РуЛиб - онлайн библиотека > Вартанов Степан > Классическая проза > Път между световете

Читаем онлайн «Път между световете»

Степан ВартановПът между световете

Пътят се виеше по живописен склон. Отляво и отдясно се простираше плътен зелен килим, нашарен с цветя. Поне два пъти в годината ми се случваше да слизам в тази долина и винаги ме обземаше безгрижно празнично чувство. Долината на вечната пролет… Повдигнах се на капрата и погледнах назад към искрящите от сняг върхове, после отново обгърнах с взор пъстрата земя. Няма защо да се заблуждавам, помислих си. Всъщност такива планини и полянки с ручейчета съм виждал и на хиляди други места. Но не е там работата. Важното е, че от тези храсти никой и никога няма да пусне стрела срещу теб. Тукашният народ не познава и не иска да знае думата война. За разлика от всички останали народи.

Да, сигурно тук беше причината — в отсъствието на заплаха. Странно, нали, през тези трийсет години все трябваше да свикна, ала уви… На човек му харесва, когато не го бият.

Планинското селце, откъдето се връщахме, се наричаше като че ли Рестак или Рестат. През цялата година местните жители обикаляха из планините и събираха чудесни билки. А после пристигахме ние и ги разменяхме срещу ножове, секири и други дреболии за домакинството. Грабеж, ако се замислиш… Впрочем аз отдавна отвикнах да се замислям над такива неща. Търговията си е търговия.

Наместих се по-удобно и отпуснах юздите. Конете знаеха пътя и бяха доста добре обучени, така че човек можеше безпрепятствено да се наслаждава на спокойствието на летния ден. Едва забележимо поскърцване на колелата, полет на чайка в небето. Навярно буря я е отклонила насам, казах си аз. И в същия миг, сякаш усетила погледа ми, чайката прибра криле и като мълния пикира върху първия от нашите три фургона. След секунда той спря. Дръпнах юздите и се приближих.

Чайката, по-точно съществото, което взех за чайка, стоеше сега върху рамото на Тапис, а Ор, помощникът му, вадеше от гърлото й някакъв предмет. Приближиха се и другите търговци — Одорф, моят помощник, и Биголби със Си-ву от трети фургон.

„Куриер“ — помислих удивен. Куриери, доколкото си спомням, не бяха използвани нито веднъж.

Една такава механична птица, способна да открие адресата, където и да се намира той, струваше по-скъпо от десет наши кервана.

Най-после Ор измъкна цилиндърчето с посланието и отвъртя капачето. Извади оттам бележка и я предаде на Тапис. Няколко минути предводителят ни беззвучно мърдаше устни, като превеждаше шифрованите редове на обикновен език.

— Предлагат ни — произнесе той накрая — спешно да се отправим в света Кланзон. Обръщаме обратно.

„Предлагат ни — помислих си иронично аз. — Което всъщност означава — нареждат ни.“

Бях доста озадачен от съобщението, пък и наплашен също. Ние — имам предвид търговците — не сме организация с развита вертикална структура. Причините за това са доста. Сложно е да се управлява и координира дейността на множеството полуразбойнически групировки, пътуващи нашир и длъж. Сложно поради изпълнението. Порядъчният гражданин охотно ще пазарува от нас, но позволете ми да се усъмня, че ще се съгласи да стане един от нас. Търговците се различават от бандитите по две неща — първо, по образованието и, второ, че предпочитат да разменят стоки, а не да ги отнемат със сила. Така печалбата се намалява, ала не толкова съществено, както би могло да се очаква. Мнозина от нас преди са грабили на големия път. Затова е изключително трудно да накараш търговците да се подчинят на каквато и да е заповед. Искам да кажа, против волята им. Въпреки че, разбира се, подобни опити е имало и вероятно ще ги има и в бъдеще.

Втората трудност е чисто техническа. Начело на малките кервани обикновено стоят хора като нашия Тапис, а те тъй добре познават работата си, че просто не се нуждаят от ничии съвети.

Самият аз смятам, че сегашната система е съвършена. Тя има две задачи. И с двете се е справяла блестящо досега. Първата — да събира и съхранява сведения — онези трохички знания, които съумявахме да купим, да откраднем или завоюваме. Добрият търговец е експерт по техника, медицина, философия, религия. Никога не е ясно какво ще послужи. Втората задача е да спасява търговците, попаднали в беда. Това обикновено успявахме да сторим. И край. Повече никакви цели и ограничения.

И все пак ние си имаме център или поне нещо такова. Ще го наречем Съвет на най-опитните търговци. Но съвсем не е задължително, разбира се, това да бъдат най-старите. Изцяло се доверяваме на тези хора при решаването на глобалните проблеми, а в дреболиите те не си пъхат носа. За последен и единствен път, доколкото се сещам, този Съвет си каза думата преди десет години, когато започна войната. И ето…

Да се отиде спешно. Какво значи спешно? Опитах се да си припомня всичко, което знаех за Кланзон. Това беше един свят самоубиец, ето всичко, което успях да си припомня. Одорф знаеше не повече от мен. Да не би да е избухнала нова война, помислих си аз. Подозрително е, когато ти определят среща на място, където със сигурност гъмжи от всякакви оръжия. Възможни са и