РуЛиб - онлайн библиотека > Солженицин Александър > Классическая проза > Раково отделение

Читаем онлайн «Раково отделение»

Александър СолженицинРаково отделение

Част първа

Глава 1Нямам никакъв рак

Раковото отделение носеше номер тринадесети. Павел Николаевич Русанов не беше и не можеше да бъде суеверен, но нещо трепна в него, когато в болничния му лист написаха: „Тринадесето отделение“. На никого не би хрумнало да нарече тринадесето някое травматологично или вътрешно отделение.

Но в цялата република сега не можеха да му помогнат в друга клиника освен в тази.

— Но нали това не е рак, докторе? Нали не е рак? — с надежда питаше Павел Николаевич, докосвайки леко лявата страна на шията си, където се намираше злокачествената подутина, която растеше почти всеки ден, все така покрита с безобидна бяла кожа.

— Разбира се, че не! — за десети път го успокояваше доктор Донцова, попълвайки с разтегнат почерк графата за историята на заболяването. Когато пишеше, тя слагаше квадратните си, леко заоблени в ъглите очила, които сваляше веднага щом оставеше писалката. Вече не бе млада и бледото й лице изглеждаше много уморено.

Това стана по време на амбулаторния прием преди няколко дни. След насочването им в раковото отделение болните обикновено начаса загубваха съня си. Доктор Донцова нареди Павел Николаевич веднага да бъде оставен на легло в клиниката.

Не толкова самата болест, непредвидена, изключваща предварителната подготовка за нейната поява, внезапно връхлетяла като ураган само за две седмици нищо неподозиращия безгрижен и щастлив човек, угнетяваше Павел Николаевич, колкото това, че се налагаше да се настани в тази клиника като обикновен пациент, а той вече не си спомняше кога за последен път се бе лекувал като такъв. Започнаха да звънят — и на Евгений Семьонович, и на Шендяпин, и на Улмасбаев, които от своя страна позвъниха, за да изяснят има ли в тази клиника специални стаи и ако няма, не може ли поне временно да се отдели малка стая с едно легло, но не се получи нищо, защото клиниката бе пренаселена.

Единственото, което успяха да постигнат чрез главния лекар, бе, че приемните часове, общата баня и гардероб нямаше да бъдат задължителни за новия пациент на клиниката.

И със семейния москвич Юра закара баща си и майка си пред самия вход на Тринадесето отделение.

Без да обръщат внимание на студа, две жени в захабени от честото пране кадифени халати, стояха настръхнали на откритата каменна тераса.

Като се започне от тези неугледни халати, всичко тук изглеждаше неприятно за Павел Николаевич: и прекалено изтърканият циментов под, и ръчките с неопределен цвят на вратите, докосвани от ръцете на болните, и вестибюлът приемна с изтъркана боя на паркета, и стените с маслинена ламперия (изглеждащи прекалено грозно), и дългите пейки, които не можеха да поберат (и по тази причина седяха на пода) пристигналите отдалеч болни — узбекистанци в стегнати памучни халати и възрастни узбечки в бели рокли, чиито млади сънароднички, набиващи се в очи с лилавите и червено-зелени одежди, всички без изключение с ботуши и галоши. Някакъв руски младеж лежеше, заел цяла пейка, облечен в разкопчан, докосващ с полите си пода балтон, кожа и кости, с подут корем; той непрекъснато стенеше от болка и неговите вопли действаха на Павел Николаевич така, сякаш хленченето на болния не бе предизвикано от собствената му, а от неговата болка.

Павел Николаевич пребледня до такава степен, че дори устните му загубиха червенината си, спря и прошепна:

— Капа — обърна се той към жена си, — тук ще умра! Не искам. Да се върнем.

Капитолина Матвеевна хвана твърдо ръката му и я стисна.

— Пашка, къде да се върнем? А след това?

— Е, може би в Москва все пак ще успеем да уредим нещата по някакъв начин…

Тя обърна към него главата си, която изглеждаше огромна от пищните къдрици с меден оттенък.

— Пашка! В Москва може да останеш две седмици, а може и по-малко! Не бива да се отлага! А и всяка сутрин подутината изглежда все по-голяма!

Капитолина Матвеевна стискаше китката на Павел Николаевич, за да му вдъхне кураж. Служебните си задължения той решаваше винаги сам, затова му бе още по-приятно за семейните въпроси да разчита на жена си, която вземаше най-бързите и верни решения.

А момчето, легнало на пейката, продължаваше да стене.

— Може би лекарите ще се съгласят у дома… Ще платим… — опитваше се неуверено да упорства Павел Николаевич.

— Пашка, знаеш, че и аз съм за това да извикаме човека и да платим. Но ние вече изяснихме, че тези лекари не правят посещения по домовете и не вземат пари… В отделението имат апаратура. Не може… — разубеждаваше го жена му, която страдаше заедно с него.

Павел Николаевич също разбираше, че не може. Просто го казваше за всеки случай.

Според уговорката с главния лекар на онкологическия диспансер трябваше в два часа да ги чака тук старшата сестра, но нея, разбира се, я нямаше; стаичката й под стълбището бе заключена.

— Няма с кого да се разберем! — избухна Капитолина Матвеевна. — И за какво им плащат!

Както беше наметнала върху раменете