Керстин Гир
Всяко решение си има проблем
На Ренате и Биги и нашите големи планове
Всяко решение на даден проблем само по себе си е проблем.
Йохан Волфганг фон Гьоте
До вестник БИЛД
Уважаема редакция!
Току-що ми хрумна, че ще съобщите за моето самоубийство, без да сте наясно с истинските ми мотиви, и вместо тях ще си измислите свои: ВСЕКИ МЕСЕЦ ТЯ ПИШЕШЕ ЗА ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ, НО ТАКА И НЕ УСПЯ ДА Я ИЗЖИВЕЕ… ЗАЩО В ГЕРМАНИЯ ЗАЧЕСТЯВАТ СЛУЧАИТЕ НА САМОУБИЙСТВА СРЕД ДОБРЕ ИЗГЛЕЖДАЩИТЕ НЕОБВЪРЗАНИ.
Е, не може да се отрече, че има и зрънце истина. Пък и нали все с нещо трябва да се компенсира липсата на сензации през лятото. Така че пишете, каквото си искате, само не цитирайте майка ми. Каквото и да каже тя, въпросът не опира до цвета на косата! Брюнетките са точно толкова щастливи, колкото и блондинките.
Само при мен е различно.
С приятелски поздрави,
Ваша Гери Т., загадъчната мъртва от луксозния апартамент.
P.S. Ако Ви трябват мои голи снимки, които да поместите на първа страница, препоръчвам Ви фотомонтаж с моето лице (виж приложените снимки) и тялото на Гизеле Бюндхен1. Голите снимки, които вероятно са Ви предложени от небезизвестния Улрих М. са фалшифицирани и представляват нескопосан опит от негова страна да привлече внимание.
(обратно)
1
— Подай ми, моля те, пластмасовата кутия от шкафа, Лу… Ти… Ри… — каза майка ми. От обяда бяха останали един картоф, тънко резенче от печеното и лъжица червено зеле, които според майка ми ще е жалко да се изхвърлят. — Точно порция за сам човек — каза тя.
Разбира се, аз не се казвам Лутири.
Имам три по-големи сестри и майка ми така и не свикна да ни нарича с правилните имена. Ние се казваме Тине, Лулу, Рика и Гери, но майка ни наричаше с комбинации като Лутири, Гелути, Рилуге и така нататък, като чисто математически разполагаше с безкрайни възможности дори за четирисрични съчетания. Аз съм Гери, най-малката. И съм единствената, която живееше сама и от която се очаква да се нахрани с едно нищожно картофче, с една хапка месо и лъжичка червено зеле. Сякаш фактът, че съм необвързана, автоматично ме лишава от нормален апетит.
— Това не е кутия, а тарелка — каза майка ми. Върнах пластмасовата чинийка в шкафа и й подадох друга.
За да не събудя излишно подозрение, се бях появила за неделния обяд при родителите си. Според плана ми обаче това щеше да е последният ни обяд заедно.
— Това е Прима 1,6 — каза майка ми и ме изгледа с досада. — Не виждаш ли, че е голяма? Не се прави на по-глупава, отколкото си.
Подадох й следващата. Майка ми въздъхна.
— Това е Клариса, но и тя става, дай ми я.
Странното беше, че майка ми не можеше да назове правилно имената на децата си, но с тези на купите изобщо не се затрудняваше. Да не говорим, че аз хиляди пъти предпочитах да се казвам Клариса вместо Герда. Но не би — не само хората около мен, но дори домакинските посуди имаха по-хубави имена от моето.
Разбира се, подобно на мен и сестрите ми не бяха пощадени от неатрактивни имена. Може би защото е трябвало да се родим момчета: Тине трябваше да е Мартин, Рика — Ерик, Лулу — Лудвиг, а аз — най-вероятно Герд. За улеснение след нашето раждане родителите ни са прикачили само по едно „а“ зад мъжките ни имена.
Тине имаше най-малко основание да недоволства от името си, чийто единствен недостатък беше, че „Мартина“ се среща твърде често. А освен това тя се омъжи за човек на име Франк Майер, който също беше недоволен от факта, че името му не е уникално. Ето защо дадоха на децата си имена, каквито никой нямаше (а и не би искал да има, ако питате мен). Те се казваха Хизола, Арсениус и Хабакук.
Хизола, Арсениус и Хабакук Майер.
Хизола беше на дванайсет години и не говореше много, което Тине си обясняваше с това, че има шини на зъбите, но според мен причината беше в четири години по-малките й братя. Те бяха близнаци и непрекъснато цапаха и вдигаха врява.
Както преди малко по време на обяда.
Нямаше защо да се притеснявам, че някой може да забележи, че нещо не ми е наред. Както винаги, всички се занимаваха с близнаците. Дори ако бях влязла с глава под мишница, пак никой не би се впечатлил.
Хабакук мачкаше червеното зеле и картофите и се опитваше със стиснати челюсти да всмуче така направената каша през дупката между зъбите си. Арсениус удряше с лъжица по ръба на чинията си и ревеше в такт: „Хабакук! Изплюй! Изплюй! Изплюй!“ И Хабакук направи точно това: изплю кашата, която глухо тупна в чинията му.
— Хаби! — каза майка ми леко укорително. — Какво ще си помисли Патрик за нас?
— Все ми е тая, какво си мисли — каза Хабакук и изчовърка парченце червено зеле от зъбите си.
Патрик беше новият приятел на сестра ми Лулу. Когато Лулу го доведе за първи път, щях да падна от изненада: Патрик ужасно приличаше на някого, когото познавах.
Е, силно
