РуЛиб - онлайн библиотека > Кинг Стивен > Классическая проза > Послеслов към „Особени сезони“

Читаем онлайн «Послеслов към „Особени сезони“»

Стивън КингПослеслов към „Особени сезони“

Макар че най-често ме питат „Откъде черпите идеите си?“ (това се изстрелва на първо място), редовният въпрос е „Само за ужаса ли пишете?“. Когато отговоря „не“, трудно е да се каже дали питащият е удовлетворен или разочарован.

Точно преди издаването на „Кери“, първия ми роман, получих писмо от моя издател Бил Томпсън, в което се прокрадваше идеята какво ще правим, ако ни извикат на бис. Мисълта за втора книга преди още да е излязла първата може да ти се стори малко странна, но тъй като предварителната подготовка за един роман е почти толкова дълга, колкото и работата след завършването на един филм, ние живяхме с „Кери“ и стигнахме до този извод за един дълъг период от време — около година. Аз просто изпратих на Бил ръкописите на два романа: „Пламък“ и „Завръщането“. Първата книга написах веднага след „Кери“, през шестте месеца, докато първият вариант на „Кери“ отлежаваше и зрееше в чекмеджето на бюрото ми; втората написах през годината, когато „Кери“ се приближаваше пълзешком, като костенурка, към отпечатването.

„Пламък“ беше мелодрама за огромен, изостанал в умственото си развитие престъпник, който открадва дете и иска откуп от богатите му родители; „Завръщането“ е мелодрама за вампири, които завладяват един малък град в Мейн. И двете бяха литературна имитация от рода на „Завръщането на Дракула“ и на „За мишките и хората“ от. Стайнбек.

Бил сигурно се е сащисал, когато получи двата ръкописа в един пакет (някои от страниците на „Пламък“ бяха написани от обратната страна на сметките за млякото, а „Второто завръщане“ вонеше на бира, защото един месец преди това, на Нова година, някой беше обърнал кана „Черен етикет“ върху него). Може би е приличал на жена, която мечтае за букет цветя и открива, че мъжът й е излязъл, за да й купи парник. Двата ръкописа съдържаха общо около петстотин и петдесет страници, изписани от едната страна.

През следващите две седмици той ги прочете — да драпаш за издател, а да намериш светец — и аз заминах от Мейн за Ню Йорк да отпразнуваме издаването на „Кери“ (април 1974-та, приятели и съседи — Ленън беше жив, Никсън още се мотаеше като президент, а на това момче му предстоеше да види бели косми в брадата си) и да поговоря коя от двете книги ще бъде следващата… а може би никоя от тях.

Прекарах в града два дни, обсъдихме въпроса три или четири пъти. Крайното решение взехме на улицата — на ъгъла на Парк Авеню и Четирийсет и шеста улица. Двамата стояхме на светофара на червена светлина и гледахме как такситата влизат в оня смешен тунел или както го наричат там, един от онези, които сякаш продупчват сградата на „Пан Ам“. Бил рече:

— Мисля, че ще е „Завръщането“.

Аз самият я предпочитах. Но в гласа му звучеше толкова остро нежелание, че аз се извърнах рязко и го попитах какво става.

— Ще те печатат само ако книгата за вампири излезе след книга за момичето, което движи предмети с психическата си сила — каза той.

— Ще ме печатат? — попитах искрено объркан. Не виждах приликата между вампирите и телекинезата. — Като какъв?

— Като писател на ужасите — още по-неохотно каза той.

— О! — въздъхнах е голямо облекчение. — Само това ли?

— Нека минат няколко години — рече той — и си помисли дали е „само това“.

— Бил — развеселих се аз, — в Америка никой не може да пише само истории на ужасите. Лъвкрафт гладува в Провидънс. Блох се мъчи с романи за страхотии и измислици за неизвестното. „Екзорсист“ излезе в един брой. Нали виждаш?

Светлината се смени. Бил ме потупа по рамото.

— Според мен ти ще имаш успех. Но не си мисли, че знаеш всичко.

Той беше по-близо до истината от мен. Разбира се, че в Америка може да се пишат живи истории на ужасите. „Завръщането“, която излезе под заглавието „Сейлъм’с Лот“, потръгна добре. Когато я издадоха, аз живеех със семейството си в Колорадо и пишех за един прокълнат хотел. При пътуване до Ню Йорк прекарах с Бил една вечер в бар, наречен „Джаспър“ (където огромен млечносив котарак очевидно притежаваше музикалния автомат „Рок Ола“; трябва да го вдигнеш, за да разбереш какво нещо е селекцията) и му разказах фабулата. Накрая лактите му опираха на масата, главата му беше скрита в ръцете като на човек с чудовищна мигрена.

— Не ти хареса — казах аз.

— Харесва ми много — безизразно рече той.

— Тогава какво не е наред?

— Първо телекинетичното момиче, сетне вампири, сега прокълнат хотел и телепатично момче. Ще те издават.

Този път се замислих над това по-сериозно. Спомних си всички, издавани като писатели на ужаса и които с години ми доставяха огромно удоволствие: Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит, Франк Белкнап Лонг, Фриц Лайбър, Робърт Блох, Ричард Матесън и Шърли Джаксън (да, макар че я издаваха като говорящ автор). И в „Джаспър“, където котаракът лежеше на автомата и моят издател седеше до мен, хванал с ръце главата си, реших, че съм в най-лошата компания. Бих могъл, например, да съм „значителен“ писател като Джоузеф