Читаем онлайн «Мъртво вълнение»

Триша Рейбърн Мъртво вълнение (книга втора от трилогията "Сирена")

На Хъни

Благодарности

За това, че тази история достигна до читателите, ще съм вечно благодарна на суперагента Ребека Шърман, редактора експерт Реджина Грифин, на Елизабет Лоу, Дъг Покок, Мери Алби, Алисън Уейс и всички останали от екипа на „Егмонт САЩ“, както и на Сесилия де ла Кампа, Ангарад Коуал, Челси Хелър, Тай Кинг и Джена Шоу от Writers House.

(обратно)

Глава 1

Беше първи септември. Денят, в който по-голямата ми сестра Джъстин трябваше да тръгне на лекции. И да започне да обмисля бъдещето си. Ден, в който трябваше да прави всички онези неща, които обикновено първокурсниците правят — не и тя обаче, защото нейното бъдеще се реши в секундата, в която преди три месеца скочи посред нощ от една скала.

На този ден аз влязох в двора на колежа вместо нея.

— Това е Паркър хол — каза моят водач. — А там са Хоторн хол и параклисът.

Усмихнах се и го последвах през квадратния вътрешен двор. Китното, подобно на парк площадче на кампуса, беше оградено от червени тухлени постройки и гъмжеше от младежи, които разговаряха, смееха се и сравняваха училищните си програми.

— Това е библиотеката „Корам“ — продължи той, посочвайки с ръка, — а веднага след нея е библиотеката „Лад“ — същинска Мека на познанието на площ три хиляди четиристотин и шестнайсет квадратни метра.

— Внушително — казах, мислейки същото и за него самия. Кафявите очи гледаха топло, а тъмната му коса беше леко разрошена, сякаш е заспал с глава върху някоя разтворена книга малко преди срещата с мен. Загорелите му ръце изглеждаха бронзови в сравнение с искрящо бялата тениска със знака на неговия отбор. Ако колежът „Бейтс“ се опитваше да поблазни младите момичета и с романтика, освен с академични познания, то значи си беше подбрал подходящ представител.

— Освен това е удобно и комфортно. Може да ми вярваш, аз би трябвало най-добре да знам. — Той рязко спря и ме дръпна за ръката. В мига, в който залитнах към него, едно фрийзби разсече въздуха там, където доскоро беше главата ми.

— Вярвам — отвърнах.

Стоеше толкова близо до мен, че чух как рязко си пое въздух. Усетих как пръстите му ме стиснаха още по-здраво през ръкава на пуловера ми и мускулите му се напрегнаха. След няколко секунди ме пусна и сграбчи дръжките на раницата, преметнати през раменете му.

— А това какво е? — попитах.

Той погледна към високата сграда до двете библиотеки.

— Това там е решаващият фактор — каза и пое по пътеката. Когато стигна първите стъпала на сградата, се обърна към мен и се ухили. — Представям ти Залата на науките „Карнеги“.

Притиснах длан към гърдите си.

— Залата на науките „Карнеги“? Същата, в която едни от най-бляскавите и напредничави умове провеждат своите изследвания, определящи основите на съвременната наука?

Той помълча.

— Точно така.

— Чакай малко. Трябва да я снимам.

— Щом познаваш тази сграда — каза той, докато ровех из чантата си за дигиталния фотоапарат, — тогава ти е известно с какво работата в нея отличава нашия колеж от останалите. Дори и да не си голям учен, според мен даже солидната такса от двеста хиляди долара вече е достатъчна гаранция.

„Vox clamantis in deserto.“

Вперих поглед в дисплея на фотоапарата и в паметта ми изплуваха зелени ключодържатели. Чаши за кафе. Пуловери и чадъри. И върху всички тях известният герб на „Дартмут“.

— Ванеса?

— Съжалявам. — Тръснах глава и вдигнах фотоапарата. — Кажи зеле.

Той понечи да проговори, но внезапно погледът му се спря върху нещо зад гърба ми. Преди да се обърна и да видя какво е привлякло неговото внимание, усетих потупване по рамото.

— Така не става — каза момчето, когато се извърнах назад. Изглеждаше мой връстник, най-много година-две по-голям, придружен от още двама, които ми се усмихнаха, щом ги погледнах. Носеше зелен спортен панталон, яке от полар и кубинки, сякаш се готвеше да поеме по планинските пътеки веднага след лекции.

— Как така не става?

— Не че кадърът е лош… Но ще стане още по-добър, ако и ти влезеш в него. — Той протегна ръка с дланта нагоре. — Може ли?

— О! — Сведох поглед към фотоапарата. — Благодаря, но…

— Митоза¹ — обади се моят водач.

Планинарят вдигна очи към него.

— Просто се сетих, че в момента тук има отлична фотографска изложба на тема клетъчна митоза. Най-подходящото време да се види е точно сега, късно сутрин. Трябва да вървим, преди светлината да се е променила.

— Точно така. — Планинарят кимна. — Знаеш ли, сигурно ще вербуваш хиляди нови студенти годишно, ако включиш и нея в рекламните материали на училището.

— Непременно ще предложа това на администрацията.

Планинарят ми хвърли последен оценяващ поглед, преди да си тръгне. Изчаках той и приятелите му да се отдалечат и да завият зад ъгъла, после се обърнах. Моят водач продължаваше да стои на