Марион Зимър БрадлиМъглите на АвалонТом 1
Евгения ПанчеваАртур: (фе)ми(ни)стичната употреба
Когато, следвайки полумитичния Гилдас, древните хронисти Нений и Джефри Монмутски са редели слова за подвизите на крал Артур, те едва ли са предполагали, че и хиляда години по-късно историите им ще запазят магнетичното си въздействие. Съвсем неотдавна, почти едновременно с известния и у нас филм „Екскалибур“ на Джон Бурман, романът на Марион Брадли „Мъглите на Авалон“ (1982) отново вдъхна живот на преданията. Посрещнат възторжено от критика и читатели, определен от Айзък Азимов като „най-успешното представяне на мита“, той дръзко и неочаквано контекстуализира добре познатата история в горещи точки от интелектуалната и екзистенциална проблематика на собственото ни време.
Всъщност, през хилядолетието, делящо ни от Нений, Артур неведнъж е възкръсвал за англосаксонското колективно его — точно както е обещано в древните предания. В моменти на поврат и възход той оживява в текст, образ, звук, за да отпрати и поврата, и възхода към един пред-и над-исторически идеал. Защото Артур, „любимецът на британците“, е най-мощният символ на островната национална идентичност. Той е политическият Спасител, отстоял територията и държавната автономност срещу Завоевателя. В нестабилния ранносредновековен контекст на острова тези роли са доста флуидни. Но флуидни са и самите националните идентичности на британеца — келт, саксонец, после нормандец, значи пак келт. Затова, с двойните идентификации, които провокира — прокелтска, но и антинашественическа — митът за Артур се оказва особено удобен за идеологическото себеконструиране на властта. Когато през 116 пред завоевателите — нормандци застава въпросът за историческо легитимиране на новата държавност, митът се превръща в своеобразно пропагандно оръдие. „История на британските крале“ на Джефри Монмутски (ок. 1100–1155 г.) възхвалява антисаксонската фигура на Артур и така оневинява норманското нашествие като акт на историческа справедливост. Подобна политика на текста вменява забравени вини на отдавна натурализирания до „британец“ саксонец, но и го кара да се идентифицира с настоящия си враг, също такъв завоевател. Ефективността на подобна идеологема за етническото спояване на нацията личи от трактовките на ентусиазираните последователи на Джефри — нормандеца Вас (ок. 1100–1171 г.) и саксонеца Лайамон (ок. 1200 г.), чиито едноименни поеми „Брут“ окончателно оформят псевдогенеалогията на британските крале. На фона на бързотечащото историческо време тяхната Артуриада конструира митичен Златен век, период на мир и стабилност. Толерантният центризъм на Кръглата маса, укротеното Колело на фортуна, където практикуващият властта е пръв сред равни, гарантира изход от парадоксите на историята. Неслучайно в по-късни романси като „Ланселот“ на Кретиен дю Троа, „Парсифал“ на Волфрам фон Ешенбах или анонимният английски „Сър Гауейн и Зеленият Рицар“ рицарите на Артур стават централни фигури, по-значими от самия крал.
Прочутата Кръгла маса всъщност е мистичен символ — тя е подобие на кръглата маса, направена, както се вярва, от пристигналия в Гластънбъри Йосиф от Ариматея, и отреждаща специално място на Светия Граал. Такава символична генеалогия подсказва чисто христологичния потенциал на легендата. Артур е и нравствен спасител, инициатор на диренето на изчезналия от грешна Британия Граал, т.е. на нейното духовно обновление. Затова, като Христос, той ще се завърне отново, за да помогне на своя народ. По-късните романси експлоатират именно този мистичен потенциал на легендата и изместват интереса от Ланселот и Гауейн към Галахад, а значи и от куртоазните и военни към чисто християнските добродетели.
Второто голямо завръщане на Артур съвпада с края на близо вековните династически Войни на Червената и Бялата Роза, довели страната до икономически, социален и културен упадък. През 1485 г. Уилям Какстън, първомайсторът на книгопечатането в Англия, издава книгата „Смъртта на Артур“, в която сър Томас Малори е събрал целия артуровски корпус. Този на пръв поглед носталгичен издателски избор едва ли е случаен — наред с копнежа по висок нравствен идеал налице е необходимостта от национално обединение, което да помири враждуващите династически домове. Англия от края на петнадесети век отново се нуждае от пропагандното активиране на парамитологичния архетип на Спасителя — Обединител.
Романът на Малори има амбицията да изчерпи докрай артуровската тематика. Поставяйки си такава „хоризонтална“ цел, той не се интересува от йерархизация на материала. Съвсем в духа на готиката, всички случки и всички герои са еднакво важни за него — те имат собствена оптика, която не се вълнува от нашата неспособност да ги координираме в единен пейзаж. С целия си богат символизъм полуприказното зачеване на Артур, изпитанието с изтеглянето на меча от скалата, връчването на Екскалибур или дори смъртта на героя са