Читаем онлайн «Изгубеният избор»

Анди Андрюс

Изгубеният избор

Полуостров Синай, 281 г. след Христа

Касимир засенчи с длани очите си и се загледа в залязващото слънце. Още една сълза набразди прахта върху загорялото му лице и се търкулна по брадичката му. Вече беше на единайсет лета — почти мъж, а беше изпуснал бащиния сокол.

Татко му, Алим, неведнъж му беше казвал, че не е дорасъл да командва ловната птица, дарена му в знак на уважение от един принц. Името й беше Скей — „бърз“ — така им беше казал принцът. Висока беше колкото вдигнатата ръка на Касимир и ноктите й обхващаха кльощавото му рамо, защитено от кожена дреха, на което понякога кацаше, докато той яздеше камилата на баща си. Соколът беше снежнобял (само на крилете му имаше по няколко черни пера, образуващи тъмни ивици), а качулката му беше сива, както и кожените ремъчета на краката. По-рано през деня, когато сенките още бяха къси, Касимир пусна Скей, за да докаже колко е съобразителен и зрял. Храна се намираше трудно, а от заека, който беше зърнал, щеше да стане чудесен обяд. За беда соколът нито долетя обратно със заека или с друга плячка, нито благоволи да се върне.

— Каси!

Момчето потрепери, като чу гласа на баща си. Не беше груб, но беше глас на човек, който държи на откровеността. И Касимир щеше да е откровен.

— Каси! — отново извика Алим.

— Идвам, татко.

С наближаването на залеза пустинята затрептя с мека светлина — топлината, насъбрана в кадифения пясък, започна да се излъчва към небето. От три дни бедуините си бяха устроили лагер в Елим. Племето — мъже, жени и деца — наброяваше по-малко от сто души и се скиташе из района между извора Мера и Джабал ал Лауз — Планината на бадемите; тези хора не приемаха Алим и Касимир като свои, но и не ги смятаха за натрапници. През последните четири лета бащата и синът бяха идвали тук няколко пъти и винаги носеха интересни новини от Египет, Мидия, дори от Рим. Всички знаеха историята им. Алим беше останал вдовец малко след раждането на Каси, но не си беше взел друга жена; избрал беше сам да се грижи за момчето си и да бъде скиталец сред скиталци. Животът на двамата беше под непрестанна заплаха заради търговците на роби, крадците и опасностите, дебнещи в пустинята. При все това, сезон след сезон, бащата и синът пътуваха заедно, понякога с едно или с друго племе, но най-често сами.

За обитателите на пустинята Алим беше необикновен човек поради две причини. Първо, имаше дарбата на ясновидец. Мнозина твърдяха, че той с един поглед прониква в сърцето на когото пожелае. Не беше пророк или религиозен водач и много рядко държеше речи, ала беше желан събеседник при пътуването на кервана през пустинята или край лагерния огън. Говореше прямо, но благо, надникваше в миналото на събеседника си, за да направлява бъдещето му. Беше оракул на истината.

Второ, всеизвестно беше, че той притежава имущество — нещо, нечувано сред скиталците, които имаха само по една камила, дрехите на гърба си, някакво оръжие, например меч, ловен сокол или хрътка. Знаеше се, че Алим притежава имущество, но никой нямаше представа какво е то.

Имуществото на Алим беше увито в тъмночервена тъкан и здраво завързано с връв, изрязана от черно наметало, наричано от арабите бурнус. Той носеше вързопа на къса кожена каишка, минаваща през рамото и шията му, скрит в гънките на широката му роба. Така имуществото винаги беше до него, а ръцете му бяха свободни, за да го пазят. Винаги и непрекъснато.

Той спеше, хранеше се и пътуваше с вързопа, притиснат до гърдите му. Никой не знаеше какво е увито в парчето плат, обаче при безкрайните обсъждания на загадката любопитните бяха стигнали до заключението, че тайнственият предмет е „по-малък от стъпалото на камила“. Говореше се, че дори Касимир никога не го е виждал.

Алим седеше по турски до един от множеството малки огньове, горящи сред палмовите дървета.

— Ето те и теб, сине мой — каза, когато пламъците осветиха момчето.

— Татко, ще ти кажа нещо — подхвана Каси.

— С нетърпение очаквам да го чуя — усмихна се Алим. — Но първо седни и се възползвай от днешното изобилие, защото скоро няма да го има. Яж!

— Татко, случи се нещо…

— Първо се нахрани. Седни до мен, момчето ми. — Изчака синът му да се подчини и добави: — Тръгваме довечера. Гладен ли си?

— Да, татко.

— Тогава яж. — Алим