Михаил БулгаковЗа ползата от алкохолизма
Седмица за просвета
Отби се една вечер в ротата нашият военен комисар и ми вика:
— Сидоров!
Отговарям му:
— Аз!
Изгледа ме той изпитателно и пита:
— Ти какво?
— Ами аз нищо.
— Ти неграмотен ли си?
Аз, разбира се:
— Тъй вярно, другарю военком, неграмотен.
Погледна ме той още веднъж и вика:
— Ами щом си неграмотен, ще те пратя довечера на „Травиата“.
— Ама, моля ви се, защо? — викам. — Задето съм неграмотен, вината не е наша. При стария режим не ни учеха.
А той ми отговаря:
— Глупако! Що се уплаши? Не те наказвам, ами ще ти е от полза. Там ще те просвещават, представление ще гледаш — за свое удоволствие.
Да де, ама ний с Пантелеев от нашта рота се бяхме наканили тази вечер да идем на цирк. Та му викам:
— Не може ли, другарю военком, през градската отпуска да идем на цирк, а не на театър?
А той присви око и пита:
— На цирк?… Това пък защо?
— Ами много е забавно — викам… — Учен слон ще покажат, и смешници ще има, и френска борба…
Закани ми се той с пръст.
— Ще ти дам аз на тебе един слон — вика! — Несъзнателен елемент! Смешници… смешници! Абе то от теб по–голям смешник има ли бе, селяндур? Те слоновете са учени, ама такива като теб, мъко моя, сте ми все неучени! Каква ти е файдата от цирка? А? Пък в театъра хората ще те просвещават… Да ти стане мило и драго… Виж какво, нямам време за дълги разговори… Ето ти билета и марш!
Нямаше как, взех билетчето. Пантелеев, и той неграмотен, също получи билет и тръгнахме. Купихме три фунийки семки и ето ни пред „Пръв съветски театър“.
Гледаме, при кошарата, дето пускат хората стълпотворение вавилонско. Напират да влязат в театъра. Но освен нашего брата неграмотните дошли и грамотни, повечето госпойци. Една успя да стигне до контрольора, показва му билет, а оня я пита:
— Прощавайте, другарко мадам — вика, — вие грамотна ли сте?
Оная глупачка се докачи:
— Странен въпрос! Грамотна, разбира се. В гимназия съм учила.
— А, в гимназия — рече й контрольорът. — Много ми е приятно. В такъв случай позволете да ви пожелая довиждане.
И й взе билета.
— С какво право? — крещи госпойцата. — Как така?
— Ами ей така, много просто, понеже пускаме само неграмотни.
— Но и аз искам да послушам опера или концерт.
— Е, щом искате — рече, — заповядайте в Кавсъюза. Там са ви събрали все грамотни — доктори, фелшари, професори. Седят и пият чай с петмез, понеже на тях купони за захар не им дават, а другарят Куликовски романси им пее.
Та си замина госпойцата с празни ръце.
Виж, нас с Пантелеев веднага ни пуснаха, право в партера ни заведоха и ни настаниха да седнем на втория ред.
Седим.
Представлението още не беше почнало, та излюпихме от скука по фунийка семки. Поседяхме така близо час и половина, най–сетне в театъра се стъмни.
Гледам — на най–важното, на ограденото място се намъква някакъв. С кожено калпаче и с палто. Мустаци, прошарена брадичка и ужасно строг. Качи се и веднага си сложи пенсне.
Питам аз Пантелеев (той може да е неграмотен, но всичко знае):
— Тоя пък кой е?
— Това е деригентът — вика ми. — Той им е тук най-главният. Сериозен господин.
— Ами що са го изтъпанили затворен в кошарката? — питам.
— Ами понеже той тук, в операта, им е най–грамотният. Та за да ни е за пример го изтъпанват.
— Ами тогава що са го курдисали със задника към нас?
— Понеже така му е по–удобно да командва оркестъра!…
Пък оня, диригентът де, отвори пред себе си някаква книга, погледна в нея, замахна с бяла пръчица и под пода веднага засвириха на цигулки. Жалостиво едно, тъничко, направо да ти се доплаче.
Бе тоя диригент наистина ще да е от най–грамотните, понеже две работи наведнъж върши — хем книгата чете, хем пръчицата размахва. А оркестърът като запердаши. Все по–яко. След цигулките се чуха свирки, след свирките барабани. Театърът като гръмна. Че изведнъж като ревна някъде отдясно… Надникнах в оркестъра и се провикнах:
— Пантелеев, да ме убие Господ, ама това е Ломбард, дето е зачислен в нашия полк на храна.
Надникна и той и вика:
— Да бе, същият! Друг не може така яко да надува тромбона.
Зарадвах се аз и викам:
— Браво, Ломбард, бис!
Ама цъфна изневиделица един милиционер и право при мен:
— Ще ви помоля, другарю, да не нарушавате тишината.
Е, млъкнахме.
В това време завесата се вдигна и гледаме, на сцената, врява до Бога. Кавалерите със сака, дамите с рокли — танцуват, пеят. Ех, и пийване има, то се знай, пък и карти пляскат.
С една дума — старият режим.
Та там, с другите е и Алфред значи. И той пийва и си замезва. А той, братле, да бил влюбен в оная, в Травиата. Но не го обяснява с думи, ами пее ли, пее. И тя така — с пеене му отговаря. Излиза, че той всякак ще се ожени за нея, да, ама тоя Алфред имал татко на име Любченко. Изведнъж, не щеш ли, във второ действие и той — хоп на сцената. Невисок, но представителен един, побелял, а гласът му силен, гъст, башвтон.
И току му запя на