РуЛиб - онлайн библиотека > Пелевин Виктор > Юмор: прочее > Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела
Читаем онлайн «Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела»
- 123 . . . последняя (7) »
Виктор Пелевин Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела
Затворника и Шестопръстия
1
— Разкарай се. — ?… — Казах, разкарай се. Не ми пречи да гледам. — А какво гледаш? — Божичко, какъв идиот… Слънцето гледам. Шестопръстия вдигна очи от черната почва, посипана с храна, трици и торф, примижа и се загледа нагоре. — Да… Живеем — но защо? Това е вечната тайна. И никой не е постигнал фината нишковидна същност на светилата, да. Непознатият обърна глава и го погледна хем с любопитство, хем с малко отвращение. — Шестопръстия — представи се Шестопръстия. — А аз съм Затворника — отговори непознатият. — Така ли казват във вашия социум? Фината нишковидна същност? — Вече не — отговори Шестопръстия и изведнъж подсвирна. — Ей, глей! — Какво? — подозрително попита Затворника. — Гледай бе! Появи се още едно. — И кво? — В центъра на света никога не се появяват три светила наведнъж. Затворника изхъмка снизходително. — Виждал съм и по единайсет. Едно в зенита и по пет на всеки епицикъл. Вярно, не беше тук. — А къде? — попита Шестопръстия. Затворника не отговори. Обърна се, отдалечи се на няколко крачки, изчегърта с крак парче храна и почна да яде. Духаше слаб топъл ветрец, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази сцена имаше толкова покой и печал, че когато замислилият се Затворник пак видя пред себе си Шестопръстия, чак трепна. — Още ли си тук? Какво искаш? — Нищо. Да си поприказваме. — Като те гледам, сигурно си глупав — отговори Затворника. — Я си върви в социума. Виж колко си се отдалечил. Сериозно — върви си… И махна към малкото мръсножълто петно, което потрепваше на хоризонта — дори не му се вярваше, че огромната развълнувана тълпа може да изглежда така оттук. — Бих отишъл — каза Шестопръстия, — само че ме изгониха. — Така ли? И защо? За политика? Шестопръстия кимна и почеса единия си крак с другия. Затворника погледна краката му и поклати глава. — Истински ли са? — Да. Точно затова ми казаха — наближава, така да се каже, най-решителният етап, а ти имаш по шест пръста… Точно сега ли, казаха, се взе… — Какъв „решителен етап“? — Не знам. Всичките само се мръщят, особено Двайсетимата Най-близки, и никой нищо не знае. Само търчат и крещят. — А, ясно — каза Затворника. — Понеже с всеки час е все по-близо, нали? И контурите му са все по-ясни. — Да — учудено каза Шестопръстия. — А ти откъде знаеш? — Пет такива решителни етапа съм видял досега, затова. Само че ги наричат различно. — Стига де — каза Шестопръстия. — Той идва за пръв път. — Да де. Дори ще ми е интересно да видя как идва за втори. Но ние всъщност говорим за различни неща. Затворника се засмя тихо, направи няколко крачки към далечния социум, обърна се с гръб към него, наведе се и започна да рие с крака, така че зад него се вдигна цял облак от остатъци от храна, трици и прах. Докато риеше, той махаше с ръце и мърмореше нещо. — Какво ти стана? — малко уплашено попита Шестопръстия, когато Затворника, доста задъхан, се върна при него. — Това е жест — отговори Затворника. — Форма на изкуството. Казваш стихотворение и извършваш съответстващото му действие. — И ти кое стихотворение каза? — Ей това — каза Затворника.Понякога тъгувам,
когато гледам напуснатите от мен.
Понякога се смея
и тогава между нас
се вдига жълта мъгла.
- 123 . . . последняя (7) »