Читаем онлайн «На погребение»
- 12
ЧудомирНа погребение
Почина запасният фелдфебел Гичо Стафунски. Внезапно издъхнал човечецът, както носел слама на воловете. Прилошало му на стълбата, боцнало го нещо и се търколил отгоре с коша заедно. И дорде туй-онуй, ритнал два-три пъти, сякаш да се отърси от сламата — и толкоз. Не беше, да речеш, кой знае какъв човек, ама пенсийка, лозенце десетина декара, трийсет кошера пчели, кокошчици, нивици и така нататък. А при това ревностен и изправен член на подофицерското дружество в града! Може ли? Бива ли да се не почете паметта му и да му се не придружат останките? Още повече че селото е на един хвърлей далече от града. Щом пристигна скръбната вест, настоятелството се събра веднага и реши единодушно да изпрати специална делегация на погребението. То пък се случи празник, явиха се много желаещи и депутацията се удвои. Като се удвои, предвидливият секретар намери за разумно да съобщи по телефона в село на опечалената фамилия. Избръснаха се, нагласиха се, туриха значките и тръгнаха половината настоятели, значи, цялата контролна комисия и няколко членове. Вървят мълчаливи и тъжни по огряното от пролетното слънце шосе и от време на време само някой ще се обади: — Добър човек беше, кротък човек, бог да го прости… — И юнак, храбрец! Като се загнездеше някъде с картечницата, че не му трепваше окото. — Гостувал съм му аз, много пъти съм нощувал у тях, ама сърце човек! Да те посрещне, да те нахрани и напои, като него друг нямаше в селото. — Аз не го познавам лично, ама имотен бил, казват. Винце, ракийца, медец — всичко си имал. — Всичко бе, всичко! Пък едни баници знае да точи жена му, едни свински пражоли знае да пече. — Лозето му американско ли е, или старо? — Старо бе, старо! Само мискет! Едно винце наливаше, бог да го прости, едно вино имаше — не ти е работа! — Бог да го прости, бог да го прости! — мърморят половината настоятелство, цялата контролна комисия, няколкото членове и усилват крачките. Пристигнаха навреме. Камбанен звън възвестяваше, че погребението започва. Изтупаха си всички прашните крачоли, закопчаха се, подредиха се, председателят ги строи по двама и поеха към дома на покойния. Насреща им се зададе обаче процесията, делегатите се престроиха в редица по един по дължината на улицата, свалиха шапки и наведоха глави в съчувствено смирение. Един нисък валчест поп, на когото предните поли на расото стърчаха високо до коленете, а задните се влачеха, се зададе най-напред, като канерваше и мяташе бавно стародревна кадилница. Облечени в златни одежди и рошави цървули, сополиви селянчета следваха след него със светилници и хоругви, а подир тях — смъртникът и изпращачите. Като забеляза толкова много хора, дошли от града, жената на починалия писна, разврякаха се след нея две-три бабички, лавнаха и няколко кучета от съседните дворове, но унесен от службата си, валчестият поп не се обърна даже и шествието продължи без прекъсване към черквата. След опелото произнесоха жални слова попът, кметският наместник, учителят, трима души от настоятелството, двама от контролната комисия, един от членовете и поеха за гробищата. Попът, който смяташе, че най-важната процедура е вече свършена, закрачи бързо, след него подтичваха херувимчетата с рошавите цървули, далече след тях се движеха носачите с ковчега и изпращачите. Мнозина от тях, които споделяха мнението на попа, се мушнаха кой из двор, кой из някоя крива уличка, кой в кръчма и след смъртника останаха само най-близките му. Няколко членове от градската делегация заедно с половината настоятелство и цялата контролна комисия се отбиха също в кръчмата да му ударят за бог да прости по един коняк. После, разбира се, пак се събраха и понеже бяха много изгладнели, решиха да отидат в дома на покойния и да изкажат лично съболезнованията си на опечаленото семейство. Вкъщи ги посрещнаха добре. Почерпиха ги първом с посладена с мед сливова ракия, а след това сложиха и обеда. В началото беше тихо, тъжно, чуваха се въздишки и съчувствия, но като наточиха цял медник с мискетово вино, делегацията се оживи и тези, които не свариха да държат речи в църквата, си ги казаха там. Председателят на контролната комисия, който беше опънал няколко пъти издебело, се просълзи даже и предложи да изпеят всички тихо „Вечная памят“. Същият, видимо развълнуван, предложи по-късно да изпеят „Мила родино“, но някой го смушка и той оттегли мнението си. Станаха, сбогуваха се и кметският наместник, който също беше подофицер от запаса, ги покани у дома си пък и в тяхна чест отпуши ново буре с вино. Там изпяха с по-висок глас „Вечная памят“ и „Мила родино“. Даже когато дойдоха до куплета: „Хайде, българи, напред към Балкана да вървим!“ — председателят на контролната комисия тъй започна да ръкомаха, че свали на попа калимявката. И понеже беше седнал случайно до набитата и зачервена снаха на наместника, по едно време не се стърпя и затананика тихо:Що не мога, мили боже,
две жени да
- 12