Алфред Ван ВогтВеликия съдия
„Заключение“ — чу се по радиото. — „По делото на Дъглас Еърд, съден за измяна на 2 август…“
С треперещи пръсти Еърд увеличи звука. Следващите думи прогърмяха: „…така че Дъглас Еърд се задължава в едноседмичен срок от днес, 17 септември 2460 година, да се яви в районната патрулна служба, където ще бъде отведен до най-близкия преобразувател, за да бъде изпълнена смъртната присъда…“
Цък!
Той не си спомняше да е угасял радиото. Един миг звукът отекваше из апартамента, а в следващия миг цареше мъртва тишина. Еърд се отпусна в мекото кресло и очите му, в които се четеше страх, се втренчиха през прозрачните стени към блесналите покриви на Града на Съдията. През всички тези седмици той знаеше, че няма шанс. Беше се опитвал да си внуши, че научните му постижения ще наклонят везните в негова полза, но дори когато преценяваше колко ценни са те за човечеството, Еърд си бе дал сметка, че за Великия съдия гледната точка няма да бъде същата.
Беше направил фаталната грешка да подхвърли в присъствието на „приятели“, че и един обикновен човек като него, Дъглас Еърд, би могъл да управлява не по-зле от безсмъртния Велик съдия, и че всъщност не е лошо, ако на някой, който не е толкова далече от нуждите на човешките мисли, се даде възможност да издава декрети. Беше се обосновал: по-малко ограничения, повече индивидуалност. Изпитваше въодушевление този ден — денят, когато бе успял да прехвърли нервните импулси на пиле в нервната система на куче.
Беше се опитал да представи откритието като доказателство, че се е намирал в състояние на превъзбуда и не е разсъждавал нормално. Но полицейският следовател заяви, че тази причина е несъществена, неоснователна и няма отношение към делото. Отказа да изслуша какво е откритието и хладно постанови: "В определения срок ще бъдете посетен от официалния Научен следовател на Великия съдия и тогава ще му предадете откритието си заедно със съответната документация.
Еърд мрачно реши, че следователят ще го посети след ден-два. Залъгваше се с възможността да унищожи всичките си книжа и документи. Потръпна при тази мисъл, но се отказа от подобен вид неподчинение на закона. Великия съдия контролираше живота така всеобхватно, че позволяваше на враговете си да останат на свобода до деня на тяхната екзекуция. Положение, за което пропагандният отдел на Съдията обичаше са вдига шум. Казваха, че за пръв път цивилизацията е достигнала свобода на личността в такава висока степен. За Еърд обаче нямаше смисъл да поставя на изпитание търпението на Великия съдия, като унищожи изобретението си. Беше дълбоко убеден, че ако се откаже да участвува в този фарс докрай, към него може да подходят и с недотам „цивилизовани“ методи.
Седнал в апартамента си, заобиколен от всевъзможни най-съвременни удобства, Еърд въздъхна. Щеше да прекара последната седмица от живота си в какъвто си иска разкош. Това бе доведено до съвършенство морално мъчение — да бъдеш свободен и да изпитваш чувството, че ти остава само да измислиш нещо, за да успееш да се отървеш. Но Еърд добре знаеше, че няма измъкване. Ако се качеше на малолитражния си самолет, трябваше да се отбие в най-близката патрулна служба, за да сложат сигнален печат на електронната му регистрация. Оттам нататък самолетът автоматично щеше да излъчва вибрации, по които летящите патрули щяха да се ориентират какви ограничания за време и място има разрешителното му.
По същия начин контролираха и него самия. Електронният код, отпечатан над лакътя на дясната му ръка, можеше да бъде задействуван от всеки полицейски участък и тогава Еърд щеше да усеща парене с постепенно увеличаваща се сила.
Въобще нямаше как човек да се изплъзне от ръцете на закона, създаден от Великия съдия.
Еърд уморено се изправи на крака. Най-добре щеше да е, ако приготви материалите, които ще иска Научният следовател. Лошо беше, че нямаше да има възможност за експерименти с по-висши форми на живот, но…
Еърд се сепна и спря на вратата към лабораторията. Цялото му тяло се разтърси при мисълта, каква страхотна идея му е дошла на ум. Започна да трепери. Едва събра сили да се облегне отстрани на вратата, но скоро бавно се изправи.
— Само така!
Той изрече думите на глас, макар че говореше тихо и напрегнато — беше съвсем невероятно, а едновременно с това и обнадеждаващо, граничеше с чиста лудост. Тъкмо обзелата го надежда стана причина да изпита ужасна слабост. Еърд се строполи върху килима в лабораторията и остана да лежи там, като си приказваше тихичко някакви безумия, каквито може да си мърмори само един специалист по електроника:
„…и ще трябва да намеря по-голяма контролна решетка, също и повече течност, и…“
* * *
Специалният Научен следовател Джордж Молинс се върна в седалището на Великия съдия и поиска да бъде приет незабавно от него.
— Предайте му — рече той на главния съдебен пристав, — че се натъкнах на много важно научно откритие. Великия съдия ще разбере за какво става