Читаем онлайн «Смъртоносно»
- 123 . . . последняя (129) »
Сандра Браун
Смъртоносно
Началната учителка Онър Жилет живее с дъщеричката си Емили в уединена крайбрежна къща в Луизиана. След трагичната смърт на съпруга й Еди, Онър се затваря в себе си, обзета от чувство на вина. Младата жена посвещава времето си на отглеждане на детето и постепенно се учи отново да се радва на живота.
Един ден, докато приготвят сладкиши в кухнята, Емили забелязва непознат мъж, припаднал в градината. Онър се втурва да му помогне, но мъжът скача и насочва пистолет към нея. Оказва се, че той е Лий Кобърн, обвинен в жестокото убийство на седем души. Опасен, отчаян и въоръжен, Лий ги принуждава да изпълняват заповедите му.
Онър няма друг избор, освен да му се подчини. Кобърн е убеден, че покойният й съпруг е криел нещо изключително ценно, което не му е принадлежало. Тази свръхсекретна информация засяга многоуважавани граждани и поставя в опасност семейството на Еди. Онър инстинктивно усеща, че сеещият смърт Кобърн е единственият й шанс да оцелее. Двамата изпитват неочаквано привличане един към друг, което прераства в неутолима страст.
Кобърн и Онър са принудени да бягат, за да спасят живота си, застрашен от същите онези хора, които им обещават закрила.
Благодарности
Мобилните телефони направиха почти невъзможно човек да изчезне. Това е хубаво, ако някой се е загубил в пустошта и трябва да бъде спасен. Лошо е, ако си писател и се опитваш да попречиш да открият главния ти герой.
Ето защо искам да благодаря на Джон Казбън, който ми предостави информация, която се оказа безценна. Докато пиша тези редове, технологията, описана в този роман, отразява най-доброто към момента, което не означава, че то няма да бъде остаряло утре. Напредъкът в тази индустрия е ежедневен. Тоест, ако когато четете тази книга, технологията е смешно остаряла, моля, не ми се сърдете. Направих всичко възможно, дори си купих «еднодневка», за да изпробвам какво бих могла да направя с нея.
Искам да благодаря на моя приятел Финли Мери, който неведнъж ми посочи човек, към когото да се обърна за помощ и информация. Ако не беше той, нямаше да срещна г-н Казбън, който стана известен като моя джокер «Обади се на приятел».
Благодаря и на двама ви.
Сандра Браун
Първа глава
— Мамо?
— Ммм?
— Мамо?
— Ммм?
— В градината има някакъв мъж.
— Какво, миличка?
Четиригодишното момиченце застана до ъгъла на кухненската маса и се загледа с копнеж в глазурата, която майка му слагаше върху тарталетките.
— Даваш ли ми малко и на мен, мамо? Може ли да ми дадеш?
— Когато свърша, можеш да оближеш купата.
— Направила си шоколадова глазура.
— Защото тя ти е любимата, а ти си любимото ми момиче — отвърна тя и намигна на детето. — И — проточи обещаващо — ще ги поръсим със захарни пръчици веднага щом свърша с глазурата.
Емили засия, а после лицето й се намръщи загрижено.
— Той е болен.
— Кой е болен?
— Мъжът.
— Какъв мъж?
— В градината.
Думите на Емили най-сетне проникнаха през естествения филтър, с който майките отсяват маловажното бърборене.
— Наистина ли има мъж навън?
Онър остави глазираната тарталетка на таблата, пусна шпатулата в купата с глазура и разсеяно избърса ръце в една кухненска кърпа, докато минаваше зад гърба на детето.
— Лежи на земята, защото му е зле.
Емили последва майка си от кухнята във всекидневната. Онър се приближи до прозореца и огледа внимателно градината, но видя само тучната зелена морава, която се спускаше полегато към кея.
Зад овехтелите греди на кея водите на заблатения ръкав се полюляваха лениво, едно водно конче се носеше над тях и понякога докосваше вълните. Бездомната котка, която отказваше да приеме обясненията на Онър, че това не е нейната къща, дебнеше невидима плячка в лехата с яркоцветни цинии.
— Ем, няма…
— До храста с белите цветя — упорито измърмори Емили. — Видях го от прозореца на стаята ми.
Онър отиде до вратата, вдигна резето, след това пристъпи на верандата и погледна към белите ружи.
Мъжът беше там. Лежеше по лице, тялото му бе полуизвърнато настрана, главата му бе обърната в другата посока, лявата му ръка бе просната над главата. Не помръдваше. От мястото си Онър не можеше да забележи движението на гръдния му кош, за да прецени дали диша.
Тя се обърна и внимателно побутна Емили обратно към къщата.
— Миличка, иди в спалнята на мама. Телефонът ми е на нощното шкафче. Донеси ми го, моля те.
Не искаше да изплаши дъщеря си и затова говореше съвсем спокойно, но побърза да слезе по стъпалата на верандата и хукна по росната трева към простряното тяло.
Когато се приближи, забеляза, че дрехите му са изцапани, скъсани на места и опръскани с кръв. Имаше кръв и по протегнатата ръка и дланта. На темето му тъмнееше голям кичур, прогизнал от кръв.
Онър приклекна и докосна рамото му. Когато човекът простена, тя въздъхна облекчено.
— Господине? Чувате ли ме? Ранен сте. Ще извикам помощ.
Той скочи толкова бързо, че не й остана време да се дръпне, какво
Смъртоносно
Началната учителка Онър Жилет живее с дъщеричката си Емили в уединена крайбрежна къща в Луизиана. След трагичната смърт на съпруга й Еди, Онър се затваря в себе си, обзета от чувство на вина. Младата жена посвещава времето си на отглеждане на детето и постепенно се учи отново да се радва на живота.
Един ден, докато приготвят сладкиши в кухнята, Емили забелязва непознат мъж, припаднал в градината. Онър се втурва да му помогне, но мъжът скача и насочва пистолет към нея. Оказва се, че той е Лий Кобърн, обвинен в жестокото убийство на седем души. Опасен, отчаян и въоръжен, Лий ги принуждава да изпълняват заповедите му.
Онър няма друг избор, освен да му се подчини. Кобърн е убеден, че покойният й съпруг е криел нещо изключително ценно, което не му е принадлежало. Тази свръхсекретна информация засяга многоуважавани граждани и поставя в опасност семейството на Еди. Онър инстинктивно усеща, че сеещият смърт Кобърн е единственият й шанс да оцелее. Двамата изпитват неочаквано привличане един към друг, което прераства в неутолима страст.
Кобърн и Онър са принудени да бягат, за да спасят живота си, застрашен от същите онези хора, които им обещават закрила.
Благодарности
Мобилните телефони направиха почти невъзможно човек да изчезне. Това е хубаво, ако някой се е загубил в пустошта и трябва да бъде спасен. Лошо е, ако си писател и се опитваш да попречиш да открият главния ти герой.
Ето защо искам да благодаря на Джон Казбън, който ми предостави информация, която се оказа безценна. Докато пиша тези редове, технологията, описана в този роман, отразява най-доброто към момента, което не означава, че то няма да бъде остаряло утре. Напредъкът в тази индустрия е ежедневен. Тоест, ако когато четете тази книга, технологията е смешно остаряла, моля, не ми се сърдете. Направих всичко възможно, дори си купих «еднодневка», за да изпробвам какво бих могла да направя с нея.
Искам да благодаря на моя приятел Финли Мери, който неведнъж ми посочи човек, към когото да се обърна за помощ и информация. Ако не беше той, нямаше да срещна г-н Казбън, който стана известен като моя джокер «Обади се на приятел».
Благодаря и на двама ви.
Сандра Браун
Първа глава
— Мамо?
— Ммм?
— Мамо?
— Ммм?
— В градината има някакъв мъж.
— Какво, миличка?
Четиригодишното момиченце застана до ъгъла на кухненската маса и се загледа с копнеж в глазурата, която майка му слагаше върху тарталетките.
— Даваш ли ми малко и на мен, мамо? Може ли да ми дадеш?
— Когато свърша, можеш да оближеш купата.
— Направила си шоколадова глазура.
— Защото тя ти е любимата, а ти си любимото ми момиче — отвърна тя и намигна на детето. — И — проточи обещаващо — ще ги поръсим със захарни пръчици веднага щом свърша с глазурата.
Емили засия, а после лицето й се намръщи загрижено.
— Той е болен.
— Кой е болен?
— Мъжът.
— Какъв мъж?
— В градината.
Думите на Емили най-сетне проникнаха през естествения филтър, с който майките отсяват маловажното бърборене.
— Наистина ли има мъж навън?
Онър остави глазираната тарталетка на таблата, пусна шпатулата в купата с глазура и разсеяно избърса ръце в една кухненска кърпа, докато минаваше зад гърба на детето.
— Лежи на земята, защото му е зле.
Емили последва майка си от кухнята във всекидневната. Онър се приближи до прозореца и огледа внимателно градината, но видя само тучната зелена морава, която се спускаше полегато към кея.
Зад овехтелите греди на кея водите на заблатения ръкав се полюляваха лениво, едно водно конче се носеше над тях и понякога докосваше вълните. Бездомната котка, която отказваше да приеме обясненията на Онър, че това не е нейната къща, дебнеше невидима плячка в лехата с яркоцветни цинии.
— Ем, няма…
— До храста с белите цветя — упорито измърмори Емили. — Видях го от прозореца на стаята ми.
Онър отиде до вратата, вдигна резето, след това пристъпи на верандата и погледна към белите ружи.
Мъжът беше там. Лежеше по лице, тялото му бе полуизвърнато настрана, главата му бе обърната в другата посока, лявата му ръка бе просната над главата. Не помръдваше. От мястото си Онър не можеше да забележи движението на гръдния му кош, за да прецени дали диша.
Тя се обърна и внимателно побутна Емили обратно към къщата.
— Миличка, иди в спалнята на мама. Телефонът ми е на нощното шкафче. Донеси ми го, моля те.
Не искаше да изплаши дъщеря си и затова говореше съвсем спокойно, но побърза да слезе по стъпалата на верандата и хукна по росната трева към простряното тяло.
Когато се приближи, забеляза, че дрехите му са изцапани, скъсани на места и опръскани с кръв. Имаше кръв и по протегнатата ръка и дланта. На темето му тъмнееше голям кичур, прогизнал от кръв.
Онър приклекна и докосна рамото му. Когато човекът простена, тя въздъхна облекчено.
— Господине? Чувате ли ме? Ранен сте. Ще извикам помощ.
Той скочи толкова бързо, че не й остана време да се дръпне, какво
- 123 . . . последняя (129) »