Читаем онлайн «Бунтовници»

Вероника Рот Бунтовници

книга втора от поредицата Дивeргенти

На Нелсън,

който си струваше всеки риск

Подобно на дивото животно, истината е твърде силна, за да остане затворена в клетка.

Из манифеста на кастата на Прямите

1

Събуждам се с неговото име на уста.

Уил.

Още преди да отворя очи, отново го виждам как се строполява върху паважа. Мъртъв.

Аз го направих.

Тобиас се навежда към мен, ръката му е на лявото ми рамо. Вагонът подскача по релсите, а Маркъс, Питър и Кейлъб стоят край вратата. Поемам дълбоко въздух и го задържам, опитвайки се да се отърся от напрежението, което се надига в гърдите ми.

Само преди час нищо от случилото се не ми се виждаше реално. Сега обаче е друго.

Издишвам, но напрежението остава.

– Хайде, Трис – обажда се Тобиас, погледът му търси моя. – Трябва да скочим.

Прекалено тъмно е, за да разбера къде се намираме, но щом е време за слизане, значи трябва да сме близо до оградата. Тобиас ми помага да се изправя и ме побутва към вратата.

Останалите скачат един подир друг: първо Питър, после Маркъс и след това Кейлъб. Хващам Тобиас за ръката. Вятърът ни подема, щом заставаме близо до отворената врата на вагона, сякаш някаква ръка ме тласка обратно там, където ще съм в безопасност.

Ние обаче се хвърляме в мрака и се приземяваме тежко. От удара раната от куршум в рамото ми ме пробожда. Прехапвам устни, за да не извикам от болка, и започвам да се оглеждам за брат ми.

– Добре ли си? – питам, когато го зървам да седи в тревата на няколко крачки от мен и да разтрива коляното си.

Той кимва. Чувам го да подсмърча, сякаш преглъща сълзите си, и извръщам глава.

Скочили сме в тревата близо до оградата, на няколко метра от отъпкания път, по който камионите на Миротворците доставят храна в града. Вратата, през която излизат – тя е затворена сега – ни пречи да преминем оттатък. Оградата се извисява над главите ни, прекалено висока и нестабилна, за да се покатерим по нея, но и твърде здрава, за да я бутнем.

– Тук би трябвало да има стражи от Безстрашните – обажда се Маркъс. – Къде ли са?

– Сигурно са още под въздействието на симулацията – казва Тобиас – и сега са… – Замълчава. – Кой знае къде са и какво правят.

Ние прекратихме симулацията – тежестта на хард диска в задния ми джоб го напомня – но не останахме да видим какви са последиците. Какво ли е станало с нашите приятели, със съмишлениците ни, с лидерите и нашите касти? Вече няма как да разберем.

Тобиас приближава малка метална кутия отдясно на вратата и я отваря, откривайки клавиатурата вътре.

– Да се надяваме, че Ерудитите не са се сетили да сменят и този код – казва и набира поредица от числа. Спира на осмото поред и вратата се отваря.

– От къде на къде знаеш това? – пита Кейлъб. Гласът му е надебелял от връхлетелите го чувства, толкова е плътен, че се чудя как още не го е задавил.

– Работех в контролния център на Безстрашните, наблюдавах системите за сигурност. Сменяхме кодовете само два пъти годишно – отговаря Тобиас.

– Голям късмет – казва Кейлъб. После внимателно поглежда Тобиас.

– Късметът няма нищо общо с това – отвръща Тобиас. – Хванах се на тази работа, за да съм сигурен, че някога ще мога да се измъкна.

Потръпвам. Говори за измъкване, сякаш сме в капан. Никога преди не съм приемала нещата така, но изглежда, съм била същинска глупачка.

Движим се плътно един до друг. Питър притиска към гърдите окървавената си ръка – тази, която аз прострелях – а Маркъс е сложил длан на рамото му и го прикрепя. Кейлъб бърше бузите си през няколко секунди. Усещам, че плаче, но не знам как да го утеша, нито защо аз самата не плача.

Излизам начело на групата. Тобиас крачи мълчаливо край мен и макар да не ме докосва, успява някак да ме придържа.

+ + +

Дребни светли точици в мрака са първият знак, че наближаваме централата на Миротворците. После малките квадратчета светлина се превръщат в светещи прозорци. В група дървени и стъклени постройки.

За да ги стигнем, първо трябва да минем през овощна градина. Краката ми затъват в рохкавата пръст, а над главата ми сплетените вейки образуват тунел. Сред листата висят тъмни плодове, готови да се откъснат от клоните. Острият и сладък мирис на гнили ябълки се смесва в носа ми с уханието на влажна пръст.

Когато наближаваме, Маркъс пуска рамото на Питър и излиза напред.

– Знам къде трябва да отидем – казва.

Превежда ни покрай първата постройка и ни насочва към втората сграда отляво. Всички къщи с изключение на оранжериите са направени от едно и също тъмно небоядисано и необработено дърво. Дочувам смях през отворените прозорци. Контрастът между този смях и тежкия камък, затиснал сърцето ми, е разтърсващ.

Маркъс отваря някаква врата. Липсата на каквито и да е мерки за