Борис ВианСинята патка1
I
На осемнайсет километра в следобеда или девет минути преди часовникът да отмери дванайсет удара, защото скоростта беше сто и двайсет километра в час, и то с автомобилна кола, Фаетон Бугр2 спря край сенчестия път, подчинявайки се на повика на един палец, сочещ напред, който продължаваше в многообещаващо тяло.
Анаис бе решила да пътува на стоп само в краен случай, защото спирачките бяха рядкост. Паралелната рядкост, и то не по-маловажна, на обувките обясняваше окончателното й решение.
Фаетон Бугр всъщност се наричаше Оливие и й отвори вратата; Жаклин се качи (Анаис беше измислено име).
— В Каркасон ли отивате? — попита тя със сире´ноподобен глас.
— Бих искал, но по кой път трябва да тръгна от Руан?
Всъщност те бяха съвсем близо до Хавър и пътуваха към Париж.
— Ще ви покажа — отговори Жаклин.
След три километра Оливие, срамежлив по природа, отново спря фаетона си и се наведе над лявото крило, въоръжен с английски ключ, за да промени ъгъла на огледалцето.
Като се обърнеше наляво, вече можеше да вижда от мястото си три четвърти, което е по-добре от нищо, от младата жена, седнала от дясната му страна, с лукава усмивка в съзнанието на Оливие, но с обикновена усмивка на устните.
Отзад бяха само Майора, едно куче и два куфара. Майора спеше, а двата куфара нямаха удоволствието да дразнят кучето, седнало твърде далече.
Оливие сложи английския ключ в металната кутия под таблото, настани се отново и подкара колата.
Беше мечтал за тази отпуска още от края на предишната, като всички хора, които работят много. Единайсет месеца се подготвяше за този най-скъп измежду всички други момент — особено ако вземеш влак — на бягство в светлото утро към жаркото усамотение на тропическия Оверн, което се простира до Од и угасва чак на свечеряване. Сега преживяваше отново последната си сутрин в кабинета, усилието да сложи по един крак от двете страни на телефона и да хвърли в кошчето папката с новопристигналата документация, топлия въздух, изчезващ под асансьора с нежно свистене, танцуващия пред него слънчев лъч, отразен в металната му гривна, а на връщане вкъщи, в апартамента му на улица „Крайбрежна“ — крясъка на чайките, на черните и сиви гларуси, някак вялото оживление на пристанището и силната миризма на катран от аптеката на Лалето, съседка му отдолу.
Един норвежки кораб точно стоварваше партида опропастени борове, нарязани на трупи, дълги три-четири стъпки, а в пространството, където Оливие бе вперил жадно поглед, се мержелееха картини от волния живот в дървена колиба край езерото Онтарио и той се спъна в някакво дебело въже и се озова във водата, натежала от мазут, или по-скоро олекнала, тъй като мазутът е по-лек от водата, и пълна с летни отпадъци.
Всичко това беше вчера, а действителността надмина далеч и най-съкровените желания на Оливие, на волана на колата си, с Жаклин, кучето, двата куфара и Майора.
С Жаклин, чието име Оливие още не знаеше.
(обратно)
II
На излизане от Руан Жаклин показа на Оливие правилния път и грациозният й жест я приближи към него дотам, че кестенявите й коси докоснаха бузата му.
Бистра мъгла премина пред очите му, съвзе се след пет минути, като се възползува от тях, за да отпусне педала на газта, който зае неохотно новото си място, тъй като от предишното виждаше голям отрязък от пътя през една дупка на пода.
Пътят се навиваше с голяма скорост около гумите на колата, но усъвършенстваната система, разработена на основата на клещи „Суер“, които се продават във „Велочасти“, го отхвърляше автоматично и той падаше отзад на меки вълни, разтеглен от бързото въртеливо движение на колелата. Работниците по пътищата, отдадени открай време на този неблагороден спорт, режеха с ножици образувалите се равномерни вълни, чиято височина нарастваше правопропорционално на скоростта на колата, която пък обуславяше коефициента на разтеглянето. С получения по този начин чакъл всяка година строяха нови пътища и така броят на договорените говеда във Франция се увеличаваше равномерно.
Дърветата от двете страни на пътя, захванати здраво в земята с корени, предвидени за тази цел, не участвуваха в навиването. Понякога обаче те подскачаха при преминаването на колата, защото Оливие беше сложил ауспуха и онези, чиито клони не докосваха телефонните жици (а повечето бяха такива, тъй като за най-малкия опит бяха подлагани на строго подкастряне от отговорните лица), не можеха да бъдат предупредени навреме.
Гнездата на птиците, които знаеха тоя номер още от 1898 година, устояваха като по чудо и на подскоците.
Малки облачета придаваха на небето вид на небе, осеяно с малки облачета, а то си беше такова. Слънцето светеше, а вятърът раздвижваше въздуха, освен ако движението на въздуха не пораждаше вятър — нещо, за което би могло да се спори твърде дълго, защото краткият „Ларус“ определя вятъра като „движение на въздуха“, а движение може да бъде самото действие или състоянието на