Читаем онлайн «Златното ключе или приключенията на Буратино»

Алексей Толстой Златното ключе или приключенията на Буратино

На Людмила Илинична Толстая

Предговор

Когато бях малък — много, много отдавна, — прочетох една книжка; тя се наричаше „Пинокио“ или „Приключенията на дървената кукла“ (дървена кукла на италиански се казва буратино).

Аз често разказвах на своите другарчета, момичета и момчета, забавните приключения на Буратино. Но тъй като книжката се изгуби, аз разказвах всеки път различно, измислях такива случки, каквито в книгата нямаше.

Сега, след много, много години, аз си спомних за моя стар приятел Буратино и намислих да ви разкажа, момиченца и момченца, необикновената история на това дървено човече.

Алексей Толстой

(обратно)

В ръцете на дърводелеца Джузепе попадна едно дърво, което издаваше човешки глас

Отдавна, отдавна в едно градче на брега на Средиземно море живееше старият дърводелец Джузепе, наричан Синият нос.

Веднъж в ръцете му попадна едно дърво, обикновено дърво, като тези, с които хората си палят печките през зимата.

— Не е лошо — каза си Джузепе, — може да направя от него някой крак за маса…

Джузепе сложи очилата си, омотани с канап, защото и очилата му също бяха стари, повъртя в ръката си дървото и започна да го дялка с брадвичката.

Но щом започна да дялка, някакво необикновено тъничко гласче изписка:

— Ох, ох, по-полека, моля!

Джузепе си премести очилата чак на края на носа и огледа работилницата — няма никой…

Погледна под тезгяха — и там нямаше никой…

Погледна в коша с талаша — също нямаше никой…

Той надникна зад вратата — улицата беше пуста…

„Дали така ми се е сторило? — помисли си Джузепе — Кой би могъл да пищи?“

И той отново взе брадвичката, но пак, щом удари по дървото…

— Ох, боли, ви казвам! — изплака тъничкото гласче.

Този път Джузепе се уплаши не на шега, чак очилата му се изпотиха… Той огледа всички кътчета в стаята, надникна дори и в огнището и като си изви главата, дълго гледа в комина.

— Няма никой…

„Може би съм пил нещо, от което сега ми пищят ушите?“ — помисли си Джузепе.

Не, днес той не беше пил нищо… Като се поуспокои малко, Джузепе взе рендето, удари с чукчето по задната му страна, за да го докара на мярка — ни много дълбоко, ни много плитко — острието се показа, той сложи дървото на тезгяха и… щом започна да го рендосва…

— Ох, ох, ох, ох, чувайте, защо ме щипете? — записка отчаяно тъничкото гласче…

Джузепе изпусна рендето, отстъпи назад и седна право на земята, защото разбра, че тъничкото гласче се чуваше от самото дърво.

(обратно)

Джузепе подарява дървото на своя другар Карло

В това време при Джузепе намина неговият стар приятел, латернаджията Карло.

По-рано Карло, сложил една широкопола шапка на главата си, обикаляше с една прекрасна латерна из разни градове и с песни и музика си печелеше хляба.

Сега Карло беше вече стар и болен, пък и латерната му отдавна се счупи.

— Здравей, Джузепе — каза той, като влизаше в работилницата. — Защо седиш на пода?

— Абе, дявол да го вземе, изгубих една малка бурмичка… А… ето я! — отвърна Джузепе и погледна под око към дървото — А ти, старче, как живееш?

— Лошо — отвърна Карло. — Все си мисля как да си изкарам хляба… Не би ли могъл да ми помогнеш, нещо да ме посъветваш или…

— Това е най-лесно — каза весело Джузепе и си помисли: „Ей сега ще се отърва от проклетото дърво.“ — Да, да, това е най-лесно; виждаш ли на тезгяха ми онова хубаво дърво, вземи го, Карло, и си го занеси у дома…

— Е-хе-хе — отговори печално Карло, — и какво ще го правя? Ще го занеса вкъщи, а в моето килерче няма даже и печка.

— Ти слушай какво ти казвам, Карло… Вземи нож, направи от това дърво една кукла, научи я да говори разни смешни думи, да пее и танцува и тогава тръгни по къщите. И ще припечелваш за парче хляб и за чаша вино.

В това време от масата, където лежеше дървото, изписука весело гласче:

— Браво на Синия нос, чудесно го измисли.

Джузепе пак затрепера от страх, а Карло започна да се оглежда учуден — откъде ли идеше този глас?

— Благодаря ти за съвета, Джузепе. Дай ми, моля ти се, твоето дърво.

Джузепе взе дървото и бързо го пъхна в ръцете на приятеля си. Но той ли несръчно го подаде или то самото подскочи — дървото удари Карло по главата.

— А, ето какъв бил твоят подарък — извика обидено Карло.

— Прощавай, приятелю, но аз не те ударих.

— Значи, аз сам се ударих по главата?

— Не, приятелю, сигурно самото дърво те удари.

— Лъжеш, ти ме удари…

— Не, не съм аз.

— Аз знаех, че ти — Синият нос — си пияница, а ето че си и лъжец.

— Ах, ти ме обиждаш! —