Карлос КастанедаДарът на орела
ОРЕЛЪТ НАПРАВЛЯВА СЪДБАТА
НА ВСИЧКИ ЖИВИ СЪЩЕСТВА —
ДАРЪТ НА ОРЕЛА Е ВЪЗМОЖНОСТ
ДА ИЗБИРАШ И ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН
ВЪВЕДЕНИЕ
ВЪПРЕКИ, ЧЕ СЪМ АНТРОПОЛОГ, тази книга не е строго антропологична; все пак тя е вкоренена в културната антропология, защото е започната преди години като записки по тази дисциплина. По онова време проявявах интерес към изучаването на медицинските растения (лечебните билки) и тяхното използване сред индианците в Югоизточно и Северно Мексико.
През всичките тия години научните ми изследвания прераснаха в нещо друго, както поради собствената си инерция, така и поради моето интелектуално израстване. Изучаването на медицинските растения постепенно бе изместено от изучаването на една система от вярвания, която евентуално щеше да прекрачи границите на най-малко две различни култури.
Най-голямата заслуга за тази смяна на ударението в моята дейност имаше един индианец от племето яки от Северно Мексико, дон Хуан Матус, който малко след това ме запозна с дон Хенаро Флорес, индианец от племето мацатеки от Централно Мексико. Двамата практикуваха древно знание, познато в днешно време най-общо под названието магьосничество, което се смята за примитивна форма на медицина или психология, но представлява всъщност традиция на изключително самодисциплинирани практици и на една изключително сложна и прецизна практика.
Двамата мъже станаха по-скоро мои учители, отколкото мои информатори, но кой знае защо аз упорито продължих да разглеждам работата си като труд по антропология и години наред се мъчех да проумея културната матрица на тази система, усъвършенствайки известна таксономия, т.е. системата за класификация, и хипотезата за нейния произход и разпространение. Оказа се, че всичките ми усилия са били напразни поради факта, че най-накрая непреодолимите вътрешни сили на тази система разклатиха интелектуалните ми стремления и ме превърнаха в участник.
Под влияние на двамата силни мъже трудът ми прерасна в автобиография — в смисъл, че от момента на превръщането ми в участник аз бях принуден да предавам онова, което ставаше с мен. Това е една особена автобиография, защото в нея описвам не това, което става с мен във всекидневния ми живот на обикновен човек, нито предавам субективните си състояния, породени от всекидневното си битие. По-скоро предавам събитията, които се разгръщат в моя живот като пряк резултат от факта, че съм възприел един чужд за мен комплект от идеи и процедури. С други думи, системата от вярвания, която имах желание да изуча, ме погълна и за да мога да продължа проникването си в нея, се наложи да заплащам всеки ден по необикновен начин — с моя живот на човек от този свят.
Именно поради тия обстоятелства в момента съм изправен пред специфичния проблем: да обясня какво точно правя. Намирам се много далеч от точката на своя произход като среден човек на западната култура, или като антрополог, и трябва преди всичко да повторя, че тази творба не е белетристика. Това, което описвам в нея, е чуждо за нас; тъкмо поради това то ни изглежда нереално.
Колкото по-дълбоко навлизах в тънкостите на магьосничеството, толкова онова, което в началото ми изглеждаше като система от примитивни вярвания и практики, се оказваше необятен и сложно изграден свят. За да се запозная с този свят и да го опиша, трябваше да използвам себе си по все по-сложни и по-изтънчени начини. Това, което става с мен, вече не мога да го предвидя; то няма нищо общо и с нещата, които други антрополози знаят за системите от вярвания на индианците в Мексико. Следователно аз съм се озовал в трудно положение; при тези обстоятелства мога единствено да представя това, което е станало с мен така, както е станало. Не мога да представя никакво друго доказателство за своята добросъвестност, освен да потвърдя отново, че не живея двойнствен живот и че в своето всекидневие съм се посветил на спазването на принципите в системата на дон Хуан.
След като дон Хуан Матус и дон Хенаро Флорес, двамата мексиканци и индиански магьосници, ми обясниха надълго и нашироко своите познания, те се сбогуваха с мен и си отидоха. Разбрах, че от този момент нататък задачата ми е сам да обобщя наученото от тях.
За да изпълня тази задача, аз се върнах в Мексико, но там установих, че дон Хуан и дон Хенаро имат още девет ученика по магьосничество: пет жени и четирима мъже. Най-възрастната жена се казваше Соледад; следващата беше Мария-Елена по прякор „ла Горда“, а останалите три жени бяха Лидия, Роза и Жозефина — те бяха по-млади и ги наричаха „малките сестри“ или сестричките. Четиримата мъже по реда на възрастта си бяха Елихио, Бениньо, Нестор и Паблито; последните трима се наричаха „Хенароси“, защото бяха много близки с дон Хенаро.
Научил бях, че Нестор, Паблито и Елихио, който вече го няма, са чираци, но бях накаран да повярвам, че четирите момичета са сестри на Паблито и че Соледад е тяхна майка. Бях опознал
