Читаем онлайн «Императори на илюзиите»

Сергей Лукяненко Императори на илюзиите

Част I КЕЙ ДАЧ

1

Отвъд небето, отвъд границите на обитаемите сектори на Галактиката, в онази област от Космоса, наричана по традиция Свободните територии, малък изтребител на алкарисианите се опитваше да се измъкне от кораб на Империята. Човешкият кораб трудно можеше да се нарече военен: той не бе зачислен към флота, а жилищните му сектори се отличаваха с прекален разкош. Но защитните му полета бяха способни да отразят залповете на неутринните оръдия на изтребителя, а бойната надстройка изглеждаше достатъчно голяма, за да побере колапсарен генератор.

Всъщност в нея наистина имаше колапсарен генератор. До този момент единствено маневреността спасяваше изтребителя на алкарисианите. Той не се опитваше да се впусне в безнадеждна битка, а бягаше от противника, променяйки посоката на полета с такава лекота, сякаш за него законите на инерцията не съществуваха. Което също бе вярно.

Ала преимуществото, благодарение на което птицеподобната раса бе толкова опасен съперник в околопланетарните битки, само удължаваше агонията тук, на три парсека разстояние от най-близката звезда. На алкарисианите дори не им оставаше време да се ориентират в пространството и да изпратят на Алтаир последен рапорт за подлото нарушаване на пакта за ненападение от страна на Империята. Когато човешкият кораб се приближи на разстояние половин километър, изтребителят прекрати маневрите. Два тънки оръдейни кръга се обърнаха към приближаващия се кораб и изстреляха залп, който бе невидим в междузвездния вакуум, но накара защитното поле на човешкия кораб да избухне за миг в искряща дъга.

Отговор не последва. Корабът, изключително тромав в сравнение с маневрената машина на извънземните, се приближаваше към изтребителя. Предавателите му упорито излъчваха продължаващото вече втори час предаване: късата поредица от импулси, възприета преди много години от всички раси в Галактиката като покана за разговор. Изтребителят не реагираше.

В защитното поле на алкарисианите се впи слаб лазерен лъч. Моделиран от същите тези съобщения, той принуди полето да затрепти и да заблещука, като осветено от прожектор развяващо се знаме. Мощността на лъча плавно се увеличаваше.

Подчинявайки се на неизбежното, изтребителят на алкарисианите изпрати отговор — съгласие за разговор. Лазерният лъч изчезна. Изтребителят се забави още няколко секунди, после изгаси защитното поле. Човешкият кораб намали скоростта и от него се измъкна крехкият конус на свързващия шлюз. Бойната надстройка бе отворена и гледката на активирания излъчвател възпираше алкарисианите да се поддадат на изкушението и да нанесат удар.

Киносалоните на Таури, както и из цялата Империя, започнаха да се появяват преди година. Не се знаеше на кого от служителите на корпорацията „Сетико“ му бе хрумнало да възроди дребното човешко развлечение. Но той със сигурност беше заработил добра премия. Корпорацията увеличи оборота си един и половина пъти. Естествено, увлечението на хората по древните филми нямаше да продължи дълго (според проучванията на психолозите на корпорацията — още шест-седем месеца), но това време щеше да бъде използвано пълноценно. Прехвърлянето на старите видеозаписи обратно на кинолента не струваше скъпо, а киносалоните се проектираха така, че лесно да бъдат превърнати в хамбари, обори и други полезни помещения.

Но засега киното изживяваше своя кратък ренесанс.

„Илюзион“ беше най-разкошният от таурийските киносалони. Предстоеше му да просъществува по-дълго от всички останали, обслужвайки онези пет процента от населението, които поради някои особености в характера се увличаха по-трайно от културата. За подобни личности на всяка планета все още работеха по две-три обществени библиотеки с хартиени книги и по няколко стрелбища за оръжия с барут, а на отделни места се бяха запазили и ски-шанци — отзвук от бума на този спорт отпреди десетина години.

Девойката седеше на последния ред, несъзнателно копирайки онези свои предци, който са гледали на киносалона преди всичко като на място за срещи. Всъщност тя не се вълнуваше особено нито от юношата, прегърнал я през рамо, нито от хартиения пакет с пуканки, получен заедно с билета. Тя наистина харесваше старите филми.

— Рашел… — прошепна младежът.

Момичето тръсна глава, сякаш за да прогони досадна муха. Спътникът й не миряса:

— Чуй ме…

— Нали ти казах — после!

Юношата мрачно се вторачи в огромния пластмасов екран. Прожекционният апарат тракаше зад гърба му, а прашинките се движеха нагоре-надолу в светлия лъч над главата му. Филмът беше цветен, но не и стерео, и това вбесяваше младежа.

— После… — каза по-меко девойката, усетила неговото настроение. Докосна ръката му. Тънкото сребърно пръстенче на нейната ръка проблесна. — Потрай… още малко.

В гласа й звучеше обещание, но младежът вече