревожил много, когато чул, че някаква нова варварска орда приближава откъм север. Тя идела от края на света, от мъгливата и митична Хиперборея.
Кралят изпратил своите разузнавачи и шпиони. Успокоил се, като чул както обикновено, че варварите нямат кораби или салове, нито пък други спомагателни уреди, с които да пресекат реките, които обграждали Атлантида.
Широките реки винаги предпазвали Атлантида от варварските нашествия. Дори и ако варварите си построели лодки от тръстика или използвали надути мехури от кожа — типичните варварски средства — нямало защо да се боят от тях. Кралската флота била бдителна и включвала бързи канута, убийствени триреми и тежки галери, всички въоръжени и бронирани, пълни с превъзходните моряци на краля.
Така че кралят очаквал спокойно това предстоящо нападение. Но просто за да е уверен, той се посъветвал с кралските учени.
Главният учен докладвал:
— Господарю, ние изследвахме всички фактори. На базата на вековни наблюдения на варварите, тяхната военна практика и възможности, сравнени по научен път с нашите собствени, мога да ви кажа, че като изключим напълно непредвидимото, нямаме абсолютно никаква причина за притеснение.
Кралят кимнал. Но нещо в успокоителните слова на учения го разтревожило.
— Какво значи това… Напълно непредвидимото? — попитал той.
— Това, господарю, е елементът на непредсказуемост.
— Но след като знаете всички фактори, защо трябва да правите изключение за непредвидимото, когато работата ви е да предвиждате всичко по отношение на тази ситуация? — запитал кралят.
— Това е основата на научния метод, господарю. То е наше съвсем скорошно откритие, с което много се гордеем. Ако кажем, че знаем всичко, ще заприличаме по суеверие на свещениците. Като признаваме възможността за нещо непредвидено, ние оставаме верни на нашата методология.
— А каква е възможността да се случи това непредвидено? — попитал кралят.
— Толкова близка до нулата, че все още очакваме изобретяваното на такова малко число, че да можем да я изразим — отвърнал ученият.
Сега вече кралят трябвало да бъде доволен. Не било сигурност, но толкова близо до нея, колкото човек или дори монарх можел да се приближи. Такъв бил животът.
Кралят събрал всичките си войски върху вътрешния бряг на широката река, която обграждала Атлантида. Дълбока и широка, течаща бавно и спокойно, сиво-кафявата вода на реката пазела кралството от незапомнени времена. На отсрещния й бряг те можели да видят враговете си — космати варвари, облечени в кожи, които трябва да са били твърде неудобни за горещия климат. Разузнавачите докладвали, че варварите пеели и се молели на безбройните си и чудати богове, и не правели даже опити да си построят съдове за плаване.
Положението на варварите изглеждало безнадеждно.