Виктор ПелевинДенят на Булдозериста
Какво правят те тук,
тези хора?
С тревога на лицата
и с тежки лостове
все удрят и удрят.
Исикава Такубоку
I
Иван Померанцев опря лакти в студения влажен бетон на перваза на прозореца с три или четири криволичещи залепени пукнатини (веднъж Валерка, плашейки жена си, го бе ударил с ютията), издуха от стъклото затлъстялата муха и погледна осветения от късното есенно слънце двор. Беше топло, и отдолу се издигаше слаба миризма на маслена боя, излизаща от ламаринения покрив на пристройката, боядисана преди няколко години, която почваше да вони веднага щом слънцето леко я напечеше. Миришеше още на мазут и на чорба — също съвсем слабо. Чуваше се как някъде далеч викат деца и цвилят коне, но изглеждаше сякаш това не са природни звуци, а пуснат някъде магнетофонен запис — навярно затова му се струваше, че нищо одушевено няма наоколо, освен неподвижния гълъб на перваза през няколко прозореца. Улицата беше някак безжизнена, сякаш тук никой не се е заселвал и дори не е минавал никога, и единственото оправдание и смисъл на съществуването й беше избелялото табло за нагледна агитация, което алегорично, под формата на две мускулести фигури, изобразяваше народа и партията в състояние на единство.
В коридора издрънча звънецът. Иван трепна, остави настрана смачканата вече цигара — тя беше влажна, твърда, и приличаше на малка сувенирна цепеница — и тръгна да отвори. Трябваше да върви дълго: той живееше в голяма комунална квартира, преправена от една секция на общежитието, и от кухнята до входа имаше двайсетина метра коридор, застлан с гумени изтривалки и запълнен с детски кецове и груби обувки на възрастните. Зад вратата боботеше тих мъжки глас и от време на време кратко му отговаряше жена.
— Кой е? — попита Иван с обичаен тон. Той вече беше разбрал кой е — но все пак не върви да отвори веднага.
— За Иван Илич! — отвърна мъжът.
Иван отвори. На стълбищната площадка стоеше тъй наречената петорка на профсъюзното бюро, която при тях в цеха се състоеше от всичко на всичко двама души, понеже тези двама — Осмаков и Алтинина (тя сега беше с марлено костюмче и държеше в ръце, така че да не се допира до тялото, миришещ на сельодка пакет) — съвместяваха длъжностите.
— Иван! Ванка! — заусмихва се още от прага Осмаков, влизайки и протягайки към Иван две треперещи меки длани. — Е, как си? Боли ли?
— Нищо не ме боли — отвърна смутено Иван. — Да отидем в стаята най- добре.
От Алтинина още по-силно, отколкото на сельодка, миришеше на парфюм; като вървяха по коридора, Иван специално изостана леко, за да не го усеща.
— Та така значи, Ванюша — тъжно и мъдро каза Осмаков, като седна на стола, — всичко се изясни. Станалото е признато за нещастен случай. Там, драги мой, е имало дефект на заварката. На носовата халка. И от твойто име сега е снето всякакво недоверие.
Осмаков изведнъж тръсна глава и се огледа настрани, сякаш за да определи къде се намира, — определи и тихо въздъхна.
— Нали корпусът й е уранов, на бомбата — продължи той, — а халката е стоманена. Трябва със специален електрод да се завари. А ония във втори цех я заварили с обикновен. Ударници майски. А тя отлетя, халката. Помниш ли поне как стана всичко?
Иван затвори очи. Споменът беше някак блед, формален — сякаш не той си спомняше, а си представяше разказана от някого история. Той виждаше себе си отстрани: ето, натиска бутона, който спира конвейера, бутонът задейства с голямо закъснение, и се налага да връща нащърбената черна лента назад. Ето, той закача куката на крана за халката на бракуваната бомба, с дебела тебеширена чавка отстрани (стабилизаторът беше заварен накриво, и изобщо цялата беше някак разкривена), включва крана и бомбата, поклащайки се тежко, се откъсва от лентата на конвейера и пълзи нагоре; веригата се намотава на барабана до упор и спира.
„Тая е четвърта за днес — мисли си Иван, — така току-виж ни се замаяла премията.“
Той натиска друг бутон — включва се електромотор, и кранът почва бавно да пълзи по релсите, заварени за фермите на тавана. Изведнъж нещо заяжда, и бомбата засяда на място. Понякога така става — изглежда има вдлъбнатина на релсата. Иван застава под бомбата и почва да я разлюлява за стабилизатора — така тя набира инерция, за да се претърколи колелото на крана през вдлъбнатината на релсата, — и изведнъж бомбата по странен начин се откача, а в следващата секунда Иван разбира, че я държи с дясната ръка над главата си за грапавата ламарина на стабилизатора. После в паметта му е прозорецът на болничната стая: прът с въже за простор и половин дърво…
— Ваня — прозвуча гласът на Осмаков, — какво ти става?
— Всичко е наред — завъртя глава Иван. — Спомнях си.
— Е, какво? Помниш ли?
— Отчасти.
— Най-главното е — каза Алтинина, — че вие, Иван Илич, все пак успяхте да отскочите изпод бомбата. Тя падна до вас. А…
— А по бъбреците те фрасна балонът с
