наблюдаваше какво става, виждаха се и някои нови детайли от небето — и дебелият маркуч, който се спускаше към хранилкопоилката от безкрайността — не изглеждаше толкова величествен, колкото от земята. Затворника скочи на ръба на Стената все едно че скачаше на някоя буца, помогна на Шестопръстия да скочи до него и викна надолу:
— Готово!
Викът му ги стресна, пирамидата се люшна, после се срути, но никой, слава Богу, не пострада.
Вкопчен в студената ламарина, Шестопръстия гледаше вдигнатите нагоре лица, гледаше и унилите сиво-кафяви пространства на родината си; гледаше и зеленикавото петно на Стената на света, под която беше минало детството му. „Никога вече няма да видя това“ — помисли си той и макар наистина да нямаше желание да го види, гърлото му все пак се сви. Той притискаше до ребрата си мъничка бучка пръст и прилепнала към нея сламчица и си мислеше колко бързо и неотвратимо се променя всичко в живота му.
— Сбогом, чеда! — завикаха отдолу стариците майки, долепиха чела до земята, заридаха и започнаха да рият с крака буци торф.
Затворника се надигна на пръсти и извика високо:
— Открай време си знаех,
че ще напусна
този безмилостен свят…
В този момент го улучи парче торф и той, разперил ръце и крака, полетя надолу. Шестопръстия огледа за последно тълпата и видя, че някой му маха за сбогом той също му махна. След това стисна очи и стъпи назад.
Няколко секунди се въртя в празното, а после тупна на нещо твърдо, заболя го и отвори очи. Лежеше на черна блестяща повърхност от неизвестен материал; над него се издигаше Стената на света — същата, както ако я гледаш от другата страна; а до него, протегнал ръка към стената, стоеше Затворника. И довършваше стихотворението си:
— Но не мислех,
че ще е точно така…
После се обърна към Шестопръстия и му махна да се изправи.
(обратно)
4
Вървяха по гигантската черна лента и Шестопръстия виждаше, че Затворника му е казал истината. Светът, който бяха напуснали, наистина се движеше заедно с лентата по отношение на другите неподвижни космически обекти, чиято природа той не разбираше, а светилата бяха неподвижни — щом слезеш от черната лента, това веднага ставаше ясно. Светът, който бяха напуснали, в момента бавно се приближаваше към зелената стоманена врата, под която влизаше лентата. Затворника каза, че това бил входът в Първи цех. Странно, но Шестопръстия изобщо не беше поразен от величието на запълващите вселената обекти — напротив, дори изпита леко раздразнение. „И това е всичко?“ — мислеше си недоволно. В далечината се виждаха два свята като този, който бяха напуснали — движеха се заедно с черната лента и изглеждаха доста скапано. Отначало Шестопръстия си помисли, че двамата със Затворника ще влязат в следващия, но по средата на пътя Затворника му каза да скочи от неподвижния бордюр на лентата в тъмната бездна под тях.
— Там е меко — каза му, но Шестопръстия отстъпи назад и завъртя глава. Затворника не каза нищо повече, а просто скочи и на Шестопръстия не му оставаше нищо друго, освен да скочи след него.
Беше твърдо и го заболя — падна на някакви студени квадратни кафяви плочи. Те се простираха до хоризонта и Шестопръстия за пръв път в живота си разбра какво значи „безкрайност“.
— Какво е това? — попита той.
— Плочки — отговори Затворника, макар това да не значеше нищо, и смени темата: — Скоро ще се стъмни, а трябва да отидем чак ей там. Част от пътя ще минем на тъмно.
Изглеждаше загрижен. Шестопръстия погледна напред и видя далечни кубични скали; бяха нежножълти (Затворника каза, че се казвали „сандъци“) и бяха много, и между тях се виждаха празни пространства, затрупани с купища свежи трици и талаш. Отдалече приличаха на пейзаж от забравен детски сън.
— Хайде — каза Затворника и бързо тръгна натам.
— А бе — попита Шестопръстия, краката му се плъзгаха по плочките — ти как разбираш кога ще се стъмни?
— По часовника — отговори Затворника. — Ей онова небесно тяло над нас и вдясно, онова с черните чертички.
Шестопръстия го видя — беше го виждал и преди, но точно това светило никога не беше привличало вниманието му.
— Когато двете дълги черни черти застанат в определено положение — друг път ще ти обясня какво точно, — светлината гасне — каза Затворника. — Ей сега ще изгасне. Брой до десет.
— Едно, две… — почна Шестопръстия и изведнъж стана тъмно.
— Върви зад мен — каза Затворника. — Иначе ще се изгубиш.
Можеше и да не го казва — Шестопръстия направо му дишаше във врата. Единствената останала светлина във вселената беше един жълтеникав лъч, който се процеждаше изпод зелената врата на Първи цех. Мястото, към което вървяха, беше съвсем близо до вратата, но според Затворника беше най-безопасното.
Виждаше се само бледият жълтеникав лъч и няколко плочки под краката им.
