Читаем онлайн «Любов»

Елиф ШафакЛюбов

На Захир и Зелда

В знак на признателност

На турски „dost“ означава „приятел“. Не мога да изразя колко съм задължена и признателна на приятелите навсякъде: в Истанбул, Амстердам, Берлин и Лондон. Мнозина вдъхновиха тази книга с разказите и мълчанието си. Благодарна съм на литературната си агентка Марли Рюсоф, която вярваше в мен още от първия ден и с третото си око винаги ме е виждала така, сякаш съм прозрачна. Благодаря на скъпия Майкъл Радулеску, че не спира да ме подкрепя и да вярва в мен, а също, че просто е наблизо, когато имам нужда от помощ. Задължена съм на редактора си Пол Словак за големия му и ценен принос и душевна мъдрост, а също за важните предложения, докато ръкописът пътуваше между Истанбул и Ню Йорк.

Дължа особена благодарност на суфистите навред по света, на онези, с които вече съм се запознала, а също на тези от тях, с които ми предстои да се срещна — те вероятно носят различни имена и паспорти, но притежават в еднаква степен изумителната способност да виждат нещата от два различни ъгъла, техния и на другите. Благодаря ви, скъпи Зейнеп, Емир, Ханде и Бейза, за времето, търпението, приятелството и ценния принос. Сърдечно благодаря и на Меркан Деде за великодушното му сърце и невероятното приятелство.

Накрая благодаря на Ейюп и децата си, задето показаха на мен, номадската душа, че е възможно да се установиш на едно място и пак да бъдеш свободен. Не мога да ви опиша колко много дължи на вас тази книга.

Източници

Докато пишех романа, ми беше изключително полезно да прочета „Маснави“ на Е А. Никълсън и „Автобиография на Шамс от Тебриз“ на Уилям Читик. Дължа много на трудовете на Уилям Читик, Коулман Баркс, Идрис Шах, Кабир Хелмински, Камий Хелмински, Рефик Алган, Франклин Д. Луис и Анмари Шимел.

(обратно)

Пролог

„Когато бях малък, видях Бога,

ангели видях,

наблюдавах тайнствата на горната земя и на долната.

Мислех си, всички виждат това.

Накрая разбрах, че не виждат…“

Шамс от Тебриз

Би ли хванал между пръстите си този камък… А сега го метни в течащата вода. Трудно ще забележиш да става нещо. Там, където камъкът е докоснал повърхността, ще се появи вълничка, ще се чуе плисък, заглушен от тътена на реката наоколо. Но толкоз.

Хвърли камъка в езеро. И не само ще видиш какво е предизвикал камъкът, но то ще бъде и по-трайно. Камъкът ще нагъне застиналата вода. Там, където е паднал, ще се появи кръг и в този кръг тутакси ще изникне втори, сетне трети. Не след дълго вълничките, вдигнати от падналия във водата камък, ще плъзнат нататък и ще се усетят по цялата огледална повърхност. Чак когато достигнат брега, ще спрат и ще изчезнат.

Ако камъкът падне в река, тя ще го посрещне като поредното нещо, което внася смут във вече бурното й течение. Нищо необичайно. Нищо, което да не се поддава на укротяване.

Ако камъкът обаче падне в езеро, то вече никога няма да бъде същото.

Четирийсет години животът на Ела Рубинстайн наподобяваше застинала вода: предсказуема последователност от навици, потребности и предпочитания. Макар да беше в много отношения еднообразен и обикновен, Ела не го смяташе за отегчителен. През последните двайсет години всяко желание, което беше имала, всеки човек, с когото се беше сприятелявала, всяко решение, което беше взимала, бяха пречупени през брака й. Мъжът й Дейвид беше преуспял зъболекар, който работеше много и печелеше добре. Ела открай време знаеше, че нямат дълбока душевна връзка, ала смяташе, че в едно семейство това не стои на първо място по важност, особено пък за мъж и жена, женени от толкова време. В брака имаше по-значими неща от страстта и любовта, например разбирателството, обичта, състраданието и прошката, с която човек се доближаваше най-много до Бога. Любовта отстъпваше на всичко това. Освен ако не живееш в романите и любовните филми, където героите винаги са по-велики от живота и любовта им е направо митична.

За Ела на първо място по важност бяха децата. Двамата с Дейвид имаха красива дъщеря студентка — Джанет, и близнаци тийнейджъри, Орли и Ави. Освен това имаха дванайсетгодишен златен ретривър на име Спирит, който сутрин придружаваше Ела по време на разходка и още от съвсем малък й беше най-весел другар. Сега той беше стар, дебел, напълно глух и почти сляп — скоро щеше да му дойде времето, но Ела предпочиташе да го мисли за вечен. Такава си беше. Отказваше да приеме смъртта на каквото и да било: навик, етап или брак, дори и краят да изникнеше пред нея, ясен и неизбежен.

Рубинстайнови живееха в Нортхамптън, щата Масачузетс, в голяма къща във викториански стил, която се нуждаеше от лек ремонт, но пак беше великолепна, с пет спални, три бани, лъскав паркет по пода, гараж за три автомобила, френски прозорци и най-хубавото — с открито джакузи. Имаха застраховка „Живот“ и автомобилна застраховка, внасяха пенсионни осигуровки, пестяха за