Клифърд СаймъкТеатърът на сенките
1
Бейярд Лодж, ръководител на спецгрупа №3 под кодовото название „Живот“, раздразнен и намръщен, гледаше седящия до него от другата страна на масата психолог Кент Форестър.
— Играта в Спектакъла не трябва да прекъсва — говореше Форестър. — Не отговарям за последиците, ако я спрем дори за един-два дни. Та това е единственото, което ни обединява, помага ни да запазим разума си и чувството си за хумор, отвлича ни от по-сериозните проблеми.
— Знам — каза Лодж. — Но сега, като почина Хенри…
— Те ще разберат — увери го Форестър. — Ще поговоря с тях. Не се съмнявам, че ще разберат.
— Наистина — съгласи се Лодж. — Всички отлично разбираме колко е важен за нас този Спектакъл. Но трябва да се има предвид и нещо друго — Хенри е създал един от персонажите.
Форестър кимна.
— Аз също помислих за това.
— И знаете ли кой?
Форестър отрицателно поклати глава.
— А се надявах, че знаете — каза Лодж. — Та нали отдавна се опитвате да отъждествите всеки от нас с определен персонаж.
Форестър смутено се усмихна.
— Не ви обвинявам. Разбирам защо толкова се интересувате от това.
— Изясняването значително би улеснило работата ми — призна Форестър. — То би ми помогнало наистина да се ориентирам в личността на всеки член от нашата група. А представете си, че изведнъж някой персонаж започне да се държи нелогично…
— Те винаги се държат нелогично — прекъсна го Лодж.
— Именно в това е прелестта им.
— Нелогичността в поведението им е естествена и в допустимите граници и е обусловена от шутовския стил на Спектакъла. Но и от най-голямата шутовщина може да се изведе нормалното.
— И вие успяхте ли?
— Графикът не става — отвърна Форестър. — Но за това пък сега вече, общо взето, се ориентирам добре в ситуацията. Когато в позната нелогичност се появят отклонения, могат лесно да бъдат забелязани.
— А такива стават ли?
Форестър кимна.
— И от време на време много резки. Въпросът, който ни безпокои нас двамата, е как те мислено преценяват…
— Да го назовем не преценка, а емоционално отношение — каза Лодж.
Двамата помълчаха известно време. След това Форестър попита:
— Няма ли да ви затрудни да ми обясните, защо така настойчиво отнасяте това към емоционалната сфера?
— Защото отношението им към действителността се определя от емоциите — отвърна Лодж. — Това отношение, което се е зародило и съзряло под влиянието на нашия начин на живот, се е оформило в резултат от безкрайни размисли и безкрайни самоанализи. Това отношение е изключително емоционално и граничи със сляпата вяра. В него има малко разум. Ние живеем максимално изолирано. Твърде строго ни охраняват. Твърде често ни говорят за важността на работата ни. Всеки от нас непрекъснато е напрегнат. Нима можем да останем нормални хора в такива влудяващи условия?
— Освен това и тази ужасна отговорност — намеси се Форестър. — Тя им отравя съществуването.
— Отговорността не лежи върху тях. Те не са отговорни.
— Е да, ако се сведе до минимум значението на отделните индивиди и всеки от тях се подмени с целия човешки род. Впрочем вероятно е дори при тези условия въпросът да остане открит, защото задачата е неразривно свързана с проблемите на човека като представител на биологичен вид. Проблеми, които от общи могат да се превърнат в лични. Представете си само — да сътвориш…
— Нищо ново няма да ми кажете — нетърпеливо го прекъсна Лодж. — Това съм го чувал многократно. „Представете си само — да сътвориш човешко същество в друг, нечовешки облик!“
— И то именно човешко същество — подчерта Форестър. — Това е същественото, Бейярд. Не че изкуствено ще създадем живи същества, а че тези живи същества ще бъдат хора в облика на чудовища. Такива ни преследват в кошмарите и посред нощ се събуждаш с вик на ужас. Чудовището само по себе си не е страшно, ако то е само чудовище. За няколко столетия космическа ера вече свикнахме с необикновените форми на живот.
Лодж го спря с жест.
— Да се върнем към Спектакъла.
— Той ни е необходим — твърдо заяви Форестър.
— Ще бъде с един персонаж по-малко — напомни Лодж. — Сам знаете с какво ни заплашва това. Отсъствието на един от персонажите може да наруши хармонията, ритъма на Спектакъла; да доведе до объркване и неяснота. По-добре да останем без Спектакъла, отколкото да допуснем пълния му провал. Защо да не прекъснем за няколко дни, а после да започнем отначало, всички отново? Да поставим нов Спектакъл с нови персонажи, а?
— Това е изключено — възрази Форестър. — Защото всеки един от нас като че ли се е сраснал със своя персонаж и всички персонажи са станали органична част от своите създатели. Ние живеем двойствен живот, Бейярд. Личностите ни са раздвоени. Така трябва, защото иначе ще загинем. Така трябва, защото никой от нас няма сили да бъде само самия себе си.
— Искате да кажете, че играта в Спектакъла ни предпазва от безумие?
— Нещо такова. Но вие прекалено сгъстявате