Читаем онлайн «Стоманеният плъх» 2 cтраница

главата си всички мисли, когато стигнах края на прохода. Отвън сега беше пълно с полицаи и трябваше да действам бързо и безпогрешно. Бърз поглед наляво и надясно. Две крачки напред, натискам копчето на асансьора. Сложих в този асансьор прибор, който показваше, че го използват не повече от един път месечно.

Той се появи след три секунди, празен. Влетях в него, натискайки едновременно с това копчето „покрив“. Изкачването изглеждаше така, сякаш никога няма да свърши, но наистина само изглеждаше. То продължи точно четиринайсет секунди. Започна по-опасната част от плана. Моят 0,75 калибров беше в ръката ми, той щеше да се погрижи за един полицай, но не повече.

Вратата се отвори и аз въздъхнах с облекчение. Никой. Тях очевидно са ги събрали само пред входовете и не е останал никой, когото да пратят на покрива.

Горе се чуха звуците на сирена — чудесни звуци. Такъв шум можеше да създаде най-малко половината от всички полицейски сили в страната. Аз, като истински артист, се преизпълних с гордост.

Дъската лежеше зад асансьора, където я бях оставил. Малко поизбеляла, но все още достатъчно здрава. Няколко секунди, за да я прехвърля през парапета и да се прехвърля към следващото здание.

Да, това е най-опасният участък от веригата, тук бързина не е необходима. Стъпвам внимателно на края на дъската, притискам торбата до гърдите си, опитвайки се да задържа центъра на тежестта над дъската. Една крачка напред. До земята има около хиляда фута. Ако погледнеш надолу, може да паднеш.

Край, сега трябва да натиснеш педалите. Добре ще е, ако отдолу не са забелязали тази дъска на парапета. Десет бързи крачки — и пред мен е вратата към стълбищата. Тя се отвори леко — разбира се, съвсем неслучайно, тъй като внимателно бях смазал пантите й. Влизайки вътре, заключих и си поех дълбоко въздух. Това още не беше всичко, но по-лошата част, където бях подложен на максимален риск, беше отзад. Още две минути и никога няма да намерят Джеймс Боливар ди Грийс по прякор Хлъзгавия Джим.

Мръсната и лошо осветена стълба на покрива не се използваше от никого. Преди седмица внимателно я проверих. Bugs — апарати за подслушване и тайно наблюдение — нямаше. Прахът беше недокоснат, с изключение на собствените ми стъпки. Надявах се, че и сега няма bugs. Оправданият риск в такава работа е винаги оправдан.

Сбогом, Джеймс ди Грийс, тегло 98 килограма, възраст около 45, кръгло коремче, типичен бизнесмен, чийто портрет заедно с отпечатъците от пръстите е известен на полицаите от хиляди планети. На първо място долу отпечатъците. Когато ги слагаш, те са сякаш втора кожа. Няколко капки разтворител — и те се смъкват като чифт прозрачни ръкавици.

Сега е ред на дрехите, а след това и на целия пояс, внимателно прикрепен около кръста и съдържащ 20 килограма олово, смесено с термит. Шепа отбелител от бутилката — и косите ми отново придобиха естествения си кестеняв оттенък. Сложени са възглавничките зад бузите и разширителите в ноздрите. След това сини контактни лещи. Стоях така, като ме е родила майка и се чувствах сякаш се бях родил отново.

Това беше близо до истината, аз станах нов човек, по-лек с 20 килограма, по-млад с десет години и със съвсем друга външност. В голямата торба имаше пълен комплект дрехи и тъмни очила, които могат да се използват вместо контактните лещи. Всички пари бяха внимателно сложени в кутия.

Когато се изправих, наистина се почувствах като че ли подмладен с десет години. Цялата работа е в теглото. Не забелязвах пояса, докато не го свалих, а сега едва ли не подскачах на всяка крачка.

Термитът трябва да унищожи всички улики. Сложих всичко на купчина и го запалих. Бутилките, дрехите, обувките и всичко останало се запали и изгоря в ослепителния пламък на термита. Полицията може да намери прашинки цимент, микроанализът ще представи няколко молекули, но това е всичко, което те можеха да намерят тук. Пламъците на горящия термит все още хвърляха върху мен отблясъци, когато с три скока се спуснах на 112-ия етаж.

Късметът засега не ме напускаше. Когато отворих вратата на етажа, там нямаше никого. Не се забелязваха никакви опити да се спират излизащите и влизащите в зданието хора, повечето от тях дори не забелязваха телекамерата и няколкото копои около нея. Тръгнах натам.

За миг се оказах в полезрението на това студено стъклено око. Нищо не се случи — значи бях чист. Тази камера трябваше да има връзка с главния полицейски компютър. Ако описанието ми дори само в основни черти съвпадаше, светкавично щеше да бъде дадено указание на роботите и нямаше да успея да направя дори и крачка. Не можем да се състезаваме по скорост с тандема „компютър — робот“, тъй като реакцията им се измерва с микросекунди, но можем да ги надхитрим, което аз отново и направих.

Взех такси през десет квартала оттук. Оказвайки се на значително разстояние, взех второ, но едва в третото се почувствах в безопасност и се насочих към космодрума. Звуците на сирените зад мен ставаха все по-слаби и по-слаби и само една случайна