Читаем онлайн «Приятели»

ЧудомирПриятели

В месеца поне веднъж, щом продаде в събота сутринта месото, чичо Илия Черният постеле малката върбова кошничка с листа, надипли я с дробчета, момици, бъбреци, ядки, сложи и една-две агнешки главички, наметне сивата абичка, която вечно виси на една страна, грабне тояжката и заситни нагоре към Голо бърдо на гости на хаджи Донча и дяда Славя Шерденя, дорде не речеш. Ако се не напиеха здраво, престояваше там до в неделя вечерта, купуваше някое куцо шиле или метилява овца и хайде обратно на Баните. Борба за комат, пуста, го беше разделила от най-верните му приятели и го беше пратила там, където имаше повече чиновници и граждани идваха да се къпят. Месар беше чичо Илия, касапин първа ръка и работа имаше много, ама щом дигнеше глава да отдъхне, и очите му сѐ Голо бърдо сочеха. То нищо и никакво село и на половин час от Баните, ама на, мине се не мине, и нещо го задърпа натам, задърпа го. Та и сега. Докато премине корията и изкачи върлото, все подтичва, сякаш някой с прахан го пари по петите.

Като стигна до Оплачикамък, и селото се откри пред него, сякаш видя Пловдивското изложение. Ококори очи оня ми ти човек, ухили се и в гърдите му туп-туп, туп-туп, като на голо свраче под крилото. Току под нозете му, наклякали край реката, се редяха къщурките. В средата камбанарията, срещу нея хаджи Дончовият двор с ливадата и трите тополи; до него поповата къща с белия комин, а зад нея, до инджирката круша със сухия клон, е бащината му къща, ама тя се не види от шумака.

Гледа, гледа чичо Илия и сякаш мед му се топи на душата. Оттатък накъм Садината едва се вижда дългата нива със скорушата, дето я работи на изполица Дечо Порът. Ето и бобището им на Попова ливада, накъм слънце-изгрява до дола, а още по-нататък оная зелената черга, дето е метната, е пък голямата гора с леврудата и студените кладенчета. Еех, че живот ли се е живяло някога тук!… Ех, че време ли беше тогава!…

Стои чичо Илия, шари с поглед навред, а в главата му бръмчат спомени като в кошерище, за стадото му минава през ум, за седенките, за хората, за бяла Неда Стойновчина… Въздъхва дълбоко, понамества абичката, която бе увиснала на едното рамо само, бръква в пояса, изважда павурчето, дигва го и то му зачуруликва като синигер. Като го свали и обърса мустаците си с длан, хвърли още един поглед, грабна кошничката, заситни пак нататък и почна нещо да тананика, ама се закашля, махна с ръка и забърза още повече, подгонен от рояк мухи, които придружаваха кошничката още от Баните.

Дядо Слави Шерденят живееше почти на края на селото. Седнал на прага, навървяше потурите си с ръжена, когато чу познатата кашлица и един тънък гласец се обади отвън:

— Славчооо! Славчо бе! Тук ли си?

Голямото дядово Славчово куче джафна, стрелна се към портата, но като му замириса на месо, позна чича Илия и замятка опашка.

— Ооо! Илийка, ти ли си бе, достче! Добре ми си дошъл, добре ми си дошъл! Иди, иди при хаджията, аз ей сегичка ще дойда!

— Хайде, ама да се не бавиш! Малко магданоз набери и свий в някоя книжка мерудийка. Ха, че мръкна. Ти знаеш какво нося.

— Аха, аха! Ида! — обади се дядо Слави и замушка припряно дръжката на ръжена из безкрайните лабиринти в учкурлука на потурите си.

Дълбокият и прохладен зимник на хаджи Донча беше под стария му дюкян, вътре в двора. В дясната му половина се редяха големите бъчви и бурета с ракия, а вляво до мъничкото прозорче имаше три по-малки със специалитети за собствено употребление и за приятели. Едното буре беше с бяло, другото с черно вино, а третото за пелинаж. Четвърто, малко колкото заклана овца черничево буренце, по-настрана, съхраняваше деветгодишна сливовица, люта като пипер и жълта като кехлибар. Насреща в ъгъла като в манастирска костница бяха натрупани парчета от агнешки главички, ребра и всевъзможни оглозгани остатъци. Под самите бурета беше постлана рогозчица, колкото трима да седнат. Един голям зачервен гювеч дигаше пара по средата, до него две препечени агнешки главички и една зелена пръстена паница, която събираше една стара ока. Наоколо, насядали по турски, тримата верни приятели мляскаха шумно, облизваха се, бършеха рунтавите си мустаци с ръце и паницата с голямо усърдие обикаляше от уста на уста.

Слънцето вече се беше почти прибрало оттатък голямата гора. Един закъснял лъч се беше промъкнал кой знае как през малкото прозорче и забил нос в паницата, пиеше жадно благословения сок, когато тримата приятели, насмукани като мухи, с премрежени очи, хванали се за ръце, се друсаха седешком на рогозката и пееха провлачено в един глас:

— Чино хаджийкее! Чино хаджийке мари! Ела, ела да отвориш дюкяна да ми сипеш малко катран, че тая нощ отивам на пазар — викаше пред хаджи Дончовата порта някой в тъмното.

— Ела, елааа… че манджата ми е безсолна, а вкъщи нямаме шушка и ще ме убие мъжът, като си дойде — обаждаше се друг глас