Виктор ПелевинОръжие на възмездието
Към края на втората световна война, когато дори ония членове на НСДАП, които контролираха мислите си със спокойния автоматизъм на Марлене Дитрих, поправяща грима си, когато дори онези от тях, които въобще минаваха без мисли, сливайки напълно съзнанието си с колективния разум на партията, — с една дума, когато в главите дори на най-тъпите и безмозъчни партийци почнаха да идват неприятни догадки за перспективите на по-нататъшния развой на събитията, германската пропаганда глухо и загадъчно заговори за новото оръжие, разработвано и вече почти създадено от инженерите на Райха.
Отначало за това се говореше по малко. Например „Фьолкишер Беобахтер“ печаташе в рубриката „Ти и Фатерланд“ материал за някакъв учен, загубил на Източния фронт всичко освен дясната ръка, но изправил се на протези и продължил с една ръка да кове победата „някъде край суровите балтийски вълни“, както поетично се закодираше местоположението на секретната лаборатория, за която ставаше дума; статията свършваше сякаш с принудително премълчаване на това какво именно кове едноръкият патриот. Или например киножурналът „Дойче Руденщау“ показваше горящи отломки от английски бомбардировачи, летящи, както се съобщаваше, „към един от разположените по крайбрежието научни институти, заети с извънредно важна работа“; в края на сюжета, когато вече звучеше бодра музика, дикторът в скоропоговорка добавяше, че немците могат да бъдат спокойни — научният мозък на нацията, зает със създаването на небивало досега оръжие, е надеждно защитен.
След известно време се появи и самият термин — „оръжие на възмездието“. От самия факт на употреба на думата „възмездие“ се вижда, че растящата в страната паника е обхванала и пропагандния апарат, който почва да прави грешки — нали възмездието предполага като повод успешни вражески действия, а всички военни операции на съюзниците официално биваха обявявани за неуспешни, обезпечаващи нови позиции с цената на невероятни жертви. Но може би това беше не грешка, а онова късче емоционална истина, с което всеки опитен пропагандист подправя своите лъжи, създавайки у читателя чувството, че към него се обръща човек, който макар да стои на официални позиции, но е по своему честен и съвестен. Както и да е, но думите „оръжие на възмездието“ еднакво стигаха и до майката, загубила синовете си някъде в Северна Африка, и до работника в партийния апарат, предчувстващ скорошната ликвидация на длъжността си, и до момчето от „Хитлер Югенд“, нищо не разбиращо от развоя на събитията, но по детски обичащо оръжието и тайните. Затова не е чудно, че това словосъчетание бързо стана популярно, както например думите „Нов курс“ в следкризисна Америка. Без всякакво преувеличение може да се каже, че мисълта за това загадъчно оръжие завладя умовете; даже скептиците, иронически споглеждащи се при всяка нова радиосводка от театъра на военните действия, даже надеждно замаскираните евреи, тихо клатещи глави при поредния безумен радиопризив на Гьобелс, — даже те, забравяйки за истинското си отношение към режима, се впускаха в несвързани разговори за природата на оръжието на възмездието и предполагаемото място и време на прилагането му.
Отначало вървял слух, че това е някаква особена бомба с небивала сила. Тази мисъл увличаше основно децата и юношите — известни са много детски рисунки от онова време, на които е изобразен взрив, както обикновено го рисуват децата — черно-червен храст с вълнисти краища, и в ъгъла на листа — малко зелено самолетче с кръстове на фюзелажа. (Удивителната еднотипност на тези рисунки показва, че с възпитанието на новото поколение в Германия са се занимавали истински професионалисти.) Друга разпространена версия беше следната: оръжието на възмездието представлява реактивни снаряди с гигантски размери, способни сами да се насочват към избраната цел. (Някои твърдяха, че ги управляват пилоти, избрани от подлежащия на унищожаване човешки материал, с присадени в мозъка специални електроди.) Освен това говореха за лъчи на смъртта, за газ, който поразява всички, освен преданите на партията и лично на Адолф Хитлер (това очевидно била нечия шега), за гълъби със запалителни бомби, за смъртоносни радиовълни и тъй нататък.
Интерес тук предизвиква преди всичко позицията на правоохранителните органи и министерството на пропагандата. Гестапо, което иначе можеше да стрие човек на прах за неявяване на доброволен извънреден труд по случай рождения ден на фюрера или неговата овчарка, което можеше да прати човек в концлагер за намерено в тоалетната парче хартия с портрета на Рибентроп, въобще не реагираше на доносите по повод прекалено волните разсъждения за оръжието на възмездието. Напротив, след като изчезнаха няколко десетки доносници, стана ясно, че такива разговори негласно се поощряват от властите; патриотите се ориентираха и почнаха да донасят за нежелаещите да участват в обсъждането на тази тема —