Сергей ЛукяненкоПочти е пролет
Зад дебелото студено стъкло умираше зимата. Влажните безформени снежинки се сипеха върху черната земя, върху мокро проблясващия под светлината на лампите асфалт, върху забързаните фигури на минувачите. В далечината като бели гребени се движеха вълните на морето. Вече трети ден в Балтика бушуваше буря.
С края на окото си видях мъж, седящ на пет метра от мен. Твърде старателно се опитваше да не ме поглежда…
Някога не обичах такива като него — нерешителни и настойчиви едновременно. Тяхното появяване означаваше неизбежни молби и не по-малко неизбежен отказ. Но в момента предстоящият разговор не предизвика никакви емоции. Мъжът можеше да има хиляди причини да иска да се срещне с мен. А аз имам само една причина да стоя в чакалнята на регионалния генетичен център.
Залата беше голяма — болезнена предвидливост на строителите. Но изобилието на модни скулптури от цветно стъкло, тропически растения, провиснали от прозрачния таван чак до пода и огромни аквариуми с ярки рибки я правеха почти уютна. Тиха музика заглушаваше гласовете, приглушена светлина размиваше лицата. Тук не е прието да се говори високо, тук не е прието да разпознаваш околните. Тук не плачат от мъка и не се смеят от радост. Тук просто чакат.
— Вашият талон, ако обичате. — Момиче в зелена униформа се беше приближила към креслото ми.
Подадох й малък бял правоъгълник. Никакви имена, само десетцифрен номер и снимка.
— Вашият резултат. — В дланта ми легна запечатан плик със същия номер, както на талона. — Късмет.
Кимнах. Думите на момичето бяха формалност, заучена формула на вежливост. Но колко ми трябва сега именно късмет… Поне мъничко късмет. Малко зелено печатче върху гербовата хартия в плика.
— Благодаря — полугласно казах аз. — Благодаря…
И скъсах плътния плик — внимателно, в самия му край, както са правели преди мен милиони, стотици милиони хора.
Листът беше твърде голям за онези няколко реда, които диагностичният компютър беше отпечатал тази сутрин върху него. И нищо чудно — в хартията бяха пресовани лентови микросхеми, които предотвратяваха фалшификацията по-надеждно от всякакви печати и водни знаци.
…
Михаил Кобрин, 18 години
Соматично здрав.
Експериментална мутация на ембрионален стадий тип ОЛ-63 с положителни резултати. Генотип — 81% чисти, 19% слабо негативни. Жълт печат.
…
Екатерина Новикова, 16 години
Соматично здрава.
Генотип: 67% чисти, 32% слабо негативни, 1% средно негативни. Жълт печат.
…
Взаимна генетична съвместимост:
Съвпадение на рецесивни негативни гени от тип ЦМ-713.
Абсолютни противопоказания.
Възможност за оперативна терапия — 0%.
Червен печат.
Той стоеше най-отдолу — този същият червен печат с надпис: „Забрана. Генетичен контрол“.
Стисках в ръцете своя лист-присъда, сякаш възнамерявах да го разкъсам на части или да го смачкам на топка и да го метна в нечие лице. Например на мъжа, който се приближаваше към мен с напрегната, съчувствена полуусмивка…
— Червен печат ли, Миша?
Аз не го замерих със заключението на генетиците. Аз кимнах безпомощно. И веднага, проклинайки се за тази безпомощност и желанието да заплача, казах:
— А вас какво ви интересува? Кой сте вие?
— Онзи, който може да помогне. — Той клекна пред мен, изгърбения в мекото ниско кресло. — Наричай ме Едгар.
— Никой не може да ми помогне — казах аз с разгаряща се ярост. — Обичам момиче, с което сме генетично несъвместими. Ние никога няма да имаме деца.
— И това не те устройва?
— Защо не вървиш на… — процедих аз. Прозвуча доста жалко и Едгар не се смути от това предложение.
— Аз наистина мога да помогна.
Напрежението в гласа му беше изчезнало. Спокоен тон. Поддържано, гладко избръснато лице. Светлите коси са късо подстригани по последна мода. Строг сив костюм в онзи делови стил, който сигурно не се е променял от двайсети век насам. Тясна вратовръзка в тон с ризата.
Против волята си почувствах, че започвам да му вярвам. Разбира се, неговото дружелюбие не е безкористно… Но червеният печат те кара да се хващаш за всяка сламка.
— Какво можете да направите? Тук е написано, че операцията е невъзможна.
Едгар сви рамене. И предложи:
— Може би ще е по-добре да идем у нас? Не е далеч, освен това съм с кола. Нали нямаш нищо против?
Кимнах. Разбира се, че нямам.
* * *
Той живееше в малка виличка на брега на морето. Към къщата водеше тясна бетонна пътечка, очевидно — само за един. Какво пък, високият статус на Едгар се виждаше от пръв поглед. И в същото време край къщата нямаше нито хангар, нито площадка за флаери. Изглежда Едгар беше домошар саможивец…
Но сега виждах пред себе си гостоприемен домакин. Той се поинтересува какво предпочитам: чай, кафе или пунш. Настани ме в удобно, явно неговото любимо кресло до камината, извини се и изчезна в кухнята. След няколко минути се върна с поднос, където, освен вдигащото пара кафе, стояха
