Агоп МелконянДвижение и болка
Знам, че няма да минеш покрай мен равнодушно. Покрай мен никой не минава равнодушно. Спускат се с ръце на кръста надолу по алеята, закусват с утринния озон, измиват подчерпниците си от вечерни страсти и гнилости, за кой ли път се заклеват, че от днес ще заживеят различно, защото стига толкова, защото идва момент, когато трябва да спреш горенето на свещта от двата края — и точно тук, зад завоя, между храстите виждат мен. Аз винаги съм тук. Това е моето естествено, от бога дадено място. Вече не помня колко години — под дъжда, затрупана с листа, почти цяла педя затънала в кал, омърсена от много сезони, унила, далеч от всички форми на живот, забравена от времето и прокълната от природните сили. Зад завоя, между храстите, много години неизменно.
Изплаши ли се? Е, може би не чак уплаха, но ти стана неприятно, признай. На всички им стана неприятно — не очакват точно тук и точно мен… веднъж един така се смути, горкият, че се обърна и пое по другата алея. Не издържа. Беше нещастен. Защото съм забелязала: колкото по-нещастен е човек, толкова по-силно му въздействам. Мога да бъда скала за човешката скръб. Универсален измерител на болката в естествени мерни единици. А не знам защо е така. Не мога да намеря разумен отговор — вещ като вещ, необходима за човеците, особено за някои от тях.
Да те помоля ли нещо? Поразходи ме. Крайно време е някой да ме измъкне от тази застоялост и да ме премести в пространството, без значение накъде, защото, нали разбираш, дълбоко в своята същност аз съм символ на движението, на колебливото и болезнено движение, на движението като страдание. Така е. Всяко движение може да се опише с краен брой уравнения, само не моето. Моето движение е усилие на две ръце плюс нажежен вътрешен порив на всяка цена да се преместиш, на всяка цена още мъничко да идеш напред, да превъзмогнеш още мъничко пространство… Та исках да те помоля — поразходи ме и аз ще ти разкажа една история на движението.
На двеста метра надолу по алеята, малко преди да свърши сушата и малко преди да стигнеш солената шир на водата, някъде около пясъчната им граница има басейн. Честна дума, няма нищо по-глупаво и по-безсмислено от басейн на брега на морето, защото той през цялото си съществуване страда заради своята непълноценност и се измъчва от сравнението; той гледа със завист огромния чист природен съсед. Може би това го разяжда. Може би затова толкова бързо… При това обърни внимание — празен басейн! Някога го пълнеха, някога гледаше небето с правоъгълното си око, някога аквамаринената му повърхност потръпваше от глъч и репродуктори — някога, когато се случи въпросната история. От доста години басейнът е празен. Сега там вятърът разхожда билетчета и вестници, избелели плувни гащета и сламени шапки. Сега в кабинките онанират ученици и пъпчиви момичета черпят войници с плахата си страст. Сега там е пусто и глухо. Сега там самотно гние цялата възможна мерзост на човека. А тя не е никак малко.
Хвани ме под лактите и дръпни по-силно. Срамуваш ли се?
Но ако има нещо още по-гадно, това е дъното на един празен басейн. Извинявай, ама това е клоаката на света! Имаш чувството, че върху него се изхождат всички небесни тела, всички предмети и всички съществували някога живи организми. На дъното на един празен басейн има какво ли не, но никога нещо що-годе свястно и чисто.
И сега на фона на този празен басейн аз трябва да ти разкажа за една любов. Сигурно знаеш, че любовната история няма нужда от декор, за нея са достатъчни само две действащи лица. Обаче светът е устроен така, че декор винаги се намира. Каквото и да направиш, когато и да го направиш, заради когото и да го направиш, около теб винаги се разхождат статисти, върху лицето ти винаги светят прожектори, наоколо винаги иронично стърчи отвратителен картонен реквизит. Та това е реквизитът за моята любовна история — празен басейн с най-мръсното дъно на света.
Ще ме изслушаш ли? Ти поне си учтив. Добре направи, че седна на пейката. Уж само да си починеш, да изпушиш цигара, а едновременно ме слушаш. Така и ти не се срамуваш пред минувачите заради благородното си търпение, и аз имам изповедник. Благодаря ти, момче.
Значи искам да ти разкажа една история за движението и любовта. Аз някога принадлежах на едно момче. Майка му го наричаше Румчо, баща му — Румен, а аз изобщо не го наричах никак, защото говорех само с него, значи нямахме нужда от официалности. Той израсна върху мен, познавахме се отлично и си говорихме направо на ти. Приличаше на теб, повярвай ми. Но нямаше крака. по-точно имаше, но завинаги сплетени и неходещи, затова му бях жизнено необходима. Сядаше и тръгвахме… Защо да ти разказвам. Ти си виждал такива деца и знаеш, че ръцете никога не могат да бъдат пълноценни крака.
Аз го обичах, бога ми. И не с онази долнокачествена любов, която започва от състраданието. Защо да го съжалявам; аз съм инвалидна количка, това е моето предназначение, това е моето призвание — да превръщам чуждите желания в движение.