First published in Great Britain in 2013 by Sphere
Copyright © 2013 Robert Galbraith Limited
The moral right of the author has been asserted.

All characters and events in this publication, other than those clearly in the public domain, are fictitious and any resemblance to real persons, living or dead, is purely coincidental.

All rights reserved.

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted, in any form or by any means, without the prior permission in writing of the publisher, nor be otherwise circulated in any form of binding or cover other than that in which it is published and without a similar condition including this condition being imposed on the subsequent purchaser.

Figure © Arcangel Images
Railing © Trevillion Images
Street scene & design by LBBG – Sian Wilson

© Надя Баева, превод

ИК „Колибри“, 2014

ISBN 978-619-150-308-7

Зовът на кукувицата
Корица
Анотация
Пролог
Първа част
1
2
3
4
5
6
7
Втора част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
Трета част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
Четвърта част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
Пета част
1
2
Епилог
Десет дни по-късно
Издателство „Колибри“
Книгите, които ви обичат

Защо на тоя свят дойде сред преспи бели,

а не когато будят ни кукувичи трели,

или когато гроздът сок налива

и кръг прощален ятото извива,

и птиците, поели пак на път,

за лятото скърбят.

Защо умря, дете, сред агънца заблели,

а не когато капят вън ябълки презрели

и зъзнат пак щурците из полята,

в стърнищата с посърнала позлата,

и вятърът сиротен с рог тръби

и пак за тях скърби.

Кристина Г. Росети

Пролог

Is demum miser est, cuius nobilitas miserias nobilitat.

Жалък е онзи, чиято знатност прославя ни­зостите му.

Луций Акций, Телеф

Шумът на улицата звучеше като бръмчене на мухи. Фотографи се бяха струпали зад огражденията, охранявани от полицаи; дългоносите им камери бяха в готовност, дъхът им се виеше в струйки пара. Сняг се сипеше непрестанно по шапките и раменете им; пръсти в ръкавици забърсваха обективите. От време на време се чуваше избухването на безразборно щракане, когато наблюдаващите решаваха да запълнят времето си със снимане на бялата брезентова палатка насред пътя, на входа към високата жилищна сграда с червена тухлена фасада зад нея и на балкона на последния етаж, откъдето бе паднало тялото.

Зад скупчените папараци бяха паркирани бели микробуси с огромни сателитни чинии на покривите, бъбреха журналисти – някои на чужди езици, – кръжаха тонтехници със слушалки на главите. В паузите между записите репортерите потропваха с крака и топлеха ръце с чаши горещо кафе, донесени от претъпканото бистро наблизо. За да си уплътнят чакането, оператори с вълнени шапки на главите снимаха гърбовете на фотографите, балкона, палатката, скриваща трупа, после сменяха позицията си за по-широк план, за да обхванат хаоса, експлодирал в иначе тихата заснежена улица в Мейфеър с редиците лъскави черни врати в средата на входните веранди от бял камък, заобиколени с храсти, подрязани в причудливи форми. Входът към номер осем­найсет беше ограден с полицейска лента. Вътре във фоайето се мяркаха полицейски служители, някои от тях експерти по снемане на улики в бели дрехи.

Телевизионните станции бяха получили новината преди няколко часа. Спрeни от полицаите граждани се бяха струпали в двата края на улицата; някои бяха дошли специално да позяпат, други бяха минувачи на път за работа. Мнозина бяха вдигнали мобилни телефони, за да направят снимки, преди да си продължат по пътя. Един младеж, явно не наясно кой е фаталният балкон, снимаше всичките подред, макар средният да бе запълнен от три високи разлистени растения, между които нямаше място да се провре човек.

Група момичета бяха донесли цветя и бяха снимани как ги предават на полицаите, а те, още неопределили място за тях, притеснено ги трупаха отзад в полицейския ван със съзнанието, че обективите следят всяко тяхно движение.

Кореспондентите, изпратени от двайсет и четири часовите новинарски канали, поддържаха непрекъснат коментар и градяха предположения върху малкото сензационни факти, които им бяха известни.

– ...от своя пентхаус около два часа тази нощ. Полицията е била известена от дежурния охранител в сградата...

– ...още няма признаци, че се канят да преместят трупа, което кара някои да допускат...

– ...не е известно дали е била сама при падането си...

– ...в сградата влязоха полицейски екипи, които ще направят щателен обиск.

Студена светлина изпълваше вътрешността на палатката. Двама мъже бяха приклекнали до тялото, готови най-сетне да го приберат в чувала. Главата ѝ бе прокървила малко в снега. Лицето беше наранено и подуто, едното око представляваше само цепка, а от другото сребрееше помътнялото бяло между подпухналите клепачи. Когато бюстието ѝ, обсипано с пайети, просветнеше, се създаваше притеснителното впечатление за движение – сякаш тя отново диша или напряга мускули, готова да се надигне. Отгоре по покрива на палатката снегът се сипеше с мек звук, сякаш по­тропваха връхчета на пръсти.

– Къде е проклетата линейка?

Раздразнението на детектив Рори Карвър растеше. Беше шкембест мъж, лицето му имаше цвета на цвекло, по ризата му, под мишниците, личаха, както обикновено,