Читаем онлайн «Сестра»

Розамънд Лъптън Сестра

„Къде ще намерим по-добра дъщеря, по-мила сестра или по-истинска приятелка?“

Джейн Остин, „Ема“

„Цветът умря под есенния лъх.

Живее още нежният му дъх.“

Шекспир, Сонет 5¹

Благодарности

Не съм сигурна, че някой чете благодарностите, но се надявам да е така, защото без следните хора този роман никога нямаше да бъде написан и публикуван.

Първо, искам да благодаря на редакторката си, прекрасната Ема Безуедърик, за нейното творческо мислене, подкрепа и за това, че не само разполага със смелостта да вярва, но и вдъхновява околните да правят същото. Също такъв късмет извадих и с агента мечта, Фелисити Блънт от „Къртис Браун“ — креативна, интелигентна и винаги на разположение!

Също така искам да благодаря на Кейт Купър и Ник Марстън от „Къртис Браун“, както и на всички останали от „Пиаткус“ и „Литъл Браун“.

Искам да изкажа огромните си благодарности на Мишел Матюс, Кели Мартин, Сандра Ленърд, Трикси Роулинсън, Алисън Клемънтс, Аманда Джобинс и Ливия Гуиджиоли, които много ми помогнаха в практическо отношение.

Благодаря ви, Космо и Джо, за разбирането, когато трябваше да седна да пиша, и за това, че се гордеете с мен.

Накрая, но най-много бих искала да благодаря на по-малката си сестра Тора Орде-Полет — вдъхновителката на тази книга и истинска благословия за мен.

(обратно)

1

Неделя вечерта

Моя скъпа Тес,

Бих дала всичко, за да съм с теб сега, в този момент, да те хвана за ръката, да те погледна в лицето, да чуя гласа ти. Как е възможно докосването, виждането и чуването — всички тези сензорни рецептори, оптични нерви и вибриращи тъпанчета — да бъдат заменени от едно писмо? Но ние и преди сме успявали да използваме думите като посредници, нали така? Когато отидох в пансион и трябваше да заменим игрите, смеха и споделените шепнешком тайни с писма. Не помня какво съм казала в първото си писмо, само си спомням, че се скрих зад един разглобен пъзел, за да избегна дебнещия поглед на отговарящата за нас госпожа. (С право допусках, че детето, обичащо пъзелите, е умряло в нея отдавна.) Но си спомням дума по дума отговора ти на седемгодишно момиченце на моята частична носталгия по дома; не можах да го прочета, докато не светнах с фенерче върху хартията. От този момент нататък за мен добротата винаги е била с дъх на лимон.

Тази малка история ще се хареса на журналистите, ще могат да ме представят като някакъв лимонен детектив, разкрил способностите си от ранна детска възраст, и ще изтъкнат колко близки сме били ние с теб, двете сестри. Всъщност сега са пред апартамента ти заедно със своите камери и звукооператори (лицата им са потни, якетата — мръсни, кабелите се влачат по стълбите и се оплитат в перилата). Да, това беше уж едно небрежно вмятане, но как по друг начин бих могла да ти го кажа? Не съм сигурна как ще реагираш, ако разбереш, че си се превърнала в един вид знаменитост, но предполагам, че ще ти се стори леко смешно. „Ха-ха“ — смешно и странно забавно. Аз го намирам единствено за странно-забавно, но пък никога не съм притежавала твоето чувство за хумор, нали?

— Наказали са те с отсъствие от часовете, сериозно е — казах. — Следващия път със сигурност ще те изключат, а на мама и без това й е тежко.

Бяха те хванали да вмъкваш заека си в училище. Толкова се бях вживяла в ролята си на по-голямата сестра!

— Но е и мъничко забавно, нали, Бий? — попита ме ти, стиснала устни, за да не се разсмееш. Напомняше ми на бутилка енергийна напитка, в която се надигаха мехурчета кикот, готови да избягат със съскане и да изскочат над повърхността.

Мисълта за смеха ти ме зарежда със смелост и аз приближавам до прозореца.

Навън разпознавам един репортер от сателитен телевизионен канал. Свикнала съм да виждам лицето му в плоско двуизмерно изображение върху плазмения екран в интимната атмосфера на нюйоркския ми апартамент, но ето го сега тук, в реални размери и триизмерна плът, застанал на „Чепстоу Роуд“, вперил поглед директно в мен през прозореца ти на приземния етаж. Пръстът ме сърби да натисна бутона за изключване на дистанционното; вместо това пускам завесите.

Но сега е по-лошо, отколкото когато можех да ги виждам. Светлините им проникват през пердетата, звуците се удрят в прозорците и стените. Присъствието им е като тежест, която би могла да си проправи път до всекидневната ти. Нищо чудно, че наричат пресата „преса“; ако това продължи още известно време, ще се задуша. Да, добре, прозвуча малко драматично; ако беше ти, сега сигурно щеше да си навън и да им предлагаш кафе. Но, както знаеш, аз лесно се дразня и твърде много ценя личното си пространство. Ще отида в кухнята и ще се опитам да сложа ситуацията под контрол.

Тук е по-спокойно, налице е тишината, която ми е нужна, за да помисля. Смешно е какво ме изненадва в този момент;