Анди АндрюсЗавръщане в Сойертън Спрингс
… където животът беше по-смислен и по-щастлив
Посвещавам тази книга на Кевин и Гленда Пъркинс.Твъде рядко оставаш пръв приятел с някого през детството, докато си в гимназията, в университета и когато вече си зрял човек.За мен е чест, че ви познавам.
Бележка на автора
През годините приятели и роднини са ме наричали и оптимист, и песимист. Лепвали са ми етикетите съсредоточен и разсеян. Веднъж жена ми публично ме похвали заради способността ми да правя компромиси, а по-късно през същия ден ме нахока заради ината ми.Тържествено признавам, че всички определения за скромната ми личност отговарят на истината. Аз съм спокоен и избухлив, наблюдателен и невнимателен, господар на емоциите си и хленчещо мрънкало. Аз съм човек, стигнал до настоящия етап от живота си, без да ходи по лекари или да попадне в затвора. Смятам се за нормален във всяко отношение. Не съм постигнал блестящи успехи, но не съм и некадърен мърляч. Щастлив съм, освен когато ме налегне тъга, енергичен, освен когато съм уморен и търпелив с децата си, освен когато не съм.На този етап от живота си, който мнозина наричат средна възраст, вече съм се примирил с мисълта, че съм ходещо противоречие. Понякога дори се гордея с този факт. Обаче нито за миг не се съмнявам, че съм такъв заради родното си градче. То ме превърна в сегашния Анди. И не само мен! Забележително, нали? Нашите родни градчета ни изпращат по широкия свят, след като са ни обременили с местни диалекти, шантави навици и набити в главата предразсъдъци за самите нас и събратята ни. И всеки от нас има история (която разказва отново и отново) за хората, безвъзвратно вплетени в тъканта на живота му.Сойертън Спрингс в Алабама е тъкмо такова градче. Сега за мен то е по-скоро спомен, отколкото географско понятие, въпреки че понякога се връщам там, за да науча новини, които май никога не попадат в интернет. Кой е починал, кой е сключил брак, какво невероятно събитие се е случило на сватбата… ей такива неща. Градчето не е прочуто. Всъщност дори не фигурира на няколко щатски карти. Там няма нещо, което да е най-голямо, най-известно или станало за пръв път. Всъщност като се замисля, Сойертън Спрингс се отличава с нещо, станало за последен път.През осемдесет и шестте години от живота си Майра Флетчър не беше напускала родния си дом в покрайнините на градчето. Двуакровият парцел граничеше с гориста местност, която през Гражданската война е била подложена на артилерийски обстрел. Поколения Флетчърови се гордееха с гюллето, заседнало в короната на вековен дъб. През годините отдолу беше израснал дълъг клон, благодарение на който голямото метално кълбо се виждаше още по-добре.През едно ветровито мартенско утро гюллето най-сетне падна. Майра(така предположиха всички, след като старицата беше открита) е събирала с гребло сухите листа под дъба, когато черепът е бил счупен от металната топка, тежаща шест килограма, както по-късно се установи при измерването. Едва след погребението подир два дни хората в градчето си дадоха сметка, че макар годината да е 1974, на практика Майра Флетчър е била последната официална жертва на Гражданската война.Израснах в Сойертън Спрингс. Някак съм потиснал в съзнанието си случките от онези отдавна отминали дни и много рядко разказвам спомените си. Не знам поради каква причина. Дано не е от срам, въпреки че ако съм напълно откровен, този фактор е от първостепенно значение. Никой не може да ни направи за смях като онези, които ни познават най-добре.А там ме познават. Там се научих да се здрависвам като „истински мъж“; никога няма да забравя назидателния съвет: „И при ръкостискането гледай човека в очите!“ Някой в градчето, което ме направи сегашния Анди Андрюс, не е забравил първата ми усмивка, първия ми плач и първата ми ругатня. Разбира се, както можеше да се очаква, тези спомени висят над мен като Дамоклев меч; местните хроникьори, които зорко следят някой да не се възгордее, не пропускат случай да ги изложат на показ пред обществото.През същата седмица, в която една моя книга попадна в списъка с бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, по време на официалния обяд в Ротари Клъб кметът на Сойертън Спрингс ми напомни как на един ротариански турнир по скрабъл Били Пат Уилямс написа думата баркод, а пък аз веднага скочих и креснах:— Що не се гръмнеш, бе? Това са две думи — бар и код!Посланието беше от ясно по-ясно: „Не си по-умен от другите.“ Умен или не в качеството си автор, който вече не трябва да се доказва и не е обвързан с определен жанр, имах възможност да посветя цяла година на писменото документиране на своя роден град. Описал съм случващото се понастоящем, съчетано със спомените ми за миналото. Не очаквайте да научите цялата история на детството ми или историята на Сойертън Спрингс, понеже си бях поставил за цел да пропусна отегчителните подробности.Така и сторих.Анди АндрюсОриндж Бийч, Алабама
ЛЯТО
