Читаем онлайн «Омон Ра»

Виктор ПелевинОмон Ра

На героите на съветския Космос

1

Омон¹ не е много често срещано име, и може би не най-хубавото. Така съм бил кръстен от баща си, който цял живот бе работил в милицията и искаше аз също да стана милиционер.

— Разбери, Омка — често ми говореше той, като пийнеше, — отидеш ли в милицията, там с такова име… А ако влезеш и в партията…

Макар че на баща ми се бе налагало понякога и да стреля по хора, той беше човек с добра душа, по природа весел и отзивчив. Tой много ме обичаше и се надяваше, че поне на мен ще се удаде това, което не се бе удало в живота на него. А той искаше да получи парцел земя някъде около Москва и да отглежда там цвекло и краставици — не за да ги продава на пазара или да ги яде, макар че и за това също, а за да разсича земята с лопатата, съблечен до кръста, да гледа как мърдат розовите червеи и другите подземни гадинки, да прекарва през цялата вилна зона колички с тор, спирайки до чуждите порти да се пошегува с хората. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, той почна да се надява, че поне един от братята Кривомазови ще поживее щастлив живот (по-големият ми брат Овир, когото баща ми искаше да направи дипломат, умря от менингит в четвърти клас, и аз помня само, че на челото му имаше голямо продълговато родилно петно).

Бащините планове по мой адрес не ми внушаваха особено доверие — макар че самият той беше партиец, името му беше хубаво — Матвей, но всичко, което получи, беше мизерната пенсия и самотното старческо пиянство.

Майка си помня лошо. В паметта ми е останал само един спомен — как пияният татко в униформа се опитва да извади пистолета от кобура, а тя, цялата в сълзи, го хваща за ръцете и крещи:

— Матвей, опомни се!

Тя умря, когато бях съвсем малък, и аз израснах при леля си, а баща си посещавах по празниците. Обикновено той беше червен и подпухнал, с накриво висящ на мръсната пижама орден, с който много се гордееше. В стаята му миришеше лошо, а на стената висеше репродукция на фреската на Микеланджело „Сътворението на света“, където над лежащия по гръб Адам се рееше брадатият Бог, прострял дланта си срещу тънката човешка ръка. Тази картина действаше на душата на баща ми доста странно, и очевидно му напомняше нещо от миналото. В стаята му аз обикновено седях на пода и си играех с малкото влакче на релси, а той хъркаше на разтегнатия диван. Понякога той се събуждаше, известно време примигваше с очи срещу мен, а после, опирайки се на пода, се смъкваше от дивана и ми протягаше голямата си длан с изпъкнали вени, която аз трябваше да стисна.

— Как ти е фамилията? — питаше той.

— Кривомазов — отговарях аз, имитирайки срамежлива усмивка, и той ме галеше по главата и ми даваше бонбони; всичко това при него се получаваше тъй механично, че на мен дори не ми беше противно.

За леля си също почти няма какво да кажа — към мен тя бе равнодушна и се стараеше да прекарвам повече време в разни пионерски лагери и групи с удължен ден; между другото, чак сега виждам удивителната красота на това словосъчетание.

От детството си съм запомнил само това, което бе свързано, така да се каже, с мечтата за небето. Разбира се, животът ми започна не с това — по-рано имаше дълга светла стая, пълна с други деца и големи пластмасови кубчета, безпорядъчно разпръснати по пода; имаше дървена стълбичка със заледени стъпала, по която нетърпеливо се катерех нагоре; имаше някакви олющени млади тръбачи от боядисан гипс в двора и много други неща. Но едва ли може да се каже, че всичко това го виждах аз: в ранното детство (както, може би, и след смъртта) човек гледа едновременно на всички страни, затова може да се каже, че него го няма; личността възниква по-късно, когато се появи привързаност към някоя определена посока.

Аз живеех близо от кинотеатъра „Космос“. Над нашия район господстваше металната ракета, стояща върху стесняващ се стълб титанов дим, наподобяващ огромен забит в земята ятаган. Странно, но аз започнах като личност не от тази ракета, а от дървения самолет на детската площадка до дома ни. Това не бе точно самолет, а по-скоро къщичка с две прозорчета, към която по време на ремонт бяха заковали крила и опашка, направени от дъските на съборената ограда, всичко това покрито със зелена боя и украсено с няколко големи рижи звезди. Вътре можеха да се съберат двама-трима души, и освен това имаше малко балконче с обърнато към стената на военкомата² триъгълно прозорче — по негласното дворно споразумение това балконче се смяташе за пилотска кабина и когато улучваха самолета, отначало скачаха тези, които са във фюзелажа, и чак после, когато земята вече с рев се носеше към прозорците, пилотът можеше да последва останалите — разбира се, ако успееше. Аз винаги се стараех да стана пилот, и дори овладях умението да виждам небе с облаци и плуваща отдолу земя на мястото на тухлената стена на военкомата, от прозорците на който безизходно гледаха космати маргаритки и прашни кактуси.

Аз много обичах