Читаем онлайн «Рицарят на Седемте кралства»

Джордж Мартин Рицарят на Седемте кралства

Песен за огън и лед (Сказания за Дънк и Ег)

„Песен за огън и лед“ се роди като трилогия и оттогава нарасна до шест книги. Както е казал Дж. Р. Р. Толкин, разказът расте с разказването.

Средата за тези книги е големият континент Вестерос, свят и подобен, и различен от нашия, където сезоните траят с години и понякога с десетилетия. Застанал твърдо срещу Залезното море на западния край на познатия свят, Вестерос се простира от червените пясъци на Дорн на юг до ледените планини и замръзналите поля на север, където пада сняг дори през дългите лета.

Горските чеда били първите известни обитатели на Вестерос, през зората на дните: раса от дребни на ръст същества, те вдигали домовете си в зелените лесове и извайвали странни ликове в костенобелите язови дървета. След това дошли Първите хора, които преминали по сухоземен мост от по-големия континент на изток с бронзовите си мечове и коне и воювали с чедата столетия наред, преди най-сетне да сключат мир с по-древната раса и да приемат техните безименни древни богове. Спогодбата белязала началото на Века на героите, когато Първите хора и чедата споделяли Вестерос и сто кралства се въздигали и пропадали.

На свой ред дошли други нашественици. Андалите прехвърлили Тясното море на кораби и с желязо и огън помели кралствата на Първите хора и изтласкали чедата от лесовете им, като подложили на сеч много от язовите дървета. Донесли собствената си вяра, култа към бог със седем аспекта, чийто символ бил седемлъчата звезда. Само в далечния север Първите хора, предвождани от Старките на Зимен хребет, изтласкали новодошлите. Навсякъде другаде андалите триумфирали и издигнали свои кралства. Горските чеда се стопили и изчезнали, а Първите хора се смесили с бракове със завоевателите си.

Ройнарите пристигнали няколко хиляди години след андалите и дошли не като завоеватели, а като бежанци — прехвърлили морето на десет хиляди кораба, за да се спасят от нарастващата мощ на свободното владение Валирия. Лордовете владетели на Валирия управлявали по-голямата част от познатия свят. Те били велики в тайното знание чародеи и се научили да отглеждат дракони и да ги подчиняват на своята воля. Четиристотин години преди началото на „Песен за огън и лед“ Ориста връхлетяла Валирия и унищожила престолния град за една нощ. Оттогава насетне великата Валирианска империя се разпаднала, затъвайки в раздори, варварство и война.

Вестерос, отвъд Тясното море, бил пощаден от най-лошото в последвалия хаос. По онова време на мястото на стотиците кралства останали само седем… но и те нямало да устоят много задълго. Потомъкът на изгубената Валирия Егон Таргариен акостирал при устието на Черна вода с малка войска, двете си сестри (които били и негови съпруги) и три велики дракона. Яхнали драконите, Егон и сестрите му печелели битка след битка и покорили шест от седемте кралства на Вестерос с огън, меч и договаряне. Завоевателят събрал стопените извити мечове на падналите си врагове и от тях направил чудовищен бодлив трон: Железния трон, от който властвал оттогава насетне като Егон, Първия с това име, крал на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, и Владетел на Седемте кралства.

Династията, основана от Егон и сестрите му, устояла близо триста години. Друг крал от рода на Таргариен, Дерон Втори, по-късно включил Дорн във владението и обединил цял Вестерос под един владетел. Направил го с брак, не със завоевание, тъй като последният от драконите умрял половин век преди това. Действието в „Странстващият рицар“, публикувана в първите „Легенди“¹, се разиграва в последните дни от властването на Добрия крал Дерон, около сто години преди началото на първия от романите „Песен за огън и лед“, докато владението е в мир и династията Таргариен е на върха си. Разказва историята за първата среща между Дънк, скуайър на странстващ рицар, и Ег, момче, което е много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и за великия турнир на Ашфордски лъг. „Заклетият меч“, следващото сказание, подхваща историята им около година по-късно.

Странстващият рицар

Пролетните дъждове бяха размекнали пръстта, тъй че на Дънк не му беше трудно да изкопае гроба. Избра място на западния склон на нисък хълм, защото старецът винаги бе обичал да гледа залеза.

— Още ден си отиде — въздъхваше. — А кой знае какво ще ни донесе утрешния, а, Дънк?

Е, утрешният бе донесъл дъждове, които ги намокриха до костите, а по-следващия бе донесъл влажен напорист вятър, а този след него — студ. На четвъртия ден старецът бе твърде изнемощял за езда. И сега си бе отишъл. Само преди няколко дни беше пял, докато яздеха, старата песен за онзи, дето отишъл до Града на гларуса да види прекрасна девица, но вместо за Града на гларуса беше пял за Ашфорд. „Хайде към Ашфорд, да видим прекрасната девица, хей-хо, хей-хо“, помисли Дънк с тъга, докато копаеше.

Когато дупката стана достатъчно дълбока,