Читаем онлайн «Дневен патрул» 3 cтраница

усмихна накриво.

— А ако ви излъжа и не донеса парите? Нали вече всичко ще бъде сторено…

Тя се сепна. Врачката я гледаше безмълвно и строго. С леко съчувствие, като майка недосетливата си дъщеря…

— Няма да ме излъжеш, Наташенка. Помисли сама и ще разбереш, че не си заслужава да ме лъжеш.

Наташа преглътна заседналата в гърлото й буца. Опита се да се пошегува:

— Значи плащане за свършена работа?

— Каква си ми бизнесдама! — изрече с ирония Дария. — Кой ще те хареса такава, делова и умна? В жените винаги трябва да има някаква наивност… ех… Да, плащаш за свършената работа. По трите точки.

— Колко.

— Пет.

— Какво пет? — подзе Наташа и си прехапа езика. — Мислех, че ще ми излезе доста по-евтино!

— Ако искаш само да си върнеш мъжа — ще ти излезе по-евтино. Само че като мине известно време, той пак ще те зареже. А аз ти предлагам истинска помощ, средството е изпитано.

— Съгласна съм — кимна Наташа. Обзе я усещането за лека нереалност на случващото се. Значи е достатъчно да се плесне с ръце — и няма да го има още нероденото дете? А като се плесне с ръце още веднъж — ще роди на любимия си идиот дъщеричка?

— Ще поемеш ли този грях върху себе си? — властно попита врачката.

— Какъв ти грях — вече с неприкрито раздразнение отвърна Наташа. — Че този грях всяка жена поне веднъж го е правила! Там може изобщо нищо да няма!

Врачката се замисли, сякаш се ослушваше. Поклати глава.

— Има… Май наистина ще е дъщеря.

— Поемам го — с все същото раздразнение в гласа отвърна Наташа. — Поемам всички грехове, които поискаш. Споразумяхме ли се?

Врачката й хвърли строг и осъдителен поглед.

— Не бива така, дъще… За всичките грехове. Знае ли се каква тежест мога да ти стоваря върху раменете? И своя, и чужда… после ще отговаряш пред Бога.

— Ще се разберем.

Даря въздъхна:

— Ох, че сте глупави младите. Това ли му е работата — да се рови в чуждите грехове? Всеки грях оставя своя собствена диря, каквато е дирята — такова ще бъде отсъдено… Добре де, не се бой. Няма да ти припиша нищо чуждо.

— Че аз не се боя.

Врачката май вече не я чуваше. Седеше и напрегнато се вслушваше в нещо. После сви рамене и отсече:

— Хубаво… Хайде да се залавяме за работа. Дай си ръката!

Наташа колебливо протегна десница, без да изпуска от притеснения си поглед скъпия пръстен с брилянти. Макар че едва го сваляше от пръста си, ама знае ли се…

— Ох!

Врачката убоде кутрето й с такава сръчност и лекота, че Наташа не усети нищо. Вкамени се, загледана в набъбващата червена капка. Сякаш нищо не се е случило, Дария хвърли в мръсната чиния със засъхващи остатъци от борш миниатюрната медицинска игла — плоска, с остър връх. С такива вземат кръв в лабораториите.

— Не се страхувай, при мен всичко е стерилно, иглите са за еднократна употреба.

— Ама какво си позволявате вие! — Наташа опита да издърпа ръката си, ала Дария й попречи с неочаквано силно и точно движение.

— Чакай, глупаво момиче! Ще се наложи пак да се бодеш!

Тя извади от джоба тумбесто аптекарско шишенце от тъмнокафяво стъкло. Етикетът беше отмит, но небрежно: четяха се първите букви: „Ниша…“ Тя ловко отви капачката, постави шишенцето под кутрето на Наташа, раздруса го. Капката падна вътре.

— Някои смятат — каза доволно врачката, — че колкото повече кръв има в билето, толкова по-силно ще е въздействието върху онзи, когото омайваш. Не е така. Кръвта е необходима заради качеството, обаче количеството й няма никакво значение…

Врачката отвори хладилника. Извади петдесетграмово шишенце от водка „Привет“. Наташа се сети, че нейният шофьор наричаше тези шишенца „реаниматори“…

Няколко капки водка напоиха памучето, което тя послушно лепна на пръста си. Гледачката протегна бутилчицата към нея.

— Ще си пийнеш ли?

Кой знае защо, Наташа си представи как се буди на следващата сутрин, някъде в другия край на града, изнасилена, без спомен за случилото се. Тя енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Тогава аз ще си пийна. — Дария поднесе „реаниматора“ към устните си и изсмука водката на една глътка. — Така се работи… по-ефикасно. А ти… напразно се страхуваш от мен. Не се издържам от пладнешки обири.

Няколкото останали на дъното капки също отпътуваха в шишенцето с омайната смес. После, без да се стеснява от любопитния поглед на Наташа, врачката поръси вътре сол, захар, вряла вода от чайника и някакво прахче, което силно ухаеше на ванилия.

— Това какво е? — попита Наташа.

— Хрема ли имаш? Ванилия.

Гледачката й подаде шишенцето:

— Дръж.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Ще дадеш на мъжа ти да го изпие. Ще се справиш ли? Може да го сипеш в чая или във водката — но това не е желателно.

— Ами къде е… магията?

— Каква магия?

Наташа отново се почувства като пълна глупачка. Изрече истерично:

— Тук има капка моя кръв, капка водка, захар, сол и ванилия!

— И