Дийн КунцЛошо мястоЧаст І
Учителите често влияят върху живота ни повече, отколкото осъзнават. От дните в гимназията до днес съм имал преподаватели, на които завинаги ще остана благодарен не само заради това, на което ме научиха, а и заради това, че ми дадоха безценни примери на посветеност, отзивчивост и благородство на духа, създали ми непоклатима вяра, че човешкият вид в основата си е добър. Тази книга се посвещава на:
Дейвид О’Брайън
Томас Дойл
Ричард Форсайт
Джон Боднар
Карл Камбъл
Стив и Джийн Хърнишин
„Своя собствена гледка вижда всяко око,
съвсем различна песен чува всяко ухо.
На всеки в неспокойното сърце една резка
по нещо лошо, срамно ще разкрие.
Тук странни демони в човешки образи се крият
и пребивават те на ада в долините.
Но и в сърцето на нещастний звяр
надигат се понякога любов и доброта.“
„Книга на преброените тъги“
1
В безветрената и необичайно тиха нощ уличката приличаше на изоставен и закътан плаж в центъра на ураган, отдъхващ между отминала и приближаваща буря. В неподвижния въздух се долавяше слаб мирис на дим, въпреки че дим не се виждаше.
Проснат по очи върху студения тротоар, Франк Полард не се размърда, когато дойде в съзнание. Чакаше с надеждата, че объркването му ще се разсее. Премигна и се опита да се съсредоточи. Пред очите му сякаш имаше завеса. Пое дълбоко хладен въздух, усети невидимия дим и се смръщи от парливия му вкус.
Сенки се мержелееха като облечени с мантии фигури, тълпящи се около него. Постепенно погледът му се проясни, но на слабата жълтеникава светлина, идваща нейде отзад, не можеше да се види много. Огромна кофа за боклук се очертаваше толкова смътно на седем-осем стъпки от него, че за миг му се стори неизказано странна, досущ като творение на чужда цивилизация. Франк дълго я разглежда, преди да осъзнае какво представлява.
Не знаеше нито къде е, нито как се е озовал там. Каза си, че едва ли е бил в безсъзнание повече от няколко секунди, тъй като сърцето му биеше така, сякаш само преди миг бе тичал, за да спаси живота си.
„Светулки по време на буря…“
Фразата прониза съзнанието му, но той нямаше представа какво означава. Когато се опита да се съсредоточи и да я проумее, тъпа болка се разпростря над дясното му око.
„Светулки по време на буря…“
Франк тихо изстена.
Една от многото сенки между него и кофата се размърда. Блестящи зелени очички го загледаха със студен интерес.
Уплашен, той се надигна на колене. Изтръгналият се от гърдите му неволен вик приличаше повече на приглушено стенание на бамбукова свирка, отколкото на звук, издаван от човек.
Зеленоокото същество презглава хукна нанякъде. Котка. Най-обикновена черна котка.
Франк се изправи, олюля се замаяно и едва не се спъна в някакъв предмет, оставен на асфалта до него. Предпазливо се наведе и го вдигна. Беше пътна чанта от мека кожа — добре натъпкана и изненадващо тежка. Предположи, че е негова. Не можеше да си спомни. С чантата в ръка се отправи към ръждясалата кофа и се облегна на нея.
Погледна назад и забеляза, че се намира между редици двуетажни блокове. Всички прозорци бяха тъмни. Колите на обитателите кротуваха в покрити гаражни клетки. Жълто-зелената, странно дразнеща светлина идваше от улична лампа в края на редицата, макар че повече приличаше на отблясъците на огън, отколкото на луминесценцията на нажежена електрическа крушка, и беше твърде слаба, за да озари напълно алеята, където стоеше той.
Когато учестеното му дишане се успокои и ударите на сърцето му се забавиха, изведнъж осъзна, че не знае кой е. Знаеше, че се казва Франк Полард, но това беше всичко. Не знаеше на колко години е, с какво си изкарва прехраната, откъде идва, къде отива или защо. От ужас дъхът му секна, после пулсът му отново се ускори и той бързо издиша.
„Светулки по време на буря…“
Какво, по дяволите, означаваше това!
Болката над дясното му око си запробива път през челото му.
Трескаво се огледа наляво и надясно. Търсеше познат предмет или обект — каквото и да е, някаква котва в един свят, станал изведнъж твърде странен. Когато нощта не му предложи нищо, за да го успокои, той се обърна към самия себе си и отново затърси отчаяно, но собствената му памет бе по-тъмна и от алеята.
Постепенно усети, че мирисът на дим е изчезнал, заменен от слабата, но отвратителна миризма на загниващ в кофата боклук. Вонята, загатваща разложение, го изпълни с мисли за смъртта и сякаш смътно му напомни, че той бяга от някого или от нещо, което искаше да го убие. Когато се опита да си спомни защо бяга и от кого, не успя да осветли повече този отрязък от паметта си. В действителност усещането му като че ли се основаваше по-скоро на някакъв инстинкт, отколкото на истински спомен.
Полъхна го вятър. После отново настъпи спокойствие, сякаш мъртвата нощ се беше опитала да се върне към живот, но й
