Анатолий ДнепровГлиненият бог
Пустинята
Линията на хоризонта трептеше и лъкатушеше в нажежения въздух. От време на време от пясъчното море неочаквано се откъсваше огромна буца светложълта пръст, издигаше се нагоре и висеше там известно време. После фантастичният небесен остров се спускаше надолу, разпиляваше се и отново се сливаше с пустинята.
Тук за първи път видях мираж.
Горещината ставаше все по-силна и от това безкрайните пясъци изглеждаха все по-чудновати. В люлеещия се горещ въздух светът ми се виждаше като през криво стъкло. Късове синьо небе се бяха врязали дълбоко в пясъчния океан, а пясъчните дюни се издигаха високо нагоре. Понякога губех от погледа си едва забележимите очертания на пътя и със страх поглеждах към шофьора.
Високият мълчалив арабин напрегнато се взираше с възпалените си очи в нажежената далечина. Гъстите му черни коси се бяха покрили със сив прах; прах имаше и по мургавото му лице, по веждите и напуканите от горещината устни. Арабинът сякаш се бе отказал от всичко земно и се бе слял в едно цяло с автомобила, и това освобождаване и сливане с ревящия и стенещ мотор, не знам защо, ми вдъхваше увереност, че се движим по верния път, че няма да се загубим в безумния хоровод от жълти и небесносини петна, които колкото повече навлизахме в пустинята, толкова по-плътно ни заобикаляха от всички страни.
Погледнах пресъхналите устни на шофьора и усетих, че ми се пие. Изведнъж почувствувах, че и моите устни са пресъхнали, езикът ми бе станал твърд и трудно подвижен, между зъбите ми скърцаше пясък. Придърпах от каросерията на колата на предната седалка пътната си чанта и извадих термоса. Изпих на един дъх две чашки студена вода, която тук, в пустинята, имаше необикновен, почти божествен вкус. После напълних чашката и я подадох на моя спътник.
— Пий…
Той не откъсна очи от пътя, само по-плътно стисна устни.
— Пий — повторно казах аз, мислех, че не ме е чул.
Този път шофьорът обърна рязко главата си към мен и ми хвърли унищожителен поглед.
— Пий — протегнах към него чашката.
Той натисна докрай педала на газта. Колата рязко се понесе напред и от тласъка водата се разплиска по кабината. Изумен, аз продължих още няколко секунди да държа празната чашка. Видя ми се странно, че той се отказа от водата.
Мина мъчително много време, докато пустинята отново започна да става хълмиста. Коловозът на пътя съвсем изчезна. Шофьорът ловко заобикаляше високите дюни, по интуиция намираше твърдата почва, навреме включваше предното предаване, за да не затъва колата в дълбокия пясък. Изглежда, много пъти му се бе случвало да се справя с този път. Беше приблизително четири часът следобед и до местоназначението ни оставаше да пътуваме не повече от един час.
Когато в Париж, в малката богатска къща на улица Шантийон, ми разказваха за този именно път, аз сметнах, че просто ме плашат, защото не искат да ме вземат на работа. Тогава високият възслаб американец Уйлям Бар ми казваше:
— Не си въобразявайте, че ви предлагат земен рай. По-лошо е и от ада. Ще трябва да живеете и да работите в истински пъкъл, далеч от всичко онова, което сме свикнали да наричаме човешки живот. Аз не знам точно къде се намира мястото на вашата работа, но ми е известно, че е на края на божия свят, в най-пустинната пустиня, която човек може да си представи.
— Все пак може би ще ми кажете къде е това приблизително? — запитах аз.
— Приблизително? Моля. Някъде в Сахара. Впрочем в Агадир ще ви посрещнат и ще ви закарат, където трябва. Повече нищо не знам. Ако искате — приемайте, ако не — отказвайте се. Ваша воля.
Сетих се за обявата, която бях прочел предния ден на улица Дюбак:
„Търси се за работа извън Франция млад химик-лаборант, който да не се бои от трудности. Прекрасни перспективи след завършване на изследванията. Вероятност за парични и други награди. Уникална специализация. Препоръки не са задължителни. Желателно е да се знае немски език. Справки: улица Шантийон, 13.“
Аз приех и тогава последва аванс в размер на две хиляди франка, после кратко сбогувне с майка ми, документи, които ми издадоха, кой знае защо, в американското консулство, след това марсилското пристанище, Гибралтар, силна буря в Атлантическия океан, Агадир, и ето ме вече тук, в това безкрайно пясъчно море.
Слънцето светеше с оранжево-червена светлина, когато неочаквано иззад неравната линия на хоризонта се появи нещо, което не приличаше на мираж. Автомобилът връхлиташе върху своята бързо удължаваща се сянка. Затъвайки в дълбокия сняг, той се приближаваше до яркочервената ивица, която постепенно се издигаше над земята, превръщайки се в безкрайна ограда. Оградата се простираше на север и на юг и границите й се губеха отвъд пясъчните хълмове. Сякаш цялата пустиня бе преградена наполовина с глинена стена и вътре, в центъра й, се виждаше тъмен квадрат, който, колкото повече се приближавахме, започваше да приема очертанията на огромна порта. Оградата бе много висока и
